Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (3)

Глава трета
Червено море и зелени рифове

Моят интерес към Червено море бе разпалван в юношеските години от книгите на Анри де Монфрид за търсачи на бисерни миди, пирати, роби и контрабандисти на хашиш. Този дълбок и тесен канал, навяващ библейски мисли, не само гъмжеше от морски обитатели и от опасни подводни скали, но бе ограден и от най-негостоприемните брегове на света. Официалните книги за мореплаване по Червено море ми напомняха пълните с опасности разкази на Монфрид, Instructions Nautiques^[1] ни предупреждаваха, с изключение на няколко пристанища, да не доближаваме никъде брега. Предупреждението се придружаваше от нанесено на картата обяснение, отнасящо се до един от заливите: „Тук местното население е разположено добре“.

Вмъкнахме „Калипсо“ в централния мореплавателен канал на Червено море всред върволица от кораби, предимно огромни танкери, които се движеха един след друг, като че поставени върху релси. Тези по нашето направление в по-голямата си част плаваха празни, но насочилите се на север бяха затънали до най-високата линия на товарните си марки под тежестта на горивото, предназначено за страните, разположени в тази половина на земното кълбо. Керванът от кораби придаваше на Червено море вид на едно продължение на Суецкия канал от 1600 мили. Всред гъстата маса тромави кораби „Калипсо“ приличаше на скутер. Нощно време поставяхме по двама души на вахта с готовност да изменят курса на кораба, в случай че се изпречеше някой от тези гиганти, който не би се помръднал и на сантиметър, за да избегне срещата с нас. Високо над главите ни преминаваха осветени градове, построени върху цистерни, пълни с нефт.

С удоволствие бихме се отбили от този път, но подобни постъпки не се поощряват в картите на Червено море, дълбочините на което са измерени изключително по направление на главните канали. Веднъж отбили се от тях, ние можехме да се натъкнем на някой неосветен остров или коралова плитчина, непосредствено под повърхността на водата. Останки от кораби, строени от няколко поколения, все още гниеха из подводните скали край главния плавателен канал.

Червено море, както впоследствие научихме от неколкократните си посещения, в никакъв случай не е хомогенно водно тяло. Северните покрайнини (с изключение на залива Акаба) не са привлекателни за гмуркане. Водата е мътна, рибата — малко, а коралите — дребни. В средата обаче между Саудитска Арабия и бреговете на Судан стъпало след стъпало животът изобилствува от пищни коралови структури, отстъпващи може би по размери само на тези от Големия бариерен риф, но превъзхождащи ги по великолепие. Тук има голяма видимост, блестящи тонове и активна фауна, която живее под най-сухите и най-бедно населени брегове.

Южният край на Червено море също ни разочарова. Гмурнахме се край Йемен всред останките на една неотдавнашна коралова трагедия. В продължение на стотици ярда плувахме всред сиви, прилични на дантели камъни, които се рушаха непрестанно, и всред клонки от счупени, измрели корали, разпилени безразборно навсякъде. Отломките трябваше да са скорошни, защото все още не бяха станали на прах, и асимилирани. Тази гробница вероятно се е образувала в резултат на внезапна промяна в солеността на водата или на някаква интоксикация, предизвикана от самото море, защото човекът не би могъл да причини замърсяването на тази област. Океаните често страдат от местни естествени заболявания, на които още не сме в състояние да поставим точна диагноза. Ние плавахме над опустошения район всред тълпи от риби, в това число и много акули, които приличаха на кръвожадни зверове, подплашени от пожар, унищожил пасищата и леговищата им.

С изключение на някоя случайна, но силна пясъчна буря, централната част на Червено море почти през цялата година се бръсне от умерен, север-северозападен бриз, причиняващ слабо вълнение, което поклащаше неприятно „Калипсо“. Но то нито веднъж не успя да удари езичето в корабната камбана. Нейният звън беше автоматично предупреждение за сериозно разваляне на времето.

При придвижването ни на юг през тази географска ширина попътният вятър съвпадаше със скоростта на „Калипсо“ и във въздуха не се чувствуваше никакъв полъх. В непоносимата горещина ние непрестанно се местехме от сянка на сянка, като избягвахме слънчевите лъчи като отворената врата на запалена пещ. Но издрънчеше ли котвената верига към дъното, при местата, определени за гмуркане, вятърът започваше да духа освежително телата ни, по които нямаше почти никакви дрехи. При пътуване на север срещу вятъра на човек му се струва, че се намира в пустиня с климатична инсталация. Въпреки че водите на Червено море са най-топлите в системата на океаните, за мен никога не се намери достатъчно топла морска вода.

Много от спомените ми за Червено море са свързани с високия наблюдателен мостик на „Калипсо“. При проектирането му аз бях под впечатление на Монфрид, който разказваше как като капитан на едномачтов сомалийски кораб е бил нападнат от пирати. Той изпратил едно момче на върха на мачтата да предупреждава за кораловите скали и се вмъкнал в лабиринта от рифове, всред които пиратите не посмели да го последват. Аз използвах широкото гарваново гнездо^[2], кацнало тридесет фута над главната палуба на „Калипсо“, за същата цел — да нахлувам всред неотбелязаните на картата рифове. От този високо издигнат балкон Су и аз се учехме да разчитаме кораловите води. Кафявият или белият цвят предвещаваха опасност — подводна скала близо до повърхността на морето. Широк диапазон от коварен зелен цвят обозначаваше различните дълбочини. Тъмносиният осигуряваше спокойно преминаване.

Когато започнахме да се доверяваме на тези наши познания, аз дръзнах да навляза със скорост един възел всред рифовете на Шаб Йенаб. Разчетох зле цветовете и носът на „Калипсо“ заседна в коралова плитчина. Под водата веднага се спуснаха леководолази, а останалите започнахме да пресмятаме колко дни ще издържим с наличната храна и вода. Леководолазите се завърнаха с добри вести. Носът бе заседнал на плитко и нямаше никакви повреди. Су даде заден ход и спусна лага, „0940: «Калипсо» прескочи рифа“.

Окуражен от това произшествие, аз се опитах да проникна в една лагуна, разположена на западния бряг на Абу Лат. От високия мостик начертах криволичещия курс, който минаваше край стотици коралови върхове. Морето тук представляваше истинско минирано поле. Лъчите на следобедното слънце, останало зад гърба ми, осветяваше препятствията и ги правеше лесно видими. Навлязохме в един добре очертан cul-de-sac и корабът надраска левия си борд о един риф. Върху борда веднага спуснахме предпазител, за да не се засегне дървената облицовка. Стана ми съвсем ясно, че трябва да се откажем от екскурзията до лагуната. Погледнах назад, за да избера място за обръщане, но сега слънцето се отразяваше във водата и върховете на скритите под повърхността корали не се виждаха повече. Връщането назад бе невъзможно, а оставането в капана бе твърде опасно. Принудихме се да продължим и да направим опит да проникнем в лагуната. „Калипсо“ се промъкна с намалена скорост през едно стеснение, прилично на гърло на бутилка, и към залез-слънце достигнахме езерото. В нервната възбуда, която ме бе обхванала, имах чувството, че сме хванати в капан. Тази мисъл обаче не споделих с никого. На следващата сутрин, когато слънчевите лъчи затанцуваха върху рифовете, ние продължихме много по-леко напред.

Геологията на призрачните видения от подводни коралови структури и ниските, незалесени острови на Фарасан остана за нас загадка. Абу Лат например е пустинен остров, дълъг три и половина мили, широк една миля. Южният нос на острова представлява нагънато плато, средната му част равна пустинна местност, а на северния му край се издига идеален конус, висок сто стъпки, наподобяващ новообразуван кратер на вулкан. Въпреки това всеки сантиметър от Абу Лат е изграден от чист корал, с изключение на примеса от превърнати в прах мидени черупки по крайбрежието. Може да се каже следователно, че островът не е нищо друго, освен древен коралов риф, издигнат над повърхността на водата.

Разглеждането на Абу Лат ни обърка напълно. Продълговати корали стърчаха като обърнати нагоре гребла. Под краката си чувствувахме остри и хрускащи предмети. Обърнали нагоре острите си ръбове, в земята лежаха заровени морски миди на възраст може би половин милион години. Но стъпете със сандала си върху тях и те моментално ще разрежат подметката и ще се впият в крака ви. Към пламтящото небе гледаха вторачено гигантски вкаменели тридакни, поизбледнели образи на чудовищата, които се прозяваха в прозрачната синева под нас. Противно на остров от фиктивен вулканичен произход в южния край на Червено море открихме много острови, изградени изцяло от лава. Братята и Зеберйед, откъснати, разположени още по̀ на север острови, на вид са солидни скали, оградени от коралови пояси.

Всред рифовете, чиято структура не успяхме да си обясним, се намира и Дедалус Лайт, един от най-опасните плоски рифове по протежение на канала. На човек му се струва, че вижда самотен египетски фар, който плава в зелено блато. Това е всъщност върхът на подводната скала, разположен непосредствено под повърхността на обагреното в цвят на индиго море. Дедалус има формата на комин, издигнат на една миля от дъното. „Калипсо“ приближаваше бавно рифа. Хидролокаторът показа, че в първите хиляда стъпки под нас има само вода. Спуснахме се на двеста стъпки дълбочина край стените на комина, но не открихме нищо друго, освен корали. Като се промъквахме през цепнатини, широки колкото да се проврем през тях, нашите бутилки със сгъстен въздух се удряха в коралите и звънтяха като легендарните карильони на потъналия град Ис.

Не е чудно Дедалус да е каменна колона, покрита с корали. За да се установи обаче как е била изградена, ще са необходими скъпи манипулации за пробиването ѝ или нови средства за спущане, които минават отвъд границите на действие на дихателния апарат.

Успоредно с бреговете на Судан рифовете са наредени в твърде правилна линия, вследствие на което между тях и брега се е образувал безопасен плавателен канал. Ние се връщахме неколкократно именно в тази част на Червено море, разположена край залива Мерса Бела, сушав район с разкошни подводни богатства. Обикнах това място още от първото спущане. Тук имаше великолепна серия от подводни пещери със стени, украсени от студени бриозои, месести оранжеви и розови асцидии и пурпурни сюнгери. Сводовете на Мерса Бела са проядени от дупки. Снопове слънчеви лъчи се провират през тях и плисват върху платна от вибриращи цветове. Когато се промъквахме през отворите, пред нас се преплитаха живи нишки. Често попадахме на полилеи от многоклетъчни корали. Това е „пламтящият корал“, който причинява обрив по кожата, по-опасен от този на отровния бръшлян. Входът се заплащаше със синкаво сърбящо петно по някоя част на кожата. Ние проправихме пътя си като босоноги деца през храсти от диви рози.

Веднъж пристигнахме край Мерса Бела и открихме изоставен тримачтов кораб, набучен на една подводна скала. С навлизането на „Калипсо“ в залива два камиона с мълниеносна бързина изчезнаха в пустинята, в която нямаше никакъв път, и оставиха зад себе си купчина кошове и няколко лодки, охранявани от въоръжен с пушка негър. Поканихме негъра да се нахрани с нас на кораба. Той не спомена ни думица за корабокрушението, за камионите или за себе си. Вероятно се бяхме натъкнали на пиратско нападение или на модерна спекулация с умишлено потапяне на кораба.

При рифовете, разположени южно от пристанище Судан, едва не станахме причина „Калипсо“ да последва съдбата на тримачтовия кораб. Тук бариерният риф изтънява по посока на морето и се превръща в безпорядък от лошо картирани островчета и корали à fleur d’eau. Примамиха ни очертанията на така наречения Зелен риф. Върху картата той е отбелязан като опасен за корабоплавателите. Към Зеления риф се отправихме по обяд, за да успеем да направим няколко краткотрайни спущания и до залез-слънце да намерим дълбоки води. Движението през сложно преплетените корали отне много повече време, отколкото предполагах. Пристигнахме в тюркоазената лагуна на Зеления риф. Черни перки браздяха нейната повърхност. Двама леководолази взеха малката лодка и загребаха към лагуната. Лодката се придвижваше бавно напред. Времето, с което разполагахме, просто се топеше. Когато се завърнаха и съобщиха, че това е стадо манти, слънцето бе доближило хоризонта. Не исках да губя време в разговори за морски дяволи. Върху „Калипсо“, попаднал в кораловата клопка, падаше здрач.

Су застана на високия мостик, а аз се заех с хидролокатора, като и двамата давахме наставления на рулевия. За да не губим и минутка в маневри, аз нареждах на дежурния в машинното отделение направо по телефона. Дъното пропадна от двеста на три хиляди стъпки. Кривата, която чертаеше хидролокаторът, обаче подскачаше рязко нагоре и разкриваше некартирани върхове. Безцветните вече участъци от водата пред нас, които Су оглеждаше сега с напрегнат поглед, представляваха връхните точки на колони, по-високи от Айфеловата кула. Съзнанието ми бе раздвоено между безразсъдно смелото положение, в което се намирахме, и образите на потънали кули. Техните върхове бяха отрязани на поразително различни дълбочини. От върха на една ни деляха осемстотин стъпки, а от друга — дванадесет, съседката ѝ се намираше пък на четиристотин стъпки. Изведнъж чувам гласа на Су:

— Точно пред нас подводна скала!

Профилът на скалата подскачаше до върха на ска̀лата на хидролокатора и плувнал в пот от страх, аз изкрещявам:

— С двата двигателя пълен назад!

Движехме се цели два часа, изпълнени със страх пред неизвестността, докато най-сетне успяхме да се измъкнем от потъналия град на кулите. Заклех се никога вече да не поемам нощем подобни рискове с „Калипсо“ всред пълните с изкушение рифове на Червено море.

Нервите ми се успокоиха, но у мен остана загадката за образуването на тези кули. По-ниските се намират далеч извън зоната на фотосинтезата, в дълбочини, където рифообразуващите корали не биха могли да растат. Прегледах наново фонограмите на Червено море. Тези от Дедалус и островите Фарасан наподобяват много на бастионите от Зеления риф. На височина те се различават чувствително, въпреки че в силуетите им има нещо общо. От еднообразните си плоски върхове те се спущат вертикално надолу, от четиристотин до шестстотин стъпки, след което се наклоняват внезапно на четиридесет до петдесет градуса, за да потънат на нови хиляда и петстотин стъпки. Вертикалните им профили, мислено увеличени, приличат досущ на връх Сен Мишел.

Кой е изградил тези морски небостъргачи? Геолозите казват, че коралови острови започват да растат тогава, когато животинките строители се натрупат на някоя скала, издигаща се до зоната на фотосинтезата, където имат възможност да се хранят. Дотогава, докато светлината и топлината им осигуряват живот, малките организми изграждат пласт след пласт със своите скелети. Когато скалата започне да пропада към морското дъно, те строят с по-бързо темпо, отколкото това на потъването. Когато дълбоките кристални скали се закрепят здраво, полипите доизкарват постройката близо до повърхността на водата. Така тя се спотайва отдолу като подводна скала, създавайки потенциални възможности за изграждане на коралов остров. Дъното на Червено море вероятно се е слягало съвсем неравномерно, като известни участъци са потъвали по-бързо от съседните. В резултат на това някои корали не успявали да израснат достатъчно бързо и да избягнат завличането си в студените, лишени от светлина дълбочини. След прекратяване на техните усилия обаче растежът на съседната колона продължавал.

Най-дивата от всички тези плетеници от подводни скали е брегът на Фарасан, дълъг 350 мили и широк тридесет мили, т.е. шест милиона акра подводни скали и острови, разположени край бреговете на Хеджаз и Йемен. Този налудничав шедьовър от щръкнали над водата скали, плитчини, разпенени рифове и други потайности, носещи гибел на корабите, е създаден от колонии миниатюрни животинки, които са променили вида на нашата планета много повече, отколкото човекът.

Северните Фарасански острови, област с бурен подводен живот, са картирани само по техните периметри. Централната част е изобразена върху картите с бяло петно, върху което картографите са написали: „Тази зона, опасна за корабоплаване, е изпъстрена с подводни скали, без удобни за преминаване канали“. Тук, в средата на двадесетия век, на няколко мили от големия воден път, се намира една забранена зона от земното кълбо. „Калипсо“ и нейните моторници непрестанно нахлуваха в бялото пространство, като спазваха едно-единствено условие: никога да не остават там след падане на мрака. В огрявания от слънцето пласт на океана ние открихме едни от най-вълнуващите места за гмуркане.

На пръсти се броят хората, които са виждали тези места, а още по-малко са онези, които са се гмуркали там. Рифовете се посещават само от някой случаен арабин-ловец на бисери. Нужно е човек да прекара цял живот под водата, за да е сигурен, че се е запознал поне малко с архитектурното и биологическото разнообразие на северните Фарасански острови. Те са заобиколени от надиплени рифове, покрити с нищожно количество пясък, което трудно може да ги класифицира като острови. Отгоре на нас ни се струваше, че подводните скали носят перлени огърлици. Скъпоценните камъни се оказаха хиляди електрически крушки, изхвърлени от минаващи танкери.

Спокойното море, блестящата подводна скала и ясните очертания на подводните колони подмамиха „Калипсо“ към най-големия от външните острови, наречен Мармар. Спряхме край едва затънал под водата ръб като край каменен кей. Между кораба и скалата спуснахме кранци, направени от външни автомобилни гуми, после затегнахме въжетата около кораловите върхове като около железни кнехтове. Приспивната песен на дизеловите двигатели спря и това разбуди един от калипсовците. Той се наведе над леерите и като видя коралите само на осемнадесет инча под водата, извика към мостика:

— Как се натикахме тук?

Симона посочи над мокрите скали към едно отдалечено малко възвишение и отвърна:

— Остатъка от живота си ще прекараме хей там и ще дестилираме вода.

Аз му показах ехограмата. Под кила имаше петстотин стъпки вода. „Калипсо“ отдъхна два дни на спокойствие в своя коралов док, докато ние изследвахме склоновете на Мармар.

Крайбрежните пясъчни ивици на островите Фарасан са претъпкани с раци призраци, четвъртити, дългокраки създания, оцветени в бледожълтокафяв или розов оттенък, който се сливаше с цвета на пясъка. Очите им се намират на края на дълги пипалца и те ги използват досущ като перископи. Когато слязохме на брега, към нас се устремиха десетки раци с перископни очи. Направехме ли някое заплашително движение, те веднага се заравяха в пясъка, като оставяха над него само върха на очите си, или пък влизаха във водата и се потапяха до очите. Скаф играеше с тях на гоненица часове наред. Той разхвърляше пясъка с предните си лапи, но не успяваше да ги изрови от пясъка.

Впоследствие Тазиев откри една не съвсем смешна тяхна особеност. Една нощ той реши да спи в алпийска палатка на един обрасъл с оскъдни храсти остров. На следната сутрин Тазиев се качи на борда, без да е мигнал цялата нощ, като се закле никога вече да не спи на брега. Стотици раци с дълги очи се опитвали да нахлуят при него и той прекарал нощта, като поддържал огъня около палатката си със сухи клонки от храстите.

Върху разположените по-встрани острови имаше белези, че близо до забранените за корабоплаване места на Фарасан са минавали хора. В една пясъчна падина, наречена Малату, се натъкнахме на няколко гроба, оградени със скелети от морски костенурки. Коралът, поставен до главата, сочеше Мека. Открихме и други ислямски гробове върху назъбените острови, всеки един украсен с кости от костенурки или черупки от морски миди. Учудвахме се коя ли човекомразеща секта е избрала това диво, последно изгнание, при което идваха да плачат само птици, раци и костенурки!

В пристанище Судан обаче узнахме, че починалите не са избирали сами своите гробове. Някога Саудитска Арабия събирала индивидуален данък (просъществувал до 1955 г.) от всички поклонници, отиващи в Мека, които влизали в страната само през Джида, единственото официално пристанище на Червено море. Поклонниците прииждали на огромни тълпи от вътрешността на Африка, нарамили всички свои притежания, за да ги заменят за преминаване през пристанището Судан или Суакин до Джида. Едва тук те научавали за арабския поклоннически данък. Тъй като за много от тях размерът на данъка се равнявал на няколкогодишен доход, крайбрежието на Судан се превърнало в огромен лагер от безпомощни поклонници. Разни агенти започнали да им подшушват за капитани, които можели да ги превозят тайно до арабския бряг на места, където нямало бирници. Собствениците натъпквали набожните мюсюлмани в своите малки корабчета и много от тях измирали по време на пътуването. Тъй като коранът забранява погребения в морето, а нямало начин труповете да останат на борда, капитаните ги заравяли из външните Фарасански острови.

Ние използвахме Джида, официалната врата на поклонниците, като база за снабдяване с провизии, пощенска база и място, където пристигаше и отлиташе нашият научен персонал. Една сутрин отидох до местния клон на Индокитайската банка, за да осребря един чек във връзка с изплащателната ведомост на „Калипсо“. Когато управителят, по народност французин, отвори вратата на кантората си, в нея нахлуха с крясък облечени в роби комисионери и го задърпаха за ръцете и ушите. Най-свирепо беше едно четиринадесетгодишно момче, което, както ми обясни управителят, разменяло дневно до десет хиляди долара. В Джида се доверяваха само на сребърните монети и търговията зависеше от големите камиони, които разнасяха навсякъде монетите. Месечната ведомост на „Калипсо“ се изплащаше с торба монети, която ние не можехме да повдигнем с ръце.

Друга ценност в Саудитска Арабия бе черният корал, от който се изработват молитвени столове за богаташите. При потапянията в Червено море на дълбочина от осемдесет до двеста стъпки ние намерихме черен корал и разбрахме защо е толкова ценен. Той се среща като кафяви храстоподобни дървета, високи от шест до девет стъпки, наподобяващи вечно зеления храст Tamarix. Той е една разновидност на горгонията, с разклонен и дебел колкото китка на ръка ствол и еластични клонки, покрити с гъста, лепкава слуз. По черното коралово дърво често висяха бисерни стриди. На никой от нас не достигаха сили да изкорени сам такова дърво.

Дюма откри храста от черен корал на сто стъпки под фара на Братята и се спусна под водата да отреже един екземпляр с трион. Той изхаби кислород за двадесет и пет минути престой и успя да отреже едва една трета от ствола. След като си почина, аз слязох с него на дъното. Оставих търпеливия дървар с неговото занимание и заплувах встрани. Когато се върнах, Дюма седеше на един клон и режеше. Той се намираше точно в положението на човека от известната басня, който реже клона, на който е седнал. Клонът се отдели. Без да пада, Дюма остана в същото положение.

След като изнесе своя трофей на повърхността, той чисти цели два дни слузта от тялото си. По-сетне връзвахме вече екземпляра зад „Калипсо“. Така морето отмиваше лепкавата слуз. Калипсовци майсторяха от черния корал ножове за разрязване на хартия, дръжки за ками и цигарлъци, които после полираха. В Джида мюсюлманските докери ни молеха да ги подържат малко в ръцете си. Те миришеха черния корал и го притискаха към сърцата и челата си.

От черния корал лъхаше някаква мистериозност. Веднъж Симона, аз и нашият приятел Луи Леу посетихме Пабло Пикасо в неговата вила в Кан. Жена ми подари на Пикасо парче черен корал и му обясни неговото свято значение за исляма. Той го огледа от всички страни и го пусна в джоба на своите широки, кафяви кадифени панталони. От време на време през веселия следобед, който прекарахме с него, той вадеше корала от джоба си и го поглеждаше. На стената бяха окачени детайли от неговите стенописи за сградата на ЮНЕСКО в Париж. Посочих към известната фигура на мъж, свел ниско глава, и го запитах какво изразява. Очите на Пикасо ме стрелнаха дяволито и той отвърна:

— Художествените критици изписаха километри хартия, за да обяснят символизма на тази фигура. Някои твърдят, че това е загиването на Икар, други пък, че е Луцифер в момента, в който го изгонват от небето.

Той се наведе по-близо и каза sotto voce:

— Недей да казваш на никого, Кусто. Опитах се да нарисувам леководолаз.

Година по-късно видях отново Пикасо. Той все още държеше черния корал в джоба си. Когато го извади, забелязах, че неговият блясък бе поизбледнял от ласките на най-творческата ръка в света.

 

 

По време на своя престой в селцето от зелени палатки на Абу Лат, нашето най-дълго обитавано поселище в Червено море, учените установиха, че първите им впечатления от безжизнеността на острова са били погрешни. „Пустинният“ остров се населяваше от безброй дългооки раци, плъхове, скорпиони, змии и облаци насекоми, които живееха в местност, лишена от каквато и да е растителност.

Островите Фарасан са огромен резерват на птици. Орляци кафяви рибояди виеха гнезда из празните места и коткаха пухкави бели пиленца върху изсушената земя. Дюма откри, че може да плува под един млад рибояд и да го държи за краката. Из каналите важно плуваха пеликани. Те излитаха тежко и вдигнали веднъж в горещия въздух своите смешни тела, пърхаха наоколо подобно на отдавна изчезналите летящи влечуги.

Всеки следобед в четири часа ние очаквахме над едно островче, наречено Северен Голдсмит, въздушните акробатики на една птица, която нарекохме птица часовник поради точните ѝ ежедневни излитания. Птицата часовник имаше за опашка едно дълго бяло перо. Цялото ято се издигаше на голяма височина, след което птиците се спущаха с лудешки въртения, опиянени от скоростта и свободата, като издаваха остри пронизителни крясъци на joie de vivre. След своите упражнения птиците часовници изчезваха, за да се появят отново за представлението на следващия следобед.

По-слабо се проявяваха гралаториите, лопатарите, белите и сивите рибари и папуняците на Фарасанските острови. Те стояха на групи по носовете на островчетата или на кораловите възвишения и трудно разрешаваха да ги доближим. Дюма и аз успяхме да направим няколко снимки, като оставихме гребната лодка на попътния вятър, а ние се скрихме на дъното ѝ, докато бризът ни докара до тях. Един от белите рибари не притежаваше срамежливостта на себеподобните си. Този дързък индивид се вмъкваше в лагера, влизаше в палатките и оглеждаше всичко. Нарекохме го Инспектора. След като паднеше мракът, наоколо излизаха сови и огромни орляци черни като катран албатроси — душата на нощта. През деня те се криеха в пукнатините, като понякога се заравяха даже напълно в пясъка. Една сутрин върху палубата намерихме един от тези албатроси. Настанихме го в един тъмен ъгъл, за да прекара деня. Птицата остана там, докато падна мракът. Бреговете на Фарасан ни привлякоха повече със своя интензивен подводен живот. Голяма част от него можеше да се види, без да става нужда да се слага даже маска. Рибите като че бяха принуждавани да излизат на въздух. Издължени заргани пробиваха повърхността на водата като рикошети и отхвръкваха на повече от триста стъпки разстояние. Водорезите можеха да правят същото. Двата вида риби понякога излитаха право нагоре във въздуха на височина около петнадесет стъпки. Скоростта на излитането се равняваше на около двадесет възела.

Близо до брега двадесетте инча от водната повърхност непрестанно гъмжаха от прозрачни рибки, по-дребни от сардините — младото поколение на един вид, който не успяхме да определим. Нарекохме я „плексигласова риба“. В близост до брега те създаваха за леководолаза видимост, равна на нула.

Тоновете храна, оградила островите в плътни обръчи, представляваше за месоядните животни от въздуха и морето ресторант на самообслужване, отворен двадесет и четири часа в денонощие. Въпреки това, както почти навсякъде из океаните, редовно се наблюдаваха сутрешни и вечерни гощавки. Тогава океанът кипваше. Гръбните перки на паламудите и каранксите разрязваха водата подобно на коси. Обезумели жертви излитаха във въздуха, за да се посипят отново като дъжд във водата. Гладни каранкси ги преследваха с най-голяма скорост до плитчините и връхлитаха чак върху сухия пясък, където пляскаха, докато вълните ги отнесат обратно. По време на храна от брега можете да си съберете двукилограмови каранкси.

Над бойното поле летяха рибояди. Те се спущаха рязко надолу и близо над повърхността на водата прибираха крилата си, за да се гмурнат по-лесно. Те плуваха под водата, насочваха човки към жертвата, сграбчваха я, излизаха на повърхността и отлитаха с нея при своите малки пиленца. Пеликаните се присъединяваха към тази касапница с достойнство. Те се придвижваха в кипналата вода и потапяха дългите си вратове и прекомерно големи човки с мигновен удар, който рядко пропускаше плячката. Драмата на това пиршество траеше около половин час, след което преситените животни стихваха. Наставаше всеобщо примирие и повърхността на водата се успокояваше.

Много пъти съм се опитвал да се мушна незабелязано под водата и да наблюдавам оргията, но винаги напразно. Веднага щом се появеше маската ми, колкото и внимателно да се придвижвах, даже и когато се криех зад коралите, вълнението пред мен стихваше. Малките прозрачни жертви се струпваха около мен, докато долу под мен каранксите заемаха позиция на порядъчно разстояние и очакваха оттеглянето на агресора.

На едно малко островче близо до Абу Лат разполагахме с резерват от раци. Въпреки че при гмурканията не бяхме забелязали нито един рак, те се трупаха в една издълбана в корала кухина, затънала наполовина във водата. Когато моят единадесетгодишен син Филип пристигна при нас през Джида, на него бе поставена задачата да доставя раци на готвача. Той пълнеше гребната лодка с ракообразни животинки, без даже да се намокри. Нямаше никакви указания, че раците менят кожите си или пък снасят яйца, и ние не успяхме да научим защо се събираха в тази кухина и защо никога не ги срещахме във водата.

Раци на сушата, птици, които се гмуркат под водата, и риби, които летят, не изчерпваха изненадите на природата в тази девствена морска джунгла. Срещахме и болбометрона (Bolbometron muricatus). Представете си една плоска риба, дълга метър и двадесет сантиметра, тежка повече от двадесет фунта^[3], с мощни перки и тромава челюст и вместо уста, въоръжена с човка като тази на папагалите, с бяла подутина на челото, забележителна като носа на Сирано^[4], и вие ще можете да си представите приблизително нашата изненада, когато видяхме тази риба за първи път. Към нас се насочи ято от петнадесет риби, които започнаха да се въртят наоколо, като показваха синьо-зеленикавите си и оранжеви страни и ни гледаха с печални очи. Приличаха на разчорлени бизони, но когато махваха с опашка, за да се оттеглят, болбометроните изведнъж се превръщаха в смешни плоски отрязъци от самите себе си.

Виждахме ги всеки ден около Фарасанските острови. Те се осмеляваха да навлизат в такива плитчини, в които трудно можеха да плуват. Веднъж на север от Абу Лат видяхме около двеста болбометрона, излезли като на паша. Големи сини перки стърчаха от водата и се протягаха на слънцето. Дали бе настъпил сезонът, в който хвърляха хайвера си, или пък бяха излезли на паша? Когато приближихме, за да узнаем това, те изчезнаха. Нито с динамитните капсули на Дюма, нито с харпуните на Дюпа успяхме да хванем някоя от тези риби. Когато се случеше да срещна някой болбометрон, или нямах филм в камерата, или пък бях с голи ръце.

През последния ни ден на островите Белтран, де Вутьор и аз заснехме дълбоко под водата една ролка филм и се отправихме през плитчините към моторницата. Точно тогава де Вутьор посочи към два големи болбометрона в не по-дълбоката от три стъпки вода. Приближихме с внимателни движения, като се опитвахме да не възбудим тяхното подозрение. Рибите ни забелязаха, но, изглежда, разбраха нашите мирни намерения, защото ни позволиха да се приближим достатъчно близко до тях и да надникнем в това, с което се занимаваха. Те плуваха една до друга в огрения от слънцето слой на водата, спираха се, обръщаха надолу глави и с един замах на перката забиваха човки в кораловите блокчета, при което се разнасяше ясен звук. Човката отчупваше парчета корал, големи колкото яйце на камилска птица. Болбометронът почваше да дъвче корала, после го смилаше със силните си зъби. Зъбите на животното се намират в човката, която не се мърдаше, след като отчупваше корала. Морският бизон се провираше през каменното пасище и пасеше с тромави удари на главата и резки клъцвания на човката. Ние чувахме как те смилат корала подобно на каменотрошачки. Въз основа на продължителността на угощението, на което присъствувахме, и еднообразието на менюто можахме да определим, че един болбометрон консумира няколко тона корали годишно. Редкостта на живи организми във върховете на коралите се обяснява с това, че те трябва да се трудят изключително усърдно, за да могат да оцелеят.

От време на време болбометронът отделяше изпражнения, подобни на бял облак, който заема петдесет кубически стъпки вода. Първия път, когато видяхме това, щяхме да се задушим от смях зад маските си. Но какво смешно имаше тук? Всичко, което поглъщаха, трябваше все пак да отиде някъде. Придвижих се до един утаяващ се облак и протегнах ръка. Върху дланта ми попаднаха някои от изхвърлените продукти. Това бе чист коралов пясък, не по-фин от този, който покриваше подводните скали. Болбометронът беше жива мелница за пясък. Обикновената риба папагал, много по-дребна от болбометрона, но негова сродница, също стрива коралите и произвежда пясък. Вероятно червеи и ракообразни животинки вършат същото. Ерозията на скалите и коралите, предизвиквана от теченията и вълните, по никакъв начин не е единственото средство на природата за образуване на морски пясък. Никой още не знае каква част от пясъка е производство на рибите.

Най-важната дейност при всички наши подводни задачи си остана, разбира се, помощта, която оказвахме на научните работници. Ние газехме в плитките коралови басейни и ловяхме риба с мрежи, изследвахме границите, които разделят лагуните от морето. Там се среща голямо разнообразие от обитателите на двете водни среди. Ние не само събирахме екземплярите, които успявахме да уловим, но класирахме всички обитатели от дадена област с цел да хвърлим светлина по въпроса за тяхната връзка.

Професор Драш ръководеше подводната секция, изучаваща колониите, фиксирани върху подводните скали, докато Дюпа и геологът Владимир Нестеров ловяха с харпун риби за д-р Шербоние. Дюма се специализира в прецизни микроексплозии за събиране на проби от популациите. Той се гмуркаше, поставяше малка динамитна капсула на някое удобно място и изплуваше на повърхността преди нейното възпламеняване. Веднага след това той слизаше бързо на дъното и събираше животинките, докато другите обираха тези, които изплуваха горе. По-малко от една пета от рибата, убита с динамит, излиза на повърхността на водата. Този метод се прилага широко от биолозите. Ако няма леководолаз, който да очисти след това дъното, той дава лоши резултати. Методът на Дюма убеди Шербоние, че се прави пълна инвентаризация на морския живот от изследвания район. С негова помощ биологът имаше на разположение цял рибен пазар, където можеше да прави своя избор. Те подбираха екземплярите и ги поставяха в буркани, подобно на работниците от консервните фабрики за херинги.

Калам и госпожица Занг вземаха водни проби от различни дълбочини и места, като отбелязваха температурата, солеността, съдържанието на кислород, процента на нитратите и фосфатите. Калам се гмуркаше непрестанно, като носеше със себе си високочувствителен термометър, с който установяваше най-малките температурни разлики. От изгрев до залез нашият боцман Белтран зареждаше дихателни апарати, тъй като смени от трима или четирима леководолази постоянно се намираха под водата по една или друга работа.

Навсякъде около Абу Лат дълбочините са умерени и варират от няколко до сто стъпки. Монотонността на бялото, плоско, пясъчно дъно се нарушава само от отделни коралови блокове. Тези блокове са много различни по отношение на големината и формата си — някои са ниски каменни храсти, а други наподобяват високи готически катедрали. Един от тях приличаше на чудесен коралов фонтан, десет стъпки в диаметър. В центъра му растеше висок кичур от зелени водорасли. В тези постройки живеят дребни пурпурни, оранжеви, зелени, черни и бели рибки, които обикновено се срещат във водата, близо до техните входове. Когато ги наближавахме, те изчезваха вътре в тях. Върхът на корала създаваше впечатление на цвете, което е затворило внезапно чашката си преди настъпването на нощта. Биолозите имаха желание да преброят популациите в подобни корали, но никой леководолаз не можеше да се вмъкне в малките пещерички на обитателите. Разрешихме проблема, като откъртихме една цяла такава постройка от основите и я издигнахме на „Калипсо“. Докато траеше тази операция, малките рибки останаха по своите домове. Те изскочиха от тях едва когато коралът бе поставен на палубата, върху която те се разпиляха подобно на скъпоценни камъни.

Енергичният млад океанограф доктор Клод Франсис-Бьоф издействува един четириместен самолет за поддържане на нашата връзка с Джида и за правене на фотокарти на Абу Лат. За нещастие самолетът се приземил принудително в Бенгази поради технически неизправности, които можели да се отстранят едва след заминаването на „Калипсо“ от острова. Неочаквано точно тогава на летището в Джида пристигна един младеж. Това бе Тони Бес от Аден. Аз познавах неговия баща, Антоан Бес, едно рядко съчетание на търговец и човеколюбец. Сега Тони ръководеше параходната агенция на семейството, универсален магазин и една корабостроителница за традиционни арабски едномачтови корабчета. Той ръководеше също така и една автомобилна агенция в Етиопия и се разпореждаше с по-големия дял от тамяна и смирната, изнасяни от Имамата на Йемен. Тони говореше перфектно английски, френски и арабски. Той на драго сърце ни отстъпи за няколко дни самолета заедно с неговия пилот-швед. Тони предложи и собствените си услуги като леководолаз.

Първото нещо, което се наложи да построим на Абу Лат, бе самолетна писта. Остри корали покриваха най-подходящия за тази цел терен, в средата на който оставаше и гробът на един поклонник. С кирки и лопати ние изравнихме терена, като запазихме гроба. Симона даже помете пистата. Когато самолетът долетя над летището, Тони забеляза на земята надпис. „Абу Лат“, изписан с големи варосани букви. Той забеляза също така и предупредителния знак върху гроба, останал сега в средата на пистата, и ветропоказателя, направен от памучни отпадъци, събрани от машинното отделение на „Калипсо“.

Тони се оказа скромен и искрен другар, спокоен и умен леководолаз и човек, който винаги предлагаше услугите си за физическа работа. В почивките между въздушните земемерни изследвания шведът кацваше мълчаливо върху края на моторницата и започваше да лови риба, въоръжен с огромен арсенал от пръчки, макари и въдици.

На Абу Лат оставихме запас от гориво за ползване от Франсис-Бьоф след ремонтирането на неговия самолет. По-късно той и неговата помощничка госпожица Занг заедно с пилота М. Ивернал приключили въздушните земемерни проучвания и отлетели за Адис Абеба. Там при едно излитане във високопланинския разреден въздух на Етиопия самолетът се разбил и тримата загинали. Френските океанографи все още чувствуват загубата на прекрасната и привлекателна фигура на Клод Франсис-Бьоф.

Един ден между Фарасанските острови, когато повечето от нас се бяха пръснали по изследвания с моторниците, Симона забелязала как един модерен траулер се насочил към „Калипсо“. Този неочаквано появил се съд плавал под флага на Швеция, Саудитска Арабия и Организацията по въпросите на продоволствието и селското стопанство (ФАО) при ООН, Той спрял до „Калипсо“ и Симона махнала с ръка на капитана, човек с ориенталски черти. Целият екипаж се състоял от араби. Капитанът се обърнал към Симона на немски. Тя не знае този език и отговорила на английски. Той пък не говорел английски и опитал едно индонезийско наречие. Симона отговорила на френски. Когато изглеждало, че в опита си да се разберат са изчерпали всичките си лингвистични възможности, Симона казала на шега на японски:

— Не сме опитали само на японски.

Капитанът отвърнал на японски. Той се оказал филипински риболовен експерт начело на шведски траулер, нает от ФАО с цел да се изпитат по-добри методи за риболов за нуждите на арабите. Той изучавал японски език през време на военната окупация на Филипините. Симона пък е израснала в едно духовно училище в Япония.

Като се придвижваше на юг, „Калипсо“ получи първите си впечатления от Южния кръст. Следващата сутрин достигнахме островите Зеберйед, наричани още Седемте апостола. Тези отбягвани угаснали вулкани се подават от водите на Червено море и се виждат от тамяновите горички на Йемен. Отраженията на мрачните Апостоли върху тъмнозелените морски води предвещаваха по-скоро беда, отколкото надежда. Ние се заинтересувахме повече от един остров, наречен Джебел Тиър, който за разлика от останалите някога е бил населен. Преди приблизително стотина години в спокойните дни на Отоманската империя един френски предприемач издигнал турски фар на неговата най-висока част — най-важният фар на север от Аден. Групата, която слезе на Джебел Тиър, едва се крепеше на крака върху застиналата сбръчкана лава. Ние се покатерихме с усилие до изоставената постройка и се изкачихме по ръждясалите стълби до самия фенер. Прозорците и призмите бяха счупени. В кулата прелитаха морски птици. Като моряк аз изпитах неприятно чувство пред загубата на този фар, спасявал безброй кораби от гибел всред Седемте апостола. „Калипсо“ напусна вулканите през нощта. Танкери и кораби се наблюдаваха един друг посредством радари и претоварваха нашия екран със смущения. В радарния век турският фар не беше повече необходим. Никой повече нямаше да си спомня за неговите останки.

 

 

За пръв път изпробвахме подводната наблюдателна камера на „Калипсо“ в Червено море. По време на едно дълго и трудно пътуване през коралови препятствия Дюма и де Вутьор се настаниха в камерата, докато ние се придвижвахме през плитки канали със скорост десет възела. Слънчевата светлина се отразяваше от пясъчното дъно и осветяваше лицата на наблюдателите, които приличаха на зеленясали скулптурни фигури. При дълбочините с видимост до шестдесет стъпки кораловите колони и стени запазваха очертанията си и преминаваха под кораба за четири секунди. Когато огромната петоока стоманена зурла на кораба връхлиташе върху някое стадо риби, те се пръскаха. Другите животинки край рифовете трепваха и бързо се мушваха в пещерите си.

Над по-големите дълбочини Дюма и де Вутьор имали чувството, че се намират в самолет, който лети над невзрачна синкава земя. Когато дъното се издигало и изхвърляло подводните кули до самата камера, те се дръпвали уплашено назад в очакване да се разбият в препятствието, което отминавало само на десет стъпки под тях. Наблюдателите се изкачиха за обяд, очаровани от пътешествието, а останалите се наредиха на опашка пред люка, който водеше до подводната камера.

Една нощ пуснахме котва край скалите на остров Зеберйед и аз слязох в камерата. През това време другарите ми спуснаха мощни лампи пред моя прозорец. На светлината се появиха безброй дребни същества, подмамени като молци от запален абажур. Копеподи, червейчета, ларви и много млади рибки се завъртяха в лудешки танц. Множеството се разрастваше, докато лампата престана да се вижда, а вместо нея остана някакво сияние. Аз надникнах през централния илюминатор. Някъде в дъното, без да се осмеляват да излязат на светлото, мудно се придвижваха големи неясни очертания. В най-отдалечените краища успях да различа формите на млади каранкси. Други големи животни преминаваха като светкавици край каранксите, без да мога да ги разпозная. Вероятно големите животни чакаха угасването на светлината, за да се нахвърлят върху малките рибки, които танцуваха безгрижно в нощното заведение.

Когато пътувахме в открито море, камерата имаше малко посетители. Най-много обичах да слизам в нея именно по това време. Необезпокояван от никого, аз прекарвах часове на наблюдения и размисъл. Виждах стада от скумрии, които пресичаха нашия път като блеснали мечове, устремени напред с изпънати тела и очи, които оглеждаха бдително около себе си. Един ден се натъкнах на необичайна гледна — група от корифени, изпъстрена с почти всички цветове на дъгата. Корифената е най-лъчезарното създание на морето. Женските са прекрасни, но видът на мъжките ви взема дъха. На човек се струва, че те носят пунически шлемове, украсени с емералди, сапфири, диаманти и рубини. Те оглеждаха моя прозорец с агресивни намерения и даже се насочваха към него като че да покажат своето безстрашие. Знаех как се борят, когато ги уловят с въдица, и как цветовете им избледняват при смърт. Човек изпитва истински възторг, когато види техния нямащ равен на себе си блясък в естествената му среда.

Понякога моята обсерватория се зариваше под стада от риби, прилични на сардини. Рибите изчезваха мигновено и на тяхно място се появяваше пяна. Мина доста време, преди да разбера, че всъщност „Калипсо“ подплашваше стада летящи риби, които излитаха във въздуха.

Намирах се в камерата, когато напуснахме Червено море през Бабелмандебския проток на път за Индийския океан. Морето беше бурно и „Калипсо“ подскачаше осезателно. Аз се търкалях като зарче в чаша за барбут. Вълните изхвърляха носа нависоко и силата ме притискаше върху гумените дюшеци. Когато корабът попаднеше между две вълни, аз се претъркулвах по стоманените стени. Илюминаторите се издигаха всред ослепителната белота на пяната и падаха обратно с трясък в синевата. Не се виждаха никакви риби, даже и през кратките промеждутъци, когато камерата останеше под водата. Намирах се в небитието, под изсечения таван на някакъв пиян кораб. Когато се изкачих, залитайки на палубата, погледнах внимателно рулевия. Той беше спокоен като съдия и се наслаждаваше на спречкването ни с непокорния пролив.