Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (12)

Глава дванадесета
Морско дъно

Моят баща, Даниел Кусто, предпазливо разговаряше с един от служителите на митницата при Кан и се мъчеше да го убеди да пусне веднага някои от уникалните, неподлежащи на мито научни апаратури, които пристигаха същия този ден. Харолд Еджертън слизаше по това време от пусналия котва край брега пътнически параход в малкото корабче, което щеше да пренесе пътниците и багажа до брега. С него пътуваха и сандъците с въпросните апарати. Инспекторът в изпълнение на служебните си обязаности посочи един от тях и помоли да види какво има в него. По лицето на Папа Флаш плъзна червенина, когато се наведе да го отвори. В сандъка стояха наредени буркани с фъстъчено масло, без което американците-калипсовци не можеха.

Митничарят посочи наслуки друг сандък. Той навъси вежди, когато погледът му падна върху няколко червени шапки за първокурсници от Масачузетския технологически институт. Еджертън измъкна шапките, които бе използвал като уплътнители при транспортиране на неговото най-ново подводно изобретение „пинджера“. За да убеди инспектора, че се касае до една истинска научна апаратура, той отвори едно живачно кранче и „пинджерът“ започна да свисти. Подозирайки, че работата се касае до някаква бомба, инспекторът държа двамата цели шест часа, след което те успяха да освободят апаратурата.

„Пинджерът“ представляваше нов опит на Еджертън да се справи с неуспеха от миналото лято, когато за първи път пробвахме да фотографираме морското дъно на голяма дълбочина с изобретената от него електронна камера със светкавица. Ние нагласявахме фокусното разстояние на кинокамерата на осем до десет стъпки от дъното и я нагласявахме така, че на всеки дванадесет секунди да прави по една снимка. Неудобството произлизаше от факта, че след като спуснехме камерата, не знаехме разстоянието ѝ от дъното. Спускахме камерата надолу и когато допуснахме, че е опряла на дъното, я повдигахме малко нагоре. Надявахме се, че по този начин ще успеем да направим ясни снимки. Често пъти обаче след изваждането на камерата на повърхността намирахме обектива зацапан от тиня, която привличаше вниманието само на седиментолозите.

По средата на тази безуспешна кампания поправихме за морския арсенал в Тулон и впоследствие взехме за свое ползване един магнитострикционен хидролокаторен датчик — апаратура, която се прикрепва към корпуса на корабите за изпращане на сигнали и приемане на тяхното ехо. Еджертън го свърза с един херметически затворен генератор, който всяка секунда издаваше ясно различими сигнали. След това той прикачи приспособлението към стойката на снабдената със светкавица електронна кинокамера и прикрепи под цялата апаратура живачен комутатор на един кабел, дълъг осем стъпки. Нагласихме фокусното разстояние на осем стъпки и започнахме да спускаме апаратурата. През това време аз следях сигналите със слушалки. Когато престанах да ги чувам, извиках на дежурния да спре винча и да издигне камерата само на няколко стъпки. Сигналите започнаха отново да се чуват. Сега камерата се намираше на осем стъпки от дъното.

Но с това не свършиха нашите трудности. „Калипсо“ теглеше спуснатата апаратура над неравномерен терен, тя се удряше в разни препятствия или нарушаваше фокусното си разстояние. Сигналите ту спираха, ту отново започваха да се чуват и дежурният на винча не успяваше да нагласи за това кратко време камерата на нужната дълбочина. Еджертън се справи с този проблем, като насочи ехолота на камерата надолу. Той ловеше сигналите, отразени от дъното, и ги съобщаваше директно на повърхността. Сега можехме вече да разчитаме разстоянието до дъното от самия кораб. Тази именно импровизация, родена на борда на „Калипсо“, се нарича „пинджер“. С негова помощ океанографските съдове могат сега да спущат апаратура до тридесет сантиметра от дълбокото морско дъно.

Стотици мили тегли „Калипсо“ след себе си „пинджера“ над бездънните пропасти на Атлантическия океан, Средиземно море и Индийския океан. Апаратурата, насочена надолу подобно камера за аерофотоснимки, правеше до осемстотин снимки на едно спущане в дълбочини от половин до три мили. Купчината филмови касетки започна да расте. В хилядите снимки, които показваха осеяното с кратери, конуси и дупки с форми на серпентини дъно, нямаше нито една на животно, което да може със сигурност да се свърже с техния строеж.

Папа Флаш беше изобретил най-чудната камера на света. Вместо да дава отговори, тя просто повдигаше нови въпроси за живота в тъмните дебри на океана.

— В океанографията все още не се използват роботи — подхвърлих му аз.

Той се усмихна. Еджертън е от този тип хора, които са способни да унищожат с един замах това, над което са работили цял живот, ако разберат, че за неговото изпълнение съществува по-добра техника. И двамата разбирахме коя е тази техника — невъоръженото човешко око, което наднича в обвитата от вечен мрак загадка.

Само наблюдателното човешко око, а не случайните открития на спуснатите под водата апаратури можеше да установи самоличността на обитателите на морските дълбини. Професор Жан-Мари Пере се бе доближил най-много от всички ни до откриването на един обитател на големите дълбочини, който живее под самото дъно. Професорът се спусна с ФНРС-3 край бреговете на Португалия на десет хиляди стъпки дълбочина. Той помолил капитана на батискафа Жорж Уо да спре на тинестото дъно. Едно животно се размърдало изпод тинята под светлината на прожекторите, като повдигнало над себе си могилка, подобна на тези, които правят къртиците. Но животното се шмугнало в тъмнината, без да излезе на открито.

През 1954 година край Коморските острови в Мозамбикския проток с помощта на камерата на Папа Флаш проучихме леговището на прочутата риба целакант, наречена „живата вкаменелост“. Тази силна риба е най-старият непроменен вид на света. Нейната физическа структура е напълно идентична с тази на вкаменелите целаканти, открити в скали от преди шестдесет милиона години. Научното ѝ название е Latimeria chalumnae Smith. Обитателите на Коморските острови я наричат чисто и просто „рибата“. Този невероятен праисторически представител, чието съществувание не е предполагал никой, е открит и определен през 1938 година от южноафриканския ихтиолог професор И. Л. Б. Смит въз основа на един почти разложен екземпляр. Откритието е било окачествено като „най-поразяващото събитие на века в областта на естествознанието“.

Вторият целакант е хванат с въдица едва през 1952 година. Професор Джеймс Мило от музея по естествознание в Париж определи награда от 280 американски долара за всяка новоуловена риба. Тази сума се равнява на двегодишен доход на един коморски рибар. Наградата за всеки хванат жив екземпляр бе двойна. Когато професор Мило дойде с нас на „Калипсо“, за да проучи местообитанията на целаканта, цялата островна флотилия престана да се занимава с риболов, само и само да улови „рибата“. Хилави рибари с дълги и тесни пироги, които едва побираха един човек, хванаха с въдица на различни дълбочини (от петстотин до хиляда и триста стъпки) половин дузина екземпляри на тежина от 64 до 127 фунта. Рибарите ловяха рибата нощно време. Ние се срещнахме с Хумади Хасани, който хвана третия екземпляр, тежък само двадесет фунта по-малко от самия него. Хасани бе успял да изтегли своя екземпляр от 650 стъпки дълбочина след половинчасова борба. Той бе използувал 3/32-инчова рибарска корда и груба желязна въдица със стръв от морска котка.

„Рибата“ е силно, месоядно животно с корави люспи и странни крайници, прилични на перки, за които Мило казваше:

— Те хвърлят нова светлина върху най-важния въпрос от анатомията, за това, как перките на праисторическите риби са се превърнали в крайници на земните гръбначни, една от производните на които е човешката ръка.

Професор Смит считаше, че целакантът е „най-близкият жив родственик на отдавна изчезналата риба, приета като прародител на всички земни животни. Целакантът се намира на пътя, водещ към появата на човека“.

Тъй като екземплярите бяха хванати много близо до брега, „Калипсо“ заобиколи островите и с помощта на хидролокатора направи първото прецизно проучване на техните стръмни, изградени от лава основи. Когато спущахме кинокамерите, островитяните смятаха, че искаме да фотографираме „рибата“. Шансът да я снимаме, разбира се, беше едно към един милион. Вместо това ние снимахме вулканичните местообитания на целаканта и успяхме да получим техните изображения. Направените температурни измервания установиха, че рибата живее във води, по-студени с 47 градуса по Фаренхайт от повърхностния слой.

Една нощ двама рибари Зема бен Сайб Мохамед и Мади Бакари седели в своята пирога на около една миля от брега. Въдиците със закачената на тях стръв от морска котка висели на 840 стъпки дълбочина. Луната изгряла и те почувствували ужасно силно подръпване. Зема бил сигурен, че това е „рибата“. Той и неговият партньор решили тогава да се опитат да спечелят 560-те долара, които Мило бе обещал на този, който улови „рибата“ жива.

Мъжете напънали мускули и издърпали рибата на повърхността. Тя била дълга пет стъпки и наистина се оказала целакант. Рибарите притеглили огромната риба до самата пирога и Зема плъзнал ръка по кордата, докато напипал устата на рибата. Въдицата стояла здраво забита в небцето ѝ. Той решил да обвърже по-сигурно рибата, затова се пресегнал отново до нея и прекарал през устата и отвора на хрилете ѝ още една корда. Като привързали здраво рибата, Зема и Мади се хванали за своите първобитни гребла, направени от дървени дискове, привързани за прътове, и загребали с всички сили, за да откарат мятащия се зад тях затворник до брега. Волю-неволю рибата се принудила да следва малката лодка.

Дребните рибари победили. Те извадили живата риба на пясъка, напълнили една китоловна лодка с вода и я пуснали вътре. Хората наскачали от леглата си и цяла нощ танцували около „рибата“. Върху лодката те опънали мрежа, но целакантът изглеждал примирен със заточението си. Той плувал бавно, със странни въртеливи движения на гръдните перки. Втората гръбна перка и опашката ѝ служели като кормило. Хората се наредили около лодката и наблюдавали със страхопочитание блестящите жълто-зеленикави очи, които като че не отразявали, а излъчвали светлината.

При изгрев-слънце рибата се свила в най-тъмния ъгъл на китоловната лодка. Светлината явно ѝ причинявала физически страдания, затова островитяните издигнали над лодката палатка. Професор Мило пристигнал следобед, влязъл в палатката и с пълни с възхищение очи погледнал своя първи жив целакант. Рибата обаче губела сили и плувала с все по-слаби и по-слаби движения. Късно следобед рибата се обърнала по гръб, перките ѝ потръпнали конвулсивно и тя умряла. Мило констатирал с тъга, че рибата е починала вследствие на фотофобия, т.е. чувствителност към светлината, подпомогната и от рязката промяна на температурата. Той заплатил на Зема и Мади двойната награда и двамата забогатели рибари влязоха в обществото на местната целакантска аристокрация.

„Пинджерът“ на Еджертън караше учените на борда на „Калипсо“ непрестанно да се чудят. Голяма беше изненадата и на професор Пере по време на едно биологическо проучване на плитчините между Сицилия и Тунис. Леководолазите събираха образци от дълбочината, до която можеха да достигнат. За по-големите дълбочини Пере използваше специална драга. От две хиляди стъпки дълбочина той получи една леплива жълтеникава кал, в която пъхна и двете си ръце, за да разбере дали вътре има някакви белези на живи организми. Той помириса калта, даже я вкуси, като допря до нея върха на езика си. При тази гледка всички изкривихме лица от погнуса.

— Изглежда, че тук няма нищо — каза той, после постави шепа кал в един буркан за проби и започна да диктува на един от своите асистенти. — Станция десета — жълта кал. Дъно без признаци за съществуване на живи организми.

Открай време съм против използването на драги, затова се обърнах към професора:

— Имате ли нещо против, ако проверя дъното с една от кинокамерите?

— Разбира се не — отвърна той, — само че по-добре се махнете от това мъртво място и намерете друго, където може да се натъкнете на нещо.

Без да помръдваме кораба, спуснахме кинокамерата на Еджертън точно в средата на „безжизненото дъно“. Камерата направи няколко от най-сполучливите снимки на крайно красиви, разнообразни и гъсто населени места от дъното.

Пере моментално поиска да използва винча на две смени. Той пожела да спуснем камерата на всяко едно от местата, на които бяха спускали преди това драгата. Моряците-леководолази на „Калипсо“ се заеха с желание да извършват ден и нощ еднообразната работа с винча и въжето. Работата с океанографски инструменти е много скучна за моряците, които плават на кораби, в които хората са разделени на касти и на които учените се хранят и разискват въпросите отделно от екипажа. Учените на борда на „Калипсо“ се намираха в непрестанен контакт с екипажа. Последният непрестанно се интересуваше от техните намерения. След цяло десетилетие работа с научни работници много калипсовци стават полезни помощници-биолози с доста познания по подводната геология.

Ние, леководолазите, убедихме учените, че всичко в зоната на горните две хиляди стъпки е събрано, но трябваше да участвуваме заедно с тях в обичайната жалка битка с висящите приспособления, които се принуждавахме да използваме за по-дълбоките пластове. Океанографите, да ги пази господ, приличат на слепи просяци, които се клатушкат върху патерици, направени от всевъзможни стоманени въжета. Единственото нещо, което ние, леководолазите и моряците, можем да направим в такива случаи, е да подхвърлим по някоя идея. Но и ние сме като слепците в този Cour de Miracles^[1].

Вече двадесет години правя опити да се отърва от въжетата и кабелите при подводните проучвания. Леководолазите с помощта на сгъстения въздух се избавиха от маркуча за въздух и сигналното въже. Приспособихме „Калипсо“ за свободно гмуркане. Борих се за построяване на батискафи, които да заменят люшкащите се батисфери. На океанографите препоръчвах свободно потъващи апарати, които се завръщат автоматично на повърхността с данни за дълбочината.

Когато получих „Калипсо“, той имаше само един винч за котвата и един малък ръчен скрипец за спущане на сонди. Наложи се да взема още един винч за повдигане на кошовете с археологически находки и различни други товари и за подпомагане закотвянето на кораба. Това бе един коварен, купен на оказион едноцилиндров дизел, който наричахме ломбарди, на името на неговия производител. За да запалим двигателя, ние пущахме запалени фасове в цилиндъра и бягахме встрани, докато в същото това време двама смелчаци въртяха с ръце манивелата. Ломбарди изригваше първо облак черен, мазен дим и отблъскваше няколко пъти мъжете от себе си, преди да благоволи да тръгне. Учените нахлуха на борда със своите драги и всевъзможни висящи приспособления и поискаха помощни винчове. Подменихме ломбарди с по-тежък електрически винч. На всичкото това отгоре хидролозите пък се нуждаеха от специален винч за техни собствени нужди. Всяка зима броят на винчовете и обемът на складираните въжета се увеличаваха. Увеличи се и дълбочината на газене на „Калипсо“. По най-коварен начин бях превърнат от върл неприятел на разните телени въжета в техен покорен роб. Най-големият злосторник бе Харолд Еджертън. Всяка зима той майстореше все по-остроумни електронни камери за правене на снимки на все по-големи дълбочини, нещо, на което, разбира се, не можех да се противопоставя.

Едно лято той се изкачи на борда с блестящо бяло руло от навито въже, дълго три мили, дебело по-малко от четвърт инч, направено от плетен найлон.

— Сигурен съм, че ще е по-добро от стоманените въжета — каза той. — Под водата найлонът е почти без тежест. Фактически това покрито с восък въже има лека плаваемост. Издържа товар до петнадесет хиляди фунта, а еластичността му е около двадесет процента.

При нос Матапан край бреговете на Гърция найлоновото въже се оказа подходящо не само за спущане на камерите. С негова помощ успяхме да закотвим един катер на дълбочина хиляда и четиристотин стъпки. Това ни наведе на смела мисъл: не бихме ли могли да използваме найлон за закотвяне на „Калипсо“ на голяма дълбочина? Ако това се окажеше възможно, тогава можехме да фиксираме една от камерите в близост до дъното и да заснемем в хиляди кадри всички проявления в даден район. Можехме даже да издебнем и някое от създанията, които живеят под морското дъно.

Изчислихме силата, дебелината и еластичността на дългия шест мили найлонов кабел. Една фабрика за въжета в Ню Инглънд произведе въпросното въже, като боядиса отделни сектори от по 1600 ярда в различни тонове за по-лесното измерване на спуснатата под водата жица. Така се дойде до най-позорния момент от моята борба с кабелите. Бях застанал на дясната страна на кораба, акостирал при Абиджан, Африка, край Брега на слоновата кост, и наблюдавах чудноватите промени върху моя пъргав, бял „Калипсо“. На носа и кърмата бяха разпръснати скрипци, кабели и кожени барабани, от които многоцветното въже, дълго шест мили, се пренавиваше върху масивни макари, монтирани на задната палуба. Корабът приличаше на тъкачна фабрика, проектирана от някой умопобъркан. Навивахме найлоновото въже, за да направим с него първия опит за закотвяне на голяма дълбочина.

Отправихме се към падината Романш, най-дълбокото място в екваториалната част на Атлантика. Това бе едно траповидно понижение, дълбоко двадесет и пет хиляди стъпки, открито от френския изследователски кораб „Ла Романш“ през 1883 година чрез спущане на сонда. Падината се намира на осемстотин мили от Африка и е широка само няколко мили. Възможно е разположението ѝ върху картата да не е много точно, защото екваториалният облачен пояс често пъти пречи на астрономическите уточнявания по тези географски ширини. Ние я доближавахме по успоредна ос, като предполагахме, че съставянето на ехограми ще ни отнеме няколко дни.

След два дни и половина, подпомагани от югоизточните пасати, навлязохме в границите на падината. Обърнах на 0430 и се изкачих на мостика. Су докладва, че облаците са му попречили да определи местонахождението на кораба по звездите. Слязох в щурманската кабина. Застанал на хидролокатора, Лабан бе забил нос в стрелката и чакаше с нетърпение първите признаци за промяна на дълбочината. Симона и Филип стояха надвесени над него. Взех десетките метри лента, минала през апарата. Бяхме напуснали еднообразното плоско дъно на Източната бездънна равнина, разположена на тринадесет хиляди стъпки дълбочина, и плавахме над подножията на Атлантическия хребет на девет хиляди стъпки под нас.

— Гледайте! — извика Лабан. — Дъното пропада.

— Това ли е падината? — попита Филип.

— Твърде рано е да се каже — отвърна прецизният механик, — но ако е тя, имаме огромен късмет. Погледнете, дъното непрестанно пропада.

В тъмните бездни под нас дъното наистина пропадаше: 11 000 стъпки… 15 000 стъпки… дълбочината се увеличаваше, докато най-сетне се стабилизира на 24 000 стъпки. След два дни Су се промъкна по продълговатата падина без засечки. Шест часа се движехме по продължение на падината и направихме няколко напречни проучвания с хидролокатора. Бяхме попаднали точно в центъра.

Настъпи часът за опита, който никой моряк не бе предприемал досега — да хвърли котва в дълбоките близо пет мили води. Преди тридесет години немският океанографски кораб „Метеор“ успял да пусне котва на хиляда и осемстотин стъпки дълбочина с помощта на стоманено въже. Сега ние щяхме да опитаме да закотвим кораба с найлоново въже върху дъно, с една миля по-дълбоко. Избрахме синтетичния материал, защото едно толкова дълго стоманено въже трябваше да бъде много удебелено на края, за да е в състояние да издържи тежестта под него. Найлонът нямаше тегло, но това качество поставяше на свой ред нов проблем. След като рогата на котвата трябваше да се забият в дъното и да я задържат, налагаше се те да бъдат теглени хоризонтално по дъното дотогава, докато се закачат. Тежестта на обикновената котвена верига, която пада хоризонтално до дъното, обикновено е достатъчна да наклони рогата на котвата. Найлонът тъкмо обратното, увисва във водата и не може да въздействува на котвата.

След като решихме да използваме найлона, ние можехме да си послужим с урока по древно корабоплаване, научен при разкопките на винарския кораб при Гран Конглуе. Древните моряци са превъзмогвали малкото тегло на своите конопени въжета, като са поставяли големи оловни тежести на върха на своите дървени котви, които са прекатурвали котвата в положение, от което рогата лесно са се забивали в дъното. „Калипсо“ просто използва древната мъдрост. На нашата 200-фунтова стандартна метална котва прикрепихме верига, дълга сто стъпки, 350-фунтово парче чугун и сто стъпки стоманен кабел, след който следваше дългото шест мили найлоново въже. Надявахме се, че тези тежести ще осигурят вертикалното придвижване на котвата надолу.

При повдигане импровизирахме двустепенна система за балансиране еластичността на найлона. Оставехме ли при изтегляне найлона така, както е опънат, да се навие свободно върху барабана, многобройните намотки при свиването си щяха да породят енергия, достатъчна да сплеска и най-здравия барабан. При изваждането на найлоновото въже смятахме да превъзмогнем силата на опъване чрез един огромен блок, монтиран на стрелата на винча. Така найлонът щеше да се свие до нормалното си положение, преди да се навие на големия лек барабан, изработен от ковачите на Брега на слоновата кост.

Застанах до африканския барабан. „Калипсо“ бе обърнал кърмата си към вятъра. Дежурният на хидролокатора извика по високоговорителя:

— Двадесет и четири хиляди и петстотин стъпки!

Спущането на котвата започна. Су издигна стрелата на монтирания на кърмата кран, прекара края на найлоновото въже през блока, след което го съедини със стоманения кабел. Котвата и тежестите потънаха във водата. Октав Леандри, застанал на спирачката на винча, отпусна найлоновото въже. Променящите се цветове на плетеното въже започнаха да потъват в синия океан. Работата на Леандри постепенно ставаше по-лека, защото триенето на найлона във водата забавяше потъващите тежести. Когато котвеното приспособление потъна на две мили дълбочина, то трябваше вече да дърпа след себе си и найлона.

Давах нарежданията си до мостика по телефона. „Калипсо“ маневрираше с двата двигателя в силното течение и духащия с петнадесет възли вятър, за да може котвата да потъва право надолу. Два часа и половина след нейното пускане динамометърът замлъкна. Разбрахме, че котвата е достигнала дъното. Въпреки че истинското закотвяне още не бе приключило, найлонът вършеше отлично своята работа.

Отпуснахме допълнително найлоново въже, за да дръпнем котвата и я закачим за дъното. След това пуснах кораба в движение, като се стараех да разбера с каква сила дърпаме въжето във вятъра и течението. След четири часа стрелката на динамометъра отново спря на едно място.

— Изключете двигателите — извиках аз на Су.

По всичко личеше, че котвата е закачена за дъното. И крайно време, защото на барабана оставаха само 500 стъпки найлоново въже. Бяхме отпуснали 29500 стъпки въже, разтегнато сега на една обща дължина от 31860 стъпки, което правеше повече от шест мили.

В настъпилата тишина чухме как вълните плискат върху бордовете на кораба. Водата течеше край нас като река. „Калипсо“ се бе превърнал в остров. Графиката на хидролокатора представляваше права линия, обозначаваща дълбочина от 24 600 стъпки. Намирахме се на котва в четири и половина мили дълбоки води, в средата на океана и в сърцето на земята.

Всички се втурнаха към кърмата, навеждаха се над леерите и впиваха погледи в тънката червена корда, забита право надолу във водата. Еджертън запали няколко капсула. Запяхме неприличния химн на „Калипсо“ под акомпанимента на китара на Бейтс Литлхейл от Националното географско дружество, няколко африкански цитри и там-тами. Бейтс премина на „Къщичката в планината“ и примигна от учудване, когато ние я изпяхме като Un Chant de la Plaine^[2].

Аз спя много дълбоко, но тази нощ се събудих няколко пъти от бурните викове на палубата. Калипсовците примамваха големи червени сепии, изскочили от дълбочините, за да се нахранят с летящи риби. Най-много от всички шумеше Филип, който успя да хване най-голямата сепия, дълга четири стъпки.

На следващата утрин „Калипсо“ продължаваше да се държи здраво за котвата. Той приличаше на неподвижна точка в безспирното движение на Атлантическия океан. Прикрепихме малки оловни тежести към коркови парченца и от кърмата ги пуснахме във водата. Корковите парчета плаваха под повърхността на водата и при преминаването им край носа отчитахме скоростта на тяхното движение. Течението се носеше на север със скорост 1,2 възли. То влачеше край усмирения кораб цяла ивица от блестящо сини nudibranchiata, отпуснати медузи, планктон и мързеливи риби. Биологът Кристиан Карпин, наведен над леерите, цъкаше с език от учудване пред този величествен парад на най-различни морски видове. Еджертън се готвеше да направи първите снимки на падината Романш.

Най-новата му синхронна камера със светкавица бе вградена в два цилиндъра, направени от неръждаема стомана, пригодени да издържат налягане от пет и половина тона на квадратен инч. Тя бе закрепена на една стойка с нов мощен „пинджер“, който даваше възможност да фокусираме камерата на девет стъпки от дъното. Папа Флаш нагласи закъснителя да задействува камерата след два часа, затвори касетата и спусна апаратурата във водата.

Следях със слушалките на хидролокатора тиктакането на апаратурата по време на нейното пътешествие към дъното. На дълбочина от три мили сигналите престанаха да се чуват.

— Харолд. Не чувам нищо. Да я вдигнем ли горе? — попитах аз.

Той се замисли, започна да изчислява нещо на ум, след което каза:

— Не, не. Седем часа ще трябват да я теглим нагоре. Провери всичко и продължавай спускането. Трябва да рискуваме. Пусни винча.

Спуснахме камерата по-надолу, без да проверяваме дълбочината, докато найлоновото въже при винча се разхлаби. Камерата бе достигнала дъното. Цели три часа я вдигахме и спускахме с надеждата, че ще успее да направи някои снимки на девет стъпки от дъното и ще ни поднесе първите изображения на дълбокото дъно.

Здрачаваше се, когато измъкнахме камерата на борда.

— Я! — възкликна Харолд. — Погледни предпазителя на обектива!

Предпазителното стъкло, дебело един и половина инча, бе спукано точно в средата. Пукнатината имаше формата на звезда. Не можахме да разберем дали стъклото се е спукало вследствие на голямото налягане, или пък се е блъснало в нещо. Еджертън развинти вратичката и извади механизма на камерата.

— Съвсем суха — установи той.

Когато ценният филм бе промит, установихме, че камерата е успяла да направи само две снимки преди счупването на стъклото. Рекордът на правене на снимки на голяма дълбочина бе подобрен с половин миля.

Снимка номер 1 изобразяваше около девет квадратни стъпки от дъното, набраздено от малки скали и пукнатини, които, изглежда, бяха отскоро. Теренът бе зърнист с някакъв приличен на чакъл материал, разпръснат навсякъде. На три места върху снимката личаха едва забележими изображения на риби, които хвърляха тъмни сенки под себе си. Едно от животните имаше израстъци, подобни на пипала. Находките доказваха, че на дълбочина, приблизително две мили по-голяма от тази, наблюдавана от Уо и Вилм от батискафа, живееха живи същества.

Снимка номер 2 изобразяваше много равно дъно с разхвърляни в безпорядък разноцветни, ясно видими камъчета и скални отломки. Забелязваха се девет дребни живи форми и нещо, което приличаше на жива, нежна морска звезда, около четири инча в диаметър. Двете снимки сочеха, че морските организми са пригодени да живеят в обстановка на огромно налягане. Отсъствието на обща наслойка от утайки озадачи геолозите.

На третата сутрин започнахме прецизно хидролокаторно проучване на структурата на падината Романш. Дълбокото закотвяне играеше съществена роля при проучването. Чрез неколкократни определяния на местонахождението на „Калипсо“ по слънцето и звездите установихме, че той се намира на 0^o10’ южна ширина и 18^o21’ западна дължина. На една от моторниците издигнахме радиолокационна цел и Су премести въжето на котвата в лодката. Сега разполагахме с радиофар, който използвахме като радарен еталон, тъй като „Калипсо“ започна да кръстосва падината и да прави напречни хидролокаторни разгръщания. Еджертън и аз стояхме в щурманската кабина, нанасяхме разположенията и направленията върху оформящите се хидролокаторни профили, след което прехвърляхме дълбочините върху едромащабни карти.

Дъното се простираше на широчина от две до пет мили. Стените му представляваха последователни гигантски тераси, разположени върху склон, наклонен под двадесет и пет градуса на северната страна и тридесет градуса на южната. Въз основа на данните Карпин и Лабан правеха гипсов модел на падината. В кабината се втурна разярен лекарят на кораба и извика:

— Ако някой от вас двамата си счупи крака, сам да си търси колая.

Те бяха задигнали гипса на лекаря, за да изработят от него модела.

Радиотелеграфистът ме дръпна извън щурманската каюта и ми предаде лично съобщение, получено от Нантъкет, Масачузетс. По време на злополука с една подводна експериментална апаратура бе загинал Бил Еджертън. На мен се падаше тежкото задължение да съобщя на баща му. Онемял от скръб, но истински учен докрай, Харолд не желаеше да става причина за провалянето на експедицията. Заведох го долу при Симона и се върнах при радиотелеграфиста.

— Изпрати веднага съобщение до коменданта на френската морска база в Дакар — казах му аз. — Помоли поради смъртен случай да отпуснат специален самолет, който да ни вземе от Конакри и да ни откара с професор Еджертън до най-близкия пункт с пряка връзка за Ню Йорк.

На Су наредих да прибере моторницата, да прикачи найлоновото въже към винча и да изтегли всичко на повърхността.

Капитанът се зае с управлението на винча и започна да прибира дългото шест мили найлоново въже.

— Напрежението е по-голямо от нормалното. Увелича ли скоростта, въжето ще се скъса положително.

— Вдигай бързо! — отвърнах аз. — Време за губене няма.

Су увеличи скоростта. Забелязах как оцветеното плетено въже се затегна около барабана. Нещо изпраска. Найлонът се скъса със звук, наподобяващ плясъка на детска пушка. Въжето профуча зад кърмата и потъна заедно с цялото приспособление за дълбоко закотвяне.

— Пълен ход напред към Конакри! — наредих аз.

След няколко операции на „Калипсо“, през време на които получихме хиляди прекрасни фотоснимки на дъното, двамата с Еджертън трябваше да се съгласим, че резултатите не съвпадат напълно с нашите очаквания. От могилки и разкопани места ни се замайваха главите, но ние не видяхме нито едно животно, което би могло да ги причини. Еднакво обезкуражителен беше фактът, че много рядко успявахме да заснемем някои от дънните обитатели, въпреки че наблюденията, правени от батискафи, доказваха наличието на много дънни животни. Разбирахме добре, че излъчващата се светлина ги прогонва и те излизат извън малкия обсег на камерата. От друга страна, дългият кабел на камерата служеше като котва на „Калипсо“, така че в резултат обгръщахме сравнително малък участък от терена. Нуждата от нов фотографски подход към дъното бе явна.

— Имаш ли нещо против да се простиш с една от камерите? — попитах Папа Флаш.

— Все едно да искаш да се откажа от дясната си ръка — отвърна той. — Какво си намислил този път?

— Слушай, да приспособим нещо като шейна и да теглим с нея камерата по дъното — предложих аз.

— Да опитаме — съгласи се Еджертън.

Спряхме се на една от подвижните леководолазни стълби. На единия си край перилата на стълбата имаха извивки като на детска шейна от деветнадесетия век. Еджертън привърза камерата и цилиндрите на светкавицата за перилата, Су приспособи нещо като водно крило, Ро окачи верига, която служеше за вертикален баласт, Симона прикрепи знамето на Националното географско дружество, Жирол украси шейната с изкуствени цветя, Дюган прикачи табелката R.I.P., а Дюма изпълни последните церемонии.

Спуснахме първата необикновена „шейна за дълбоководни снимки“ в една подводна равнина край Източен Тунис и я дърпахме по дъното в продължение на два часа. Съпротивлението върху металното въже бе слабо и ние помислихме, че шейната се е откъснала. Когато започнахме да прибираме въжето, Су го пипна с ръка и се усмихна.

— Струва ми се, че шейната е на мястото си! — каза той.

И наистина. Нашата приумица заедно с цветята, знамето и всичко останало се изкачи невредима на борда. Снимките бяха великолепни. Безброй нежни морски звезди обсипваха дъното и размахваха бодилчета. Подводната шейна цели три мили бе орала всред тях като истинско рало. Снимките се застъпваха една с друга и образуваха първата панорамна снимка на морското дъно.

В центъра за изследване и развитие на подводната технология в Марсилия Алина и Лабан остроумно проектираха специална шейна за подводни снимки, която можеше да преодолява препятствия и при прекатурване да се изправя сама. Тръбната рамка имаше дължина дванадесет стъпки и широчина пет стъпки. Отгоре, под формата на дъга, минаваше специална преградна тръба, висока шест стъпки. При движението си шейната наподобяваше морски рак, така че утайките, които се вдигаха след преминаването на плазовете, не замъгляваха полето пред обектива. В допълнение на това шейната се измъкваше сама, когато попаднеше на някое непреодолимо препятствие. Кабелът, с който теглехме шейната, бе прикрепен към задния край на единия от плазовете и извиваше напред към носа, към който бе привързан с тънки въженца. Така завързаната шейна теглехме напред, докато се натъкнеше на препятствие, което не можеше да преодолее. Тогава увеличаващата се теглителна сила опъваше тънките връзки на носа и теглителното въже повдигаше цялата конструкция нагоре.

В шейната за дълбоководни снимки вложихме всички наши познания. Едновременно теглехме седем шейни, три от тях заредени с кинокамери. Вземахме предвид обстоятелството, че може да изгубим някоя от тях, затова за икономия на средства шейните бяха направени от най-обикновени заварени тръби, на които монтирахме цилиндрите на апарата и светкавицата.

Тегленето на шейните по морското дъно изискваше съчетаното прилагане на мореплавателското изкуство и леководолазния опит. За да се дърпа с постоянна скорост от един до два възела, дежурният на мостика трябваше да взема предвид теченията на повърхността на водата. Той имаше телефонна връзка с един вече опитен мъж на кърмата, стъпил с бос крак върху въжето, с което теглехме шейната. Последният съобщаваше дали чувствува леките потрепвания на въжето. Това бе указание, че шейната се движи по самото дъно, а не плава над него. Специален динамометър отбелязваше моментите, в които шейната биваше блокирана на дъното. Тогава „Калипсо“ спираше, отпускахме повече въже и маневрирахме дотогава, докато шейната се освободи. Истинско чудо ни се струваше всеки път, когато шейната изскачаше невредима от вълните и оцеждаше игриво водата от тръбната си конструкция.

Шейната за дълбоководни снимки получи първата си сериозна задача при нашите проучвания през 1959 година във връзка с междуконтиненталния газопровод. Ориентирани с помощта на прецизни хидролокаторни измервания и радионавигация, шейните носеха на повърхността отделни снимки и кинофилми на равното дълго 115 мили трасе, което пресичаше дъното на Средиземно море. Никоя друга система фотоапарати не би могла да направи подобни снимки. Кинофилмите създаваха вълнуващото чувство, че човек пътува сам със скорост две мили в час по дъното на морето. Шейната играеше засега ролята на още неусъвършенствуван батискаф.

Както винаги, когато една нова апаратура за изследване на морето се окажеше успешна, шейната сочеше повече загадки, отколкото да обяснява интересуващите ни въпроси. При едно експериментално спущане на две хиляди стъпки дълбочина, на снимките морското дъно се оказа прорязано от канали, някои съвсем леко оформени, други дълбоки около една стъпка. Каналите приличаха на следи, оставени от остриетата на търговски драги, но в Средиземно море никой не спуща драги на такава дълбочина. Следите винаги бяха ориентирани напреки на наклоните подобно на географските хоризонтали. След редица снимки една от кинокамерите успя да хване един подводен орач точно по време на работа. Една полузарита в девствените утайки риба, дълга около тридесет сантиметра, въртеше енергично опашката си и копаеше права линия по дъното. Но кой земеделец копаеше по-дълбоките канали по дъното? Шейната все още мълчеше по този въпрос.

Шейната мълчеше загадъчно и относно друго явление, фиксирано върху филмите, заснети на дълбочина от две до четири хиляди стъпки — прясно изкопаните кратери, три до шест стъпки в диаметър и дълбоки около четири стъпки. Като наблюдавах тези дупки, във въображението ми изникваха големи животни, които свиват своите гнезда на дъното, в които зимуват или почиват след кръвопролитни битки. Филмовите находки отново ни подбуждаха да построим нови средства, с помощта на които да се спуснем до осеяното с кратери дъно и да останем дотогава, докато видим баснословните животни по време на работа.

Все пак на мен ми се струваше, че големите кратери са свързани с гигантските акули. През април по повърхността на Средиземно море може да се види как гигантската акула размахва мързеливо гръбната си перка. Тази изключително голяма акула има огромна паст и мощни зъби, които не използва. Тя се храни с планктон, който подбира с помощта на филтрационен механизъм в отвора на хрилете си. След като седмици наред се храни от изобилния пролетен планктон, в някой ден към края на май гигантската акула изчезва от повърхността. Очевидно всички тези полудремещи плувци не могат да се измъкнат едновременно през Гибралтар в Атлантическия океан. Аз съм склонен да вярвам, че акулите се оттеглят в големите дълбочини и вероятно се зариват в дъното за дълги периоди, по време на тяхното десетмесечно отсъствие от повърхността на морето.

Известна подкрепа на тази моя теория дойде от едно интересно откритие, направено в Северно море от доктор Х. В. Паркер и М. Босман. През зимата те хванали гигантски акули без ресни на хрилете си. Двамата изследователи направили извода, че след обилното хранене с планктон през пролетта и лятото акулите се завръщат затлъстели на дъното и там прекарват „период на почивка“, без да приемат храна. През това време на хрилете им се развиват нови филтри. Така те се подготвят за новия пролетен сезон, изобилствуващ на планктон.

Нашите шейни направиха очарователно пътешествие в Атлантическия океан по време на един преход на „Калипсо“ от Канарските острови до Ню Йорк. При Грейт метеор сий маунт спуснахме една от шейните. Това възвишение завършва с плосък конус, издига се на 15 000 стъпки от дъното и завършва на 430 стъпки под повърхността на океана. Грейт метеор и други подобни на него възвишения в Атлантическия океан, изглежда, са били острови преди години. Впоследствие ерозията е казала своята дума и те постепенно потънали под водата. Бермуда представлява подобно морско възвишение и е твърде вероятно в бъдеще да потъне под водата, както неговата сестра — върхът Чаленджър Банк, за който се предполага, че е потънал по същия начин.

Извадихме шейната, след като пресече върха на Грейт метеор. На снимките бе изобразено плоско плато, обрасло с гъста, ниска растителност от кремъчни водорасли, с миди и дребни корали. Едно друго възвишение, разположено в близост на Грейт метеор, подсилваше теорията за постепенно потъване. След преминаването на шейната през върха на морското възвишение Хиерес установихме, че ерозията го е превърнала в гола скала. Шейната бе преминавала над скални пукнатини, пълни с едри риби. Да се предполага, че това е характерно за цялата планина, би било напълно неправилно. Когато зад шейната връзвахме и драги, по наклона откривахме разнообразни животински форми. По източните и западните краища се простираха цели полета с бели или жълти кремъчни гъби, които растяха върху бял пясък и често имаха върху себе си вълнообразни белези. Измежду всички склонове, единствено южният е изграден от вулканическа лава и прилича на купчина отпадъци от някой металургичен завод. В тази ужасна пустош се мяркаха няколко високи горгонии. Най-голямата изненада, която ни поднесоха шейните, представляваше пълният контраст на геологическата, растителната и животинската обстановка в сравнително малък подводен участък.

Главната цел на нашето изследване с шейните в Атлантическия океан беше най-дългата планинска верига в света — Атлантическият хребет, който се простира буквално от единия до другия полюс и разделя океана на два басейна. Хребетът лъкатуши на половината разстояние между Европа и Африка, от една страна, и Америка, от друга, и следва приблизително очертанията на техните брегове. Той отговаря на старата, противоречива, но все още оспорвана теория за континенталното течение, предложена от Пенк и Уегенер. Върхове от Атлантическия хребет се издигат над водата при Азорските острови, скалите Сент Пол и остров Асеншън.

Лъкатушното било на планинската верига е дълбоко разсечено от една почти непрекъсната пукнатина, наречена Атлантически каньон, в който по всяка вероятност са разположени епицентрите на океанските земетресения. Прииска ми се да рискувам една от шейните в този изтормозен каньон.

Хидролокаторът на „Калипсо“ откри основите на Атлантическия хребет, които се оформиха върху диаграмите абсолютно така, както са описани от известните американски изследователи Морис Юинг и Брюс Хизън. Докато се движехме към най-високия връх, останалите по-ниски върхове се издигаха на височина минус пет хиляди стъпки. Следваше един стръмен склон, висок десет хиляди стъпки, който се спускаше отвесно към долината на каньона. Трудно може да допусне човек, когато пътува върху спокойното море, че някъде под него се простира цяла система от върхове и долини, потънали във вечен мрак.

Преди да спуснем шейните върху това неугледно игрище, трябваше да направим схема на дъното на каньона от една фиксирана точка в центъра. С тънка найлонова рибарска корда, която издържа тежест до шест фунта, спуснахме малка трирога котва на дълбочина единадесет хиляди стъпки. Котвата стигна дъното за един час. Завързахме края на найлоновата корда за една много малка, свободно плаваща шамандура, направена от пластмаса. На задната палуба мъжете напълниха голям балон с водород. Това е „китун“, който прилича на баражен балон, покрит с алуминиева амалгама за увеличаване на неговото радарно ехо. Моряци изтеглиха балона с гумена лодка, завързаха го здраво за пластмасовата шамандура и го издигнаха на 150 стъпки във въздуха. Сега дълбокото дъно и ниските части на атмосферата бяха закачени един с друг, за да окажат помощ на нашата група от шейни.

Около закотвения балон „Калипсо“ направи хидролокаторно проучване под формата на квадрат, всяка страна на който се равняваше на десет мили, и откри, че Атлантическият каньон е учудващо тесен. Ние никога нямаше да можем да измъкнем шейната от този дълбок каньон без хидролокаторната карта, която успяхме да направим само с помощта на балона.

Първата шейна бе съоръжена с цветна стереокамера. Теглехме я много внимателно. Морис Леандри, стъпил с бос крак върху опънатото четири мили в клисурата въже, ловеше неговите трептения. Пет часа по-късно издигнахме шейната във въздуха. От нея се стичаше вода. Шейната бе станала неузнаваема. Жълтата боя от рамката бе паднала. Самата рамка бе хлътнала на много места вследствие на получените удари. Въпреки това камерата на Еджертън и цилиндърът на светкавицата бяха останали незасегнати.

Стереоснимките вземаха направо дъха. Камерата се бе натъкнала на сцени от внезапно променяща се и объркваща обстановка, като че се е ровила из някой геологически атлас. Една снимка изобразяваше смесица от блокове, образувани от лава, нарязани като кристали, докато следващата показваше миниатюрна Сахара, последвана от сивите скали на Алпите, поръсени с белия сняг на утайките. В малкия заснет участък предметите създаваха впечатление, че са с големи размери, подобно творението на някой находчив японски архитект на паркове.

Шейната бе бродила из равнини, чийто най-горен пласт представлява чиста бяла утайка, която се наслагва със скорост около три стъпки за десет хиляди години, докато пространството зад нея оставаше черно и смесено със сгурия от вулканичен произход, като че изхвърлена от някой наскоро изригнал вулкан.

Водата на дъното беше изумително чиста и по снимките личаха подробности, разположени на петдесет стъпки от обектива. Някои снимки изобразяваха тесните, стръмни стени на каньона, в подножието на които се забелязваха големи базалтови камъни, падали през последните години отгоре. На две места снимките изобразяваха парчета от лава с формата на бъчвички, украсени с концентрични шарки, и изглеждаха като че току-що са изстинали след ужасното изригване, станало предишния ден. По размери и форми те толкова си приличаха, че долепени една до друга, можеха да се вземат за отломки от разрушена колона от някой храм на митическата Атлантида.

Заредихме нова шейна с кинокамера и я пуснахме три пъти на дъното на каньона, но и трите пъти все нещо се случваше, било на камерата, било на електронната лампа. Докато работехме, един немски пътнически кораб се вмъкна в нашия хоризонт и промени курса си, за да огледа увисналия над океана сребрист балон.

В Бермуда взехме на борда един научен работник, който разбираше и от леководолазно дело, и се отправихме на юг към банката Чаленджър. Това е плато на един подводен хълм, достигащ минус 150 стъпки. Нашият гост ни уведоми, че досега никой не се е гмуркал до банката Чаленджър, затова ние го поканихме да придружи Фалко и Давсо при „първото“ спущане. Хвърлихме котва на едно място, откъдето не се виждаше никаква земя. Пратих триото към дъното с акулоубежището, като ги посъветвах при плуване да не го изпускат от очи. На няколко стъпки от дъното Фалко позвъни и ние спуснахме клетката на това място.

Видимостта във водата се простирала в един радиус от стотина стъпки. Докъдето им стигал погледът, банката Чаленджър била осеяна с каменисти конкреции, вариращи на големина от слива до портокал. Само един предмет се отличавал от форма. Това бил някакъв блестящ предмет близо до котвата на „Калипсо“. Давсо се приближил към него. Ученият започнал да издава отчаяни звуци зад мундщука. Като оставил Фалко да разбере за какво се вълнува ученият, Давсо продължил към блестящия предмет. Обаче и Фалко започнал да вие и Давсо се върнал. Те влезли в клетката и позвънили да ги изтеглят горе. Когато ги изкачихме на палубата, ученият извади от устата си мундщука и извика:

— Това е едно съвсем ново заредено торпедо с магнитна глава. Моите бутилки са железни. Ако се бяха натъкнали на него, всички ние, в това число и корабът, щяхме да хвръкнем във въздуха.

— И котвата е желязна — отвърнах аз.

Попитах ги за мястото на котвата и торпедото. Разхлабихме въжето и започнахме да прибираме котвата. Тръгнахме веднага след като котвата се отдели от дъното.

— Давсо — казах аз, — морето е голямо, но в него има прекалено много проклети вещи, направени от човешката ръка.

„Калипсо“ се придвижи с намерение да направи опит да спусне няколко шейни в най-ниската точна на Атлантическия океан, падината Пуерто Рико, дълбочината на която е приблизително 28 000 стъпки. Спряхме се на север от Сен Жуан и късно още същия ден спуснахме малката трирога котва с балонната система. Спуснахме 30 000 стъпки найлоново въже при вятър, чиято скорост непрестанно се увеличаваше. През нощта балонът изчезна от екрана на индикатора. На сутринта от нашата океанографска планета нямаше и следа. Закачихме нов балон. Малко след това той започна да се издига нагоре, влачейки след себе си пластмасовата шамандурка. Хванахме приспособлението и навихме обратно найлоновото въже. Тогава открихме, че въжето е прекъснато на хиляда стъпки под шамандурката. Огледахме мястото на скъсването под микроскоп. То бе прекъснато под ъгъл от двете страни.

— Изглежда, че въжето е прекъснато с клюн, а не със зъби — забеляза Фалко.

— Сигурно насам се навъртат калмари, които не се интересуват от океанография — отвърнах аз.

В допълнение на силния вятър при падината Пуерто Рико срещу нас се опълчиха и рибите. Решихме да спуснем една от шейните, вместо да им даваме нов балон за игра. Нашият нов винч, най-голямото затруднение, с което трябваше да се справя бедният „Калипсо“, беше проектиран специално за дълбочините на Пуерто Рико, но все още не бе изпробван на подобна дълбочина. Тъй като тук не можехме да използваме еластичното найлоново въже за дърпане на шейната, послужихме си с конусообразно стоманено въже. Спуснахме завързаната шейна върху дълбокото седем мили дъно, но дърпането ни костваше доста усилия. При навиване на въжето при изтеглянето, породилото се напрежение заплашваше да сплеска барабана на винча. Заварките изпукаха, фланците на барабана се огънаха навън. Вятърът напираше силно. Все пак след няколко часа упорита работа успяхме да вдигнем шейната на борда на кораба. Целият филм беше черен, синхронизацията на апарата и светкавицата бе нарушена. В старанието си да научи нещо повече за океана човек трябва винаги да е готов за подобни горчиви резултати.

Отбихме се при Сен Жуан, където американската военноморска база възвърна нашето самочувствие. Те поправиха за кратко време винча и усилиха слабите места на големия барабан. Атакувахме канала за втори път в същото отвратително време. Спуснахме шейната на дъното и започнахме отново уморителното теглене на седемте тона стоманено въже и еднотонната шейна. С усилие успявах да държа кораба по начертания курс. След това вятърът измени посоката си. От северозападен той стана западен и по този начин усложни още повече нашата задача. Изчислих скоростта срещу препятствията. Ние въобще не се движехме. „Калипсо“ всъщност бе закотвен от шейната. Упорствувахме цял час без никакъв резултат.

— Вдигайте шейната! — извиках аз към кърмата.

С чувство на облекчение измъкнахме шейната. Еджертън извади филма и влезе в тъмната стаичка да го промие. Този път апаратът и светкавицата бяха работили нормално. Ние направихме през този ден първите снимки на най-голямата дотогава дълбочина — 27 885 стъпки.

Снимките на Пуерториканската падина изобразяваха плоско, покрито с утайки дъно, без дупки, бразди или кратери, които откривахме често по дълбоките места. На няколко кадри се появяваха чифт риби, дълги около една стъпка, които плуваха много близко до дъното. Те бяха пресекли полето на обектива няколко пъти.

Докато хората воюваха върху мятащата се задна палуба, за да вдигнат и последната шейна, аз стоях от лявата страна на мостика и хвърлях коси погледи към залязващото слънце. Вятърът пищеше в ушите ми и ми припомняше за нашите изпитания. В десетдневната битка за няколкото снимки бях повредил барабана на винча, теглех върху дъното камера, която изобщо не действуваше, закотвих, без да искам, кораба, загубих много часове в отпущане и прибиране на метални въжета, загубих един балон и 59 000 фута найлоново въже и един глупав калмар ми попречи да издигна нова радиолокационна цел. Заклех се пред западния вятър, че ще си проправя път през тази паяжина от въжета и ще превъзмогна измъчващата ни водна повърхност. Този път бях повече от сигурен, че изследването на големите дълбочини е работа само за хора, въоръжени със специални научни подводници.