Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (17)

Глава седемнадесета
Морски храм

Паркирах колата си на един широк площад в Монако и се изправих пред внушителна сграда, изградена от бял варовик. Нейната богато украсена фасада се издигаше сто стъпки на височина и цели триста и петдесет стъпки на дължина. На високия архитрав прочетох имената на стари океанографски кораби: „Албатрос“, „Пола“, „Блейк“, „Буканиър“^[1], „Сирога“, „Чалинджър“^[2], „Ирондел“^[3], „Принцеса Алиса“, „Витяз“, „Белджика“, „Талисман“, „Валдивия“, „Уошингтън“, „Вега“, „Фрам“ и „Инвестигейтър“^[4] — героични кораби на много чужди страни. Над главния вход стоеше каменен надпис: Institut Ocèanographique, Musèe^[5].

През големия портал влизаха и излизаха тълпи от хора. На площада чакаха туристически автобуси, пристигнали от десетки страни с посетители на най-стария и най-големия институт от този род. Беше март 1957 година. Предстоеше ми да поема длъжността директор на този океанографски музей, на която ме избра международният комитет на музея.

Пристъпих прага на сградата. Посрещна ме моят предшественик — капитан Жул Руш, бивш капитан от френската военноморска флота, начетен и изключително очарователен човек, който се оттегляше в пенсия на седемдесет и две годишна възраст. Той ме прие в своя просторен кабинет, който отсега нататък ставаше мой. Изработените съобразно размерите на стаята мебели от жълт дъб стояха там, където ги бяха поставили още през 1910 г. Това се правеше в чест на основателя на музея Алберт I от Монако и неговия първи директор доктор Жул Ришар, служил в него в продължение на четиридесет и шест години. Руш, който бе поел музея от Ришар, показа на третия му директор грижливо пазените спомени на музея: лични писма на основателя, корабни дневници от неговите първи пътувания с океанографска цел, една вградена в стената каса с негови медали и ордени, личната му библиотека със справочна морска литература и шкафа с публикациите на научните резултати. Зад някаква кутия Руш извади с любов чадър с позлатена дръжка, забравен от основателя в кабинета през един дъждовен ден на 1921 година. Платът му бе съвсем съдран.

— Доктор Ришар го намерил зад тази кутия, след като престоял там редица години — поясни Руш.

Той ми подаде чадъра, като че той бе жезълът на моята власт. Върху позлатената дръжка личеше инициалът „А“.

Държах в ръцете си вещ, която е била притежание на Негово сиятелство Алберт I на Монако, един от основателите на съвременната океанография и създател на музея, когото нарекъл „морски храм“. Руш ми връчи ключовете и възторжено ми пожела успех. Сбогувахме се. Плъзнах бавно поглед из обширния кабинет, който може би щях да обитавам до края на своя живот. Докоснах с пръсти огромното бюро, после тръгнах край него, за да заема моето височайше място. Изведнъж спрях по средата на пътя. Върху директорското кресло стоеше изтъркана от многото сядания rond-de-cuir, мека кожена възглавница с форма на геврек, която във Франция е символ на чиновническо търпение и безкрайно „писателствуване“. Гледката ме върна към действителността. Струваше ми се, че ако седна върху нея, ще изменя на моя живот и на доверието на моите приятели. Взех начаса първото си практическо решение. Натиснах звънеца за прислугата.

— Моля ви, изнесете тази вещ навън — казах аз, като посочих кръглата възглавничка.

Нямах ни най-малкото намерение да изоставя морето и да се отказвам от гмуркането под водата. В това свое решение намирах морална подкрепа от изпълнения с енергия живот на принц Алберт.

Алберт Шарл Оноре Грималди (1848–1922) е бил необикновен човек по нормите на който и да е век. Положението му на владетел на богато княжество и неговата лична скромност са замъглили фактите за тези, които се занимават с история на науките. Той е бил известен като „ученият принц“, щедър покровител на науката и енергичен изследовател. Алберт е управлявал весело княжество и е получавал големи доходи от казиното Монте Карло. Въпреки това той се отказал от удоволствията за сметка на суровия живот из моретата, заобиколен от най-изтъкнатите учени и културни дейци на своето време.

Любовта на Алберт към морето се зародила у него по време на службата му в испанската флота, където станал професионален навигатор. През 1889 година, когато наследил своя сляп баща на древния престол на Грималди в Монако, той купил своята първа яхта „Ирондел“ не да обикаля с нея от пристанище на пристанище, а да предприема далечни пътешествия из моретата. Между първите гости на „Ирондел“ бил и морският специалист професор Алфонс Милн-Едуард от Парижкия университет, който насочил принца към неговата най-голяма мечта — изследване на живота под водата. Не след дълго Алберт започнал да изважда с драги образци от десет хиляди стъпки дълбочина с помощта на ръчен винч и една най-обикновена лодка.

Алберт построил редица по-големи моторни яхти, предназначени предимно за океанографски изследвания — „Принцеса Алиса“, „Принцеса Алиса II“ и „Ирондел II“, които заслужават да бъдат споменати наред с покритите с безсмъртна слава кораби: английския военен кораб „Чалинджър“, руския „Витяз“, американския „Блейк“ и „Фрам“ на Фритьоф Нансен. Тъй като морската колекция на принца постоянно нараствала, той решил да я приюти в нов музей, снабден с лаборатории, библиотека и заседателни зали. Той избрал за тази цел най-романтичното и най-внушително място на голямата скала, като помещенията щели да се разположат на няколко етажа надолу по скалата. Алберт поставил основния камък в 1899 година. През време на единадесетте години, през които работниците дълбали скалата, неговата идея се дооформила и добила универсален характер — морският храм трябвало да служи на целия свят. За да осигури приемствеността и международния дух на своя музей, той дал права на един контролен Океанографски институт в Париж, управляван от избираем международен комитет на учени. За обезпечаване на постоянното функциониране на музея Алберт направил дарение с ипотека при Третата френска република, на времето си най-сигурната страна за влагане на капитали.

Интересите на „учения принц“ се простирали далеч извън морските въпроси, През 1906 година той станал инициатор на полети с хеликоптер. Алберт построил пристанището на Монако, прокопал тунел под скалата, основал училища и музей за праисторическа антропология, пътувал между Монако и Париж с мотоциклет, дружал едновременно с кайзер Вилхелм II и френския социалист революционер Жан Жорес.

Всред тази разнообразна група приятели и всички останали Алберт издигнал знамето на мира между хората. Той поддържал, че жизнените условия трябва да се подобряват, като всички усилия на хората се насочат не към война и разваляне на отношенията, а към изследователска дейност и учение. Неговият личен пример се състои в това, че е ръководил повече от четири хиляди научноизследователски морски станции, много повече от това, което е успял да направи който и да е океанограф преди или след него.

По времето на освещаването на музея роднините на Алберт предприели военни авантюри. Тогава той основал международен комитет на мира, който се явява предшественик на Обществото на народите и Организацията на обединените нации, и заедно със своите приятели предприел пътувания до различни столици, за да ратува за мир. Когато Вилхелм II обявил Първата световна война и другите се присъединили към него за сметка на живота на милиони човешки същества, Алберт се разболял. Изпълнен с тежка горчивина в душата си, той доживял до 1922 година.

След смъртта на този искрен и благороден човек и изкачването на престола на принц Луи, който се интересувал малко от морето, животът в музея спрял. Следвоенната инфлация унищожила стойността на дарението и доктор Ришар не разполагал с никакви средства за продължение на научноизследователската и проучвателната работа. Музеят се превърнал в паметник на основателя вместо в активен океанографски център, какъвто е бил замислен да бъде. Служителите напуснали лабораториите и „Ирондел II“ бил продаден на едно киностудио, което го хвърлило във въздуха за заснемане на един свой киноефект. Капитан Руш също не успял да направи особено много, защото през време на Втората световна война франкът отново се обезценил. Наистина, когато оглавил музея през 1945 година, неговата първа задача била да изправи музея на крака.

След това се появило туристическото чудо. Европейците, приковани по своите градове от войната, започнали да изригват като огнена лава от автобуси и влакове. Те се тълпели и в Монако и хвърляли щедро пари, за да видят музея и аквариума. Така те спасили храма на принц Алберт. Руш като грижлив администратор ми предаде една едностранна, но сигурна икономическа политика. Това бе единственият научен институт в целия свят, поддържан изключително със средствата на посетителите.

По този начин аз поех един институт, който всъщност не бе претърпял каквато и да е промяна в продължение на четиридесет години. Нямаше нито една секретарка или машинописка, приборите в замрелите лаборатории сами се бяха превърнали в музейни експонати. Бях напълно убеден, че ако принц Алберт е жив, музеят щеше да е изпълнен с електронни изчислителни машини, анализатори на радиоактивност и най-новите приспособления за проучване на морето. Той щеше да използва при своите морски изследвания леководолази, подводни лодки и електронни приспособления. Моята задача не се състоеше в това, да отмервам времето, а да вървя напред, да обзаведа наново музея, да назнача персонал и да развия и съживя духа и намеренията на неговия основател. Като обикалях запустелите стаи, открих из чекмеджетата дузини стари пенснета. Закачих ги по стените на моя кабинет. Те ми напомняха за застоялия живот, който винаги заплашва един директор на музей.

По случай моето назначение комитетът на директорите ми поднесе великолепен подарък — нов-новеничък, отлично оборудван кораб за изследователска работа, наречен „Винарета Сингер“, предоставен от Фондацията „Сингер“. Сега трябваше да се грижа за цяла океанографска флотилия — „Винарета“, „Калипсо“, „Еспадон“ и бързоподвижната лодка „Физали“ за снабдяване на аквариума с експонати.

Военноморските сили командироваха стария ми приятел Жан Алина за мой заместник в музея. Двамата с него изработихме десетгодишен работен план. Трябваше да модернизираме и подобрим аквариума, за да привлечем повече посетители, да увеличим администрацията, да оживим работата на библиотеката, която имаше най-богатия, но зле каталогизиран морски архив. Докато работехме по тези въпроси, не забравяхме най-главната задача — възобновяването на изследователските отдели. Dèlègation Gènerale à Recherche Scientifique на френското правителство отпусна солидна сума за тяхното съживяване. Заедно с нашите съветници-учени начертахме четири направления на научноизследователска дейност: приложение на електрониката в океанографията; физиология и екология на дълбоководните животни (област, в която е работил самият Алберт); постоянна регистрация на физическите и химическите данни за морската вода; морска геофизика. Отделихме също така специално помещение за лабораторията по радиоактивност на принц Рение. Младият владетел бе наследил любовта си към морето от своя пра-прадядо. Като почетен председател на Океанографския институт той се държеше много дружески и насърчително.

Леководолазите Киентци, Жан Буаси и Клод Уесли ловяха живи риби за аквариума. Горгониите и анемониите, които носеха, промениха напълно облика на нашите изложбени басейни. Недълготрайните прикрепени форми редовно се заменяха с нови. Естествената обстановка явно се нравеше на „квартирантите“, защото цветовете на тропическите риби престанаха да бледнеят, както обикновено се случва в аквариумите.

За живи експонати пращахме специални експедиции в Червено море. Една от тях възглавяваше Фалко, подпомогнат от Жорж Алепе и Пиер Гупил. Самотният пясъчен бряг бил толкова нагорещен от слънцето, че не било възможно да стъпнеш бос върху него. Всеки следобед се разразявали силни пясъчни бури и върху брега се изсипвали трупове на умрели лястовички, задушени от пясъка. Когато Гупил пъхнал ръце в една торба, за да зареди апарата си, отвътре изскочил цял облак мухи, които изпохапали лицето му. Спущането под водата представлявало истинско спасение.

Фалко прилагаше няколко метода за ловене на риби, без да им нанася при това каквато и да е вреда. Той вземаше долу със себе си найлонови мрежи с коркови поплавъци и ги увиваше около върховете на добре заселените корали. Разбира се, по време на тези му действия рибата бягаше от него. Той се оттегляше и зареждаше по същия начин друга мрежа. Рибите през това време излизаха от убежищата си и се натикваха сами в примките. Той се връщаше при своите мрежи и внимателно събираше пленниците, които поставяше в прозрачни найлонови торбички, пълни с морска вода. Когато се изкачваше към повърхността с по няколко торбички в ръка, изпълнени с пъстроцветни риби, той приличаше на продавач на детски балончета в някой подводен панаир. На пясъчния бряг изнемогващите от горещината негови приятели вкарваха в торбичките кислород, после ги подреждаха в подплатени кутии, които прекарваха с лодки до летището и оттам по въздуха до Ница. По пътя измираха съвсем малко риби: от кораловите храсти до аквариумите те не напускаха своята родна среда.

Фалко използваше също така и корави плексигласови капани. Най-изкусният му начин си оставаше все пак ловенето на рибите с ръце. Рибата гръборог бе твърде умна, за да напусне своето убежище и да се хване в мрежа. Рибата има дълъг шип към гръбната перна, който обикновено стои полегнал върху гърба ѝ. По време на преследването рибата гръборог се вмъква в убежището си, издига дългия си шип и го опира о тавана. Този метод кара много от нейните неприятели да се откажат от преследването, но не и Фалко. Той посяга с ръка и натиска „резето“ надолу, шипът се огъва назад и изумената риба изведнъж се оказва в невидима клетка, която започва да пътува по морето. Когато Фалко хванеше един друг вид риба гръборог, която ние наричахме „Фернандел“, тя надавала отчаян вой, наподобяващ грухтенето на прасе.

За три години нашата група завоюва такива успехи в десетгодишния ни план, че предвидихме две смели нововъведения в научнопопулярната океанография. Въодушевени от много доходните морски обекти в Съединените щати и някои наши собствени идеи, намислихме да построим под музея, на петдесет стъпки над морето, голям открит „маринариум“. Този план щеше да увеличи нашия приход от туристите и да разшири кръга на изследователската работа.

Обсъдих с принц Рение, самия той опитен леководолаз, идеята за създаване в морето, точно срещу музея, на охранявана зона от шест квадратни мили, която да използваме като експериментален участък и да наречем „морски биотрон“. Там можехме да видоизменяме подводната среда, да поставяме изкуствени убежища за рибите, пластмасови водорасли, течения, създавани от машини, да приложим изкуствена фотосинтеза и химически начин на хранене, да правим сравнения с контролен участък, изграден в негово съседство, в който природата щеше да се запази непокътната чрез забрана на риболова и плуването.

Построихме бетонен прототип на „рибоферма“ и разработихме контролна схема за „морския биотрон“, обслужван от леководолази, инструменти роботи, включително и телевизия, която щеше да предава всичко в музея. Дълбочината на водата под музея е петдесет стъпки и при външните граници на замисления от нас подводен парк постепенно се увеличава до хиляда стъпки. Близо до брега има една пукнатина, която разсича дъното и образува интересен подводен каньон.

Но в годината, в която се роди нашата идея, „биотронът“ бе сполетян от нещастие. От двете страни на предполагаемия резерват при Фонвел и Монако-Бийч местните власти се заеха с разширение на бреговата линия. Цяла върволица камиони започнаха да изсипват в морето останки от разрушени сгради, камъни, чакъл и пясък. Мътилката навлезе и в нашия участък и започна да се утаява върху дъното. Водата се насити с минерални частици, които унищожиха по-голямата част от нежните морски организми. Рибата тръгна да търси по-тучни пасбища. Териториалната експанзия ставаше точно под прозореца на моя кабинет. Бе замърсено красивото плато Сен Никола, където се спущахме редовно, за да изучаваме измененията на средата. Отвратителни кафяви бурени задушиха повечето от морските водорасли и прикрепената фауна.

Разширението се правеше по целия Лазурен бряг. Летях с хеликоптер и виждах как боклуците от строителството изпълват морето с мътилка на няколко мили навътре. Още по-навътре често се забелязваше един черен пояс, покрит с разноцветни петна. Тук корабите най-безочливо изхвърляха в морето нефтени остатъци, сеейки по този начин смърт над континенталното плато. Реших да отложа строежа на „морския биотрон“ до приключване на разширението, когато и дъното щеше да се стабилизира. Надявах се също така и на един действително ефикасен способ за защита на морето от замърсяване. А в 1959 година неочаквано се появи нова, зловеща угроза.

Опитахме се да възобновим гостоприемството на принц Алберт, като свикаме среща с участието на учени от целия свят. Ние поканихме Международната агенция по атомна енергия във Виена да организира в нашия музей конгрес по спорния въпрос за изхвърляне на радиоактивните отпадъци. При откриване на конгреса приветствувах 450 делегата от всички държави, които разработваха по това време разни атомни проекти, и такива, които възнамеряваха да започнат подобни проекти. Не разбирах много от продуктите, които остават след радиоактивното разпадане, но като домакин бях задължен, преди да отида на работа, да изслушам първото заседание.

Когато официалните делегати набелязваха перспективни планове за разширяване на използването на атомната енергия за граждански цели и преценяваха обема на отпадъците с различна степен на радиоактивност, които щяха да произведат в идущите години, аз осъзнах, че си водя бележки. Те споменаваха с жар шест- и седемзначни цифри, изразяващи отровата, измерена в кюри. От президиума на конгреса забелязах как океанографите си разменят бележки и си шушукат.

След заседанието физиците и биолозите разговаряха поотделно едни от други. Океанографите разменяха мисли за последиците от цялата тази произвеждана отрова. На излизане от залата взех един апарат със слушалки, с който се слушаше едновременният превод на разговорите на четири езика, за да следя от кабинета си развоя на следобедното заседание. Докато слушах, долавях как напрежението в залата постепенно се усилва. Реших да присъствувам на заседанието на следващия ден, когато щеше да се обсъжда въпросът за различните методи, използвани при изхвърлянето на радиоактивните отпадъци.

На следната сутрин един от научните работници предложи радиоактивните отпадъци да се заравят в пустините. Друг искаше да ги спуща с парашути върху ледения купол на Гренландия. Трети препоръчваше да се изхвърлят в охранявани пещери и изоставени солни мини. Най-подходящото място според атомните специалисти си оставаше океанът. Няколко делегата съвсем делово разказаха как техните страни вече изхвърлят тези отпадъци в моретата.

Различията между физиците и биолозите се очертаха ясно. По време на почивката учените поведоха разгорещени диалози. Дочух как един биолог забеляза:

— Стронций 90 ще зарази рибата.

— Стронций 90 се концентрира само в техните кости. А кой яде кости? — отвърна един ядрен физик.

— Домашните птици например — каза океанографът. Известно е, че костното брашно е допълнителен продукт на консервната рибна промишленост. Нашите деца ще консумират радиоактивни яйца.

— Не се безпокойте — подхвърлих аз на група унили океанографи. — Утрешното заседание ще се председателствува от професор А., — назовах името на един световноизвестен океанолог. — Сигурен съм, че той ще защити морето.

Професор А. пристигна пет минути преди започване на заседанието и нямаше време да почувствува вълнението, което цареше между колегите. В своето закачливо встъпително слово професорът каза:

— Морето без съмнение представлява естествено хранилище за атомните отпадъци…

Прозвучаха глухи стонове. Просто не вярвах на ушите си. Поканих професора на обед вкъщи заедно с двама биолози. Казах му, че се удивих, когато го чух да казва, че океаните са естествени хранилища за радиоактивните отпадъци с дълъг период на разпадане.

Професор А. е спокоен и обмислящ думите си събеседник. Той ми отвърна кротко:

— Жан, не в това е проблемът. Пред човечеството е изправен само един проблем. Това е неимоверното увеличение на неговия брой. Скоро хората ще станат десет билиона, а по-късно двадесет. Не е чудно да нараснат на сто билиона. Ние ще трябва да мислим за прехраната на тези хора. Естествените ресурси на водата и сушата, взети заедно, ще бъдат далеч недостатъчни. Но, благодарим на бога, че между храната и енергията съществува равенство. Ние трябва да развиваме ядрената енергия без оглед на ограниченията, за да движи заводите, които ще произвеждат белтъчини за изхранване на човечеството, независимо от неговия брой. Ето защо трябва да развиваме с максимална скорост атомната енергия, даже и ако се наложи да затворим моретата за използване от страна на хората, в това число и корабоплаването — заключи професорът.

Неговата забележка се посрещна с гробно мълчание. Представях си как милиони хора напущат крайморските градове — Ню Йорк, Лондон, Марсилия, Шанхай — и се оттеглят навътре в сушата към геодезически концентрационни лагери, за да получат строго определената си ежедневна дажба изкуствена храна от атомните заводи. Виждах огромни тълпи от хора, застанали по високите брегове, с очи, устремени към синьото, заразено море, обезлюдените градове и запустелите кораби, които нямаше никога вече да порят вълните.

Това бе друг етап от борбата между технокрацията и хуманизма. В наше време технократите свирят първа цигулка. Почти навсякъде те притежават сила, равна на тази на политическите дейци. Явно е обаче, че течението ще се обърне. Биологическата наука в края на краищата ще се наложи и ще вземе положението в свои ръце поради простата причина че без живот наука не може да има.

При възобновяване на заседанията настъпи разцепление. Един руски и един английски биолог влязоха в спор с двама атомни специалисти — англичанин и американец. Мислех си, че докато всички тези хора са все още тук, е и най-подходящият момент за организиране на редиците на защитниците на морето. Най-лошото бе това, че никой от нас не знаеше до какво в крайна сметка може да доведе едно всеобщо повишение на радиоактивността.

Физиците съобщиха някои местни проучвания върху действието на радиоактивността върху рибата, които, за съжаление, не бяха окончателни. Трябваше, докато не е станало късно, да обединим усилията на физиците и биолозите и да проведем пълни и обективни проучвания на последиците. Преди да се разотидат учените, ние се уговорихме да учредим при музея международен център за изучаване на радиоактивността на морето. Принц Рение стимулира изключително много това решение, като предложи да се сключи договор между неговото правителство, Океанографския музей и Международната агенция за атомна енергия, като последната ръководи лабораториите. Скоро след това започна интензивна работа под ръководството на финландския учен професор Илмо Хела в сътрудничество със специалисти от Швеция, САЩ, Израел, СССР, Япония и други страни.

Няколко месеца след завършване на конгреса ми позвъниха от Париж. Един стар познат, служител във френската комисия по атомна енергия, ме помоли при първото отиване в Париж да се отбия при него.

— Кусто — каза ми той, когато се видяхме. — Какво е мнението ти за изхвърлянето на атомните отпадъци в океана?

— Това е опасна работа — отвърнах аз. — Все още знаем твърде малко за възможните биологически последствия.

— Какво би направил, ако изхвърлим нашите отпадъци в Средиземно море? — запита той.

За миг онемях.

— Сигурен съм, че няма да направите подобно нещо — успях да кажа аз. — Защо ме питаш?

— За да разбера твоето отношение. Помислих за миг и казах:

— Бих протестирал с всички възможни сили.

— Така и предполагах — отвърна той. — Просто ми се искаше да те предупредя. Зная, че имаш големи връзки с пресата, но на мен лично ми се струва, че те няма да публикуват това, наето мислиш по въпроса.

Станах и си отидох. Заразяването на морето бе неизбежно. Решението бе вече взето. Няколко дни по-късно, на 6 октомври 1960 година, вестниците съобщиха, че атомният център в Маркул, близо до Авиньон, е определил 6500 варела с радиоактивни отпадъци за „експериментално“ изхвърляне в Средиземно море. Операцията бе одобрена от Евроатом — съвета на европейските ядрени нации.

Един от влиятелните вестници помести статия от някакъв репортер по научните проблеми, която ме накара да побеснея от яд. Той пишеше, че „опитът ще бъде направен в един каньон, дълбок осем хиляди стъпки, разположен между Антиб и Калви при Корсика.“ Той бил „избран след проучванията, направени от такива океанографи като В. Романовски и капитан Кусто“. Това можеше да бъде измислено само от моя „приятел“ от атомната комисия, който целеше да ме компрометира с него. Започнах да пиша изложение до пресата, но после се отказах. Ако моят бивш приятел действително се бе потрудил да спре достъпа ми до влиятелните вестници, моят протест щеше да се появи само в левите вестници и аз щях да започна кампанията с репутацията на голям „комунист“. Скъсах черновата.

Моята секретарка ми докладва, че по телефона ме търсят спешно кметове и депутати от целия Лазурен бряг. Отвърнах ѝ, че докато не се подготвя, няма да разговарям с никого. Трябваше да обмисля надвисналата над морето опасност и да взема някакво решение. Може би две-три хилядите тона отпадъци, равни на четири до петстотин кюри, да не нанесат някакви особени вреди на Средиземно море. Но „опитът“ бе в действителност промишлен и щеше да послужи като прецедент за изхвърляне в морето на по-големи товари. Преди да предприема каквото и да е, се нуждаех от съвет и подкрепа.

На следната сутрин отлетях с първия самолет за Париж и отидох направо при моя учител, професор Луи Фаж, доайен на френските океанографи. Той бе сериозно обезпокоен от замислената ядрена операция и ме поощри в моето намерение да протестирам. Обърнах се към доктор Всеволод Романовски, комуто заедно с мен приписаха мнимото участие в избиране на мястото за изхвърляне на радиоактивните отпадъци. Той написа две изложения: декларация, че неговата работа на „Калипсо“ ни най-малко не е била свързана с въпросния план, и едно протестно писмо до атомната комисия, в което предупреждаваше, че взетото решение най-малко е преждевременно.

Два дни след това атомната комисия съобщи, че изхвърлянето на отпадъците ще се извърши на двадесети октомври. Сега вече имахме разписание. В деня „И“ („И“ — изхвърляне) минус 12 отидох при министър-председателя на Монако и му връчих меморандум за принц Рение, в случай че последният реши да протестира. Все още, без да се обаждам на господина, който се опита да ми затвори устата, съобщих на моята секретарка, че съм готов да разговарям с властите от крайбрежието. Кметовете на Ница и Ментон, а така също сенатори и депутати от Марсилия, Тулон и Ница се обявиха решително против изхвърлянето на отпадъците в морето и настояваха да чуят моето мнение. Отговорих, че то не се различава от тяхното.

Денят „И“ минус 11 се случи неделя. Прекарах сутринта в кабинета си в подготовка на моето изложение и в размисъл как, въпреки предупреждението, бих могъл да се промъкна до същия влиятелен парижки ежедневник, който бе публикувал статията, забъркваща ме с радиоактивните отпадъци. Обикновено когато в музея имаше новини за печата, аз се свързвах с репортерите от местните вестници и тези от агенция „Франс прес“. Не се съмнявах, че „Франс прес“ ще включи моя доклад в своя бюлетин, но човекът на атомната комисия може би бе успял да повлияе на най-авторитетните редактори така, че каквото и да кажех, нямаше да се появи на бял свят. Успеех ли да се добера пряко до вестника, който напечата невярното съобщение, той непременно би повдигнал булото на тази мистерия. Струваше ми се, че известен шанс има, стига да съумея да проявя нужното търпение и да изчакам точната минута на деня „И“ минус 11.

Неделен ден в редакциите на вестниците няма много служебни лица и главните редактори след даване в печат на първото утринно издание за понеделник обикновено си отиват. Целия ден ходих нагоре-надолу из кабинета си. Точно в шест часа позвъних в редакцията и помолих да ме свържат с главния редактор.

— Няма го, капитане — отвърна телефонистката.

— Тогава ми дайте неговия заместник.

И той отсъствуваше.

— Свържете ме тогава с когото и да е от дежурните. Имам да съобщя нещо много важно.

Свързаха ме с един от редакторите и аз му казах:

— Един ваш сътрудник от научния отдел ви е информирал неправилно за моята работа. Предвид на нашите добри отношения не настоявам за публично опровержение, но бих искал да поместите една кратка статия, изясняваща истинското положение.

— Оценяваме високо вашите съображения — отвърна той. — За съжаление нямаме никакво време. Бихте ли продиктували статията на моята секретарка?

В моето изложение се казваше, че преди всичко между Антиб и Калви не съществува никакъв каньон, а само плоско дъно, дълбоко осем хиляди стъпки. След това, че никой от моите кораби или отдели никога не се е занимавал с изучаване на въпроса за изхвърляне на радиоактивните отпадъци. Най-после, че това е най-неподходящият район, който би могъл да се избере поради силните и променливи течения.

На сутринта на деня „И“ минус 10 вестникът излезе с моето изложение. Във фоайето на музея ме чакаха двадесет репортера от вестници с най-различни направления. Отворих широко вратата на кабинета си и ги поканих вътре. По време на нашето оживено разискване на въпроса от Париж се обади по телефона човекът на атомната комисия.

— Как посмя! — извика той. — Моят министър е ужасно сърдит. Предупреждавам те от негово име отсега нататък да държиш устата си затворена.

— Не вярвам — отвърнах аз — един министър от френското правителство да подскаже на когото и да било подобно нещо.

Затворих телефона и продължих пресконференцията.

В музея се събраха приятели на морето и организираха денонощно дежурство на телефона, отпечатваха спешни изложения, изпращаха докладчици в различни организации, които се интересуваха от въпроса. Разпращахме материали не само до редакциите и отделните департаменти, но и до всеки, който по някакъв начин бе свързан с настъпващите събития: търговски палати, собственици на недвижими имущества и хотели, на профсъюзи, ресторанти, туристически бюра, на синдикатите на рибарите от Лазурния бряг и Корсика. Важните за икономиката отрасли като туризма и рибната промишленост можеха да бъдат унищожени само от един малък слух, че морската вода е радиоактивна.

В деня „И“ минус 8 вестниците оповестиха, че принц Рение се е обърнал към президента Шарл де Гол с молба да отмени изхвърлянето на радиоактивните отпадъци в морето. На следния ден градският съвет на Тулон в бурно открито заседание прие подобно обръщение към правителството.

Нямахме никакви вести от опозицията, с изключение на едно съобщение, че преди пет години в реките Сена и Рона са били изхвърлени известни количества радиоактивни отпадъци. Струва ми се, че това разгневи още повече рибарите. До нас достигаха възмущения от много части на Франция.

В деня „И“ минус 3 тендерът „Леонор Фреснел“, наш стар приятел от времето, когато работехме край Порт Калипсо, пристигна в Ница с огромна шамандура на борда си. Изпадналите в неудобно положение моряци съобщиха, че тя ще бъде поставена над мястото на изхвърлените радиоактивни отпадъци.

Градският съвет на Ница прие категоричен протест, а кметът призова към административна стачка. Властите на Корсика също така се обявиха решително против. Непосредствено след забраната на кмета на Антиб за внасяне на ядрени отпадъци полицията откри десет варела от тях в една местна лаборатория. Кметът се обърна към армията да ги изземе. Кметът на Марсилия настоя пред атомната комисия да закопае отпадъците в земята, вместо да ги изхвърля в морето.

В деня „И“ минус 1 кметът на Тулон, откъдето се очакваше, че ще потегли корабът с радиоактивния товар, увери своите обезпокоени избиратели, че на влака с отпадъците няма да бъде позволено да влезе в града. Същата вечер вестниците съобщиха на първа страница с големи заглавия, че жителите на Ним излезли на железопътната линия, за да спрат влака. Не зная доколко бяха правилни подобни действия, но в моменти на преобладаващи масови настроения те бяха напълно обясними.

Настъпи денят на изхвърлянето на отпадъците — 20 октомври 1960 година.

„Леонор Фреснел“ остана в Ница заедно с голямата ядрена шамандура. Заповед за тръгване на кораба не се получи. Остатъците не бяха потопени през този ден.

В деня „И“ плюс 1 кметовете на градовете от южното крайбрежие се събраха в Сен Кир, за да обмислят съгласувани действия за опазване на морето. На следния ден те приеха единодушна резолюция, която забраняваше преминаването на какъвто и да е радиоактивен материал през техните градове. Възникваха „комитети за действие“, които призоваваха правителството да отхвърли този план.

В деня „И“ плюс 9 ме поканиха на заседание на сенаторите и депутатите в Париж, където говорих за опасностите, които крие потопяването в морето на отрова, без да знаем предварително какви ще бъдат последиците. В сената се откриха дебати. Една седмица след това атомната комисия тихомълком отмени операцията.

Непосредствената опасност отмина. След отзвучаване на целия шум аз отдъхнах спокойно и се замислих върху това, което се бе случило, и това, което предстоеше. По всичко личеше, че морето е получило временен отдих. Не се знаеше дали при друг подобен случай може да се разчита на енергичните действия на неговите приятели.

Един месец по-късно принц Рение председателствува в залата на музея годишното общо събрание на Международната комисия за научно изследване на Средиземно море, което обсъди въпроса за изхвърляне на ядрени отпадъци в океаните. На заключителното заседание генералният секретар на Френската комисия по атомна енергия съобщи тържествено, че комисията никога няма да предприема потапяния на големи количества в Средиземно море и че винаги преди изхвърляне на радиоактивни отпадъци в други морета, ще се консултира с океанографи.

Като взе предвид определенията като „големи количества“ и „консултиране“, събранието единодушно прие резолюция. То приветствуваше намерението на Френската комисия и апелираше към ядрените комисии във всички останали държави да се въздържат от изхвърляне на атомни отпадъци в който и да е океан. В резолюцията се настояваше да се правят опити със заравяне на отровата под земята — единственият начин за изолирането ѝ от живите същества. Тя предлагаше официалните океанографски комитети да бъдат включвани при всеки опит за определяне на най-подходящия начин за изхвърляне на отпадъците и потвърждаваше, че този въпрос, засягащ съдбата на човечеството, трябва да се разглежда от всички държави.

Колко дълго щяхме да удържим позицията?

Трябваше да се обединим за съгласувани усилия и да узнаем повече за изкуствената радиоактивност на морето. Вярвах, че в тези усилия ще се включат с искрено желание повечето от ядрените експерти. Всички учени (в това число и непрофесионалисти като мен), които се вълнуват от този проблем, трябва да подпомогнат ядрените физици в обуздаването на създаденото от тях бедствие. Единственият изход представляват знанията, с помощта на които човек отиде толкова далече. Сътрудниците на Океанографския музей и лабораториите на Международната агенция за атомна енергия се трудят, без да жалят сили, и събират данни за радиоактивността на морето.

От 1960 година насам една от лабораториите на музея прави ежедневни измервания на радиоактивността в атмосферата и валежите. Когато великите сили възобновиха опитите с атомната бомба, радиоактивното съдържание на дъжда над Монако се увеличи повече от хиляда пъти в сравнение с предидущото измерване. Най-малко две трети от атмосферните валежи падат направо в океаните, а друга голяма част се излива в тях чрез реките.

Наскоро след това взех участие в друга световна среща на океанографи, на които един от делегатите предложи резолюция за запазване на океаните от замърсяване с химически съединения, масла, отпадъчни води или радиоактивни материали. Някакъв учен, официален представител на една международна организация, предложи вместо „защита на морските източници“ в резолюцията да се каже „защита на морето“. Това бе игра на думи, която щеше да оправдава изхвърлянето на отрови в морето дотогава, докато все още никой не можеше да каже каква е истинската вреда от това за морето.

Защо мислим за океана само като за прост склад за хранителни продукти, нефт и минерали? Морето не е място за сделки. Ние се заблуждаваме, като гледаме само скритите в неговите недра богатства. Най-големите възможности на океана не са материални. Те се крият в безграничния източник на вдъхновение и благополучие, които изтръгваме от него. Въпреки това ние рискуваме да отровим морето завинаги, и то точно тогава, когато започваме да проникваме в неговата наука, изкуство и философия и в тайната да живеем в неговото лоно.