Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (7)

Глава седма
Пулсът на океана

В Средиземно море нощта пада скоро след залеза на слънцето. Тази вечер „Калипсо“ плаваше на изток край остров Левант. На една миля на юг от фара Титан, чиито лъчи проблясваха над гладкото като езеро море, аз наредих по телефона.

— Спрете двигателите. Дълбочина три хиляди стъпки. Подгответе се за станция Дванадесета.

Дъното върху ехограмите беше силно набраздено. Над него личаха няколко по-слабо различими бразди, които се изкачваха към повърхността, както впрочем ставаше всяка вечер. Издигащите се нагоре бразди представляваха мистерията на океана през този век.

Излязох на края на мостика. Повърхността на тъмното море пламтеше от фосфоресциращ дъжд. Безброй стада от малки създания подскачаха няколко инча във въздуха и падаха обратно с тихо съскане. Приличаше на дъжд, завалял в обратно направление. Вероятно това са току-що родени сепии и октоподи, които изплуват в горните пластове на водата през нощта да търсят храна. Като пукнеше зората, те отново щяха да се завърнат в дълбочините. Станция Дванадесета представляваше нов опит да разгадаем ежедневната вертикална миграция на морския живот, открита чрез ехолота. Това бе пулсът на живото море.

По време на Втората световна война, когато хидролокаторите започнаха да се използват от флотите на всички държави, често кораб, опипващ с апарата дъното на шест хиляди стъпки дълбочина, зарегистрираше изведнъж „лъжливо дъно“ на петстотин, осемстотин или хиляда и сто стъпки. Тези именно пластове бяха наречени „дълбоко разсейващи пластове“ (ДРП), които се появяват неочаквано по всички краища на океана. Задълбочените проучвания с хидролокатори установиха, че ДРП се издигат нощно време към повърхността на водата, а през деня се спущат отново надолу. Колкото по-оскъдни факти съществуваха за тези пластове, толкова теориите за тях бяха по-разнообразни. Биолозите опровергаха тези, които предполагаха, че импулсите на ехолотите се разсейват от химически и термични течения във водата. След като ДРП се издигат и спущат ритмично и реагират на проникването на естествената светлина, тогава това несъмнено са живи същества. Пластовете се спущаха по-дълбоко при слънчеви, отколкото при облачни дни. ДРП се издигаше и спираше на по-голяма дълбочина при пълнолуние, а през останалите фази на луната и облачните нощи той приближаваше повече до повърхността. Военните експерти пощуряха с този пласт. Много често той бе толкова гъст, че скриваше подводниците от импулсите на хидролокаторите.

Когато ДРП привлече моето внимание за първи път, аз знаех, че леководолазите няма да допринесат за изясняването на това явление, понеже се спущаха само до двеста стъпки дълбочина. Тогава подкрепях най-енергично открития от проф. Огюст Пикар батискаф, с който човек можеше да слезе до средната за моретата дълбочина — около тринадесет хиляди стъпки. Френската флота строеше първия модел за практически цели ФНРС-3, а Пикар конструираше в Италия батискафа „Триест“. Все пак изглеждаше съмнително, че тези тромави и скъпи подводни лодки ще могат да разрешат тайната на дълбоко разсейващите пластове. Аз смятах, че преди батискафите долу трябва да се спуснат камери. Американците бяха вече спущали такива на няколко мили дълбочина. Заинтересувах се от направеното в това направление и открих отговора в Бостън, Масачузетс.

Мелвил Гросвенор ме запозна с Харолд Е. Еджертън, професор по електрически измерителни уреди в Масачузетския технологически институт. Еджертън бе главният новатор във фотографията с електронни светкавици, с които бе успял да снима диви колибри и борба между опитомени животни. От първата ни среща се роди трайно приятелство.

Дейността на „Калипсо“ във връзка с вертикалните миграции и мистериозните ДРП започна близо до Корсика през 1953 година. Професор Еджертън, неговият син Роберт, инженер Лабан и електротехникът Пол Мартен стояха на задната палуба и зареждаха камерите за дълбоко спущане. Всяка една камера се състоеше от шаси с два стоманени цилиндъра. В единия от тях се разполагаха електронната светкавица, захранването и акумулаторите. В другия бе монтирана камерата, заредена с хиляда стъпки кинофилм. Цилиндрите бяха монтирани така един спрямо друг, че светкавицата осветяваше водата на шест стъпки пред обектива. Затворът и светкавицата бяха синхронизирани и на интервали от петнадесет секунди заснемаха осемстотин кадъра.

Когато Еджертън подготви всичко, „Калипсо“ навлезе на дълбочина шест хиляди стъпки. Върху ехограмите се появиха три ДРП линии. Най-мощният пласт се намираше на 514 стъпки дълбочина. Спуснахме една камера и я включихме към хидролокатора. Когато достигна пласта, разположен на петстотин стъпки, спряхме винча. ДРП погълна напълно следата на камерата. Държахме камерата в продължение на половин час, после я спуснахме бавно в по-дълбоките пластове на ДРП. След това я издигнахме на повърхността и опаковахме негативите, за да ги изпратим за промиване в някоя лаборатория на брега.

През това лято направихме снимки на седемнадесет ДРП станции, разположени между Сардиния и Гърция. Еджертън бе разчел съпротивлението на камерата съобразно налягането, което съществува на три хиляди стъпки, и спусна една от тях на тази дълбочина за проба. Цилиндърът със светкавицата се сплеска под влияние на налягането. Еджертън се усмихна, когато видя цилиндъра. Той демонтира останките, включително и двете летвички, направени от меко дърво, които служеха за заклинване. Водното налягане ги бе направило твърди като абанос. Той хвана дървените летвички и ги чукна една о друга и след това ги използваше като кастанети в оркестъра на кораба. По това време тези двама весели американци, баща и син, бяха вече известни на борда като „Папа Флаш“^[1] и „Пти Флаш“.

Спущането на камерите нощно време представляваше импозантна гледка. Наведени над перилата на кораба, ние наблюдавахме светлинните експлозии на дълбочина от петстотин стъпки. Когато издигахме съоръженията на повърхността, светкавицата проблясваше като светлините на подводница. Представях си какво впечатление прави светлината на животните, населяващи вечния мрак на тези дълбочини.

След завършване на пътуването Папа Флаш и аз се заехме да подредим заснетите под водата тринадесет хиляди кадъра. Това бе резултатът от нашето първо изследване на пластовете. Прожектирахме снимките с апарат. Един обясняваше съдържанието на снимката, докато друг водеше бележки. Тъй като никой от нас не бе морски биолог, бележките понякога звучаха приблизително така: „Филм № 5, Матапан — кадър 427 — буболечки“. Използвахме термини като „влакна“, „точки“, „гроздове“. Специалистите щяха да им дадат по-късно съответните научни наименования. „Буболечки“ наричахме дребните веслоноги, „влакна“ представляваха влакънцата на сифонофорите. Всичко, като се почне от яйцата до мъртвата материя, отбелязвахме като „точки“.

В ДРП открихме и редица дълбоководни уникални чудовища. В интерес на истината трябва да се подчертае, че това бяха малки, със сребърни люспи Argyropelecus, или продълговати рибки. Увеличените копия на техните изпъкнали очи, тигровите им челюсти, приличните на саби зъби и стомаси, покрити с блестящи петна, биха изплашили всеки, който ги видеше за първи път.

При една от нашите ДРП станции в каньона Вилфранш се натъкнахме на удивително откритие в един пласт с мощност сто стъпки и дълбочина хиляда стъпки. Статистическите данни за този пласт сочеха, че на един кубически ярд се пада по една медуза. Вечерните снимки показваха всички медузи устремени нагоре — те се изкачваха към повърхността. На снимките, правени сутринта, медузите бяха обърнали своите корони — те се спущаха надолу. В безконечното издигане и спущане на тези живи пластове медузите се придружаваха от ракообразни организми, дъгообразни червеи и други непознати животинки.

На по-голяма дълбочина тъмнината царуваше денем и нощем, затова не очаквахме подобен наплив от живи организми. Въпреки това, когато спуснахме в тъмните дебри камерите на Еджертън, ние открихме, че гъстотата на планктона се увеличава под ДРП на дълбочина 2300 до 3500 стъпки, но това не се регистрираше от ехолота. Върху снимките личаха безброй бели частици — истинският образ на лежащата вън вселена така, както би се видяла през голям рефлекторен телескоп. Спомних си, че само двама души — д-р Уилям Бийб и Отис Бартън — са виждали със собствените си очи този пласт, и то от батисферата на Бартън. И двамата съобщиха, че гъстотата на микроорганизмите се увеличава с дълбочината. Науката не обърна внимание на този объркващ много сметки факт. Нашите намери го потвърдиха.

Разбира се, голям процент от тези бели точици представляват мъртва материя — отломки от скариди, изпражнения, тела на диатомеи и други отпадъчни вещества, — които са малко по-тежки от водата и се утаяват месеци наред по дъното. Веднъж паднали на дъното, бактериите превръщат мъртвата материя в хранителни соли. След това дълбоките течения, които изпълняват ролята на морски орачи, ги връщат отново в цикъла на живота.

С Еджертън се разочаровахме, че на подводните снимки рядко се забелязват по-големи морски животни. Обяснението на това явление открихме в Индийския океан. Една вечер хидролокаторът откри на четиристотин стъпки един много мощен пласт. Спряхме „Калипсо“ и спуснахме камерата на Еджертън. Наблюдавах върху разграфената хартия на хидролокатора как цилиндърът се спуща надолу. Когато наближи ДРП, дебелата следа се загуби. Дежурният на винча продължаваше да спуща камерата надолу. Мощният 400 стъпки ДРП се появи отново на хартията, като заличи образа на камерата. Животинките в него се отдръпваха бързо от непознатата им камера и се събираха отново, когато тя потъна по-дълбоко. Не можех да повярвам, че това са обичайните немощни медузи или придвижващият се бавно планктон и сифонофорите. Проблясъците на светкавицата сигурно ги бяха разтревожили. А може би това бе сторило слабото бръмчене на моторчето на снимачната камера, което им звучеше като сигнал за опасност, или налягането на малките вълни, които се образуваха пред спущащия се апарат. Във всеки случай доказа се, че ДРП се образува и от бързодвижещи се, натъпкани едно до друго животинчета.

През зимата оборудвахме на борда на „Калипсо“ истинска фотолаборатория с климатична инсталация, за да можем да се запознаваме веднага с резултатите от изследването на ДРП. Папа Флаш построи в Бостън нови съоръжения. Той пристигна за второто проучване със силуетна камера, в която цилиндрите на светкавицата и камерата бяха монтирани един срещу друг на дистанция от един инч. Той възнамеряваше да получи остро изображение на всеки микроорганизъм, който успееше да се вмъкне в малкия воден диск. Той спусна новото съоръжение в един пласт с мощност половин миля. В заснетите осемстотин кадъра хванахме само една малка копепода и редица неразбираеми петна. Какво по дяволите не беше в ред? Осени ни една странна мисъл: да не би пък малките животинчета да избягваха отверстието, понеже приличаше на отворена уста?

Еджертън веднага монтира цилиндрите под прав ъгъл, така че светлината да пресича нагласения на близък фокус обектив. Спуснахме новонагласената камера и получихме изображенията на множество дребни животинки. Но тяхното увеличение ни изправи пред нова загадка. Много от петната бяха неясни. Като се вглеждахме по-внимателно, открихме, че те имат опашки, подобни на кометите. Значи се движеха. Светкавицата на Еджертън даваше отблясъци от порядъка на една трихилядна част от секундата, а „буболечките“ отстояха на един до четири инча от обективите. Той изчисли, че те се движат със скорост от три до десет стъпки в секунда. Даже и мушиците на океана имаха пълната възможност да се отдръпват от камерата. Бързодвижещите се микроорганизми, както и огромните риби се отдръпваха от спущащата се надолу апаратура. А какво да кажат океанографите, които се осланят на мрежи, използвани за събиране на планктон, които единствено им дават представа за разпространението на живота в тъмните дебри на морето?

Месеци наред обмислях как да се противопоставим на тези майсторски отбягвания от камерата. Предложих на Еджертън способа на „динамичната дълбочинна фотография“. Вместо да спущаме камери, които оповестяваха своето присъствие предварително, ние можехме да се промъкнем незабелязано всред животните с помощта на камера, монтирана на глисер, теглен от „Калипсо“. Лабораторията на Еджертън се превърна във фабрика за камери, която изработваше фотокамери, стерео- и кинокамери за експериментите с динамичните светкавици. В ОФРС началникът Жан Алина и Андре Лабан построиха глисер с аеродинамична форма и мощна, насочена надолу тяга, снабден с хидрокрило, подобно на това, използвано при траловете на тралчиците. „Калипсо“ теглеше глисера със скорост шест възела.

Първите опити с глисера доставиха много кадри, на които се виждаше само вода. От време на време изненадвахме големи групи скариди и успяхме да заснемем голямо стадо сепии, които се разпръснали на двадесет стъпки от камерата. Сега ние се вмъквахме всред по-големи движещи се маси на ДРП.

След нас започнахме да влачим един нов уред, който измерваше биолуминесценцията. Това всъщност бе един подводен фотоумножител, конструиран от д-р Джордж Л. Кларк от Харвардския университет съвместно с неговия асистент Лойд Бресло.

Папа Флаш ги изпрати на „Калипсо“, за да изпробват уреда в Средиземно море. В кабела на статива на светломера имаше електрически проводник, който предаваше изображенията на находките на повърхността. И най-малката светлинна на най-слабите биолуминесцентни животни се улавяше моментално. Кларк беше вече открил фосфоресциращи животни на две мили дълбочина в Атлантика, близо до средната дълбочина на океана. Между Монако и Корсика предоставихме „Калипсо“ и по-малкия изследователски кораб „Винарета Сингер“ на негово разположение, за да проведе своите изследвания. Стояхме изумени в щурманската кабина и наблюдавахме как писецът на самопишещия прибор на Кларк подскача нагоре и надолу с различна сила и на различни интервали, явно свързани с дълбочината. Върху диаграмата се регистрираха удивително голям брой отделящи светлина животни. Даже в най-бедните на луминесцентни животни области, разположени на дълбочина, по-голяма от шест хиляди стъпки, рядко изтичаха две секунди, преди да се появи някой проблясък.

Кларк се интересуваше също така кои животни отбягват светлината. Той и Бресло изобретиха статив, на който монтираха своя апарат и една от камерите на Еджертън, чийто обектив бе насочен към явлението, което се регистрираше от апарата. Двата апарата бяха така свързани един с друг, че светлината, която отиваше в светломера, задействуваше едновременно и камерата със светкавицата. По тази начин луминесцентното животно само̀ правеше своята снимка. Спуснахме апаратурата във водата. Уредите на Кларк показаха безброй метеори, които просто се изливаха върху светломера. Бернар Марселен, нашият радиоинженер, който бе помогнал в свързването на камерата, потриваше ръце и очакваше с нетърпение да види какво ще се появи на снимките. След проявяването им обаче върху нито един от няколкостотинте кадъра не личеше видима животинска форма.

Напълно безсилни да обясним несъответствието между това, което долавяше уредът, и онова, което виждаше камерата, ние продължавахме да слушаме апаратурата, но резултатът продължаваше да е същият. Една вечер измерителният прибор просто полудя и съобщи за няколко пъти по-интензивна светлина от тази, която бяхме регистрирали дотогава. „Калипсо“ се поклащаше в развълнуваното море, но всеки искаше да види как подскача регистриращата игла. Корабът се наклони и в главата ми дойде една идея.

Като леководолаз аз познавам много добре преминаването през Noctiluca и зоопланктона, които създават цели съзвездия около тялото. Най-малкият физически контакт или натиск ги караше да блестят. Аз си мислех, че уредът на д-р Кларк регистрира не само животните, които отделят спонтанно светлина във водата, но така също и светлината, която той като чуждо тяло създава при триенето си във фосфоресциращите животинки. Поради развълнуваното море регистриращият апарат подскачаше нагоре и надолу във водата и утрояваше произвеждания от него ефект. Ритъмът на подскачащия кораб и на трептенията на иглата съвпадаше.

За да проверя истинността на това мое съждение, аз спрях за през нощта „Калипсо“ при Калви в тихи води. Спуснахме прибора във водата с хидравличния кран и сами слязохме долу. Дежурният на крана започна да вдига и спуща прибора, като симулираше по този начин люлеенето на кораба. При всяко движение около прибора се появяваше светеща мъглявина, която изчезваше, щом като приборът останеше в покой. Ето какво се получаваше, когато под водата се спущат само сложни апаратури.

С натрупването на повече познания върху ДРП установихме, че понякога движещият се пласт се разкъсва от своя страна на няколко други пласта, като че отделните видове се разделят по отношение на чувствителността си към светлината. Вертикалните миграции никога не започват по-дълбоко от 1500 стъпки, под които трудно може да проникне някаква светлина. По това време нямахме основание да предполагаме, че долните пластове участвуват в тези възходящи и низходящи движения. Когато обаче пристигнахме в Мадейра, трябваше да коригираме становището си.

За повечето от посетителите Мадейра представлява един чудесен остров за почивка. За нас той беше една малка планинска верига, навлизаща дълбоко в морето, населена от 350 000 души, които се изхранват от едно чудовище, което населява дълбоките места. Това е уникалният вид риба Aphanopus carbo, или „еспада“, както я наричат местните жители. Рибата от водите, непосредствено пред брега на Мадейра, всъщност е унищожена още отпреди много години. Рибарите се принудили да я търсят из дълбоките места, където я откривали нощем. С грациозната платноходка на трима мъже и едно момче ние взехме участие в един нощен лов. На четири мили навътре в морето, където основите на острова потъват на десет хиляди стъпки, те прибраха платното и спуснаха две въжета, всяко дълго по една миля^[2], със завързани камъни вместо тежести. Едното бе спуснато от носа, другото от кърмата на лодката. На стотиците въдици, окачени по въжетата, висяха сепии, които служеха за стръв. През трите часа, докато въжетата стояха потопени във водата, рибарите държаха една запалена факла, за да примамват сепии, които щяха да използват за стръв през следната нощ.

След като изтеглиха въжетата, на всяко висяха най-малко по двадесет и пет еспади, всяка една не по-лека от десет фунта^[3]. У рибата имаше нещо сатанинско. Тя приличаше донякъде на черната баракуда, само че по тялото ѝ играеха огнени сияния. Имаше зъби като саби и големи зелени очи. Еспадата, единственото морско чудовище с икономическо значение, което населява големите дълбочини, се лови само около Мадейра. Португалското правителство принудило някои рибари да се опитат да я ловят в Бискайския залив и други места. Там не се хванал нито един екземпляр. Един от интересните факти за Aphanopus carbo, и то за щастие на жителите на Мадейра, е, че поколения наред ловят всяка нощ такива количества, които осигуряват тяхното препитание.

Нощта, която прекарахме при ловците на еспади, беше безлунна.

— Има ли луна — каза капитанът на лодката, — ловим рибата на хиляда и петстотин стъпки по-дълбоко от сегашната. Скрие ли се луната зад някой облак, за да открием рибата, веднага теглим въжетата най-много до една миля дълбочина.

Това главозамайващо съобщение бе казано с тон, който не търпеше възражение. Човекът ловеше еспади вече двадесет и пет години. При това, освен еспади, той не бе ловил никаква друга риба. Моите схващания за вертикалните миграции съвсем се объркаха. Тук очевидно бледата лунна светлина влияе върху поведението на рибите на дълбочина до една миля, докато много по-силната слънчева светлина няма ефект повече от половин миля на дълбочина. Как еспадата реагира на лунната светлина, която даже не прониква до нейните дълбочини?

Удивлявах се да не би придвижването на рибата нагоре да се предизвиква от редица други движения над нея. Например така: планктонът в горния слой може да се движи във възходящо и низходящо направление според силата на лунната светлина, докато долу, на прага на вечния мрак, рибите, които се хранят с планктон, да го следват в тези движения. Тогава и еспадата, която се храни от втория или третия пласт риби, ще отговори на това общо придвижване, независимо от това че живее в пълна тъмнина.

Температурата също влияе на вертикалните размествания на рибата. Температурата на Средиземно море, от Херкулесовите стълбове до Златния рог, на дълбочина под хиляда стъпки през цялата година е 55,5 градуса по Фаренхайт. Гибралтарският праг, дълбок хиляда стъпки, изглежда е образувал нещо като бент, който поддържа една постоянна температура на водата, разположена непосредствено над дъното. В по-горния слой обаче температурата варира рязко, от 40 градуса по Фаренхайт зиме до 80 градуса по Фаренхайт през лятото. В средата на април настъпва така нареченият ден на хомотермията, събитие, възбуждащо удивление и ужас. Този ден температурата от повърхността до дъното е 55 градуса. През нощите преди и след хомотермията обитателите на големите дълбочини от втория и третия пласт се издигат на повърхността. Повечето от тях измират от декомпресия. Морето се покрива с миниатюрни мъртви дракони, тъй като в този един-единствен ден от годината природата вдига бариерите, които осигуряват безопасността на рибите в техните собствени селения.