Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (6)

Глава шеста
„Тисългорм“

Над Порт Калипсо валеше дъжд. Лятото отмина и заедно с него заминаха и нашите доброволци леководолази. С всеки изминат ден слънчевите лъчи падаха все по-косо. Нямаше да мине много време и на работната площадка на острова ще започне да преобладава сянката. По време на храна, събрани в малката жълта тенекиена къщичка, Жан Делма, Анри Гойран и Раймонд Киентци, ядката на археолозите леководолази, разговаряха за наближаващата зима. Предстояха есенни бури. Беше 29 септември 1953 год.

„Калипсо“ се намираше в Марсилия. Предстоеше му да пътува още няколко седмици, след което щеше да влезе в дока, за да се подготви за зимни пътешествия. Леководолазите нямаше да имат връзка доста дълго време и щяха да се осланят само на корабите, които докарваха провизии, и радиотелефона. Като почистиха масата, те обсъдиха какво би се случило, ако някой от тях се нарани сериозно по време на буря, когато корабите не можеха да отплават от Марсилия. Беше ред на Делма да мие съдовете. Киентци, изпълняващ този ден длъжността на готвач, запали лула и започна да подрънква на китарата си. Гойран надзърна навън.

— Престана да вали — каза той.

Всички излязоха навън. Над скалите по посока на Марсилия червените отблясъци от залеза се изпълваха с черни облаци; идваше вихрушка. Сякаш предупредени за това, което ги чакаше в идните месеци, леководолазите влязоха обратно вътре, взеха книги от рафтовете и се напъхаха в леглата да четат, да възстановяват силите си и да се наспят.

Дъждовните капки започнаха отново да барабанят по тенекиения покрив.

— Чуйте — каза Киентци, — не вика ли някой?

Мъжете скочиха на крака и дочуха далечни човешки гласове. Всички изтичаха навън в бурята с електрически фенерчета в ръце. Виковете идваха откъм подножието на скалата. Те насочваха светлините надолу край стената и забелязаха малка спасителна лодка с двама мъже, които викаха на италиански. Делма им махна с ръка да се приближат към площадката с предметите, извадени от потъналия кораб. Гойран изпълзя по дългата мачта и пое подаденото от лодката въже. Леководолазите помогнаха на италианците да се изкачат по стълбичката до тяхната къщичка и им дадоха сухи дрехи и силни напитки. Разговорът се водеше на френско-италиански.

Двамата мъже били от екипажа на моторния кораб „Донатело Д“ от Реджио, който тази нощ напуснал Марсилия и в мъглата объркал курса си. Корабът заседнал на остров Риу, голямата сестра на Гран Конглуе. Екипажът останал на необитаемия остров, а двамата мъже тръгнали доброволно да търсят помощ. Първата светлинка, която забелязали, се оказала къщичката на Порт Калипсо.

Разказът течеше, а очите на Делма святкаха.

— Все са си същите — каза той и се закани с юмрук на Гран Конглуе и Риу. — Ах, вие еднооки проститутки! Вие погребахте кораба на Сестиос, а сега погребвате и други.

Италианците се озадачиха от последвалия смях. Делма се опита да телефонира на Марсилия, но бурята му попречи. Той остави корабокрушенците да си починат и седна до телефона, докато се прочисти атмосферата.

На разсъмване радиотелефонистите на Марсилия съобщиха новината на „Калипсо“. Су тръгна веднага. На няколко мили от Риу калипсовците подушиха миризма на терпентин. Към залез те пристигнаха при „Донатело Д“. Новият товарен кораб висеше закачен с кърмата на скалите. Носът му вече потъваше във водата. Десет минути по-късно стоманената му обшивка задраска скалите. Корабът полегна на лявата си страна и потъна под водата, за да се срещне с натоварения с вино древен кораб. На повърхността изплава една китоловна лодка, която начаса бе обстрелвана от разни предмети, изскачащи от потъналия кораб. След като престана дъждът, морето се покри с машинно масло, бали памук, варели с терпентин, останки от багажа на екипажа и трифутови калъпчета парафин.

Както винаги след проливен дъжд, мистралите пристигнаха с вой. Су забеляза екипажа на „Донатело Д“, размахал ризи край брега на остров Риу. Като маневрираше в развълнуваното море между останките от корабокрушението, той приближи „Калипсо“ до малък пясъчен бряг и спусна плоскодънната моторница, която ги докара благополучно на борда. Той утеши отчаяния италиански капитан, като му отстъпи своята каюта, а на брега остави Гойран с палатка и пушка да охранява останките, до пристигането на крайбрежната полиция.

На следващата сутрин вятърът утихна и Фалко излезе с неговата барка „Ху-хоп“. Той намери Гойран, застанал на острова като негов владетел. Двамата поставиха дихателните апарати и се спуснаха да навестят най-новото корабокрушение в своята подводна практика. На седемдесет и пет стъпки под водата те откриха „Донатело Д“, полегнал на лявата си страна. Видът на спретнатия току-що боядисан кораб ги смутил. С изключение на това, че е полегнал на едната си страна, на тях им се сторило, че той се намира на сух док, отколкото загубен напълно на дъното на морето. Вместо да събужда обикновеното тъжно и лирично настроение на потънал кораб, този предизвиквал ужас подобно на труп, положен върху надгробна плоча. „Донатело Д“ все още не принадлежеше на морето.

В кораба още имало въздух. Той се мятал в течението, въздишал и скрибуцал, като че оплаквал своята съдба. Фалко се вмъкнал през отворената дясна врата на мостика, а Гойран останал отвън. Двамата се видели през чистите стъкла. Фалко влязъл в рулевата рубка на кораба, който нямаше да се движи никога вече. Гойран прибрал камбаната на кораба. Фалко посетил и капитанската каюта и се стреснал, когато забелязал образа си в голямото колкото човешки бой огледало. Леководолазите напуснали „Донатело Д“ без никакво желание да се завърнат отново при него. Те видяха старото и новото корабокрушение, само на няколкостотин ярда едно от друго, разделени от цели две хилядолетия.

 

 

Късно през лятото на 1956 година „Андреа Дориа“ потъна край Нантъкет, Масачузетс, след като се сблъска със „Стокхолм“. По това време аз се намирах на хиляди мили, всред екваториалните води на Атлантическия океан, и не знаех, че двама калипсовци, Луи Мал и Джеймс Дюган, организирали експедиция за снимане на филм при потъналия лайнер. В противен случай щях да охладя техния ентусиазъм. Спущането на 160 стъпки в открито море с импровизирана екипировка, и то в началото на есенните бури, е толкова опасно и скъпо, че не заслужава даже и максималните резултати.

Дюган наел малкия тендер „Самуел Джемисън“ в Хианис, а Фредерик Дюма отлетял за Щатите да доведе група леководолази. Лошото време задържало „Джемисън“ в пристанището цели шест седмици. Когато калипсовците най-сетне тръгнали към мястото на корабокрушението, те смятали, че ще им са нужни няколко дни, докато открият кораба. Но щастието им се усмихнало. Морето било идеално гладко и Дюма насочвал тендера по криволичещите следи от маслото, което извирало от „Андреа Дориа“. Късно следобед той закачил малката четирирога котва на потъналия кораб.

Преди настъпването на нощта имало време само за едно разузнавателно спущане. Мал заредил камерата с чувствителен черно-бял филм и се спуснал по въжето на котвата. Той искал да изпробва експозицията, преди да започне четиридневното филмиране. Те достигнали бялата лява страна на кораба, удивени от неочаквано голямата видимост във водата. Мал заснел как Дюма плува над горната палуба край самотно изправените лодбалки и как се спуща да вдигне един пепелник. След това излезли на повърхността. Докато Мал проявявал филма, Дюма съобщил:

— На тази дълбочина оглупяваш от наркозата. В мозъка си успяваш да запазиш само слабо пламъче, което единствено може да те измъкне горе жив.

Мал излязъл от тъмната стаичка, зарадван от изключително ясните образи на филма.

„Самуел Джемисън“ пуснал котва над лайнера през нощта и запалил светлини, за да предупреждава водните съдове. Корабът спрял на едно от най-оживените морски кръстовища. Екипажът завързал на горния край на котвената верига конопено въже и поставил наблизо една брадва. В случай че някакъв кораб се насочел към „Самуел Джемисън“, те щели да прережат въжето. Среднощ обаче връхлетяла такава неочаквана буря, че те се видели принудени да отрежат набързо въжето и да се приберат в Нантъкет.

Вятърът духал цели шест дни и през това време срокът за наемането на „Самуел Джемисън“ изтекъл. Собственикът имал неотложен договор. Тогава Дюган наел един спортен двумоторен кораб от някакъв си банкер от Охайо и направили втори опит. Неговият ехолот бил повреден. На мястото на корабокрушението те открили, че бурята е отнесла шамандурката. Дюма огледал мазните петна, после посочил едно разноцветно петно и казал:

— Ето кораба!

Дюма успял да закачи нова котва на „Андреа Дориа“. За разлика от чудесната видимост при първото спущане този път Дюма и Мал намерили потъналия кораб обвит от гъст, черен като турско кафе слой. Като проправяли път през него, те се натъкнали на силно течение, което насмалко не ги отвлякло от въжето на котвата. На дълбочината, на която трябвало да стъпят върху боядисаната в бяло страна на „Андреа Дориа“, ръцете им не напипали нищо. Те се учудили да не би корабът да се е разрушил или да е потънал по-долу вследствие на бурята. Тъмната мъгла може би бе вдигната от кораба при неговото преместване. Дюма продължил да води надолу, в зоната на дълбочинното опиянение.

На двеста и петнадесет стъпки дълбочина Дюма се спрял. Точно под себе си той забелязал огромната гръбна перка на един кит или на акула, която помръдвала леко в изпълнената с разни частици вода. Той спуснал крака си и я докоснал. Предметът се оказал бронзовото витло на кораба. Край него плавали отломки. Леководолазите се оказали в отвора на винта на „Андреа Дориа“.

Витлото било омотано в кабели. Те имали достатъчно голям опит да разберат опасността, която ги дебнела отвсякъде. Нямало никакъв смисъл да се опитат да правят снимки в мрачната обстановка. Все пак направили опит. Неуморимият в експериментите Дюма извадил малък пакет, рекламиран за това, че при критични случаи увеличавал скоростта на изплуването на леководолази, слезли на голяма дълбочина. Той извадил запушалката, за да го напълни с въглероден двуокис, но „спасителният пакет“ не се издул. Пречело голямото налягане на водата. Дюма го издигнал над главата си и така успял да го издуе.

Като се върнали на палубата, Мал свалил каучуковата качулка. Приятелите му ахнали. Главата му отстрани била изцапана с кръв. Налягането бе пробило тъпанчето на ухото му. Така приключи експедицията „Дориа“. Постигнатият резултат се равнявал на осемнадесет секунди заснет под водата филм.

По този повод Дюма ми каза:

— Сега „Дориа“ принадлежи на морето и се е превърнал в истинска развалина. Върху боята се е наслоил и първият пласт водорасли. Корабът никога няма да бъде изваден на повърхността. Аз не мисля, че леководолазите ще успеят някога да проникнат в най-важните места — първокласната банка и кабината на касиера. Те се намират на дясната страна на кораба, притиснати към дъното, в близост до големия отвор, образуван при сблъскването.

 

 

Купчините антични предмети при Антикитера, където са ставали най-много корабокрушения, без съмнение сочеха водните пътища, по които са се осъществявали търговските и морските връзки между гръцките и турските острови. През лятото на 1953 г. „Калипсо“ направи археологически проучвания в Егейско море.

Нашият ехолот зарегистрира по пътя дълбочина от 13 000 стъпки, югозападно от остров Зант в Йонийско море. Искахме да я изследваме, затова продължихме напред, за да се ориентираме по фара, издигнат на южния нос на Зант. Носа открихме, но на него нямаше никакъв фар.

— Ако се съди по картата — казах на Су, — това е мястото. Отбележи го като фар и обърни към дълбочината.

След два дни картиране достигнахме остров Антикитера, откъдето смятахме да започнем археологическите проучвания. Тук научихме, че на Зант е имало земетресение, което разрушило фара само няколко часа преди пристигането на „Калипсо“. В нашата улисия по морските дела ние понякога пропущахме събитията на брега.

Антикитера е беден остров, интересен в едно-единствено отношение. Той е люлката на подводната археология. През 1901 г. гръцки моряци и гмуркачи откриват бронзови и мраморни статуи, за които се предполагало, че са заграбени от римски кораб, потънал стотина години преди новата ера. Ковчегът със светите мощи, защото ние смятахме кораба за такъв, лежеше дълбоко под една скала, в най-прозрачните води, които сме срещали в Средиземно море. С маска от повърхността на водата можеше да се види как леководолазите лазеха като буболечки по дъното на 172 стъпки дълбочина.

Слязохме с Дюма, за да установим размерите и месторазположението на потъналия кораб. Аз останах по-горе, а Дюма се завъртя около могилата, останала от кораба, вдигаше отломки от глинени съдове, издигаше се на четиридесет стъпки, за да огледа по-добре мястото, след което се стрелваше надолу, отместваше някой предмет и очертаваше с ръце формите на кораба. Спуснахме къса земесмукачна тръба и направихме плитки дупки, които потвърдиха неговите предположения. Нямахме обаче никакви намерения да възобновим предишните разкопки. Ние просто навестявахме откритието. Стана ясно, че водолазите с шлемове са очистили щателно цялата околност, без да предприемат каквито и да е съществени разкопки. По-късно видяхме техните открития в атинския музей: прочутия бронзов Феб и тонове мраморни божества и нимфи, алегорични фигури и каменни коне. Обезформените от водните обитатели статуи сочеха, че те са открити върху дъното на морето в съприкосновение с водата. Те просто са били издигнати на повърхността. Много е вероятно могилата при Антикитера да съдържа и други оригинални гръцки скулптури.

Движехме се по старите търговски водни пътища в стремежа си да открием останки от древни кораби в Егейско море. Всяка подводна скала или нос, които изглеждаха коварни за нас, може би са били фатални за древните кораби, затова ние се гмуркахме и ги оглеждахме. На всяко едно от тези места откривахме останки от някой древен кораб, а при други — останки даже от два или повече кораба. Под един разпенен риф историята на Конглуе и Риу се повтори с един малък параход, полегнал върху цяло поле от амфори. След като пускахме котва, понякога излизахме привечер и плувахме с маски по повърхността. Върху скалите виждахме безброй парчета от глинени съдове. За потъналите в плитчините кораби нямаше спасение. Прибоят и вълните отдавна бяха смлели останките върху скалите.

При едно спущане край остров Крит пред очите на Фалко се изнизаха цели четири хиляди години от историята. На дълбочина 125 стъпки той се натъкнал на купчина сферични византийски амфори, а на петнадесет стъпки по-надолу по същия наклон на друг куп глинени съдове за пренасяне на стоки, свързани с първите векове след новата ера. На около 150 стъпки той открил купчина бронзови блюда. Той не ги и докоснал, защото искаше да остави in situ доказателства за бъдещите археолози. На 170 стъпки дълбочина Фалко се изпречил пред закръглени амфори, идентични с тези, разкрити от сър Артур Евънс при Кносос. Половинчасовото спущане във водното пространство от „Калипсо“ до бронзовата ера доказваше, че подводната археология има прекрасни възможности в Егейско море.

Професор Бенуа ме помоли да извадим останките на един кораб от първия век на нашата ера, открит през 1959 г. край Св. Рафаел, върху равно дъно, дълбоко 150 стъпки. Той се страхуваше, че плячкосванията ще унищожат всичко преди намесата на археолозите.

— „Калипсо“ е предназначен за изследване на моретата — отвърнах аз, — затова не мога да го превърна в съд за вадене на археологически находки. Ще ви изпратя за два месеца „Еспадон“.

Това бе новият ни изследователски съд, бивш траулер, пригоден за наша лаборатория в Марсилия.

Планът беше изпълнен от една бригада на ОФРС начело С Алексис Сивирин като технически директор, Анри Гойран като главен леководолаз и археолога Ж. М. Рукет. Те се съобразиха със съветите на Дюма за получаване на най-много данни за най-кратко време. Най-напред леководолазите събрали начупените парчета от глинените съдове и ги подредили на купчинки около останките на кораба. Така се очертали контурите на зарития съд, който се оказал обикновен кораб с вместимост 1500 амфори. Спуснали тръбата на земесмукачката и слезли на тринадесет стъпки дълбочина през средата на кораба до кила. На повърхността се изваждали само уникални и типични екземпляри. Дубликатите се оставяли настрани върху самото морско дъно. За два месеца ОФРС извърши добра работа, като с напредването на разкопките са провеждани систематични заснимания и картирания. Останките край Св. Рафаел дадоха нови ценни сведения относно дърводелската работа при строежа на древни дървени кораби.

Предвид на това, че за подводна археология се отпущат много малко държавни средства, Бенуа останал доволен от доклада на Сивирин и изоставил кораба от Св. Рафаел на ловците на сувенири. Днес, след по-малко от две десетилетия, откакто се практикува спущането с дихателни апарати, само някой съмнителен ресторант или вила от френската Ривиера не притежават класическа урна, извадена от морето. Веднъж един холивудски търговец на произведения на изкуството ми телеграфира да му съобщя цената на триста амфори. Колектоманията може да осуети бъдещето на подводната археология преди тези, които се занимават с нея, да осъзнаят какви възможности им се изплъзват от ръцете.

Докато „Калипсо“ се намираше в Бизерта, служители от Френската морска база в Тунис ни попитаха дали можем да се спуснем под водата и да съобщим какво е състоянието на френската подводница, потънала южно от островите Керкена по време на Втората световна война. С Делма взехме и моя тринадесетгодишен син Филип, който имаше вече деветгодишна практика в спущането с дихателен апарат. Преди да слезем по стълбата, аз казах на момчето:

— Това спущане е сериозно. Подводницата се намира на сто стъпки дълбочина. Трябва да обещаеш, че през цялото време ще се движиш до мен.

В млечнобялата вода Филип едва сдържаше силното си желание да се стрелне встрани като млад делфин. Той плуваше край мен и се стараеше да имитира бавните и плавни движения, които Делма правеше с крака. Близо до дъното водата се избистри и ние видяхме подводницата под нас.

Тя бе разсечена на две точно пред кулата. В отворената предна част, превърнала се в приют на стотици подвижни десетфунтови мероу, се подаваше цял хаос от тръби, кабели и метални пластини. Без да се страхуват и най-малко, рибите плуваха заедно с нас и ни захапваха закачливо за перките на краката. Филип изръмжа зад маската си и посочи едно експлодирало торпедо, легнало в пясъка край останките на подводницата. То се разпознаваше само по останалите невредими движещи се сега в обратно направление витла. Торпедото бе ударило подводницата точно по средата. Това съдържаше и нашият доклад пред флотата за причините за потъването на подводницата. Втората част заедно с кулата и контролната каюта бе запазена. Люковете бяха затворени. Много от членовете на екипажа все още се намираха вътре. Сиви риби гръборог се тълпяха на кърмата и размахваха ритмично гръбните си и коремни перки. Те приличаха на погребален хор. Погледнах часовника си и сграбчих рамото на Филип. Беше време да се качваме горе. Делма се забави малко. Когато се изкачи на борда, той донесе камбаната на подводницата. Открил я в пясъка на двадесет стъпки от останките на подводницата.

 

 

Отдавна мечтаехме да зърнем кораб, потънал в коралово море на голяма дълбочина. Нашият опит се ограничаваше с полузарити стари корита, връхлетели върху рифовете на Индийския океан. При остров Провиданс открихме големи мероу, които живееха в повалената куха гротмачта на един кораб, от който не беше останало нищо. Във Фаркар от един по-стар кораб стърчеше само ръждясалият бойлер и парният двигател. Корабът бе приклекнал като някое праисторическо животно в синята вода. Да се плува под тези рушащи се останки бе много опасно. Огрените от слънцето вълни заслепяваха очите и можеха да изхвърлят леководолаза върху назъбени железни предмети. Учудвах се как местните обитатели, дълги риби терапон с хоризонтални жълти и черни райета, успяваха да стоят така флегматично в бушуващите води. Що се отнася до тропическите корабокрушения край Провиданс и Фаркар, те само възбуждаха нашия апетит, но на тази голяма дълбочина липсваше дългоочакваният кораб.

По време на едно преминаване на „Калипсо“ през Суецкия канал в южна посока Дюма и аз оградихме с червен молив интересните за нас корабокрушения, нанесени на морските карти. Главната трудност с тези корабокрушения е, че те понякога са посочени на около шест мили от действителното им месторазположение. На картата открихме едно интересно корабокрушение. Корабът се намираше край Синайския полуостров на 103 стъпки под водата върху равно дъно.

Лабан изработи едромащабна карта, полюсните координати на която се пресичаха върху носа на външния риф при Шааб Али. Там закотвихме плоскодънната моторница заедно с радиолокационна мишена, която „Калипсо“ можеше да хване на разстояние от седем мили. Движехме се в зигзаг, като уеднаквявахме радарните разстояния и направленията на жирокомпаса всяка половин минута, за да отразим положението върху концентричната карта на Лабан.

Групата от шест души, която провеждаше търсенето, бе под мое ръководство. Анри Пле, свел ниско глава над каучуковата качулка на радара, съобщаваше разстоянието и посоката от радиолокационната мишена. Су препредаваше по телефона данните, съобщавани от Пле, на Лабан, застанал до картата. Дюма бе на хидролокатора. Аз давах нареждане на застаналия на руля Морис Леандри. „Калипсо“ се движеше напред и назад в продължение на няколко часа, като от време на време се натъкваше на издигащи се от дъното възвишения, без нито едно от тях да е търсеният кораб. Дъното, което нанасяхме на картата, буквално бе изпъстрено с коралови възвишения.

— След като потъналият кораб е толкова голям, че е отбелязан като опасен за корабоплаването, следователно той се намира на малка дълбочина — казах аз.

Дюма и аз едновременно помислихме за едно и също нещо. Той изказа мисълта преди мен.

— Разбира се. В такъв случай някой трябва да слезе в подводната камера. Оттам положително се вижда върхът на мачтата на кораба.

— Защо не слезеш ти долу? — казах аз. — На хидролокатора ще остана аз.

Дюма се скри в металния цилиндър. След малко чух гласа му:

— Започвам наблюдения. Видимостта е около шестдесет стъпки.

— Няма да го изпуснем — отвърнах аз.

Петнадесет минути по-късно върху ехограмата се появи стръмен и висок силует.

— Дюма, забелязваш ли нещо? — попитах аз по микрофона.

Гласът му долетя като ехо отдолу.

— Не. Оттенъкът на водата обаче се променя. Изглежда, като че отдолу има светлина.

— Това трябва да е корабът — отвърнах аз. — Наблюдавай внимателно. Ще върна кораба обратно и ще мина успоредно на сегашния курс.

На връщане, преди още на ехограмата да се бе появило някакво изображение, Дюма извика:

— Ето го. Виждам върха на мачтата.

Лабан завъртя победоносно червен кръг на своята карта, а ние спуснахме маркировъчна шамандура. „Калипсо“ кръстоса няколко пъти повърхността над потъналия кораб, за да оформи размерите и неговото разположение на ехограмите. Потъналият кораб бе дълъг над триста стъпки. Имах впечатлението, че е напълно запазен. Наблизо до него спуснахме котва.

Слънцето бе слязло ниско над Египет. Преди мръкване оставаше време само за едно спущане. Дюма и Фалко поставиха дихателните си апарати.

— Огледайте внимателно — казах им аз — и преценете дали си струва на връщане да се занимаем малко с него.

Те слязоха по стълбата, а ние останахме да чакаме новини на кърмата. След двадесет минути разузнавателната група се показа на повърхността, те извадиха мундщуците от устата си и избухнаха в смях. На нас не обръщаха никакво внимание, а продължаваха да се заливат от смях за нещо, известно само на тях.

Двамата се изкачиха по стълбата и минаха край нас, като не преставаха да се тресат от смях. Леководолазите свалиха апаратите.

— Какво става? — попитах нетърпеливо аз. — Разкажете какво се е случило.

Това ги накара да избухнат в нов смях. Най-после Фалко се обади:

— Предметът е огромен.

— Това видяхме на ехограмата — отвърнах аз. — Какво смешно има в един голям кораб?

— Не става дума за кораба — отвърна Дюма, — ами за предмета. За рибата.

Двамата леководолази видяха, че всички умираме вече от любопитство, затова отвърнаха направо:

— Връхните му съоръжения все още са запазени — каза Дюма. — Корабът е почти в изправено положение, ако не се смята лекият наклон наляво. На предната му палуба има няколко железопътни товарни вагона.

— Прегледахте ли задната палуба? — попитах аз.

Те отново избухнаха в смях. Фалко едва успя да каже:

— Не, капитане. Рибата не ни разреши.

— Какво, акула ли имаше? — попитах аз.

— Не беше акула — отвърна Дюма.

Най-сетне всичко излезе наяве. Те плували над рулевата рубка и погледнали назад. Там палубата била обезобразена от експлозията. Те минали край рулевата рубка, за да огледат по-добре кораба.

Именно тогава видели „предмета“. Пред тях се издигала невероятна тъмнозеленикава маса от плът. Едно сплескано животно препречвало пътя им към кърмата. То не приличало на нито една от рибите, които били виждали дотогава.

— На палубата имаше военни камиони — каза Дюма. — Когато рибата мина край тях, видях, че е голяма колкото камион. Съвсем сериозно ви казвам, рибата е дълга около дванадесет до четиринадесет стъпки, а на височина около осем стъпки, нали Фалко?

— Най-малко — отвърна другият мъж. — Височината ѝ е огромна. Като плувах към нея, забелязах, че всяка една люспа е голяма колкото ръката ми. Наближих на петнадесет стъпки и рибата се обърна към мен.

— Тя тръгна към Фалко — продължи Дюма, — ние се дръпнахме назад и се вмъкнахме в коридора на главната надстройка на кораба, където рибата не можеше да ни докосне.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Искам да кажа, че огромната риба не можеше да влезе в коридора — поясни Дюма.

— Когато се приближи съвсем до нас — продължи на свой ред Фалко, — устните ѝ изглеждаха големи и месести като спасителен пояс. Рибата имаше клепачи и опасен поглед.

Леководолазите прекарали определеното им под водата време и наблюдавали колоса, след това се придвижили напред по коридора и изплували на повърхността, преизпълнени от вълнение.

Вдигнахме котва. Трябваше да продължим пътуването. Следобед извиках Дюма и Фалко в моята каюта и извадих атласи и каталози на морските риби от цял свят. Те се спряха за момент над една картина на голямата риба папагал, населяваща Червено море, наречена от нас риба бамп.

— Не — каза Фалко. — Това не е рибата, която видяхме.

— Силуетът ѝ има нещо общо с нея — додаде Дюма, — но наистина, че това не е нашата риба. При това никога не сме виждали риба бамп, по-дълга от четири стъпки.

Ние започнахме да я наричаме риба камион. Дюма остави настрани справочните книги и потъна в размисъл.

— Не съм много сигурен — каза той, — пък звучи и смешно, но рибата камион прилича много на зеленушка!

— Аз мисля абсолютно същото — добави Фалко, — въпреки че никога не съм виждал такава голяма зеленушка.

— Без съмнение — каза Дюма. — Това е риба камион и толкоз.

— Рибата се държеше така, като че е собственик на кораба — замислено каза Фалко.

— Може би на връщане ще се позанимаем с нея — казах аз.

Три месеца по-късно, благодарение картата на Лаба, още при първото минаване открихме потъналия при Синай кораб и спуснахме веднага куката. Определих три дни за изследване и заснемане на останките на кораба. Всички се надявахме също така да снемем на филм и рибата камион. На борда имаше хора, които се подсмиваха под мустак, когато се говореше за „рибата камион“, и това дразнеше Фалко и Дюма. Три пъти дневно Дюма и аз слизахме да правим снимки. Докато се занимавах с камерата, погълнат от избирането на най-подходящите ъгли, композицията и отделните снимки, продължавах да изпитвам удоволствието от човека риба Дюма, което не ме напущаше вече цели двадесет години. Той плуваше с голяма опитност и грациозност над нашето ново свърталище. Дюма се появи над носа на кораба, завъртя се встрани и с бавни движения се устреми напред над замръзналия кораб.

Скрипецът на предната палуба представляваше цял храст. Твърдите краища на зъбчатото колело бяха омекотени от листа и нишки. Бронзовата камбана висеше точно зад брашпила, окачена на кука, покрита от бриозои. Върху камбаната растеше чудесна бисерна стрида. Дюма извади ножа си и откачи камбаната. Разнесе се звън и от камбаната изскочи една синя риба ангел. В мъглата от заобикалящия ни планктон стърчаха цели стени от изкривен метал. Това бяха цистерни, привързани с въжета за палубата, която се бе разрушила под тежестта на водата.

Главният люк липсваше. Той вероятно бе паднал през време на потъването на кораба. Дюма се хвана за перилата на един люк и без излишни движения на тялото се вмъкна в трюма, на тридесет стъпки по-долу. Тръгнах след неговите въздушни мехурчета. Трюмът бе претъпкан от военни материали: повредени от морето камиони, наредени един зад друг и натъпкани с мотоциклети. Между тях бяха напъхани крила от военни самолети. Докоснехме ли някой предмет, от него изскачаха изплашени риби. Това бяха плъховете на запустелия гараж.

Дюма изви към светлината и аз го последвах. Той изплува право нагоре, до кабината на мостика, и спря до плочата, поставена от строителите на кораба. Той я изтри с ръка и ние прочетохме:

Джоузеф Л. Томсън и Син. Лтд.

Корабостроителница Норт Сендз, № 599

Манор Куей Уъркз, 1940, Съндерланд

Английският кораб, произведен през време на войната, е бил съвсем нов, когато е потънал.

Продължихме до върха на рулевата рубка. Тук все още стоеше високият радиопеленгатор, населен със силни и безстрашни сиви летрини. Цяло ято рифови риби пърхаха през обръчите на антената. Повъртяхме се из мостика и установихме, че лявата и дясната врата на рулевата рубка са затворени. Четириъгълните стъкла на мостика липсваха, а кръговите илюминатори бяха напукани във форма на звездички, като че бяха удряни с чукове. Дюма хвана кръглата металическа топка на дясната врата. Изглеждаше странно, че очаква вратата да се отвори. Но стана точно така. Пантите се поддадоха и вратата бавно се наклони към него.

Той се опря в рамката на вратата и надникна в мрачната рулева рубка, без да се реши да продължи разглеждането на тази мистериозна трагедия. Традиционната угледност на мостика бе заменена с неразборията, останала след голямата експлозия. Над главата ни висяха гирлянди от кабели, компасът беше разрушен, а палубата покрита с отломки — хронометри, секстанти, бинокли и разбити комутаторни табла, размесени с морски утайки, събирани от години. Рулевата рубка бе обитаема. По ъглите ѝ се виждаха скорпиони и мероу, които непрестанно сновяха навътре и навън през счупените прозорци. Хванахме се за рамката на вратата и се примъкнахме вътре без излишни движения, за да не вдигнем утайките. Доближихме до вратата на капитанските помещения. Тя водеше от мостика назад към кораба. Вратата отначало не се отвори, затова се наложи да я натиснем по-силно. В помещението беше тъмно като в рог. Отново ни обзе нерешителност, подобно на деца, които не се осмеляват да влязат в запустял дом. В края на краищата кораб, в който намира подслон рибата камион, може да е свърталище и на разни чудовища. Насочихме светлината на електрическите фенерчета напред и влязохме в помещенията на капитана.

В двете му каюти цареше ужасен безпорядък. Върху пода, примесени с пласт тиня, лежаха разпилени порцеланови чинии с герба на собственика и разядени от солената вода сребърни прибори. Навсякъде се търкаляха бутилки, някои от тях запушени и пълни с въздух, плаваха опрени в тавана. Вдигнахме глави и заоглеждахме рушащата се клетка на капитана. Издишаният въздух във вид на мехурчета се издигаше нагоре към едно голямо огледало, от което ни гледаха нашите разкривени образи. Дюма прекара ръка върху един масивен четвъртит предмет. Разменихме погледи. Ясно! Всичко можеше да изпопада от експлозията, но не и касата на капитана, която стоеше съвсем непокътната, здраво прикрепена към стената.

Напуснахме мостика и по един от откритите коридори се насочихме към задната част на кораба. Палубата бе гъсто осеяна със седефени стриди. Те висяха по запазените въжета и перила и разкривяваха формите на познатите ни предмети. Това ми напомни за един от „кралете на перлите“ — този амбулантен търговец, покрит от главата до петите с копчета, когото видях като момче в Лондон.

Зад рулевата рубка пресякохме голяма дупка, причинена от експлозията. Дюма разпери ръце и изобрази размерите на нещо огромно. Досетих се, че това е мястото, където той и Фалко са срещнали рибата камион. Днес тя не се виждаше никъде.

Една площ от около стотина стъпки от задната част на кораба беше неузнаваема. Експлозията бе почти разполовила кораба. Обезобразените му плоскости стояха разкривени и намачкани. Тук-там виждахме автомобилни гуми и морски ботуши, останали незасегнати от огъня, морето и годините. Букет полипи, полепнали върху едно десеткалиброво оръдие, бяха заличили напълно военния му вид. Коралите го бяха зациментирали върху прореза на палубата. Минахме над разрушената част до края на кораба, изкривен наляво и леко повдигнат нагоре.

Извихме се над кърмата и забелязахме голямото витло, зарито в сив пясък. Около него плуваха ята риби, които го заливаха като морски вълни. Върнахме се до фокмачтата и започнахме да изплуваме бавно нагоре. Издишаният въздух се издигаше бързо край високата мачта. От гарвановото гнездо до слънцето и „Калипсо“ ни деляха само петнадесет стъпки.

Смени от леководолази слизаха поред до кораба от изгрев до залез-слънце. Привечер на първия ден Мале и Луи Марден забелязали рибата камион близо до дупката, причинена от експлозията. Този път огромното животно бе проявило любопитство. То напуснало кораба, преди да успеят да го фотографират. Техните наблюдения в допълнение на тези на Фалко и Дюма ни убедиха, че това е Chelllinus undilatus. Как за бога това най-обикновено животно бе приело такива огромни размери? Когато се приближавахме до някой кораб, неговите събратя обикновено се оттегляха зад перилата и обикаляха търпеливо, докато си отидехме. На третата сутрин двама от леководолазите излязоха на повърхността и извикаха, че друга риба камион се присъединила към гиганта. Тя бе само с пет фута по-малка от другата. Голямата и „дребосъкът“ останаха заедно през целия ден.

Съставихме снимачни групи от по четирима леководолази и двама за носене прожекторните лампи, които направиха едропланови снимки на растителните организми по товарния кораб. Последната снимачна група повика Дюма да разчисти надписа с името на кораба. Насочихме светлините към корабната камбана. Тя блесна в пурпурната си коралова одежда. Дюма изстърга стридите, коралите и сюнгерите и разкри надписа: М/к „Тисългорм“, Глазгоу.

По-късно Марден написа писмо на корабостроителите и ги помоли да му дадат някои сведения за „Тисългорм“. Томсън и Син отговориха. Писмото съдържаше обясненията на останалия жив трети механик Х. А. Бансал. Гибелта сполетяла кораба на 6 октомври 1941 г., когато пренасял оръжие за осмата британска армия. Предвид на това, че по това време силите на Оста практически контролираха Средиземно море, маршрутът на „Тисългорм“ минавал от Англия край нос Добра Надежда и през Индийския океан за Египет. Корабът се придвижил по Червено море в конвой с други двадесет транспортни кораба. Когато на хоризонта се показали Синайските планини, „Тисългорм“ бил принуден да хвърли котва, за да чака разрешение за преминаване през Суецкия канал.

От Крит излетели германски самолети и хвърлили две бомби върху задната палуба на „Тисългорм“. От последвалата експлозия загинали девет от четиридесет и осемте души екипаж. Останалите скочили зад борда. Един ранен стрелец останал върху обгърнатата от пламъците палуба. Морякът Ангус Мак Ли изтичал бос по зачервената метална настилка на палубата и го пренесъл на една спасителна лодка. За тази си постъпка Мак Ли получил георгиевския кръст — най-големия английски орден за гражданска заслуга.

Щях вече да вдигам котва и да напускам „Тисългорм“, когато Дюма се обърна към мен:

— Няколко души от екипажа искат, преди да тръгнем, да извадим касата на капитана.

Страхувах се от този въпрос още когато алчните ръце на Дюма погалиха желязната каса. Изваждането на съкровища противоречеше на духа на „Калипсо“. Често разисквах този въпрос с Дюма, Лабан и Дюган, които споделяха моето мнение, че едно такова действие би довело само до усложнения. Но този път в очите на Дюма святкаха алчни пламъчета, а над рамената му виждах неговите неспокойни партньори, които очакваха нетърпеливо моя отговор.

— Нямаме достатъчно време — отвърнах аз.

— Всичко съм преценил. Гарантирам, че работата ще бъде свършена за половин час.

Не смятах, че ще могат да свършат за половин ден, затова отвърнах:

— Добре. Давам ви на разположение един час. След това тръгваме.

Едвам дочакали моите думи, седем иманяри скочиха във водата, а останалите спуснаха стоманените въжета на крана. Те наистина бяха обмислили всичко. Касата на капитана пристигна на палубата за двадесет минути.

Иманярите стояха около касата и облизваха устни. Трябваше пак да се намеся.

— Убеден съм, че разбирате отговорността, с която се нагърбваме. Ние не сме пирати. Ако отворим касата, трябва да съобщим на морските власти и да дадем отчет за всичко, което намерим в нея. След това трябва да чакаме съдът да определи възнаграждението за извадените неща. Изберете комисия, под чието ръководство всичко да се извърши справедливо и честно.

Избраха комитет, оглавяван от Анри Пле, и решиха възнаграждението на всички да бъде еднакво. Рене Робино се приближи с длето до касата. Тя бе покрита с воняща, подобна на клей мътилка. Скоро Робино се оплеска цял с нея.

Робино изби вратата. Като си проби път през стената от човешки глави, Пле бръкна вътре и извади свитък просмукана от влага хартия. Той обели горния пласт. Отвътре се показаха ехограми на морското дъно. Иманярите се закискаха нервно.

Пле издърпа едно малко чекмедже, откъдето се показа прогнил кожен портфейл. Той изпразни с треперещи пръсти едно от неговите отделения. Там се оказаха членската карта на капитана и няколко квитанции за платени пристанищни мита. От последното отделение Пле измъкна една банкнота от два канадски долара и една английска лира. В касата нямаше нищо друго.

— Сега изгответе декларацията. Ако ви изплатят половината от намереното, ще разделите помежду си два щатски долара и четиридесет цента — казах аз.

Пле постави банкнотите върху една от лабораторните маси и ги изглади с ръка. На другата сутрин намери банкнотите изсъхнали и раздробени на малки книжни парченца.