Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (4)

Глава четвърта
Загадката на урните

Един ясен ден през средата на лятото, гонен от попътен бриз, „Калипсо“ наближи верига непристъпни бели острови, пусти като Фарасанските, въпреки че се намирахме само на десет мили от Марсилия. Корабът хвърли котва в тесен проход между доминиращия над всички остров Риу и неговата по-малка сестра Гран Конглуе. До това невероятно място ни доведе едно примамливо сведение, получено от Фредерик Дюма.

Още когато работел в групата за подводни изследвания в Тулон, Дюма спасил при един спешен случай от кесонна болест някакъв си леководолаз любител на име Гастон Кристианини. Същият изкарвал прехраната си, като ловял омари и изваждал потънали предмети от морското дъно около Марсилия. Пръстите на краката му били ампутирани, но той останал жив. Дюма го посетил веднъж в болницата, където Кристианини му поверил своята тайна.

— Аз повече няма да мога да слизам под водата — казал той, — затова искам да ти разкажа за местата, по които съм ходил долу.

Тъй като никой не познавал по-добре от него дъното в този район, Дюма извадил бележника си и наострил уши.

— Ще ти кажа къде има най-много лангусти — казал недъгавият вече леководолаз. — Първо, край големия товарен кораб, потънал встрани от Ил Мер, и второ, край каменната арка под Гран Конглуе, близо до купчината стари глинени съдове.

Дюма трепнал. „Старите глинени съдове“ можели да бъдат само амфори, пръстени съдове, играли ролята на нетрайна опаковка в древността, използвани за пренасяне на вино, масла, зърнени храни, бои, руди, парфюми, мозаични камъчета — всичко, което е минавало през тринадесетсантиметровите им гърла.

Години наред трупахме подводен опит, докато оценим правилно купчината амфори на морското дъно. В началото на нашите подводни занимания Дюма и аз разпитвахме водолазите-ветерани. Те разказваха за „старите глинени съдове“, без да подозират тайните, които криеха. Един стар кореняк, като описа редицата амфори, които стърчали от дъното, направи следното заключение:

— Сигурно на брега е имало работилница за глинени съдове, която при свличането на земните пластове е отнесена в морето.

Сега вече знаехме, че купчините стари глинени съдове са указание за потънал древен товарен кораб. И този ден ние пристигнахме при Гран Конглуе, за да зърнем амфорите на Кристианини. Отдавна ни се искаше да разкопаем някой потънал древен кораб. С нас на борда на „Калипсо“ бе професор Фернан Бенуа, ръководител на Отдела за изучаване на древността на областта Прованс. Той се качи в моторницата заедно с Марсел Ишак, изследовател на Хималаите и филмов продуцент, Дюма, с мен и Алберт Ро, нашия нов боцман. Ро запали извънбордовия мотор, придвижи се до северозападния нос на стръмния остров и спря, за да може Дюма да влезе във водата, нарамил трибутилков апарат. Леководолазът се протегна, изпита плаваемостта си, след това направи салто и потъна право надолу в прозрачното море. Хванах румпела и насочих моторницата по следите на неговите мехурчета, които се разпукваха сега на повърхността.

От време на време вдигах поглед към надвисналата над нас бяла скала. Шумът на мотора плашеше чайките и те се вдигаха с крясък във въздуха. Небето предвещаваше вятър. Опасността дебнеше отвсякъде. След двадесет минути някъде отдолу се появи бледо петно и след малко Дюма се покатери в лодката. Белият каучук на маската ограждаше очите и носа му. На лицето му бе изписана умора.

— Веднага открих каменната арка — каза той. — Търсих от двете ѝ страни, но не намерих никакви амфори.

Щом като острият поглед на Дюма не бе открил нищо, там вероятно действително нямаше нищо. Все пак не ми се искаше да се откажем от търсенето и да отхвърлим доверието, с което се бе отнесъл Кристианини, като го сметнем за чиста рибарска измислица. Почувствувах задължение сам да се спусна долу, подтикван от мълчанието на професор Бенуа и от скептичния сарказъм в очите му. Ро се приближи до едно закътано от вятъра място на северозападния нос. Изпробвах крановете за налягане на няколко бутилки, закрепих една, която съдържаше най-много въздух, на раменете си и се потопих.

През по-голямата част от това лято (1952 г.) не бях слизал под водата и затова не се чувствувах в добра форма. Навлязох в зоната на петдесетте стъпки, където неподготвеният леководолаз преживява най-остра криза в евстахиевите тръби, и останах учуден, че не изпитвах никакви болки в ушите. Водата над дълбочините беше изключително прозрачна. Като се гмурнах край стената, отново ме завладя въодушевлението на нашите първи подводни „полети“. Сегашните ми преживявания като че бяха съвършено нови и непознати. Пластът на пречупващата се от вълните слънчева светлина остана зад мен и аз потънах в бледото сияние на страната без сенки. Преплувах над един склон, обрасъл с груби жълти водорасли, до праг, който водеше към по-тъмносини води. Някъде долу в разсеяната сива светлина видях друг наклон с едва забележими едри, валчести камъни, покрити с горгонии. Насочих се към царството на едрите валчести камъни.

Сгъстеният въздух придоби метален вкус, а мислите ми започнаха да блуждаят. Повдигнах ръка към маската и вперих очи в закрепения на китката ми дълбокомер: 170 стъпки. Дългото отсъствие от подводните занимания започваше да си казва думата. Трябваше да принудя мислите си да текат в нормална последователност: Дясната ми ръка сочи юг. Погледнах в тази посока, но там в обсега на стоте стъпки видимост не открих никакви амфори. На тази дълбочина на разположение имам само десет минути. Лявата ми ръка сочи север. Насочих се през големите камъни в това направление с намерение да заобиколя североизточната точка за времето, което ми беше останало. Приятелите ми в моторницата независимо от състоянието на морето ще следват пътечката на моите въз душни мехурчета. Помни, не се напрягай, не бързай, не хаби излишни усилия. Започнах да отмервам движенията на краката и да ги съчетавам с дълбоки издишвания, като обръщах глава ту на една, ту на друга страна също като радарна инсталация. И на север не се оказаха никакви находки. Очите ми започнаха да се уморяват от взирането надолу по сивия склон. Изведнъж забелязах дълъг тъмен предмет. Там е по-дълбоко? Ще слезеш ли? Това може да е амфора! Издишах въздуха от дробовете си и без помощта на краката потънах по-дълбоко. Предметът беше покрит с гъсто руно морски водорасли. Драснах с нокът и открих най-обикновен варовик. Дълбокомерът сочеше 240 стъпки. Това е безразсъдство! Изкачи се незабавно горе! Голяма ножица с крака, дълбоко вдишване на въздух и аз излетях на 170 стъпки, придружен от цял ескадрон големи сребристи рибки.

Заобиколих носа така, както си бях наумил, и открих, че сивият наклон се издига на нивото, на което се намирах. Дишането ми се затрудни. Завъртях резервния кран, за да продължа с още пет минути престоя си. Бях изгубил почти всякаква надежда. Трябваше да спестя по-голямата част от останалия въздух за декомпресията. Изведнъж, както се издигах по наклона, току пред маската си видях грациозно заобления силует на една усамотена полузарита амфора. Не бива да си отивам, без да оставя някакъв белег. Събрах всички останали у мен сили, обърнах амфората и я забих в пихтиестата маса.

Усилието наруши дишането ми. Поех дълбоко въздух и тръгнах по дългия път нагоре. И точно тогава в едва забележимото пред мен поле истината излезе наяве. Намирах се край висока могила от пясък и чакъл. Пред очите ми се разливаше цяла каскада от счупени глинени съдове. Никога преди не бях виждал такава голяма купчина останки от старинен кораб. Той е потънал край самия остров и се е разбил в неговата основа. Една задрямала акула ми стори с неохота път и аз вдигнах три слепени чаши, наподобяващи купи.

Тръгнах нагоре край стената подобно на сомнамбул. Сърцето ми биеше до пръсване. На десет стъпки от повърхността на водата се хванах за една горгония и спрях за декомпресия с останалия ми въздух. Стиснах чашите до гърдите си. През това време моторницата кръжеше добросъвестно в ослепително бялата морска пяна. Въздухът в бутилката почна да бълбука. Излязох над повърхността, като държах чашите в изпънатата си ръка. Бенуа с развети от мистрала бели коси видя една ръка, поднасяща дар от морето.

— Кампански чаши — извика той.

Изтегнах се със затворени очи в моторницата и наострих слух. Археологът обяви:

— Тези чаши напомнят на кампанските изделия, които открихме при разкопки в Прованс. Това доказателство е достатъчно да се предположи, че корабокрушението е станало през второто столетие преди нашата ера.

— Смятате ли, че заслужава да се предприемат основни разкопки? — попита Дюма.

— Безусловно! — отвърна професор Бенуа.

Новината обиколи светкавично „Калипсо“, от машинното отделение до мостика, и всички се струпаха в столовата, за да зърнат находките. Ишак вдигна благоговейно чашите.

— Подредени са така, че двойните дръжки се намират под прав ъгъл една към друга, — каза той и ги отдели. — В момента аз разделям предмети, опаковани от някой специалист преди цели две хиляди и двеста години.

Забележката развълнува групата. Чашите бяха наредени и опаковани от живи хора, чието изкуство се предаваше сега от техните в нашите ръце през цели две хилядолетия. Ние нямаше да се спущаме под водата само за музейни експонати, а щяхме да търсим данни за тези майстори, за пътя, по който техните нежни стоки са пристигнали до водите на Галия, и преди всичко като моряци щяхме да узнаем нещо за техния кораб и мореплавателското изкуство на неговия екипаж. Що за кораб е това? Как е бил построен? Какви хора са плавали с него? Долу под тинята сигурно лежаха отговорите на всички тези въпроси.

Ние щяхме да измъкнем потъналия кораб от геологическите и биологическите наноси на вековете, да разтоварим дълго закъснелия товар от амфори с възможно най-малки повреди на затъналия корпус и да извадим самия корпус, без да оставим и парченце на дъното. Бенуа искаше да приюти целия кораб на едно-единствено място — в неговия голям музей „Борели“ в Марсилия, където специалистите щяха да изучат всички данни за древния товарен кораб. Те щяха да възстановят корпуса, а кой знае, може би надстройката и целия такелаж. Това би било една сериозна помощ на морската археология. Тази млада наука се похвали с няколко открития, повечето от които направени на сушата — праисторически лодки, запазени в блата, египетски и викингски съдове, погребани заедно с починали владетели в техните гробници, увеселителни галери от века на Калигула, извадени след пресушаване на езерото Неми в Италия през тридесетте години на нашия век. Само четири древни кораба са частично изкопани от самото морско дъно. Първият е потъналият кораб при остров Антикитера край бреговете на Гърция, от който през 1901 година водолази извадили бронзови изделия и мраморни скулптури. Вторият е романският кораб, открит от Алфред Мерлин край Махдия, Тунис, от който също са извадени откраднати гръцки статуи. От него през 1948 година Дюма, Тайе и аз също извадихме мраморни колони. Край Албенга, Италия, италианският спасителен кораб „Артилио II“ е ограбил един кораб от първия век преди нашата ера, като екипажът му разрушил образувалата се над кораба могила заради разни дреболии. Един кораб от същия век, разбит край Антеор, Франция, бе частично изследван от Дюма, Филип Тайе и леководолази от подчинената ми група военни моряци, която работеше на „Инженер Ели Моние“. Кампанските чаши свидетелствуваха, че нито един от тези кораби не бе по-стар от нашия и никой не бе разкопаван така основно, както възнамерявахме да направим ние.

Определих два месеца за изваждане на античния кораб, зарит на 130 стъпки под кила на „Калипсо“. Колко наивен изглежда сега този план. Потъналият кораб щеше да отнеме цели пет години и един човешки живот. Той щеше да доведе нашата експедиция почти до разорение и да ни принуди да основем първото поселище на този остров.

Древният кораб се превърна в школа за мъжество. Той оформи нашата подводна група в океанографски апарат и ни принуди да изградим на брега наш собствен център за изследване и развитие на подводната технология Office Francais des Recherches Sous-Marines (OFRS)^[1] Корабът отхвърляше непрактичните схващания за работа под водата и ни учеше на по-добри.

Вечерта след откриването на кораба обаче ние плавахме към Марсилия в пълно невежество относно тези въпроси и чертаехме плана за работа. Кампанските чаши оказаха мигновено въздействие върху директора на Отдела за проучване на античността при Министерството на народното образование. Той предостави голяма част от скромния си бюджет за археологически изследвания, която се оказа твърде малка частица от разходите по изваждането на кораба. Националното географско дружество отпусна субсидия, както направиха Prèfecture des Bouches de Rhone и общината в Марсилия.

Пристанищните власти и търговската камара на Марсилия ни снабдиха с материали и ни оказаха различни други услуги, свързани с разкопките. Но най-вълнуващото и най-окуражителното събитие представляваше желанието на десетки подводни плувци да участвуват като доброволци при изваждането на кораба. Повечето от тях имаха нужните познания, но всички, без изключение, бяха ентусиасти. Между тях се намираше и Алберт Фалко, морско чедо от село Сормиу близо до Марсилия. Въпреки че познаваше подводния морски свят още от детска възраст, поради нашата строга система на социална сигурност на Фалко отказаха да издадат документи за здравословно състояние. Последните ми бяха необходими, за да стане леководолаз на „Калипсо“. Той бе загубил три пръста от лявата си ръка при експлозията на детонатора на немска мина, когато е работил като доброволец при прочистване на пристанищата.

Заведох Фалко при един лекар от социалното осигуряване на търговската флота, за да му издаде документите. Лекарят установи, че той е превъзходно развит във физическо и всяко друго отношение и когато вече щеше да разпише позволителното, забеляза ръката на Фалко.

— Съжалявам, господине… — започна той.

— Не ставайте смешен — прекъснах го аз. — Измислете някакъв начин и уредете неговия въпрос.

Докторчето издаде на Фалко удостоверение, което му даваше право само на служба като „le navire ocèanographique Calypso“ и крайбрежен риболов. (Сега Фалко е старши щурман на подводница с реактивен двигател, която се спуща на хиляда стъпки под водата.)

Фалко препоръча друг добър подводен плувец на име Арман Давсо, който работеше в Отдела за хигиена на Марсилия. Градските първенци го командироваха на „Калипсо“, като продължиха да му плащат заплата. Давсо беше ramasseur de vides, deuxième classe, т.е. специалист по събиране на отпадъци от улиците. Сега той започна да събира останките от древността и остана на работа при нас като всестранен подводен техник.

С добър кораб и група нетърпеливи подводни плувци ние се върнахме при Гран Конглуе, за да начертаем плана за действие. Дюма и аз разузнахме купчината, останала след корабокрушението. Върху гроба на кораба лежаха огромни камъни, падали с течение на вековете от острова. Водата е омекотявала тяхното падане и те не бяха навредили на останките. Намерихме къс скала, тежък най-малко два тона, легнал върху купчина абсолютно здрави амфори. Първата ни работа беше да разчистим именно тях. Франсоа Жюние от администрацията на морските фарове изпрати своя масивен тендер „Леонор Фреснел“, който с помощта на мощна макара спусна стропи и търкулна по-големите камъни надолу по склона. „Калипсо“ от своя страна се справи с по-малките камъни. Не можехме да помръднем само най-големия къс скала, един тридесеттонен менхир, полегнал в долния край на потъналия кораб. Това разчистване сочеше необятността на задачата, с която се бяхме заели. Счупени амфори и отломки от чаши, купи и чинии бяха затънали в пясък, смесен с камъни и черупки от миди. Дълбочината за работа бе точно в границите на безопасната за нас зона — най-връхната точка на кораба се намираше на 125 стъпки дълбочина, а най-ниската на 140. При разкопките щяхме да се спуснем още по-дълбоко. Работната площадка се разполагаше на хребета на дълбочинното опиянение. Двамата с Дюма трябваше да измислим най-разумната атака на този безпорядък.

Първия ключ ни дадоха гърлата на амфори, щръкнали десетина инча от пихтиестата купчина. Те бяха подредени в линия, която подсказваше надлъжната ос на потъналия кораб. Спуснахме долу разграфено въже и се засуетихме откъде да започнем измерванията. Като се ориентирахме по случайни предмети и предположения, преценихме, че корабът е дълъг деветдесет и три стъпки и широк двадесет и седем стъпки, което впоследствие се потвърди с голяма точност. Корабът бе предназначен за превозване на десет хиляди амфори и представляваше един от най-големите кораби на античните времена.

На стената в трапезарията на „Калипсо“ окачихме план на мястото, където бе потънал корабът. На него нанасяхме местонахожденията на важните или характерни находки. За да се ориентираме по-лесно, обозначихме условно носа и кърмата, десния и левия борд на кораба и започнахме разкопките. От началото леководолазите извадиха онези амфори, които се измъкваха лесно с ръце. За първите две седмици извадиха триста амфори. Разчистваха също така камъните и счупените пръстени и фаянсови съдове. Този период на опити и грешки продължи по-дълго, отколкото бяхме преценили поради поредицата нехарактерни за сезона мистрали, които избутваха „Калипсо“ встрани от острова. Допуснахме също така и една сериозна тактическа грешка. Вместо да разкопаваме систематично от горния край или от кърмата, както казвахме ние, и да продължим надолу, ние замъглихме археологическата картина, като ровехме из цялата могила. Грешката оправихме, само срещу мистралите бяхме безпомощни.

Виещият вятър връхлиташе изсушен и озлобен от студения северен край на долината на Рона и нахлуваше с вой в морето, подгонил топлината пред себе си. В кипналото море „Калипсо“ се дърпаше от юздите си към острова. Представяхме си нашия нов изследователски съд полегнал върху останките на потъналия отпреди две хиляди и двеста години кораб и се чудехме на глупостта си, че сме се заели с неговото изваждане.

Мистралите връхлитаха изненадващо. Събирахме леководолазите и часове наред се борехме с котвената верига, завързана с конопени въжета, изпънати от мъжете в лодките, за да предпазят кораба от прибоя. В такива моменти си мислехме за ония мъже, които преди векове бяха изгубили битката срещу Гран Конглуе. В критичните моменти обаче известно успокоение внасяше професор Бенуа, който крачеше нервно по палубата и непрекъснато повтаряше на себе си:

— Ужасно, ужасно!

Жюние отново ни се притече на помощ срещу мистралите. Той изпрати „Леонор Фреснел“, който закотви една укрепителна шамандура, достатъчна да обуздае боен кораб на 250 стъпки от острова. Тогава не можехме и да допуснем, че укрепителната шамандура ще стане причина за едно голямо нещастие.

По това време „Калипсо“ разполагаше с двадесет легла, а ние често имахме на борда до 35 човека. В атмосфера на оживление и непрекъсната опасност никой не се оплакваше от лошата храна и теснотията. Понякога работеха едновременно шестнадесет леководолаза. Според нашите правила всеки леководолаз можеше да се спуща по три пъти на ден и да работи средно по петнадесет минути на дъното. Между спущанията се полагаше по три часа почивка за отделяне на натрупания азот и за възстановяване на изразходваната енергия. Групи от по двама души се сменяваха на дъното почти без прекъсване. На повърхността ги викаше дежурният хронометрист, като стреляше с карабина във водата. При изкачване леководолазите се спираха за три до пет минутна декомпресия на десет стъпки под водата, след което можеха да излязат отново в атмосферата.

Изстрелите на карабина, оглушителният грохот на компресорите, бушуването на морето, стенещият вятър, свистенето на сгъстения въздух, ритмичното тракане на нашия остарял дизелов винч, нарежданията, давани през силния вятър, крясъкът на чайките — всичко това оживяваше самотата на това място. Въпреки това резултатността на нашия труд бе под съмнение.

Изкушението, привлякло отдалеч подводни плувци, подмами и зяпачите. Малки корабчета, платноходки с триъгълни платна, яхти и крайцери идваха в Гран Конглуе просто за да погледат. Един ден пристигна най-екзотичният зрител „le Compte Renoir de Dong“, преплувал десетте мили от Марсилия. Той носеше автоматичен харпун, на гърба си вързоп, в предния джоб на подводното си облекло бутилка вино. Когато тръгна по обратния път, ние настояхме да го превозим с „Калипсо“. Той скочи от борда на половин миля от остров Риу и доплува до самотната скала. Същата вечер го прибрал един едномачтов рибарски кораб. Плувецът носел заек, който успял да убие на Риу с подводната си пушка.

На минаване край нашата шумна площадка, в района, който отсега нататък се отбягваше от водни съдове, рибарите си обясняваха нещата само по един начин: „Тук има баснословно съкровище! Трупат златото на купчини в трюмовете си.“ В известно отношение те бяха прави. Ние действително разкопавахме едно безценно съкровище, но не от златни и сребърни кюлчета и скъпоценни камъни.

Първоначално изваждахме амфорите, като ги завързвахме по дузини на въже, теглено от винча. Някои от тях падаха и създаваха опасност за мъжете долу. Опитахме се да ги издигаме горе, натрупани в специален кош, но те се чупеха. Пиер Лаба предложи начин, който се хареса на всички. Той взе със себе си под водата маркуча за въздух, обръщаше амфорите с дъната нагоре и ги пълнеше със сгъстен въздух.

Те се издигаха нагоре и започваха да се въртят на повърхността, където Ро, застанал в малката гребна лодка, ги ловеше с мрежа. По този начин обаче не можеха да се изпращат горе счупените амфори, а пукнатите не издържаха налягането и падаха обратно върху дъното. Накрая приспособихме един телен кош, който побираше дванадесет амфори. Това представляваше и средният брой, който двама тренирани леководолази можеха да съберат за една работна смяна на дъното.

На палубата пристигаха мокри амфори, блестящи на слънцето. Техните пурпурни и златисти биологически инкрустации бързо избледняваха в кафяви и жълтеникавосиви тонове, изсъхваха и образуваха патина от бели фосили и петна с цвят на йод там, където са се трупали ракообразните животинки. Биолозите Жак Пикар и Роже Молиние от университета в Марсилия изстъргваха от току-що извадените амфори пластовете живи организми и ги изследваха. Те откриха един нов, непознат на науката вид и няколко нови асоциации от прикрепени форми. Техният колега Жан Блан слизаше при самия кораб, изучаваше седиментацията и измерваше съдържанието на кислород в тинята и водата. Тези млади учени живееха с духа на „Калипсо“. В края на седмицата те се появяваха непринудено на марсилския док и помагаха на нашите момчета да чистят и боядисват кораба.

По време на храна разменяхме духовито мисли за подобряване методите в нашата работа. Обсъждахме и спорехме оживено и върху сходството на предметите от пострадалия кораб. Бенуа поддържаше твърдението, че корабът е от третия век преди новата ера. Неговите помощници Анри Медан и Фердинанд Лалеман възразяваха, че за това няма достатъчно ясни доказателства. Те смятаха, че корабът е потънал в първия век преди нашата ера. Дюма споделяше второто схващане. Аз нямах много познания по археология, но ми се струваше, че корабът е по-стар от първия век, защото намерените по-рано в морето останки от древни кораби принадлежаха именно към този корабокрушенчески век. Малко по малко находките от сивия склон разбулваха тайните на товарния кораб. Ние преживявахме събитията на една увлекателна криминална история с исторически сюжет.

След като очистихме повърхностния слой, продължихме разкопките с ръце, за да достигнем следващия пласт. Предметите като че бяха циментирани за дъното. Когато се опитвахме да откъртим някой съд и го хващахме за дръжките, той или изсмукваше силите ни и ние се отправяхме към повърхността изтощени, или се начупваше в ръцете ни. Налагаше се да отстраним наслойката, натъпкана около съдовете. Един месец след започване на работа доставихме необходимата ни апаратура — пневматична земесмукачка, която се задействуваше от огромна помпа. Гъвкавата метална тръба имаше пет инча в диаметър и бе дълга двеста стъпки. Към нея бе привързан маркуч, по който минаваше въздухът. Краят му бе обърнат нагоре в тръбата в близост до отверстието. Въздухът се връщаше под налягане към повърхността, при което обемът и скоростта му нарастваха и той увличаше със себе си всичко, което можеше да премине през отверстието.

Вие може сами да изчислите диаметъра, неудобството, обема на въздуха и дълбочината на една подводна земесмукачка. Особеностите на нашата дълбочина изискваха компресорът да доставя четири хиляди кубически фута сгъстен въздух на час, за да може да изсмуче четири или петстотин кубически фута различни предмети. Такова смукателно устройство буквално унищожаваше дъното. То поглъщаше тиня, пясък, черупки от миди, парчета счупени съдове, риби и камъни, по-големи от юмрук. Ако случайно някой допреше част от тялото си до отверстието, то щеше да изсмуче спокойно и кръвта му.

Тръбата изхвърляше съдържанието си в желязна мрежа, поставена на палубата, където един археолог проверяваше изсмуканите предмети. Ревящата помпа изригваше дървени фрагменти, закрепени с дъбови клинове, железни и медни пирони от обшивката на кораба, бронзови пирони, дълги по десет инча и блестящи като нови, парчета огъната оловна обшивка с къси медни нитове, подредени зигзагообразно, и рибарски тежести и куки от различни епохи, по-късни от корабокрушението. Бухналата от пяна мрежа се отцеди и върху нея се показа бронзов пръстен. Аз го обявих за пръстена на капитана и го носих няколко дни на ръката си, преди да го предам на Бенуа. Тръбата и мрежата ни убедиха, че нито един предмет, колкото и дребен да е той, не може да убегне от нашия поглед.

На палубата беше модно да се говори за „подводната прахосмукачка“. Но хванехме ли нейния атакуващ край, тръбата се превръщаше в галопиращо чудовище. Манипулирането с металната наставка беше трудна и опасна работа. Ние слизахме по стълбичката за гмуркане по двама, синевата на водата край тръбата ни поглъщаше и ние гледахме по-бързо да уравним налягането в ушите си. На сто стъпки под нас забелязвахме разкопките. Тръбата ни очакваше навита и неподвижна, изпълнена с опасности, готова за следващи схватки. Първият леководолаз грабваше двете дръжки на медната метална наставка и я пъхаше в работната площадка. Тя беше тежка и се поддаваше трудно на манипулация. Това бе наказанието за диаметъра, който бяхме избрали заради голямата ѝ производителност. След като се убедеше, че вторият леководолаз не е близо до отверстието, първият завърташе ключа за въздуха и работата започваше. Тръбата тръпнеше като шията на див кон, когото искаха да обуздаят и нахранят. Когато устата му се забиваше в пясъка и тинята, тръбата моментално ги поглъщаше и променяше очертанията на дъното пред очите ни.

През по-голямата част от времето тръбата се натъкваше на твърдите тела на амфори. Останките от корабокрушението приличаха на блок изгорели глинени съдове. След това леководолазът започваше да опипва внимателно утайките между урните и да разчиства с тръбата техните изящни форми от материала, от който са били първоначално направени. Той приличаше на вдъхновен скулптор, в ръцете на когото оживява глината. Тези творчески мигове траеха твърде кратко, защото земесмукачката се задавяше от големи отломки на някой глинен съд или вкаменели органически утайки. Всмукателната тяга пречеше на леководолаза да отстрани предмета. Вторият леководолаз го разбиваше с чук, но обикновено той спираше притока на сгъстен въздух. Когато изключваха въздуха, притокът на материали намаляваше и в отверстието се събираха само дребни камъчета. Грохотът замираше и над главите започваше да се чува потропването на всмуканите предмети, които падаха сега обратно в тръбата. Земесмукачката като че се извиняваше за това свое поведение, натежаваше извънредно много, след това повръщаше и изхвърляше костта от гърлото си.

Един ден двама леководолази изплуваха на повърхността и подобно на провинени деца започнаха да се смеят с неестествени гласове. Скарата, която служеше за филтър, разкри тяхното ужасно дело — хиляди току-що натрошени парченца от ценни глинени съдове. Лалеман пъхна ръце в отломките и с вик измъкна оттам една красива винена кампанска чаша. Крехкият екземпляр беше преодолял пътуването с кораба, блъскането му в скалите, огромните камъни, паднали от острова, чука на леководолаза и пътешествието нагоре по тръбата. Отломките бяха от други съдове, унищожени от нашата небрежност. Ние не знаехме, че в тръбата попадат малки, напълно запазени предмети, които стават на парчета вътре в нея. Неочаквано запазената чаша потвърди това. Не можех ни най-малко да виня леководолазите. Предния ден бях получил водородна наркоза през време на работа с тръбата.

Малката чаша обърна напълно нашите планове за действие. За известно време беше ясно, че ще трябва да преместим хиляди тонове тиня. Тръбата доказа, че върши добре своята работа. Сега стана очевидно, че тръбата натрошава може би най-важните предмети от кораба, независимо от вниманието на леководолазите. Оставаше аз да реша: да продължим ли с цената на подобни загуби това трошене, за да сме в крак с нашия план, или да намалим темпа и проявим необходимите грижи към нежните кампански съдове. Решихме да намалим темпото и да вършим както трябва работата, независимо от разходите и от продължителността на мъките. Леководолазите получиха съответните нареждания.

Обемът на предстоящата работа бе огромен, страхувахме се даже да помислим за него. Окриляше ни това, което бяхме научили досега. На кораба се намираха два различни вида амфори. Горният слой се състоеше от продълговати делви, които са превозвани на палубата. Те приличаха много на находките от морските разкопки при Албенга и Антеор, които Бенуа отнесе към периода на гръцката култура в Италия. Те имаха продълговати гърла, а на дългото гърло носеха марката „SES“ заедно с изображение на тризъбец или котва.

В долната лява страна на горния пласт на останките открихме втория преобладаващ вид глинени съдове. Те имаха закръглена коническа форма, къси гърла и красиво моделирани дръжки. Стилът им беше по-изящен от този на нейната цилиндрична сестра и навяваше мисли за гръцко влияние, ако не и за произход. Тези „гръцки“ съдове, изглежда, бяха натоварени в трюма под продълговатите „римски“ и бяха изскочили от дясната страна на кораба при разрушаването на дървената стена.

В горния край на останките открихме купчинки малки глинени съдове, струпани между гърлата на амфорите. След като започнахме да прилагаме по-прецизни методи за работа, на повърхността извадихме стотици екземпляри, принадлежащи към четиридесет стандартни форми: киликси — чаши за пиене с двойни дръжки; купи и чаши с различни размери; продълговати плитки паници и блюда за риба с вдлъбнатинка в средата за сос; флакони за парфюм; бурканчета за благоуханни масла и руж; прекрасни миниатюрни амфорки, използвани от хората в древността за събиране на човешки сълзи. Всички блюда си приличаха по стил, напомнящи съдовете на съвременен сервиз за храна. При дълбаенето на по-дълбоки гнезда в някои от тях открихме остатъци от напълно запазен черен лак, щампосан по дъното като розетки или орнаменти във форма на палмови листа. Лалеман мечтаеше да открие запазен кампански съд с подобен лак. Дюма взе една повредена купа, намаза я с боя за обувки и я пъхна под неговата колекция. „Ето я!“ — извика асистентът, като възторжено прехвърляше в ръката си боята за обуща. Шегата скоро се разбра. По-дълбоко в трюма на кораба намерихме хиляди черни съдинки, запазили оригиналния си блестящ вид.

В останките на кораба от Антеор бяхме открили амфори, чиито гърла бяха все още запушени със запушалки, направени от пуцолан или вулканически хоросан. При Гран Конглуе работихме доста дълго време, преди да попаднем на неразпечатани съдове за вино. Обаче всички бяха празни и на шийката си имаха по една малка дупчица. Като че глупавите моряци бяха надупчили всички съдове.

— Може би затова са и потънали! — забеляза Дюма.

Под една от пуцолановите запушалки открихме вътрешна коркова подплата, херметически запечатана със смола. Вътре плискаше някаква течност. Бяхме открили „винения пласт“ на разкопките.

— Ще успеем ли да предпазим екипажа на „Калипсо“ от пиянство с хилядите галони вино, които пристигаха на борда? — попитах аз.

В една колба извадихме около литър прозрачна розова течност. Не можах да устоя на изкушението да не отпия от две хиляди и двеста годишното вино. Вкусих букета, трупан от вековете в това демонично вино. То бе дезалкохолизирано, но нямаше солен вкус. Един от моряците забеляза изражението на лицето ми и запита:

— Гроздовата реколта, изглежда, е била слаба през този век?

На дъното на съда намерихме пурпурна смолиста мътилка. Първоначално вътрешната страна на амфорите е била измазвана с пласт смола, който е пречел на съдържанието да се изпари през порите на глинените стени. Тази практика на древните търговци е придавала на виното привкус на смола.

Между хилядите амфори, които извадихме от останките на кораба, нямаше нито една с вино. Във всеки случай, корабът е носел пълен товар от червено вино на борда си. В момента на катастрофата морето бе „изпило“ цялото вино, като ни бе оставило само една пълна амфора. Налягането на морската вода и силата на вековете бяха разпечатали повечето от съдовете. Много от амфорите, които бяха останали в изправено положение, съдържаха парченца глинени съдове, смесени с черупки от миди и ситни камъчета. Повечето съдове извадихме на палубата и от тях започнаха да се измъкват живи октоподи, които примигваха и се подхлъзваха. Това бяха крадливите свраки, събирали мидените черупки и отломките, с които издигаха вратите на своите домове. Благородните съдове се бяха превърнали в жилищни квартали на октоподите.