Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (14)

Глава четиринадесета
Подводна лавина

Застанал на мостика на военния изследователски кораб „Ели Моние“ наблизо край Тулон, разговарях с капитана на батискафа ФНРС-3 Жорж Уо и неговия механик лейтенант Пиер-Анри Вилм.

Батискафът, който подскачаше по водната диря на кораба, закачен на дълго въже, беше предназначен да спусне двама души до средната дълбочина на океана — 13200 стъпки. Чувствувах се добре. Днес ми предстоеше да направя първото спущане с батискафа, за който се застъпих още през 1948 година, когато Дюма, Тайе и аз участвувахме в първите безуспешни опити с първия батискаф ФНРС-2. Инициалите на батискафа представляват съкращение от първите букви на белгийския държавен тръст Fonds National de la Recherche Scientifique (FNRS)^[1], който финансира първата подводна лодка на професор Огюст Пикар и взе участие заедно с френската флота при строежа на настоящата.

Батискафът представлява подводен дирижабъл с метален кожух, съдържащ лек бензин, който служи за осигуряване на плаваемост, и устойчива на налягането наблюдателна кабина. Първият модел се справи добре с дълбочината, но неговият зле проектиран кожух бе повреден от вълненията на повърхността. Въпреки всичко Клод Франсис-Бьоф и аз вярвахме в този принцип на спущане и работехме върху него, за да го възобновим в нова версия. Успяхме да издействуваме френската флота и белгийският тръст да подпишат договор. Въз основа на него оригиналната двуместна сфера бе монтирана в спретнат корпус, проектиран от корабостроителя Андре Жемп. Дюма съдействува за осъществяването на едно ценно подобрение на първоначалната конструкция на батискафа. В построения през 1948 година батискаф можеше да се влиза и излиза само след като бъдеше издигнат на борда на кораба, който го носи. Дюма предложи да се построи входна шахта, която през кожуха да се спуска направо до кабината за наблюдение. По този начин екипажът можеше да влиза и излиза от ФНРС-3, докато той се намира във водата. Шахтата можеше да се пълни с вода по време на спущането на батискафа и да се изпразва с помощта на сгъстен въздух при неговото излизане на повърхността.

Новата лодка всъщност още не беше изпробвана. Неотдавна Уо и Вилм се потопиха с нея на 6890 стъпки дълбочина, но известна неизправност в ехолота ги накара да решат да не се приземяват на дъното. Бяхме чули, че батискафът на професор Пикар — „Триест“, който той бе построил като съперник на ФНРС-3, се заровил в утайката при едно потопяване и закрил отчасти наблюдателната си кабина.

Първото ни потопяване с Уо бе определено да стане на дълбочина 4500 стъпки, откъдето щяхме да се съединим с дъното посредством нашата направляваща верига. След това двата електрически двигателя, монтирани на върха на корпуса, щяха да осигурят нашето движение напред. На пет мили навътре в морето „Ели Моние“ спря на подходяща дълбочина над Тулонския каньон, картиран от професор Жан Буркар. Тримата се отправихме към батискафа с гумена лодка. Лицето на Вилм бе печално. За първи път той отстъпваше мястото си в батискафа на друг човек.

Уо и аз се изкачихме на борда на подводната лодка и отворихме входния люк. Той посочи към връх Кудон, издигнат величествено над Тулон, и каза:

— Ще се спуснем по-дълбоко от него.

Слязохме по шахтата и Уо затвори сферичната кабина, като затегна шестнадесет болта на люка. Диаметърът на вътрешното пространство бе шест стъпки и шест инча. Стените бяха покрити с най-различни инструменти. Аз поставих приспособленията на камерата върху пода и приклекнах пред предния илюминатор като мюсюлманин, кланящ се по посока на Мека. Отвън леководолазите ни подготвяха за потапянето. Тяхната най-важна задача бе да махнат седемте скоби от електромагнитите, които поддържаха външните акумулатори, тежката направляваща верига и баласта на батискафа. Ако докато се намирахме долу, се повредеше електрическата инсталация, тогава магнитите се изключваха автоматично, всички тежести падаха и батискафът изплаваше спешно на повърхността. За да сме сигурни и ние, че всички седем скоби са махнати, леководолазите ми ги показваха през илюминатора, като на повърхността ги проверяваха отново с Вилм.

Уо включи системата за опресняване на въздуха с кислород и живителният газ започна да свисти тихо в гондолата. Той натисна някакво управляващо устройство и напълни входната шахта с вода. Тази тежест бе съвсем достатъчна, за да се спуснем долу, но ФНРС-3 се подвоуми за момент, защото от горната клапа започнаха да излизат въздушни мехурчета. Батискафът затрептя и по нашия високоговорител изгърмя силният глас на Жорж Ортолан, капитана на „Ели Моние“.

— Намирате се на дълбочина…

Гласът секна. Нашата антена се бе потопила под водата. Трептенето престана. Настъпи тишина. Всички връзки с горния свят бяха преустановени и сега принадлежахме на друг мир. В настъпилата черковна тишина Уо и аз разговаряхме малко и с приглушени гласове. Тихото свистене на апаратурата бе от по-голямо значение. Гледах с нетърпение навън, за да не пропусна първите проявления на живота отвъд границата на дихателния апарат. Помолих Уо да се спуснем колкото е възможно по-бавно. Така можех да наблюдавам по-дълго време обитателите на средните дълбочини.

Прозрачните води на морето бързо потъмняха. От зеленикави те се превърнаха в сини.

— Триста двадесет и осем стъпки — прошепна Уо.

Намирахме се вече на дълбочина, на която не бях слизал никога по-рано. Включих прожектор № 2, монтиран отвън на корпуса, и той насочи ослепителния си лъч право надолу.

На дълбочина петстотин двадесет и пет стъпки навлязохме в „снежна буря“ от миниатюрни, проблясващи в тъмнината организми.

— Ето какво сме фотографирали слепешком с Еджертън — казах аз.

Уо натисна бутона на един външен електромагнит и железните сачми от единия бункер за баласт започнаха да барабанят върху нашата кабина. Това незначително разтоварване намали скоростта на батискафа почти до нула.

Отвън, точно над моя илюминатор, монтирани в пирексов цилиндър, висяха окачени част от електронните приспособления на Папа Флаш. През корпуса минаваше кабел, който съединяваше камерата, която управлявах отвътре с ръка. Стъкленият цилиндър бе изпробван и издържаше налягането до една миля под водата. Тази особеност определяше дълбочината на нашето потапяне. Експлодираше ли стъклената тръба, ударът щеше да е равен на разрушителната сила на един малък тринитротолуолов заряд, който щеше да разруши обшивката или електрическата мрежа. Започнах да снимам белите петна. Повечето от тях стояха на едно място, останалите се движеха с конвулсивни движения.

— Ей, Уо! — извиках аз. — Виж каква чудесна сифонофора!

Отвън, точно пред нас, се виждаше жив, прозрачен организъм с влакънца, дълги две стъпки. Уо отбеляза находката в своя дневник.

На осемстотин и петдесет стъпки дълбочина батискафът почти спря да се движи, без ни най-малка намеса от наша страна. По всяка вероятност бе попаднал в студен пласт, който фактически отне няколкостотин фунта от тежестта му. Уо използва този път другия край на баластната система на батискафа. Той пусна съвсем малко количество от лекия бензин на кожуха и нашата подводна лодка възстанови своето вертикално движение надолу.

На хиляда и двеста стъпки дълбочина изключих прожектора. Известно време не виждах нищо, докато очите ми свикнаха с тъмнината. Водата още имаше леко синкава окраска. Постепенно започнах да различавам дребни скариди, капкообразни организми и малки медузи, които пулсираха бавно. Появиха се първите продълговати риби, странни миниатюрни създания с грапави сребристи страни, стъклоподобни опашки и изпъкнали очи. Някои от дребните рибки приличаха на сардини. Подобни на змиорки създания подскачаха право нагоре на три до шест стъпки височина.

На хиляда и петстотин стъпки преминахме точно под слънцето и попаднахме в някакъв затворен космос. Слънчевите лъчи се отразяваха във водата подобно на снежинки, които започнаха да наедряват. Уо сновеше с дългите си крака из стоманения пашкул, наглеждаше уредите и разпределяше баласта с прецизни движения на пръстите си, като през цялото време се стремеше да не стъпи върху мен.

— Лодката вдъхва доверие — каза той.

— Чудесна е — отвърнах аз, — а също и ти. Чувствувам, че си пълен господар на вертикалното спущане. Не е ли време да пуснеш моторите?

— Пуснах ги! — каза Уо.

До ушите ми долетя тихото бръмчене на електрическите мотори, монтирани в маслени бани на върха на корпуса.

— Ние не се движим — възразих аз.

Уо се изкиска.

— Къде си се забързал — попита той. — Батискафът е тежък и му е необходимо известно време, докато набере скорост.

Батискафът ФНРС-3 се придвижи в хоризонтално направление.

— Всички дребни животинки сега връхлитат върху нас — съобщих аз. — Искаш ли да изключим моторите и да се спуснем още малко по-надолу? Пътуването над самото дъно ще ни достави по-голямо удоволствие.

Лодката се движи известно време напред, след което започна отново да се спуска.

Когато достигнахме три хиляди и триста стъпки дълбочина, гъстотата на плаващите във водата частици се увеличи. Между тях се мяркаха някакви животинки, наподобяващи червено-бели рибки, дълги около 5 инча. Включих отново прожектора и разбрах, че това са скариди, с напълно разплескани тела, които размахваха конвулсивно безбройните си крачета. След малко бях възнаграден за положените усилия за развитие на батискафното дело. Видях едно създание, което никой досега не е описал. От лявата страна на наблюдателното поле се зададе риба, дълга около двадесет инча. Формите ѝ поразително наподобяваха чертожен триъгълник. Тънката като алуминиев лист риба със смешна малка опашка приличаше на сянка. Едва развълнувалото ме животно успя да премине пред илюминатора, и пред очите ми засвяткаха проблясъци. Това бяха следи на някакви създания, които се движеха с голяма скорост.

С учудваща сръчност едно от тези тайнствени създания се превърна в красив червен калмар, който спря за миг на светлината. На дължина имаше около осемнадесет инча. Той изчезна и на негово място остана облаче бяла течност.

Добре известен е фактът, че калмарите и октоподите отделят кафява течност, затова завиках на Уо:

— Един калмар отдели бяла течност.

— Хайде, хайде — отвърна той. — Очите ти са преуморени. Дръпни се от илюминатора и си почини.

От бездната изскочи друг калмар и потъна отново в нея. На мястото му остана бяло облаче. Угасих светлината. Течността фосфоресцираше.

— Чакай! Ето още едно блестящо облаче.

— Дай да погледна и аз! — каза Уо и аз му направих място при илюминатора. — Един калмар тъкмо отдели толкова много бяла течност, че замъгли всичко пред прозореца — извика капитанът.

Веднага заех отново мястото си… Не исках да пропусна даже и минутка от спектакъла.

— Четири хиляди стъпки! — съобщи Уо.

Честотата на пулса ми се увеличаваше. Наближавахме дъното. Надникнах надолу по направление на светлия лъч, там, където той се разтваряше във водата. Малко по-надолу забелязах бледо петно от разсеяна светлина. Това бе отразената от дъното светлина на нашия прожектор. ФНРС-3 щеше да се приземи за първи път. Дъното се показа след сто и петдесет стъпки. Чисто и голо, то се изкачваше към мен. Висящата водеща верига докосна дъното. Освободената тежест спря нашето низходящо движение. Не се почувствува никакво друскане. Батискафът увисна леко на десет стъпки над морското дъно. Намирахме се на четири хиляди двеста и четиридесет стъпки дълбочина.

— Акула! — извиках аз.

— Това е първият случай на дълбочинно опиянение в обстановка на атмосферно налягане — отвърна закачливо Уо.

— Още една акула — извиках отново аз.

— Случаят изглежда сериозен! — каза Уо.

Отдръпнах глава и му отстъпих половината от илюминатора. Видяхме една необикновено малка акула, дълга около три стъпки. Тя започна да разузнава нещо близко до плексигласовото стъкло на илюминатора, подуши и се оттегли бавно от сцената. Нейните низши мозъчни центрове вероятно бяха затормозени от вида на огромното чудовище пред нея.

На осветената от прожектора арена излязоха по-големи акули, дълги осем до десет стъпки. За разлика от техните братовчеди от по-горните пластове на океана те имаха широки, сплескани глави и дръпнати, мътни, зеленикавобели очи. Те се обърнаха сънливо, като хвърляха върху белезникавото кално дъно уголемените си сенки.

Защо тези акули имат очи, когато живеят във вечен мрак? Може би, за да откриват фосфоресциращата си плячка? Моите разсъждения бяха прекъснати от някакъв странен предмет на дъното. Посочих го на Уо. Върху дъното бе проснат най-обикновен вестник, върху който личаха даже и буквите. Светът, от който бяхме пристигнали, напомняше даже и тук за себе си.

— Ще се опитаме ли да доближим гондолата до самата тиня? — попитах аз.

— Добре! — отвърна Уо, после завъртя клапана и изпусна част от лекия бензин.

Уо пусна нищожно количество от скъпоценната течност. Все едно че изтичаше нашата собствена кръв. Батискафът леко се спусна надолу. Сега от моя илюминатор, увиснал само на три стъпки от дъното, можех да наблюдавам съвсем отблизо създания, много по-дребни от акулите. Забелязах как наоколо мърдаха скариди. Дъното не бе съвсем голо. То бе изпъстрено с могилки, подобни на къртичините, високи около две стъпки. Всяка една имаше дупка. Някой неизвестен вид, а може би и видове живееха под морското дъно.

Батискафът ме докара само на няколко стъпки от загадъчните могилки, които бяхме фотографирали толкова много пъти, без да успеем да видим създанието, което ги правеше. Оставаха ни четири часа на разположение, затова притиснах нос о стъклото. Настъпи така дълго очакваният момент, в който щях да зърна дълбокоморските създания, заравящи се под морското дъно. Моите заредени апарати ги очакваха. Акулите с лопатоподобните носове продължаваха своя бавен танц. Най-малко по четири от тях попадаха в светлинния лъч и хвърляха върху дъното своите сенки в стил барок.

Тишината се наруши от мрачната забележка, казана от Уо с нисък глас.

— Ако се случи някоя авария и не можем да излезем на повърхността, трябва да сме доволни, че батискафът издържа изпитанията и че идеята не трябва да се изоставя.

— С твое съгласие — отвърнах аз — това заключение ще предам, когато излезем на повърх…

В този миг нещо силно изтрополи. Спогледахме се.

— Вече сме без водеща верига — промърмори Уо с прозаичен глас.

— Външната светлина угасна — съобщих аз. — Може би са паднали акумулаторите.

— Ако е така, вероятно вече се движим нагоре — каза след кратко мълчание моят спътник.

Окръжаваше ни пълна тъмнина и ние не можехме да разберем изкачваме ли се или не. Погледнах манометъра за налягането, който се намираше точно над главата ми. Стрелката не се движеше. Почукнах го леко.

— Ако се съди по манометъра, намираме се все още на дъното — докладвах аз.

Във въздуха надвисна недоумение и уплаха. Започнахме да търсим причината за повредата. Осветлението в нашата сфера не бе прекъснато, защото акумулаторите се намираха вътре в нея. В главите ни се въртяха най-различни мисли.

— Не сме погледнали спидометъра — забеляза Уо.

И двамата повдигнахме глави едновременно към него и се блъснахме. Спидометърът сочеше, че се носим към повърхността с пълна скорост.

— Изкачваме се — извика Уо — и при това много бързо.

Погледнах отново манометъра. Стрелката потрепна и след миг показваше вече същите данни като спидометъра. Манометърът за определяне на налягането просто не бе успял да реагира навреме.

Уо се повдигна и извади бутилка вино и нещо за ядене. Едва успяхме да изядем по един сандвич и ФНРС-3 излезе от зеления пояс на водата. Никога по-рано слънцето не ми се бе струвало така блестящо.

По всяка вероятност някоя дребна повреда бе изключила магнитите, които изхвърлиха всички висящи под гондолата предмети. Когато излязохме през шахтата, леководолазите на „Ели Моние“ започнаха да пускат шеги по адрес на липсващите акумулатори и празните бункери.

— Лодката е много сигурна — съобщи Уо по радиофона на тендера.

ФНРС-3 остави цял куп железа на дъното. Акулите щяха да бутат носовете си в тях и да пулят очи.

Това бе последното потопяване на батискафа преди слизането му на най-голямата дълбочина от две и половина мили. На раздяла пожелах успех на Уо и поздравих ликуващия Вилм за това, че отново възвърна мястото си в гондолата.

На 17 февруари 1954 година на сто и шестдесет мили югозападно от Дакар моите приятели се спуснаха с батискафа на тринадесет хиляди двеста осемдесет и седем стъпки дълбочина. Тогава тази дълбочина представляваше рекордно постижение и първият триумф на плаването с батискаф. На тази голяма дълбочина те срещнали една акула, дълга шест стъпки, с изпъкнали празни очи и чудесна градина с морски анемонии.

Същото лято се отделих за един месец от „Калипсо“, за да работя с Уо по приложението на по-съвършените апаратури на Еджертън за правене на подводни снимки на големи дълбочини. В Масачузетския технологически институт Папа Флаш бе построил усъвършенствувани камери за подводни снимки. Заедно със своя син той монтираше в Тулон две външни камери на батискафа, свързани с две светкавици, доставени от нашите търпеливи „роднини“ от изследователския комитет на Националното географско дружество. При моето второ спущане с батискафа аз се явих с две ръчни кинокамери и две фотокамери, с които се манипулираше отвътре. Оскъдното място, останало между мен и Уо, този път бе още по-притеснено поради гипса на десния ми крак. Малко преди това си бях счупил крака при игра на тенис с моя син Жан-Мишел, след като цели двадесет години не бях пипал ракета за тенис. Приклекнал пред моя илюминатор, установих, че гипсът успокоява обикновените болки от неудобното положение в крака.

— Трябва да поставяш гипс и на двата крака на твоите пасажери — предложих аз на Уо.

Отново „Ели Моние“ докара ФНРС-3 над каньона на професор Буркар на дълбочина от пет хиляди и триста стъпки.

— Освободено ли е въжето на върха? — попита Уо по телефона.

— Да, капитане!

— Покажете седемте скоби от електромагнитите на капитан Кусто!

Уо спазваше педантично всички златни правила на батискафното изкуство. Между облечените в черни подводни облекла военни леководолази, които работеха пред моя илюминатор, забелязах бащата и сина Еджертън, облечени в бански костюми. Те проверяваха своята камера. Харолд се приближи и на осем инча от моя илюминатор вдигна нагоре пръста си. Това бе точното разстояние, от което рибите щяха да попадат във фокуса на апаратите. Направих първата пробна снимка: бащата и синът като риби под водата. По високоговорителя се разнесе глас от „Ели Моние“:

— Ало, батискаф! Всички вече са в гумената лодка.

Морето заглуши пожеланията за добър път, предадени от тендера. Потънахме в зелената тишина. На хиляда стъпки попаднахме в истинска нощ. Отгоре започнаха пак да се сипят „снежинки“. Иначе нямахме чувството, че се движим. Струваше ми се, че е нощно време и се намирам в тиха стаичка някъде из Алпите. Отново на дълбочина две-три хиляди стъпки масата на организмите се сгъсти; отново се появиха червените калмари, които оставяха зад себе си своите облачета от фосфоресцираща бяла течност. Често щраках с камерата, като се надявах да хвана някой от тях във фокусното разстояние, въпреки че не вярвах много на това. Истинската ми фотографска дейност щеше да започне едва на дъното.

Уо се навеждаше около мен, пресягаше се и манипулираше с различните уреди. Повдигнах глава към дълбокомера — четири хиляди и петстотин стъпки. Тогава попитах Уо:

— Може ли да намалиш скоростта на слизане?

Той пусна част от баласта, който зашумя като душ, и намали скоростта на слизане до няколко инча в секунда.

— Дъното се намира на около двеста стъпки под нас — каза Уо, като провери хидролокатора.

Странно! Насоченият надолу лъч на хидролокатора откриваше дъното на много по-малка дълбочина, отколкото най-внимателно коригираното хидрографско проучване на Тулонския каньон.

Пред светлината на прожекторите точно под нашия нос забелязах някаква безформена жълтеникава маса.

— Тиня — извиках аз. — Точно пред нас цял облак тиня. Вече сме на дъното.

— Това не е възможно! — отвърна капитанът. — Ехограмата сочи, че под нас има още двеста стъпки чиста вода. Не е възможно тя да е грешна.

И аз вярвах напълно на вертикалното сондиране.

— Ако това не е дъното, какво виждам тогава пред себе си? Ето, един калмар вдига жълт облак, голям колкото цяла къща. Или пък… Да не би да сме закачили склона на каньона с носа на батискафа?

Прожекторите продължаваха да пронизват тъмната вода, в дъното на която се чертаеше неясното жълтеникаво петно. Светлините започнаха леко да се отразяват от нещо.

— Дъното става по-светло — съобщих аз. — Виждам как нашите два предни прожектора осветяват дъното, разположено най-много на осемдесет стъпки под нас.

— Уредите сочат, че се намираме на четири хиляди и осемстотин стъпки дълбочина! — съобщи Уо. — Дали това действително е дъното? Наближаваме, така ли?

Както се спущахме надолу, забелязах пет акули и една голяма риба лъч, която разтърси криле и отлетя встрани. Водещата верига докосна дъното. Нейният звън разгони акулите. Без съмнение батискафът кацна на четири хиляди деветстотин и двадесет стъпки дълбочина.

Все пак ние се намирахме на триста и осемдесет стъпки по-високо от мястото, на което трябваше да намерим дъното. Дали при слизане сме се отклонили встрани? Погледнах навън и докладвах:

— Намираме се на вълнообразна кална тераса в основата на вертикална скала.

Уо просто не можеше да повярва.

— Погледни сам и се убеди — казах аз, като му направих място пред илюминатора.

Той наблюдава известно време, след което се отдръпна назад със смутено изражение на лицето.

— Точно така, това е дъното — отвърна Уо.

— Ако искаш, вярвай, ако искаш, не, но жълтият облак се образува, след като докоснахме по нашия път надолу вертикалната стена, покрита с утайки.

Водата отвън бе непрозрачна, затова ние седяхме върху нашата малка палуба и разговаряхме. Причината за аномалията се криеше в хидролокатора, с който е картиран каньонът. Неговият лъч се разширява с увеличение на дълбочината и затова не е бил в състояние да открие подобни стъпала, като това, на което бяхме кацнали ние. В резултат се е създала лъжливата представа за постепенния наклон. Решихме да обърнем батискафа на деветдесет градуса наляво и да се спуснем към дъното на каньона.

Докато вземахме това решение, батискафът беше вече кацнал на терасата. Неговата голяма и тежка водеща верига се нави в тинята. В същото това време и гондолата се натика в нея. Уо изхвърли част от баласта и повдигна лодката. Той тръгна с десния мотор напред, а другите на кърмата, за да обърне лодката по наклона. Благодарение на това че веригата бе паднала на дъното, ФНРС-3 можа да се повдигне само на пет стъпки. Уо пусна и двата мотора в пълен ход напред, за да изтръгне батискафа от тинята. Лодката дръпна силно напред, но без успех. Неприятно закотвяне!

Именно тук започна цялата история. Батискафът изведнъж тръгна. От моя илюминатор видях как някаква огромна кална маса започна да се търкаля от ръба на скалата надолу. Тя от своя страна къртеше нова тинеста маса и се разпростираше като облак на експлозия. Светлината на прожекторите сега се отразяваше от кипнала жълта маса, която растеше непрестанно на ширина в своя устремен надолу път.

— Уо, предизвикахме падане на лавина.

Двамата се засмяхме неестествено. В ума ми се загнезди неприятна мисъл. Да допуснем, че сме причинили бърз мътен поток. Някои океанографи са убедени, че кални потоци, образувани след свличането на терена от върха на някой подводен каньон, се придвижват с голяма скорост и продухват морското дъно. Лавината набира голяма скорост, удря се в дъното на каньона и в съгласие с вентузния ефект избухва с голяма сила на стотици мили нагоре, преди да се успокои и утаи наново. Ако бяхме попаднали на нещо подобно, очакваше ни твърде неприятно вертикално пътешествие.

— Мисля, че най-добре ще е да запалим двата мотора и да се махаме оттук — предложих аз.

Моето мнение бе прието веднага от капитана. В продължение на двадесет минути се движехме бавно над огромни кални облаци, които непрестанно се издигаха все по-нагоре и нагоре към батискафа. Надявахме се, като пресечем каньона по компас, да открием незасегната област. Това означаваше да минем през самите върхове на облаците.

Пътуването беше истински кошмар. Преминавахме през редуващи се черни и бледи жълто-кафяви вълни, които замъгляваха илюминатора така, като че върху него бе залепен картон. Изскачахме ли над тях, докъдето достигаше погледът, се простираха жълти, слоесто натрупани върхове.

— Възможно ли е една буца тиня да изпълни цял каньон! — удивлявах се аз, като наблюдавах отделни малки частици, които се удряха о стъклото.

Изведнъж всичко престана. Взрях се отново навън. Частичките стояха неподвижни. При това моторите продължаваха своя ритмичен ход.

— Спри моторите! — извиках на Уо. — Ние не се движим.

Да не би този път да сме се блъснали в противоположната страна на Тулонския каньон?

В настъпилата тържествена тишина чувахме само тихото пръхтене на кислородната уредба. Уо погледна през задния илюминатор.

— Нищо друго, освен този дяволски картон пред стъклото! — каза той.

— Да изчакаме, докато течение отмие наносите! — предложих аз.

Капитанът не отвърна нищо. Всред надвисналата вътре в батискафа и извън него тягостна тишина ние седяхме обърнати един към друг с гръб и наблюдавахме през своите илюминатори. Никой от нас не желаеше да изкаже мисълта, която ни вълнуваше: ние бяхме предизвикали свличането от противоположната страна на каньона на цяла каскада тиня и сега нашият батискаф бе погребан в нея. Погледнах към дълбокомера. Стрелката изглеждаше залепнала за циферблата.

— Слушай, Уо — подхванах аз. — Някой трябва да изобрети хидролокатор с тесен лъч. Буркар е картирал другия склон като постепенно наклоняващ се към дъното. А той се оказа почти вертикален.

— Да! — отвърна той. — Трябва.

— Непременно!

— Сега да почиваме и да дочакаме утаяването на тинята — предложи Уо.

В нашата вентилационна уредба имаше кислород за още двадесет и два часа. Седнахме долу, като едва сместихме краката си на оскъдното пространство между апаратурата. Заговорихме с тихи гласове. Двамата смутени мъже, потънали на цяла миля под повърхността на морето, представляваха странна картина. На една стъпка пред моя илюминатор имаше монтирана желязна конзола с рибарска въдица. Наблюдавах именно нея. Изяснеше ли се нейният силует, това щеше да е белег, че тинята е започнала да се утаява. Стъклото продължаваше да е напълно мътно. Морето ни държеше здраво в своите прегръдки.

Изтече цял час, изпълнен с напрежение. Прочистих гърлото си, защото имах чувството, че ще ми се пръснат гласните струни, и казах:

— За съжаление нищо не може да се снима. Какво ще кажеш, приятелю, да излизаме вече на повърхността!

Уо се изправи на крака и натисна с пръсти и двата бутона, подобно обитател на някой небостъргач, който очаква с нетърпение асансьора. Той държа магнитите изключени дотогава, докато стотици фунта баласт изтекоха от бункерите.

Наблюдавах дълбокомера и спидометъра. Те не проявяваха признаци на живот. Малките частици тиня пред моя илюминатор стояха като вкаменели.

Външно и двамата бяхме спокойни, въпреки че умовете ни работеха трескаво. В тях сега се мярнаха мисли за технически неизправности.

Най-чувствителният апарат на борда бе вертикалният спидометър. И двамата бяхме вперили очи в него. От дъното на душата си очаквахме само едно малко трепване на неговата стрелка, нищо повече! Таблото обаче немееше.

Бяхме изхвърлили вече достатъчно баласт и трябваше да се придвижваме нагоре с достатъчна скорост, но въпреки това батискафът стоеше като закован на мястото си.

— Сигурно нещо сме забравили! — казах аз.

Започнахме да си припомняме всичко, което знаехме за батискафното дело — от физическите закони до отделните манипулации.

Отговорът обаче бе твърде прост. В продължение на часа, изгубен в чакане, лекият бензин в кожуха се бе изстудил и не можеше да противодействува на току-що изхвърления баласт. Уо изпусна нов баласт.

— Тръгнахме — съобщих аз.

Малки парченца тиня се устремиха надолу край моя илюминатор. В първите осемстотин стъпки по нашия път нагоре те ни държаха непрестанно в своите прегръдки. Едно беше съвършено ясно — мътният поток не бе влязъл в действие. Изплавахме в чисти тъмни води. Наблюдавах жълтите буреносни облаци, които оставаха далече под нашите прожектори. Слънцето започна да оцветява леко водата над нас.

— Спомняте ли си каньона край Тулон, който вие толкова внимателно картирахте? — запитах аз Жак Буркар, когато го срещнах следния път. — Ще трябва наново да се заемете с него. Уо и аз току-що го срутихме.