Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (18)

Глава осемнадесета
Преконтинент 1

Отново групата на „Калипсо“ работи край Марсилия при един гол, изграден от бял варовик остров, наречен Помег, разположен в близост на Шато д’Иф, където е бил заточен легендарният човек с желязната маска. В тясното непосещавано заливче „Калипсо“ и „Еспадон“ стояха от двете страни на голяма понтонна баржа, натоварена със съоръжения и заети хора. Съдовете бяха оградени със сферични шамандури, гумени надувни лодки, а съвсем ниско бе надвиснал въртолет. Аз стоях на брега в едно полуразрушено каменно здание без стъкла сред телефонни и електрически кабели, със спуснати тъмни завеси и наблюдавах на телевизионния екран невидимия от земята фронт. Отстрани изглеждаше, че се правят военни приготовления, обаче войната нямаше нищо общо с нашите намерения. Ние се опитвахме да приспособим човека към живота на морското дъно.

Под нашите кораби се намираше станцията „Континентален шелф No. 1“. Надявахме се, че Алберт Фалко и Клод Уесли ще могат да останат под водата в продължение на седем дни, като работят по пет часа ежедневно във водата. Това бяха първите хора, които щяха да останат на континенталното плато за един такъв значителен период от време, без да излизат на повърхността. Нашият опит стоеше по-близо до областта на снабдяването и връзката, отколкото до физиологията. Вярата в успеха градяхме върху специалните изчисления на Жан Алина за едноседмичен престой под водата с дихателни апарати при използването на въздушна камера за почивна. Главната съставна част на „Преконтинент 1“ бе цилиндричното жилище с работилница, дълго седемнадесет стъпки и високо осем стъпки, закотвено с осем вериги на седем стъпки от дъното, разположено на четиридесет стъпки дълбочина. Това представляваше една „къща по средата на пътя“, която даваше възможност на леководолазите да работят във водата на осемдесет стъпки дълбочина. Фалко нарече съоръжението „Диоген“, на името на търсещия истината гръцки философ, който се преселил да живее в бъчва.

На пода на камерата имаше отворен към морето люк. Налягането на въздуха не пропускаше вътре водата. Обитателите на „Преконтинент 1“ живееха при постоянно налягане на въздуха и водата от две атмосфери. Те влизаха и излизаха през своята „водна врата“, за да изпълняват работата, която ще стане обикновена за работниците и техниците на промишлените подводни станции на утрешния ден.

Идеята за тези станции е стара. В седемнадесетия век епископ Джон Уилкинс предсказа тяхното появяване. В деветнадесетия век Симон Лейк управляваше вече подводници с колела и люкове, които се отваряха към водата. В същия век сър Роберт Х. Дейвис изработи проекти за жилища върху морското дъно, за които капитан Джордж Ф. Бонд от военноморската флота на Съединените щати разработи допълнителни планове, от които ние почерпихме нашето вдъхновение. Едуин А. Линк изпробва един морски съд за спущане до континенталното плато. Ръководството на операцията при Помег се падна по право на нашата научноизследователска група от ОФРС.

Фалко и Уесли сами следяха монтирането на камерата, която щяха да използват под водата. Електроинженерът Анри Шиняр и хората от ОФРС работиха до изнемощяване, за да се убедят, че всичко е сигурно направено. Всяка система се дублираше най-малко веднъж: въздушни компресори, които изпращаха въздух под налягане от две атмосфери, две телевизионни коригиращи устройства, с помощта на които провеждахме двадесет и четири часови наблюдения над двамата мъже, авариен генератор, телефонни линии и две едноместни декомпресионни камери, поместени в подводното жилище. Въздухът и електричеството се подаваха на „Диоген“ от брегова станция, защото една евентуална буря можеше да отмести тендера встрани.

Фалко и Уесли влязоха в „Преконтинент 1“ на 14 септември 1962 година в 12,20 часа. Преди да се спуснат по леководолазната стълбичка, Фалко като ергенин се сбогува с майка си и сестра си, а Уесли прегърна своята жена и малката си дъщеря. В затъмненото телевизионно помещение видяхме как те се настаниха в жилището си. Узнавахме всяко нещо за тях в момента, в който то се извършваше. Чувахме всяка дума и всеки шум. Два пъти дневно те щяха да бъдат посещавани от лекарите на ОФРС — Ксавие Фруктус и Жак Шуто — за пълен медицински преглед, в това число електрокардиограми и кръвни картини.

Първия ден следобед аз се спуснах под водата до „Преконтинент 1“ и се убедих, че двамата се чувствуват отлично. Те се вълнуваха от окръжаващата ги вода, от лесния начин, по който се вмъкваха в нея, от дългите периоди, които можеха да прекарат в нея, без да се тревожат от таблиците за декомпресия, и накрая, от удобството на своето жилище. Те имаха на свое разположение телевизионен апарат, по който гледаха програмата на националната станция, радиоапарат, библиотека и даже една абстрактна картина от Лабан. От „Еспадон“ по пластмасова тръба им се изпращаше топла вода за къпане. Готвачът на „Еспадон“ Мишел Жилбер им изпращаше храна в херметически затворени съдове. Той даде дума да им приготовлява меню по желание. Жилището разполагаше с електрическа печка, на която можеха да си топлят храната и даже да си приготовляват такава, в случай че станеше нещо със снабдяването. Шестдесет души се грижеха за тях от повърхността. Дежурният по „Преконтинент“ Раймон Киентци оглавяваше група от петнадесет леководолази, които обслужваха двамата мъже.

Тяхното приповдигнато настроение личеше ясно на телевизионния екран. Фалко и Уесли се чувствуваха неловко и позираха. Те се усмихваха пред обектива и свиреха дует на устни хармоники. При първия медицински преглед лекарите ги намериха в превъзходно състояние. Те недоволствуваха от това, че лекарите ги преглеждат по два часа и половина всеки ден и по този начин ги откъсват от плуването. Двамата не можеха да се нарадват на дадената им свобода във водата. Първата нощ спаха непробуден сън, а на утрото се събудиха бодри и побързаха да се измият и закусят преди идването на лекарите.

Тридесетгодишният Уесли беше пет години по-млад от Фалко, но с подводен спорт бе започнал да се занимава сравнително късно. Бил е по-рано инструктор по ски и ветроходство. От леководолазите на нашата група той се възхищаваше най-много от Фалко и се гордееше много, че го придружава в „Преконтинент 1“. Уесли, които бе убеден, че нищо не може да му се случи, докато се намира с Фалко, притежаваше висок състезателен дух. Към опита той се отнасяше с голямо чувство за отговорност.

Фалко имаше съвсем друг характер. По-смел човек от него аз не съм срещал, въпреки че той не се гордееше ни най-малко с това. Във физическите усилия Фалко е истински олимпиец. Той влага цялото си сърце и умение в изпитанията и не се отчайва, ако остане на последно място. Сигурен, че ще изпълни задачата добре, спокойно и умно, аз негласно му възложих нейното ръководство. В случай че условията за живот станеха невъзможни, Фалко нямаше да се поддаде на излишна гордост и щеше да вземе решение да напусне жилището.

Медиците нямаха и представа какъв може да е животът в една подводна станция. Реакцията на екипажите на подводниците са изучени най-разностранно, но сега обстановката бе коренно различна. Плаващият с подводницата моряк не се приспособява към морето, а се крие от него зад железни плоскости без отвори. Неговият дух отчасти се поддържа с носталгични спомени и обещания за земя, със снимки на красиви момичета, автоматични музикални шкафове, филми. Той е като болен на легло, комуто е забранено да наблюдава окръжаващия го свят с друго, освен с перископ. За разлика от него нашите хора живееха във водата при налягане, два пъти по-голямо от това в подводницата. „Диоген“ всъщност представляваше огромен дихателен апарат, в който Фалко и Уесли се връщаха да се стоплят, нахранят, отпочинат и измият. Жилището им приличаше на въздушния мехур, който водният паяк взема със себе си под водата, за да възстановява сили след своите действия под повърхността на водата. За нашите хора ежедневните пет часа извън жилището бяха много по-важни от деветнадесетте прекарвани вътре в него.

На втората нощ нашият кинооператор Пиер Гупил слезе под водата заедно с десет помощници, за да заснеме една нощна сцена от живота на двамата мъже от континенталното плато. Погледнах от „Калипсо“ надолу в прозрачната вода към голямата жълта камера, обляна от светлината на прожекторите. Мехурчетата от издишания въздух излизаха от „Диоген“ и разчупваха светлината. Лампите, които държаха помощниците на Гупил, светнаха около „Диоген“. Засвяткаха и сигналните светлини, с които Гупил ги насочваше към Фалко и Уесли. От „Диоген“ до „Калипсо“ и надолу по склона към изхода на заливчето се появиха две успоредни светлини. Реших да се спусна долу и да видя отблизо как вървят снимките.

Навлякох черен изотермичен леководолазен костюм с жълти ленти по шевовете и черна качулка, която кара леководолазите да приличат на Великия инквизитор. Натъкмих коланите на един четирибутилков дихателен апарат така, че да не затруднява движенията ми, проверих крана за въздуха, взех чифт плътно прилепващи за краката плавници и прикачих на колана си тежести, за да се спусна по-лесно. По едно време почувствувах как един посивял човек тихомълком проверява моята екипировка. Анри Пле ми напомняше тактично, че сме на една и съща възраст. Потръпнах. Вярно, че моите приятели ме наричат „Паша“ (Старецът), но никога по-рано върху тази палуба не бях искал или получавал помощ преди спущане във водата.

Водата ме накара да изтръпна отново. Застанах на леководолазната стълбичка, изплакнах маската във водата и след това я прикрепих на лицето си. Под мен, облян от заговорническа светлина, стоеше първият обитател на континенталното плато, за който мечтаех преди години.

Потопих се. На фона на светлото дъно около „Диоген“ хората на Гупил се движеха като сенки и насочваха светлината си към Фалко и Уесли, които плуваха един до друг надолу по осветения булевард. Те сами бяха окачили през деня лампите по него и го нарекоха „Булевардът на холотуриите“. Двамата се движеха под водата непринудено и леко. В това движение се криеше послушна мускулна сила, икономично дишане и бързи рефлекси, изработени в хилядите спущания до морското дъно. Те замахваха със своите гумени плавници, като че те бяха естествени продължения на техните крака. На ръцете си имаха светлосини ръкавици, за да се отличават от останалите леководолази. Фалко бе най-добрият между нас, истински човек риба. Като наблюдавах ритъма и увереността, с които се придвижваше напред, аз изпитвах неловкост.

Те съвсем не изглеждаха на хора, задължени да стоят на това място, въпреки че ако се осмеляха да прекосят невидимата граница на действие на двете атмосфери налягане, това за тях щеше да има сериозни, даже фатални последици. Те не можеха да се издигнат над своето жилище, но можеха, както вършеха това в момента, да се спуснат, необезпокоявани от нищо, на осемдесет стъпки дълбочина. И двамата пореха водата към дъното, като към извора на живота.

Те плуваха надолу по „Булеварда на холотуриите“ над пясък, посидонии и задрямали морски краставички към откритото море, разположено зад светлината на прожекторите. Гупил даде сигнал на своите осветители. Светлините угаснаха. Епизодът бе заснет. Настана време за земните хора да се изкачат горе. Бях изразходвал по-малко сгъстен въздух, затова останах малко повече, след като другите си отидоха. В заобикалящия ме мрак виждах само две ивици светлина там, където плуваха Фалко и Уесли. Те хипнотизираха рибите със своите теснолъчеви фенерчета и ги милваха с нахлузените на ръцете им сини ръкавици. Двамата спряха и погалиха една сепия, без да подозират, че ги наблюдавам. Малко след това изплувах на светлия електрически лъч. Но светлината отскочи от мен и мъжете продължиха надолу, като че не ме забелязаха.

Останах сам в мрака. В главата ми напираха мисли. Съдържанието на моя живот се състоеше в освобождаването на човека от ограниченията, които налагаше повърхността на морето, в намиране възможност за преодоляване на естествените прегради, за дишане във водна среда, в устояване на увеличаващото се с дълбочината налягане. И не само да вмъкна човека в тази среда, а да му помогна да се приспособи, да търси, да живее, да оцелее, да учи. Сега в лицето на тези двама мъже, които така хладнокръвно ме пренебрегнаха, той правеше първите си опити да живее в океана, от океана, за океана. Завиждах им. Зараждаха се нови хора, а аз не бях между тях. Изкачих се горе с тъга в душата.

На третата сутрин двамата мъже се събудиха едновременно и започнаха да закусват мълчаливо. Изтече половин час, преди да си проговорят. Изведнъж най-неочаквано запяха. Лекарите се завърнаха след утринния преглед и съобщиха, че възбудата от първите два дни е попреминала. Фалко и Уесли се върнаха от утринната си разходка с навъсени лица, движеха се мудно и не поглеждаха повече към телевизионната камера. Леководолазите за свръзка им занесоха храна и им съобщиха, че горе вали дъжд. Те изслушаха с апатия новината, макар и да знаеха, че след дъжда неизбежно идва мистралът, който вероятно щеше да принуди корабите да се оттеглят. По това време ние затягахме въжетата, с които бяха вързани корабите. Дъждът престана и в същия миг вятърът се спусна с вой. Извън заливчето морето се покри с бели вълнички. Прикритието ни беше удобно, макар че корабите започнаха да се поклащат силно и да се удрят в кранците. Въпреки движението на повърхността подводната камера не се и помръдваше. Забелязахме, че в деловитите и немногословни отговори на Фалко и Уесли по телефона се прокрадваха незначителни особености: за първи път нито един от двамата не прояви интерес към своето семейство. Едва след приключването на опита разбрахме какво се бе случило през този ден. Фалко бе записал следното в своя дневник:

„Чувствувам слабост. Не трябва да се напрягам толкова, иначе няма да се справя. Работата във водата става ужасно трудна. За каквото и да се захвана, то е придружено от невероятни трудности.“

В дневника на Уесли за същия ден не се споменаваше за никакви трудности. От него лъхаше спокойна увереност, както в докладите на съветски космонавт. Въпреки това лекарите установиха, че физически той е по-изтощен от Фалко.

Същия ден следобедът бе мъчителен за тях. Реших да помоля стария приятел на Фалко Пол Бремон да обядва с тях в „Диоген“, за да ги поободри. Обедът премина мрачно. Иначе експанзивният Бремон не успя да подхване весел разговор. Докато пиеха кафе, Уесли се оживи и прояви присъщия си лукав хумор. С безизразно лице той каза:

— Да обявим стачка на тези отгоре. Те не могат да направят нищо без нас. — Всички, които гледахме телевизора, се засмяхме. Уесли знаеше, че ние го чуваме. Въпреки това не бяхме сигурни дали наистина се шегува. Той продължи: — Само че никога няма да успеем да спечелим стачката. Нашите работодатели горе ще ни прекъснат въздуха.

Дежурните нощни наблюдатели видели как двамата легнали в 23,00 часа и заспали. Два часа по-късно Фалко отметнал одеялата си и започнал да кръстосва помещението. После се спрял пред отверстието и погледнал надолу към водата. Той измерил налягането на въздуха, влажността по хидрометъра. Проверил аварийната лампа, изпил чаша вода и отново си легнал. Неговият дневник разкриваше какво е ставало в душата му през третата нощ:

„Години наред спя, без да сънувам, а сега непрестанно ми се присънват кошмари, които никога няма да забравя. Нещо ме гнети, задушава, терзае и всява паника у мен. Някаква ръка ме задушава. Трябва да се връщам горе. Събудих се и погледнах отвора към водата. Всичко функционира нормално. Клод спи дълбоко. Легнах си отново, но не можах да заспя. Чувствувам се напълно сам, откъснат от всички и като че хванат в капан. Осъдени сме да останем под водата цяла седмица. На повърхността не трябва да се показваме. Можем да се освободим от азота само с помощта на тези, които са над нас. Чувствувам страх, безразсъден страх. За да се успокоя, мисля за моите приятели горе. Те са взели всички предпазни мерки. Даже и в този момент те ме наблюдават. Но аз не мога да се успокоя. Преследва ме невероятна мисъл: какво би станало, ако въздушното налягане спадне и водата нахлуе вътре? С каква скорост ще се изкачва нагоре? Разбира се, при всички случаи на върха на камерата ще остане достатъчно сгъстен въздух и ние ще успеем да нахлузим дихателните апарати и да се измъкнем. А после? Ние няма да можем да се издигнем веднага на повърхността. Трябва да останем долу, докато се намери начин да се извърши декомпресията.

Шумът на издигащия се към повърхността въздух е адски. Нощно време той се чува много по-отчетливо, отколкото през деня. Непрестанното бълбукане на въздушните мехурчета наподобява кипенето на огромен казан или на шума на дребните камъчета, разбърквани при лошо време от вълнението. Въпреки всичко не мога да заспя. А Клод продължава да спи, без да подозира за моите вълнения.“

Това ли бе онзи Алберт Фалко, невъзмутимият, смелият плувец, който доближаваше акулите, навигаторът на подводните лодки? Разликата между живота в тази подводна камера с две атмосфери налягане и пътуването с херметически затворената „Плаваща чиния“ бе съществена. Там водата е непосредствено до теб, напълно реална и всесилна. Самият факт, че Фалко за първи път в своя живот се оказа в плен на страха, кошмарите и въображаемите опасности и нито веднъж даже не ни и намекна за тях, говореше за мъжеството на двамата леководолази, на които предстоеше да останат под водата още сто часа.

Сутринта на четвъртия ден Фалко бе почти изчерпал своето търпение. Когато дежурният леководолаз му занесе закуската, Фалко избухна за първи път от годините, през които го познавахме.

— Защо бисквитите са начупени? — извика той.

За нас това бе толкова неочаквано, колкото ако Фалко бе ударил леководолаза по лицето. Жилбер, изпълнен с угризение на съвестта, се спусна до „Диоген“ и се извини на Фалко. Върху издължилото се лице на Фалко се появи нещо като усмивка, когато той на свой ред помоли готвача да му прости глупавата постъпка.

Същата сутрин лекарите подложиха двамата на психотехнически преглед. Фалко и Уесли седнаха на една маса, поставена пред „Диоген“, и започнаха да подреждат разноцветни кубчета по схема, която им показваше Шуто. Лекарите съобщиха, че двамата успешно са се справили със задачата.

След това и аз слязох за малко при тях и им съобщих, че отменяме вечерното посещение на лекарите. Фалко и Уесли видимо се зарадваха. Върнах се на баржата с чувството, че духът и на двамата се повишава.

Радиоапаратът в „Преконтинент 1“ не предаваше повече популярна музика. Купчинката детективски романи стоеше непокътната. Първия ден и двамата гледаха непрестанно предаването на телевизията. Сега мъжете се прозяваха по време на изпълнението на някакъв женски хор и затвориха апарата, преди да са чули новините докрай. Уесли позвъни по телефона.

— Може ли да ни изпратите грамофон и няколко плочи с класическа музика?

Изпълнихме желанието и от този момент до края на опита в подводното жилище звучеше само симфонична и камерна музика.

Изумителните сосове и пасти на прилежния Жилбер повече не ги изкушаваха. Те поръчваха бифтеци, плодове и пресни зеленчуци, изобщо храна, по-бедна на калории.

Загубата на калории вследствие на плуването се компенсираше с благоприятните условия в камерата. С помощта на инфрачервени нагреватели поддържахме постоянна температура от 71 до 79 градуса по Фаренхайт, а влагата изолирахме посредством обвивка от пореста гума, поставена от вътрешната страна на цилиндъра. Палубата, в тази част от камерата, където се намираше работилницата, беше металическа и способствуваше за кондензиране на влагата. Мъжете не чувствуваха студ. В помещенията те носеха обувки, подплатени с пухкава вълна, вълнени пуловери и червени плетени шапки с помпон — традиционната шапка на старите водолази.

Те непрестанно имаха посетители от повърхността. Още преди започване на опита обявихме, че никой, освен тези, които обслужват пряко Фалко и Уесли, няма да бъде допущан долу. Закрихме заливчето за всякакви посещения от страна на леководолази и лодки и разрешихме правенето на снимки само на снимачната киногрупа на Гупил и на фотографа Жан Лате. Само лекарите и леководолазите, които носеха храната, слизаха редовно долу. Въпреки това Фалко бе записал следното в своя дневник:

„Ние живеем в електронен дом. Необходимо е само да натиснеш бутона и получаваш незабавен отговор. Имаме шестдесет ръце и толкова крака. Всичко е чудесно, но хората са много. Те нахлуват в нашето жилище, словесният им поток ни уморява. Не може да се говори така безспирно. Трябва човек да може и да отдъхне. Зная, че всички тези хора правят това за наше добро. На тяхно място и аз бих правил същото, но това непрестанно влизане и излизане действува зле на нервите. Понякога си налагам с усилие да не избухна. Оставят ли ме да полежа десетина минути, само десетина минути, аз веднага се чувствувам по-добре. В следващото подводно жилище, което ще построим, трябва непременно да има поне две стаи, за да може човек да се уедини в едната от тях. Трябва също така да има известна дисциплина и при използването на телефона. Често пъти от острова и лодките ни звънят по незначителни поводи. Този първи опит е механизиран прекалено много. Представям си следващия опит малко по-другояче. Трябва да ни дадат големи цистерни със сгъстен въздух и да кажат: «Навсякъде около вас има риба. Справяйте се с нея. Имате ли нужда от нещо, обаждайте се по телефона. В противен случай ще ви търсим само при първа необходимост.»“

Киентци намали слизанията до минимум. По този повод Фалко записа следното:

„Сега е много по-спокойно. Пашата се погрижи да ни осигури истинска почивка. Сега вярвам, че е възможно да се живее по-дълго време под водата и на по-голяма дълбочина. Но няма ли в такъв случай човек да забрави напълно земята? Когато мисля по този въпрос, ми се струва, че просто няма да се интересувам какво става над мен. Клод смята същото. Ние живеем по същия часовник, по който живеят и те. Зная това, защото ни съобщават точния час, но в края на краищата това не ме интересува много. Тук долу всичко минава някак си много по-бързо и измерването на времето не е вече необходимо. Ако ми кажеха, че ние сме тук едва от вчера и трябва да останем още шест дни, това няма да ме разтревожи ни най-малко.

Пашата ни се обажда по телефона. Чул е за безпокойството, което преживяхме вчера. Някой изпрати на Клод четирибутилков апарат, напълнен до половината. Бяхме се отдалечили на няколкостотин стъпки от камерата, в зоната на шестдесетте стъпки, и се намирахме в голям облак скариди, които пъхахме в пипалата на анемониите Cerianthus. Изведнъж Клод направи знак, че му се е свършил въздухът. Подадох му моя мундщук. Той пое глътка въздух и се отправи незабавно към къщи. Движех се успоредно с него, като непрестанно разменяхме моя мундщук. Той измина последните шестдесет стъпки с едно поемане на въздух и плуваше толкова бързо, че едва успявах да го следвам. Не се уплашихме ни най-малко, но Пашата смята, че ще ни е необходима аварийна система, ако отново се случи подобно нещо. Той изпрати доста празни варели, закачени с малки котви. Ние ще ги закотвим из нашата работна зона, обърнати с дъната нагоре, след което ще ни спуснат тръба и ние ще ги напълним със сгъстен въздух. В случай че отново останем без въздух, ще можем да пъхнем главите си в някой варел, да дишаме в него и така от варел до варел да се доберем до нашето жилище. При бъдещите континентални станции, когато ще се отървем от повечето операции, извършвани чрез повърхността, тези варели ще внасят успокоение всред плувците.

Съвсем се сприятелихме с водата. Чувствувам се много щастлив, когато съм насаме с Клод. Хората от повърхността със своите фотографски приспособления размътват утайките и след тях правим истински кални бани. Много мразя да оставям следи след себе си. Те развалят целия пейзаж. За първи път от двадесет години плуване под водата имам действително време за спокойни наблюдения. Например под посидониите блика бурен живот, особено нощно време, когато гъмжи от морски кончета, разперени анемонии, скариди и риби, които хвърлят хайвера си. Ние наблюдавахме раждането на стотици рибки. Няколко риби, и то винаги едни и същи, непрестанно ни придружаваха.“

Последната утрин двамата мъже излязоха във водата и започнаха да майсторят от железни пръчки „кошара“ за риби, върху която опънаха телена мрежа. Лекарите установиха, че и двамата са здрави, само Уесли се оплакваше от силен зъбобол. Леководолазният спорт дотолкова е популярен в Марсилия, че само за два часа успяхме да му осигурим зъболекар — подводен плувец!

Разбиранията за „вътре“ и „вън“ постепенно се изравняваха. Фалко и Уесли преминаваха от въздуха във водата и обратно съвършено спокойно, като че между двете среди не съществува антагонизъм. Те бяха въплъщение на една удивителна сензация. Щеше да се появи нов вид човек, хомо акватикус, обитател на хидрокосмоса, който без помощта на най-точните науки ще осъществи древните мечти за покоряване на царството на Нептун.

Двамата вече се поливаха с душа пред телевизионната камера, без да се крият като срамежливи ученички. В затъмнената стая Лабан наблюдаваше на екрана как Фалко се насапунисва и каза:

— Те знаят, че ги наблюдаваме, но хич не ги е грижа за това.

— То е, защото почват да се различават от нас. Те стават други хора.

Петият ден в „Преконтинент 1“ започна с проверка на физическото състояние на участниците в опита. И двамата показаха превъзходно точни реакции и издръжливост. Те излязоха навън и построиха „къщички“ за риби от циментови блокове, прототипи на селища, които в бъдеще ще превърнат станциите от континенталното плато в ихтиологически плантации. След ограничаване на потока от посетители обитателите на подводния мир отново възвърнаха доброто си настроение. Това забеляза и Антонио Лопес, който ги посети вечерта с непромокаема чанта, пълна с бръснарски инструменти, за да подстриже косите им.

На шестия ден те дадоха малко повече кръв за изследване — процедура, еднакво неприятна както под водата, така и на повърхността, после работиха на „рибната плантация“. След това навестиха гроба на потъналия наблизо древен кораб, който бяха открили съвсем случайно след спущането на „Диоген“ на дъното.

При определяне на мястото на „Преконтинент 1“ Фалко бе проучил много места с удобна връзка с Марсилия и избра това заливче, без да подозира за съществуването на древния кораб. Но програмата им бе толкова напрегната, че те не разполагаха с никакво време за разкопки.

Двамата ме поканиха на обед. Занесох им хайвер и когато се опитах да отворя бутилката с вино, въздушното налягане натика запушалката в бутилката. Направиха ми впечатление странните заглушени тонове в камерата.

— Капитане — помоли Фалко, — изсвири ни нещо на уста. Опитах, но не се чу никакъв звук. Моите приятели свиха устни и изпълниха весел дует.

— Доста се упражнявахме, докато се научим — призна после Уесли.

Пред очите ми попадна малък модел на кораб, който не бях виждал при предишните си посещения.

— Направихме го за теб през свободното си време — каза Фалко.

— Ако някой позвъни по телефона — продължи Уесли — и ми каже да изляза навън по работа без дихателен апарат, ще трябва да размисля добре, преди да предприема каквото и да било. Когато съм навън, съвсем забравям, че върху гърба си нося бутилки със сгъстен въздух.

— Сега е някак си по-различно от предишните спускания под водата — продължи Фалко. — Изработваме си нови рефлекси. Подводният космос ни въздействува по свой своеобразен начин. Виждам как непрестанно се откриват все по-нови и нови перспективи. Самото време също се променя.

В дневника на Фалко бе записано следното за този обед:

„Пашата мечтае за по-дълбоки станции, за няколко сгради, построени на степени. Също като при овладяването на Хималаите, с основни лагери No. 1, 2 и така нататък, само че разположени на дълбочина, в които да можем да живеем и работим със седмици, даже и месеци. В най-дълбоко разположените станции ще дишаме смеси от различни газове, по-леки от въздуха. Твърде изкусителна е мисълта да останем на самото морско дъно.

При Гран Конглуе работихме в продължение на няколко години на дълбочина сто и четиридесет стъпки, но само четвърт час след като се потапяхме, на повърхността проехтяваха изстрели, които ни предупреждаваха да се изкачваме горе. Тогава да бяхме имали подобна къщичка!

Пашата е сладкодумен, пълен с разни идеи. Той говори за завладяването на континенталното плато. Ще живеем под водата с жените и децата си. Ще открием училище, ще отворим кафенета. Истински Див Запад! Представям си какъв добър подводен шериф ще излезе от Клод.“

Последният ден започна с подготовката, която проведе доктор Фруктус за връщането на Фалко и Уесли в стария свят. Двамата легнаха на поставените едно до друго легла с гумени респиратори на лицата и вдишваха смес от осемдесет процента кислород и двадесет процента азот, съотношение почти обратно на същите газове в нормалния въздух. Първоначално смятахме двамата мъже да бъдат подложени на продължителна декомпресия в голямата барокамера на Марсилия, но Алина ни увери твърдо, че кислородно-азотното съотношение ще извлече азота, натрупан в организмите на Фалко и Уесли през време на прекараната под водата седмица. Фруктус ги принуди да дишат специалната смес в продължение на два часа, срок много по-дълъг от този, който Алина смяташе за необходим.

Денят над „Преконтинент 1“ бе чудесен. Стотици хора чакаха по тендерите завръщането на двамата мъже. От водата излезе доктор Фруктус, а след него и снимачната група. Долу останаха само Фалко и Уесли. Видях ги в прозрачните води как, застанали един до друг, бавно се изкачват нагоре. Спряха под самата водна повърхност, на една крачка под леководолазната стълбичка. Нещо жестикулираха. Наведеният до мен Киентци поясни:

— Всеки кани другия да излезе пръв.

Уесли се появи над водата в 13,28 часа и свали черната качулка от русата си глава. Непосредствено зад него се появи и Фалко.

— Ху — Хоп! — викаха калипсовците. — Ху — Хоп!

Двамата мъже стояха на стълбичката и стискаха здраво перилата с ръце. Върху лицата им се разливаха широки усмивки, но в израженията на очите се четеше страх, като че се бояха да тръгнат, да не би да паднат. Изглежда, слънцето или голямото количество кислород им пречеше. С усилие сподавих обзелото ме желание да подам ръка на Уесли. Само след няколко секунди слабостта премина и Уесли, следван по петите от Фалко, стъпи леко върху палубата.

— Капитане, готов съм да се спусна отново за по-дълго време и на по-голяма дълбочина — доложи Уесли.

— Слънцето е чудесно, а земята прекрасна — каза Фалко.

— Какво би желал да правиш? — запитах го аз.

— Да походя — отвърна Фалко.

„Калипсо“ вдигна котва и се отправи към Марсилия. Двамата се окъпаха, преоблякоха се и тръгнаха из кораба, като се здрависваха най-обикновено с всички. Като предпазна мярка срещу най-малката опасност от кесонна болест под влияние на азота, който може би бе останал тук-там из ставите им, аз ги изпратих на хотел заедно с доктор Фруктус. Той щеше да ги държи под наблюдение в продължение на два дни. През това време държахме наблизо и в пълна готовност голямата декомпресионна камера.

На втория ден Фалко и Уесли поискаха разрешение да се поразходят из улиците. Фруктус се съгласи при условие че не се отдалечават твърде много. Двамата жители на подводното царство тръгнаха из шумния град, чужди на заобикалящата ги позната среда, която гледаха през призмата на известната само на тях тайна.

Два дни след излизане от морето Фруктус ги освободи напълно и ние обядвахме заедно в един шумен ресторант при старото пристанище.

— Не зная какво се случи с мен — каза Фалко. — Чувствувам се като по-рано, а в същото време усещам, че с мен е станала някаква промяна. Под водата всичко е някак си… — Той спря, за да намери по-подходящата дума. — Под водата всичко е някак си по-морално.