Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (16)

Глава шестнадесета
Светът без слънце

Заменихме модерните акумулатори на „Плаващата чиния“ с по-обикновени и подобрихме електрическата схема. На 2 февруари 1960 година в залива Аячо на Корсика Фалко и аз предприехме спущането на хиляда стъпки дълбочина. Хидролокаторните карти сочеха, че континенталното плато и склонът на залива са осеяни с безброй високи каменни колони и представляват отлична опитна площадка за Фалко.

Направихме редовната проверка, влязохме в ДС-2 и позвънихме на капитан Жан Алина, дежурен по спущането.

Потъвахме бързо. На седемдесет стъпки дълбочина попаднахме всред силно вълнение, което започна да подхвърля апарата насам-натам и да го блъска о скалите. Гуменият буфер, обгърнал отвън подводницата, предпазваше силовата система от повреди. Фалко увеличи скоростта, за да се измъкне от това място. Въпреки тежестта ѝ, Фалко успя да отклони подводницата от скалите. Той се спусна към една пясъчна площадка, разположена на около сто стъпки дълбочина, където оставахме под вълнението, и кацна, за да уравновеси водния баласт.

Това бе моето второ спущане с „Плаващата чиния“. В присъствието на Фалко се чувствувах напълно спокоен. Около апарата плуваха няколко леководолази на „Калипсо“. Гледах ги и си мислех: „Сега ще ви оставим далеч зад себе си. Отиваме там, където никога не можете да проникнете с дихателния апарат. Скоро ще трябва да се завръщате на повърхността и да спрете за декомпресия, докато ние в това време ще потъваме все по-надолу и по-надолу и ще дишаме въздух с нормално налягане“.

Фалко включи мотора и се отдели от дъното. Когато последният леководолаз махна с ръка и се устреми нагоре към повърхността, Фалко въздъхна и каза:

— Най-сетне останахме сами.

Още не бяхме инсталирали жирокомпаса, затова настоящият критически опит зависеше изключително от чувството на Фалко за ориентация. Ние се спуснахме край северния бряг на залива. Краят на континенталното плато лежеше на юг. В първите моменти определяхме юг по танцуващите върху дъното слънчеви лъчи. След това се ориентирахме по редиците на увехналите листа и корените на подводните растения, които лежаха почти успоредно с бреговата линия. За да излезем на края на платото, трябваше да ги пресечем под прав ъгъл. На по-голяма дълбочина, където царуваше пълен мрак, нашият курс ни изведе над пясъчна долина, която изглеждаше разположена под прав ъгъл на северния бряг. От двете страни на безцветното дъно зърнахме скалистите колони, които бяхме открили с хидролокатора. Те се издигаха в мъглявината подобно силуетите на минарета при залез-слънце.

На дълбочина триста стъпки се появи кално дъно. Минаретата едва се забелязваха. Измина половин час. Дневната светлина напълно се отцеди. Включихме предния фар. Фалко се носеше с бръснещ полет над самото равно и леко наклонено дъно. На какво ли разстояние се намирахме от кораба? Движението продължаваше.

Плавахме нови петнадесет минути над еднообразния склон, когато пред нас се очерта хоризонтална черна линия.

— Това е краят на континенталното плато — казах аз. — Оттук започва континенталният склон. Дълбочината е четиристотин стъпки. На самата граница ще спрем.

Фалко спря на две стъпки от континенталния гребен. Дъното се прегъваше подобно на пречупен картон. Гледката надолу бе възхитителна. Почувствувахме леко главозамайване. Аз бях слизал на много по-голяма дълбочина с батискаф, но то приличаше на нощен полет с балон. Фалко никога преди това не бе слизал толкова на дълбоко. Изучената от него зона остана далеч зад нас. С радостно вълнение забелязахме, че „Плаващата чиния“ се чувствува прекрасно на тази дълбочина.

Преди да прехвърлим гребена, проверихме още веднъж цялото си снаряжение. Предстоеше ни за първи път да прекосим бариерата на необикновеното.

— Всичко ли е в ред, Фалко?

— Да, капитане.

— Отлично. Да вървим!

Фалко откъсна апарата от дъното с помощта на реактивните двигатели и се плъзна над гребена. Той придвижи напред ръчката на живачния баласт и като се наклони под тридесет и пет градуса, „чинията“ се устреми надолу непосредствено над самия склон. Лъчът на прожектора откри в мрака стадо розови риби глигани, които преминаваха край нас като майски бръмбари, осветявани нощем от фаровете на движещ се автомобил.

По голото кално дъно преминавахме над цели редици червено-бели червеи, които се издигаха от дъното подобно на кактуси. Фалко маневрираше с реактивните двигатели и водеше подводницата на една стъпка над континенталния склон. „Чинията“ докосна леко дъното. Надолу се търкулнаха няколко кални буци, които по своя път върху пухкавата покривка на склона вдигаха сиви облачета. За да не нарушим видимостта си, трябваше да внимаваме много да не докосваме склона или да не вдигнем мътилка. Докато обсъждахме този въпрос, видяхме как една голяма акула бързо пресече пътя ни на един или два инча от дъното, без да предизвиква ни най-малко размътване на тинята. Какво притежаваше тази глупава акула, което липсваше на нашия апарат? Това вероятно се дължеше на особената форма на нейната опашка, която е почти лишена от долния си плавник. Опашката ѝ се издига нагоре като на реактивен самолет. Именно тя ѝ позволява да плува така, че завихрянето на водата да не се разпространява надолу и да не размътва дъното.

Отдясно, на границата на видимостта, забелязахме квадратни очертания. Ъгловатите форми са чужди на подводния мир. Да не би пък да е някакво произведение на човешката ръка?

— Обърни петдесет румба надясно — помолих Фалко.

Приближихме предмета. В тинята лежеше един почти идеален правоъгълник, с размери три на четири стъпки, изграден от бели камъчета. Една такава постройка положително имаше свой собственик. Скоро открих и него. В единия ъгъл, свит в тинята така, че изпъкваха само големите му очи, лежеше розово-сив октопод. Фалко направляваше подводницата напред, а аз продължавах да си мисля за ранчото на октопода. На стотици ярда наоколо нямаше нито едно камъче. Защо октоподът бе положил толкова много усилия, за да се огради на това равно място?

Спущането продължаваше вече доста дълго време. Въпреки удобствата, които ни предлагаха нашите „легла“, аз се чувствувах като йога любител, прекалил с упражнението „стоене на глава“.

— Скоро ще достигнем дълбочина хиляда стъпки.

Думите на Фалко ми донесоха истинско облекчение.

Когато стрелката на дълбокомера достигна определеното деление, Фалко спря двигателите и ДС-2 се опря на аварийната тежест, останала отзад. Кабината отново зае хоризонтално положение. Изключихме всички механизми и потънахме в мъртва тишина. Чувахме само ударите на собствените си сърца.

Удар… втори… Апаратът потръпна.

— По дяволите! — извика Фалко. — Отново акумулаторите.

— Не, не — отвърнах аз, — клапаните на новите акумулаторни боксове изпускат газови мехурчета. Този удар е добро знамение. Това означава, че акумулаторите са в отлично състояние.

Часовникът сочеше 15,30 часа. От началото на спущането бяха изминали точно два часа. Отново проверихме всички системи.

— Всичко е наред. Имаме достатъчно ток — каза Фалко.

Той включи две нови секции от поглъщателя на въглероден двуокис. Отворих бутилка вино и ние „поляхме“ успешното потапяне.

Изключихме вътрешните и външните светлини и попаднахме в обятията на вечната нощ. След малко и двамата забелязахме на около двадесет и пет стъпки пред илюминаторите някаква бледа и слаба светлина. Животно ли е това, или призрак? Запалихме предния фар. Отпред нямаше нищо.

— Да тръгваме обратно и да се опитаме да видим колкото се може повече животни — предложих аз.

Фалко прехвърли живака в задния резервоар, завъртя апарата и започна да пълзи зигзагообразно нагоре по склона. На триста стъпки по-нагоре забелязах няколко правоъгълни октоподски градинки. Трудолюбивите животни бяха изградили цяло селце.

На границата на петстотинте стъпки отново се натъкнахме на „минаретата“. Фалко бе обхванат от въодушевление и искаше да покаже своето навигаторско изкуство. Той даде максимална скорост и насочи апарата точно срещу една от каменните колони, като едновременно манипулираше със соплата и живачната помпа. Той прескочи колоната и се спусна от другата ѝ страна в тесен каньон.

— Забеляза ли — обърна се той към мен — как апаратът се поднася няколко метра, след като направи завоя? Аз измислих начин да правя остри завои.

Той се насочи към друга скала. Почти до нея той се завъртя на сто и осемдесет градуса. Кърмата на апарата се докосна до скалата и ни изхвърли бързо в обратна посока. Той започна да прилага този билярден ефект за обръщане под прав ъгъл. Това рикошетно движение на петстотин стъпки под вълните ме увлече напълно.

Очите ми попиваха всички гледки. За първи път се намирах всред скали, разположени на двойно по-голяма дълбочина от тази, до която достигат леководолазите. Включих лампата на кинопрожектора, която имаше мощност три хиляди вата, и пред очите ни изплава изумителна гама от тонове. При най-дълбоките спущания с дихателен апарат и светлини ние виждахме през първите сто стъпки зелени, сини и жълти цветове, а на по-дълбоките места — оранжеви, червени и кафяви, които се простираха до триста стъпки дълбочина. Това е и границата на спущане с дихателен апарат. Сега „Плаващата чиния“ ни доведе всред най-изискани тонове. Царството на стоте сажена бе изградено с голям вкус. Живите форми около нас бяха оцветени в меки розови, лилаворозови и бели цветове, тук-там изпъстрени с лимоновожълто. Почти върху всеки камък виждах по един морски таралеж, голям колкото диня, с щръкнали пурпурни шипове. Зародилата се още в Червено море моя мечта да видя „втория риф“ най-сетне се осъществи. „Плаващата чиния“ отсега нататък щеше да разкрива все нови и нови цветни асоциации от животни почти така леко, както свободното спущане под водата разкри осветените от слънцето водни пластове.

Не бързахме да се изкачим горе. „Чинията“ не бе само ключ към континенталното плато. Тя позволяваше да се удължи определеното за наблюдение време. Както обикаляхме около основата на една скала, грозна гледка отново ни напомни за надводния свят. Изгубени котви, скъсани рибарски корди и стари съдове сочеха, че вълшебната страна остана зад нас. Един октопод бе складирал между две скали цяла грамада от счупени съдове, метални късове и парчета тухли. Гледката бе твърде прозаична в сравнение с романтиката на спретнатите домакинства на неговите братовчеди от по-долните пластове.

От къщата на октопода до „минаретата“, от тях до планинските гребени, после до тесните каньони ние бавно си проправяхме път към повърхността. Повече не поглеждахме дълбокомера. Определяхме дълбочината по слънчевата светлина и биотопа. На двеста стъпки от повърхността Фалко паркира ДС-2 в основата на една каменна кула и ние видяхме познатите ни тераси с омари и клонки от червени корали. Всичко това ни се стори твърде обикновено в сравнение с онова, което видяхме долу.

Хапнахме малко и забравили напълно времето, побъбрихме за новите си преживявания. Фалко се оплака от главоболие и аз взех уреда за измерване на въглеродния двуокис. Два процента! Нищо чудно, че не се чувствува добре. Време бе да се изкачвахме горе. Освен това Симона, Алина и останалите сигурно се безпокояха за нас. Няколко минути след 18 часа Фалко излезе на повърхността в непосредствена близост с „Калипсо“ след продължителното плаване без компас. Пирът с шампанско на борда на кораба скоро излекува главоболието на Фалко.

Опитите приключиха. „Плаващата чиния“ ги издържа успешно. Отсега нататък започваше нейната научноизследователска кариера. Фалко започна да слиза долу с биолози и геолози и изпълняваше изследователски задачи в кръга на възможностите на малката подводница. Когато пиша тези редове, ДС-2 е изпълнила вече шестдесет научни задания в Средиземно море, Корсика, Касис, Вилфранш и Баниулс. Нейните хидравлични клещи измъкнаха неоценими морски съкровища. Тя откри десетки нови видове животни за науката. Пробите от тиня и скали, които доставяше, потвърдиха и отхвърлиха редица хипотези за образуването и особеностите на подводните каньони. С изключение на две слизания на Андре Лабан, всички останали бяха осъществени от Алберт Фалко. Неговите магнетофонни бордови дневници съдържаха много нови сведения за живота в морето.

На двадесет и шестото потапяне при Вилфранш калифорнийският морски геолог Роберт Ф. Дил се спусна като наблюдател с ДС-2. Фалко отведе подводницата на триста и петдесет стъпки дълбочина, за да вземе проби от тинята. В светлината на прожектора те видели един конус, висок шест инча, и две малки очи, които надничали от един отвор на върха му. Една малка бяла рибка се блещела пред „чинията“ и я разглеждала с любопитство. На светлината на прожектора се появила малка сепия. Тя използвала преимуществото си от това, че рибката била насочила вниманието си върху чинията. Сепийката се приближила до конуса и протегнала две от най-дългите си пипала. Рибката се шмугнала надолу в тинята. Сепийката побеляла от гняв. Тя бързо закрила очи, зарила се в тинята и устроила засада до входа на рибката. Малката рибка обаче поглеждала вече зад хищника през друг отвор на своето жилище. Сепийката отново протегнала пипала, но рибката пак се мушнала под тинята и след малко подала глава от трети отвор. Фалко и Дил легнали върху матраците. Апаратът се залюлял от техния лудешки смях.

— Пази се! Сепията е до входа. Бягай към друг изход! — викали те на малката рибка.

Но рибката не чувала техния съвет, пък и не се нуждаела от него. Всеки път тя надничала от отвори, пред които сепията не успявала да застане. Рибката си играла така с хищника в продължение на пет минути. Накрая сепийката почервеняла, обърнала се и напуснала мястото на своя позор.

При своите пътешествия из царството на стоте сажена Фалко често виждал как в тинята се заравят риби с опашката напред. Срещали и октоподи, зарити в нея до очите. При приближаване на ДС-2 подземни морски раци показвали само своите дълги крака, с които замахвали заплашително. Като се носел току над самото дъно на един каньон, пред Фалко се изпречили две огромни ръце. Оказало се, че това е едно старо маслинено дърво, паднало отгоре. На клоните му, като черешови цветове висели риби стрелци и риби глигани.

При четиридесетото потапяне Фалко взе на борда на ДС-2 биолога доктор Жак Лаборел, за да съберат представители от прикрепената фауна по скалите, разположени на четиристотин стъпки дълбочина в каньона Касис. Повечето от екземплярите, от които се интересувал гостът, били полепени по стените на скалата зад завеса от горгонии. Когато Фалко посягал с хидравличните клещи, лекото съприкосновение с горгониите отхвърляло „чинията“ назад. Фалко се приближавал наново. След два часа атакуване и безкрайно търпение Фалко се снабдил с пълна кошница екзотични гъби и жълти корали. След това ученият проявил интерес към една шестфутова горгония. Фалко я хванал с клещите, обърнал соплата надолу, но подводницата не можела да отскубне храста. Водачът се дръпнал малко край скалата, обърнал се и се втурнал с пълна скорост. Атаката излязла сполучлива. Клещите я измъкнали от водата и я закачили на носа. Фалко се появи на повърхността размахал гордо храста. Той пусна двата си фонтана край него. Като че видяхме пред себе си някой от украсените версайски фонтани.

Ние откривахме все по-нови и нови начини за прилагане на възможностите на малката подводница. Замислихме един физически експеримент, който не бе провеждан от никого преди нас — измерване на хоризонталното разпространение на светлината на значително разстояние под водата. Доктор Жорж Л. Кларк ни зае своя фотоумножител за „Операция люмен“, както нарекохме нашия опит.

През една безлунна нощ край Корсика подготвихме „чинията“ за нейната необикновена задача. Вътре, между двамата пасажери, спуснахме тъмна, непропускаща светлина завеса. Фалко трябваше да работи в абсолютна тъмнина. Неговият спътник се нуждаеше от светлина дотолкова, доколкото да може да отчита данните на уредите. Фотометъра на Кларк поставихме пред втория илюминатор, така че върху него да не пада светлина от вътрешното осветление. По такъв начин в тъмнината бяха устремили своите погледи само Фалко и приборът.

Увеличихме тежестта на „чинията“ с петдесет фунта и с помощта на леко въже, отпускано на ръка, я спуснахме на осемдесет стъпки под едра от нашите моторници. От „Калипсо“ на същата дълбочина спуснахме петстотинватова лампа с вертикално светеща жичка. Над лампата имаше празна кислородна бутилка, която служеше за хидролокаторна цел на „Плаващата чиния“. Специалистът до Фалко щеше да определя с хоризонталния хидролокатор точното разстояние до източника на светлината от „Калипсо“.

След като спуснахме съоръжението, „Калипсо“ започна да се отдалечава от моторницата с възможната най-малка скорост, около една двадесета от възела. Фалко непрестанно съобщаваше на човека до него, че вижда светлината. Последният от своя страна записваше неговите данни, разстоянието, сочено от хидролокатора, и показанията на фотоумножителя на Кларк дотогава, докато светлината се изгуби. При първия опит на дълбочина от осемдесет стъпки светлината се изгуби в абсолютно един и същ момент за Фалко и електронната апаратура. Разстоянието бе равно на 750 стъпки.

Повторихме експеримента на сто шестдесет и пет стъпки дълбочина. Тук издигащият се отдолу планктон погълна напълно светлината от петстотин стъпки. Спуснахме ДС-2 и източника на светлината на триста и тридесет стъпки, след това все по-дълбоко и по-дълбоко до осемстотин двадесет и пет стъпки. На максималната дълбочина очите на Фалко и прибора улавяха светлината до хиляда триста и двадесет стъпки разстояние. До осемстотин стъпки светлината приличала на Фалко на синя звезда, след което изведнъж се превръщала в бял ореол.

Измерванията потвърдиха теорията, че нощно време планктонът се събира в горните слоеве. Колкото дълбочината е по-голяма, толкова повече се увеличава и прозрачността. Представих си как в бъдеще изследователските подводници ще си разменят сигнали с мигащи светлини подобно на обикновените морски съдове.

В тесния подводен каньон Лаказ-Дютие край Порт Вандр, близо до испанската граница, Фалко предприе редица потапяния с учени под общото ръководство на професор Жорж Пти. Този характерен каньон, разцепващ континенталното плато на Испания и Франция на изток почти до Марсилия, бе назован на името на прочутия океанолог, основал морската станция „Араго“ при Баниулс близо до Порт Вандр. Професор Лаказ-Дютие и пет поколения учени след него превърнаха неговия каньон в едно от най-добре изучените подводни места в света.

Когато пълнел своята кошница с червено-жълти корали при спущане No. 43, Фалко забелязал едно създание колкото голям валчест камък, което плувало нагоре по склона срещу ДС-2. Когато навлязло в светлината на прожектора, Фалко установил, че това е мероу, тежък над сто фунта. Огромната риба, заслепена вероятно от прожектора, ударила главата си в носа на лодката и я наклонила. Рибата се въртяла пред тях с наежени гръбни перки, почти закривайки с тялото си илюминаторите. Тя останала за известно време съвсем близо до „чинията“, след което се оттеглила надолу по склона. Магнетофонният дневник на Фалко гласеше:

„Съжалявахме много, че рибата не остана по-дълго време при нас.“

При потапяне No. 46, също при Порт Вандр, Фалко се спусна заедно с Жан-Пиер Райс на дълбочина деветстотин деветдесет и пет стъпки. На три четвърти от пътя до начертаната цел те се натъкнали на неизвестен вид риба. Тя имала тъмносив цвят и бял корем и наподобявала донякъде морската змиорка. Зъбите ѝ били дълги и остри, а опашката малка и кръгла. Фалко се насочил към нея през стадо малки риби, които се вцепенили като хипнотизирани на светлината на прожектора. Рибата се държала винаги на около тридесет стъпки от „чинията“. Фалко спрял. Мистериозната риба се вмъкнала всред стадото и налапала една от малките риби. Тя лапала една след друга рибките, докато се натъпкала до насита, след което изчезнала. Когато достигнала максималната дълбочина на потапяне, „чинията“ започнала да се промъква през бели коралови храсти с накацали по тях червени скариди, които подскачали и се суетели на светлината.

Особено добре Фалко запомни потапяне No. 47, когато заедно с Люсиен Лобие преживя едно твърде неприятно пътуване из каньона Лаказ-Дютие на хиляда и осемстотин стъпки дълбочина. Водачът на „чинията“ и друг път се бе спускал там при слаба видимост и силно течение на горния пласт, но този ден го очаквало съвсем необикновено събитие. В настъпилия мрак ДС-2 се отклонила от курса. Мощността ѝ не достигнала да се бори със силното течение. Фалко преценил, че най-разумното е да се примири с положението и да чака, докато течението го изтика на по-спокойно място. Той спрял реактивните двигатели. За да не безпокои Лобие, той не казал нищо и последният нямал и представа за опасността, в която се намирали. Течението носело „чинията“ със скорост три възела към стената на каньона, виждана само от хидролокатора. Фалко знаел, че стръмнината има много издатини. Вмъкнеше ли се под някоя от тях, ДС-2 щеше да изпадне в много критично положение. И ето през мъглявината Фалко видял точно пред себе си това, от което се страхувал — дълбок свод в скалата. Той запалил двигателите и включил най-голямата скорост с намерение да го заобиколи, но силното течение натикало „чинията“ вътре. Когато очаквали, че ще се разбият в скалата, ДС-2 отскочила леко и обратното течение я изтикало извън свода.

— Излиза, че пътуването из каньоните не е така трудно, както предполагахме — съобщил Фалко на своя спътник и на магнетофона.

Впоследствие той направи няколко специални опита с прилагането на ефекта на рикошета с оглед най-безопасното плаване в теснини.

На седемстотин и петдесет стъпки дълбочина мътилката и течението изчезнали и ДС-2 навлязла в страната на великолепните бели корали, които покривали стените на каньона. Във водата огъвали тела прозрачни червеи. Единствените им видими органи били две червени рогчета на главите. Мястото гъмжало от фосфоресциращи сепии и обилен планктон. През горните илюминатори двамата мъже забелязали цял кръг от скариди, заобиколили като ореол подводницата.

На петдесет и седмия път, пак в каньона Лаказ-Дютие, заедно с Фалко се потопи Пиер Драш, нашият другар от гмурканията в Червено море, когато за пръв път изпитахме острата нужда от подобен апарат за спущане на голяма дълбочина. Този път не беше необходимо да охраняваме краката на професора от акулите. „Чинията“ му даваше възможност отново да „пъха“ нос всред прикрепената фауна. Тежестта на „чинията“ преди спущането бе съвсем точно изравнена и ДС-2 се държала много добре. На дълбочина около хиляда стъпки Драш се удивил от красотата на една висяща градина. Фалко услужливо се придвижил под кораловите гъсталаци и „хвърлил котва“ с механическата ръка, която се хванала за един храст. Фалко се излегнал по корем и споделил възхищението на професора. Пред очите им се открила невероятна гледка.

Сребристи риби панделки, дълги десет инча и тънки като лист хартия, изплували на светлината и започнали да се мятат нагоре-надолу като хипнотизирани. Те се набучвали върху кораловите шипове, кривели тела от болка и после се превръщали в блестящи облачета, които потъвали в тъмнината.

Драш привършил своите записки и Фалко се спуснал по-надолу, до друга спирка на скалата. Две морски змиорки, всяка една тежка най-малко по сто фунта, се появили на светлината на прожектора и започнали да се движат напред и назад, непосредствено до апарата. Фалко решил да се пошегува и хванал една от тях за опашката с механическата ръка. В следващия миг ДС-2 започнала да се върти около оста си. Змиорката успяла да освободи опашката си и запокитила „чинията“ към каменната стена. Апаратът се завъртял няколко пъти.

Когато професор Пти, организаторът на спущанията при Порт Вандр, прочел доклада на своята група, той казал:

— Трябва наново да проучим каньона Лаказ-Дютие. Повечето от нашите представи за него са вече опровергани.

Непосредствените наблюдения, фотографските снимки и пробите, събрани от „Плаващата чиния“, объркаха немалко данни, събирани с помощта на океанографски инструменти.