Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (10)

Глава десета
Усмирени скали

През една топла вечер Луис Марден и аз се препирахме на задната палуба на „Калипсо“, който се бе упътил на юг през Индийския океан. Той гореше от нетърпение да се гмурне час по-скоро всред тропическите подводни скали и да направи снимки на възможно най-големия брой различни видове риби. Посочих една резка във водата:

— Това е летяща риба — казах аз. — След ден-два ще можеш да снимаш хиляди такива риби, без да се наложи да намокриш даже краката си. Наближаваме големия пояс от летящи риби, който загражда екватора. Те са големи колкото скумриите и скачат чак до палубата.

— Ти се шегуваш с мен — отвърна кореспондентът на Националното географско дружество. — Та те не могат да се издигнат повече от две стъпки над повърхността на водата. В Карибския залив съм виждал много такива риби.

Едва изказал тези думи, Марден политна назад от неочакван удар в главата. Върху палубата се мяташе една половинфунтова летяща риба. Заведох Луис до едно огледало и му показах полепените върху зачервената подутина на челото му люспи от риба. Едва бе затихнал смехът от неудобното положение, в което изпадна Луис, и от каютата на Мал долетя ужасен вик. Една летяща риба успяла да се промъкне през илюминатора и да падне точно върху лицето му, така както си спял. На другата сутрин събрахме от палубата около десет фунта риба и я приготвихме за закуска.

Летящата риба прилича досущ на обикновените риби, като изключим характерната асиметрична опашка. Разгърнете ли гръдните ѝ части, ще видите дългите прозрачни, металносини криле, които понякога проблясват с най-различни оранжеви оттенъци. През деня летящата риба рядко връхлита върху морските съдове, тя даже ги отбягва. Нейният летеж, изглежда, винаги е причиняван от набезите на някой хищник. От подводната камера ние също ги наблюдавахме като хищници. Рибите плуваха непосредствено под повърхността на водата и белите им кореми почти се губеха на фона на блестящия покрив. Подплашеха ли ги, те увеличаваха рязко скоростта си и пробиваха повърхността на водата.

Останалото можехме да следим и от палубата. Като се покажат над повърхността, те разперват криле и малко ги огъват, за да улеснят излитането. Дългата долна част на опашката остава във водата и гребе бързо като весло, за да помогне на рибата да увеличи скоростта на излитането. Те летят срещу вятъра, близо до водата, където земното привличане улеснява летежа. Летящата риба не размахва криле като птиците. Тя е като безмоторен самолет с прикачен „извънбордов двигател“, който потопява по време на полет няколко пъти във водата. Много пъти сме наблюдавали как летящи риби са преминавали разстояния, дълги повече от шестстотин стъпки. Рибата използва последния порив от своята движеща сила, за да измами преследвача си относно мястото на влизане във водата. След като е летяла продължително време право напред, тя сменя посоката под прав ъгъл на духащия вятър, а има случаи, когато се връща обратно по посока на вятъра, дотам, където е принудена отново да се гмурне под водата.

Летящата риба се размножава много, въпреки непрестанните атаки на бързоходните неприятели като каранксите и корифените, които я преследват през деня, и тиканите като че от реактивен двигател калмари през нощта. По време на летеж тя е изложена на нападенията и на морските птици, които кръжат с неприятелски намерения, когато подводните преследвачи я изгонят във въздуха. И все пак видът преуспява в живота, независимо от непрестанните агресии от въздуха и водата.

През зимата на 1955 г. „Калипсо“ плаваше от мадагаскарското пристанище Диего Суарес до Алдабра. Пътуването сред югоизточните пасати бе трудно и изтощително. Реших да се подслоним за три-четири часа при Асампшън, най-южния остров от Алдабраската група, да измия пласта сол от палубата и да дам възможност на измъчените от работа хора да си отдъхнат, преди да се вмъкнем в големия атол, където не ни очакваше нищо друго, освен напрегнато внимание, познато ни още от първото посещение на този недружелюбен към корабите остров. Картата сочеше, че можем да се укрием от пасатите на западния бряг на Асампшън в залива, образуван в извитата като крив ятаган суша. Дълбочината също беше подходяща за хвърляне на котва. Като се люшкахме в разпенените води, видяхме високи палми, които накланяха върховете си под напора на силния вятър. От бушуващите вълни „Калипсо“ навлезе в спокойни води. Върху успокоената палуба подухна лек зефир. Бяла пясъчна ивица обгръщаше залива в полукръг. Застаналият на носа Фалко извика:

— Водата е като кристал!

Откъм кърмата дочух свистене на въздух. Жан Делма пълнеше вече тройните бутилки. Пуснах котва близо до брега на дълбочина шестдесет стъпки и обявих, че първо ще огледаме мястото, а след това ще потеглим към Алдабра.

Делма се спусна пръв под водата. Под огледалната повърхност пред очите му се разкрили огромни простори, каквито не бил виждал дотогава в подводния свят. Видимостта се простирала на двеста стъпки във всяко направление. Делма беше с „Калипсо“, когато посетихме подводните скали на Червено море, а също и при Антикитера и Алдабра, но всички тези места не можели да се сравнят с онова, което предлагали на човешките очи подводните скали на Асампшън. Коралите били разкошни, а рибите безброй и непознаващи чувството на страх. Те заобиколили Делма на огромни стада, оцветени във всички тонове, които може да си представи човек. Той се изкачи на палубата и като се движеше тромаво под тежестта на своите доспехи, изрече разгорещено:

— Хайде вместо да ходим до Алдабра да останем тук! Само тук можем да се сприятелим с рибите. Предупреди леководолазите да не носят никога със себе си оръжие, нито да плуват бързо или да правят заплашителни жестове. Никакъв динамит! А сега да занесем храна на рибите. Ела да видиш какво ще стане.

Преди да успея да кажа каквото и да било, новоизлюпеният свети Франсиз Рибарски отиде в кухнята и започна да дроби останките от обяда, за да ги занесе на рибите. Марден се върна с втората група леководолази. И той бе завладян от същия възторг.

— Жак — обърна се той към мен, — просто невероятно! Всичко се е обърнало с главата надолу. Опитвам се да снимам рибите в по-крупен план, а те се приближават и застават точно на фокус. Аз тръгвам назад, а те с мен!

Третата двойка — ветераните Дюма и Фалко, които винаги са били обективни в преценките си — излязоха от водата, захласнати от възторг. Те само бръщолевеха и нито един не успя да ми обясни спокойно какво е видял. Реших сам да сляза долу.

Спуснах се по стълбичката под водата и преди още да бях пуснал ръката си от перилото, бях покорен от рифа на Асампшън. Изкачих се горе и обявих, че оставаме дотогава, докато изразходваме прясната вада. Някой веднага предложи:

— Да определим дажба. Така ще може да останем повече!

Първите подводни плувци във водите на Асампшън са Алберт Фалко, Фредерик Дюма, Емил Робер, Луис Марден, Анри Пле, Октав Леандри, Жан-Луи Тейшер, Луи Мал, Пиер Гупил, Едмонд Сешан, доктор Дени Мартен-Лавал, Симона, Делма и моя милост.

Структурата на острова е класическа. На двеста-триста стъпки от белия пясъчен бряг се простира плитък бариерен риф, преливащ в слънчеви лъчи и танцуващи тонове. Той пропада рязко надолу и се превръща в безпорядък от коралови образувания и кухини, заемащи около двеста стъпки, след което следва равнина, осеяна с утайки, която се губи от погледа в океана. Всеки сантиметър от този склон представлява несравнимо красиво гледище, най-пищната колекция от корали, която човек може да очаква в подводните скали в която и да е част от земното кълбо. Край брега, скупчени в мирен безпорядък, плуват почти всички видове риби, които сме срещали на хиляди други места, а така също и множество съвършено непознати. Някои от тях не са въобще познати и на науката. Между подводните обитатели цари атмосфера на взаимен интерес и доверие. Изглежда, че тук борбата за съществувание е прекратена отдавна и в сърцето на океана е основано първото царство на мира.

През последвалите четиридесет дни тринадесетте леководолази прекарваха толкова време с рибите, че всички измършавяхме и едвам набирахме сили да се измъкнем по стълбата, да хапнем и да легнем да спим. В същото време горяхме от нетърпение да се спуснем отново. Кожата ни се покри с опасни рани. Чувствувахме непоносим сърбеж от коралите и ухапванията на невидими сифонофори. Делма, когото наричахме „Тонтон“, го втресе. Той трепереше и тракаше със зъби няколко часа, след което отново се спущаше под водата. Лекарят не успя да определи заболяването, което нямаше нищо общо с маларията. Тогава ние го нарекохме „тонтонизъм“. Не след дълго и останалите един след друг прекарахме „тонтонизма“, който, изглежда, бе някаква морска алергия.

Тук-там по дъното стърчаха пясъчни конуси, високи от шест до дванадесет инча, които от време на време изригваха подобно на миниатюрни вулкани. Вероятно в тях се криеха някои животни. Легнал по корем на дъното, Марден търпеливо чакал да заснеме някое от изригванията. Всички „вулкани“ около Марден избухвали, само „неговият“ бездействувал. След няколко дни на изчакване слязох долу да разбера какво го задържа толкова дълго на едно място. Легнал на дъното, той бе впил пълен с неприязън поглед към един бездействуващ „вулкан“. Посочих един близо до него и щракнах с пръсти. „Вулканът“ изригна. Когато се изкачихме на борда, Марден помоли да му открия тайната.

— Удивително съвпадение, нищо друго — отвърнах аз. След нови часове, изпълнени с голямо търпение, Марден най-после успя да направи дългоочакваната снимка. Разровихме няколко от могилките с намерение да открием причинителя на тези изригвания, но напразно. Животинчето вероятно се оттегляше в подземни галерии, до които не можехме да стигнем, като ровим с ръце.

Емил Робер, едър марсилски сладкар, станал сега професионален леководолаз, беше помощник, телохранител и хронометрист на Марден. Веднъж Робер изплува на повърхността след едно посещение на рифа и описа някаква малка рибка, която изчезнала, преди Марден да успее да я снима. Рибката била покрита с правилно разчертани керемиденочервени и бели квадратчета и приличала досущ на шахматна дъска. Разказът на Робер за „шахматната рибка“ беше посрещнат с ехидни забележки по адрес на дълбочинното опиянение. Нашето неверие го възмути и когато слизаше под водата, той молеше останалите да търсят заедно с него „шахматната рибка“. Но тя като че потъна вдън земя и това направи закачките още по-солени.

Един ден аз снимах един епизод за подводен кинофилм. Големите прожектори обливаха с ярка светлина една черна горгония. Всички леководолази помагаха при снимките. Изведнъж Робер започна да мучи силно. Над главата му се издигнаха големи въздушни мехури и той приличаше на смешник от комичен филм. Той сочеше с пръст към едно клонче на черното дърво. Там стоеше една риба, дълга около три инча. По тялото ѝ имаше идеално очертани квадрати като застлан с разноцветни плочки под. След този случай мисля, че бих повярвал на всеки, който дойде от рифа и ми каже, че е видял октопод с жокейска шапка и пура в устата. Описахме „шахматната риба“ на едни морски биолози, но никой от тях не бе и чувал за съществуванието на подобно същество.

През време на своя продължителен престой при рифа на остров Асампшън „Калипсо“ се превърна в своего рода подвижен остров, който привличаше тълпа от зяпачи. Всеки ден при залез-слънце цели пасажи млечни риби, дълги две стъпки, приближаваха кораба и започваха да кръжат около него в строго геометрични групи, като държаха главите си над водата. Най-малкото вмешателство на човека — вик, светлинна или пък появата на леководолази по стълбата — мигновено прогонваше това свенливо множество от очи и тънки, вдигнати нагоре устни.

По време на нашите скучни спирки за декомпресия, на десет стъпки под „Калипсо“ забелязахме една самотна баракуда, дълга около четири стъпки, която винаги дебнеше нещо встрани и никога не се приближаваше до нас. Правеха ни впечатление и трите дузини прилепала, залепени по кърмовите части на кораба още по времето, когато на цели две хиляди мили оттук убихме техния гостоприемник акулата. Рибата паразит явно се хранеше от хранителните остатъци, които изхвърляхме зад борда. Докато стояхме на мястото за декомпресия, ние брояхме прилепалата и установявахме, че всеки ден една-две от тях напущаха кораба. Къде се дяваха тези риби? Когато остана само една дузина, Фалко започна да се спуща под водата точно по време на изгрев-слънце, за да разгадае тайната. Той бе възнаграден с гледка, която никой от нас не бе наблюдавал по време на хилядите прекарани под водата часове.

Фалко излезе от водата и още мокър, се появи до масата в трапезарията, където закусвахме.

— Видях как баракудата отнесе едно прилепало — каза той. — Намирах се на около стотина стъпки от кораба, когато баракудата се стрелна към кърмата и захапа прилепалото. Бързо приближих. Тя бе разкъсала прилепалото на две и поглъщаше едната половина, после се отдръпна, като отнесе напреки в устата си другата половина.

Ето каква била работата! „Калипсо“ бе приютил баракуда, която нарушаваше нашето обещание да не убиваме, докато сме в Алдабра.

— Вземи си арбалета! — казах аз на Фалко.

Той се потопи и с един-единствен изстрел изпълни смъртната присъда над баракудата.

Баракудите се славят с три противни особености — със своите зли, заплашителни муцуни, с неприятния навик да плуват съвсем близо зад петите на човека и с твърде неприятната канибалска слава. Последното е по-скоро предположение, произхождащо от тяхната първа особеност. Все пак… Веднъж, това бе в самото начало на нашата работа при Асампшън, на шестдесет стъпки дълбочина снимах в едър план посетителите на един разкошен коралов хотел. Лентата свърши и аз подадох камерата на моя помощник да я занесе горе, понеже реших да използвам останалия въздух за една малка разходка.

Отпратих помощника с очи и обърнах глава. Пред мен се бе изпречила цяла стена от средни по големина баракуди. Погледнах нагоре, после надолу, встрани! Маската ограничава зрителното поле подобно наочниците на конете. Живата стена се издигаше от дъното до самата повърхност на водата. Бях сам и с голи ръце. Обзе ме внезапен страх. Никога не обръщахме внимание на баракудите, дори ги обявих в печата като безопасни за подводните плувци. Сега, изправен срещу тях, не бях сигурен в моя извод. Не беше изключено баракудите да притежават психологията на тълпата, която можеше всеки миг да ги подтикне към внезапно и непоправимо действие.

„Престани да се страхуваш! — казах аз на себе си. Скрий се в рифа!“ — Обърнах се. Завеса от баракуди скриваше рифа от погледа ми. Сърцето ми започна да удря като чук в гърдите. Направих пълен кръг. Намирах се в пълно обкръжение от диви животни, които се въртяха с недоброжелателни намерения. Живата стена имаше дебелината на три или четири риби, поставени една до друга. Тя закриваше всичко от погледа ми. Нямаше никакъв изход. Потънах неподвижно до дъното на „кладенеца“, като пазех остатъка от въздуха си. Големият сребрист цилиндър се завъртя няколко пъти плавно около оста, образувана от издишаните мехурчета, след това се разви и се превърна в завеса от рибени опашки, която се дръпна в западна посока.

При своето първо спущане под водата при Асампшън Марден срещнал един мероу, тежък около шестдесет фунта, с кафяв цвят и постоянно променящ се светломраморен оттенък. Голямата риба се насочила към Марден и той се приготвил да ѝ направи снимка. Мероу побутнал с нос чантата с лампичките за светкавицата. Луис се дръпнал, за да хване рибата на фокус. Тя го последвала, като този път проявила интерес към блестящите части на апарата. След няколко дръпвания назад Марден най-после успял да я снима и тръгнал да дири други обекти. Рибата обаче не се отделила от него. Тя непрестанно душела фотографа и неговите блестящи принадлежности. Луис намерил друг подходящ обект, но голямата риба непрекъснато се пъхала отпред и пречела на снимката. Леководолазът се отместил встрани и все пак успял да направи снимката. Когато извадил използваната крушка от светкавицата, рибата се опитала да я погълне.

След като Марден разказа за своите преживявания, Делма и Дюма веднага се отправиха към царството на мероу с платнена торбичка, пълна с накълцано месо. Голямата риба се приближила и до тях. Леководолазите хвърлили малко месо във водата. Разтворила се огромна паст и парченцата месо изчезнали подобно на ято птички в тъмен тунел. Леководолазите направили опит да хранят рибата с ръце. Тя поела храната, без да им нанесе ни най-малка вреда. По време на тази първа среща те научили рибата на различни акробатични трикове, като за награда ѝ давали храна. Те кръстиха умното животно Одисей.

Одисей стана наш неразделен приятел. Той ни следваше навсякъде и понякога дружелюбно захапваше нашите перки. Когато след дълбоки спущания се спирахме за декомпресия на тридесет стъпки дълбочина и се държахме за разграфеното въже, Одисей разсейваше нашата скука, като се въртеше непрестанно около нас. После ни изпращаше до леководолазната стълбичка и обикаляше дълго под самата повърхност на водата. Изправяше се на опашката и се държеше като малко момченце, което тъгува за своите приятелчета, които са извикани на обяд. Одисей бързо научи нашата дневна програма. Сутрин рано той бе вече при стълбичката и чакаше първата смяна леководолази. Слизаше бързо с нас, защото знаеше, че лудориите му ще бъдат възнаградени с месо от платнената торба.

Одисей е първи братовчед на merous, наш познат от Средиземно море. След като вече двадесет и пет години е подложен на преследване под водата, merous изпитва сега недоверие към човека. През време на първите слизания с дихателни апарати той приближаваше и ни разглеждаше подобно на Одисей. Но в нашите води харпуните завинаги отнеха възможността за близка връзка с този род риби. По-рано в Алдабра срещнахме друг целомъдрен мероу, който може би е близък с Одисей. Той живееше в едно голямо черно коралово дърво, което извадихме на повърхността. Рибата наблюдаваше нашите действия. Прекарахме въже около дървото, направихме примка и го повдигнахме нагоре с помощта на най-голямата макара на „Калипсо“. Рибата придружи бавно издигащото се нагоре дърво с нервни движения. Няколко пъти се спусна на дъното, оглеждаше мястото, на което стоеше дървото, след това се издигаше отново до него. Когато нейният дом излезе от водата, тя изпадна в униние.

Одисей живееше заобиколен от големи удобства. Ние открихме неговия апартамент, който се помещаваше в една дълбока пукнатина на кораловата скала. Тя едва го побираше, но за сметка на това имаше два входа, което осигуряваше неговата безопасност. Леговището се намираше на тридесет стъпки дълбочина. Пред него се простираше посипана с бял пясък тераска. От непрекъснатите влизания и излизания входовете бяха като полирани. На вратата липсваше само табелката с неговото име.

Когато се намираше в добро настроение (а той се отличаваше с непостоянен нрав), Одисей разрешаваше на всички да го галят и да го чешат по главата. Като прикриваше отчасти торбичката с месо, Дюма заставаше във водата и започваше да се върти в бавно валсово темпо. Одисей тръгваше след примамката и се включваше в танца. Дюма подхващаше валса на другата страна и Одисей тозчас го последваше. Всичко се изпълняваше така леко и ритмично, че успяхме да филмираме този чуден валс.

Понякога Одисей нямаше настроение. Марден или Мал подготвят нещо за снимане, а той се вре пред обективите и пречи. Тогава те го гонеха с нервни движения на ръце. Той си отиваше и „тръшкаше вратата след себе си“. И наистина при своето рязко оттегляне първият удар на опашната му бе толкова силен, че произвеждаше ясно различим бумтеж. Този ефект вероятно се дължеше на кавитацията. Той негодуваше също така, когато забравяхме да занесем торбичката с месо. Разсърдеше ли се, той се оттегляше на тридесетина стъпки разстояние от нас, което спазваше даже когато правехме опит да се доближим до него. На следната утрин обаче, забравил всички обиди, той отново ни чакаше край леководолазната стълбичка.

Делма разработи специален начин за хранене на Одисей, защото тази процедура изискваше все пак внимание. Едва извадил парчето месо от торбичката, огромната паст се отваряше и връхлиташе върху него. Мероу няма истински зъби. Устата и гърлото му са осеяни с малки, твърди израстъци, които сигурно няма да оставят ненаказана ръката, която попадне между тях.

Една сутрин Одисей проведе неочаквано и светкавично нападение. Той измъкна торбичката от ръцете на Делма и я погълна цялата, след което си отиде по най-безсрамен начин. Той отлично съзнаваше, че храна повече няма да има.

На следната утрин Одисей не се яви на обичайното си място до стълбичката. Той не се мярна и долу, край нашето подводно студио. Следобед леководолазите се пръснаха да го търсят. Най-сетне го намериха легнал на пясъка пред своето жилище. Хрилете му се издуваха и свиваха неестествено бързо, подобно гърдите на болен човек. Той не прояви никакъв интерес към нас. На следната утрин той все още беше „на легло“. Откраднатата торбичка бе причинила сериозно и опасно нарушение на функциите на храносмилателната му система. Посъветвах се с доктор Мартен-Лавал. Той смяташе, че стомашната задръжка може да се окаже фатална за Одисей, затова ни посъветва да го държим под наблюдение. На третия ден заварихме рибата легнала на едната си страна — виждаше се, че се намира в критично положение. Изкачих се горе и помолих доктора да предприеме нещо. Това бе най-необикновеният случай в лекарската практика на Мартен-Лавал. Тъй като не можеше да пренесе своя пациент в операционната, той се приготви да го оперира в неговата „спалня“. Лекарят приготви наркотици, скалпели, хирургически щипки, конци и игли, за да зашие раната, след като извади торбичката от стомаха на Одисей. Мартен-Лавал избра трима леководолази за асистенти при операцията. Приготовленията приключиха по тъмно и ние легнахме да спим, като се надявахме, че Одисей ще издържи до утрото.

Едва се разсъмна и разузнавателната група се пъхна под водата. Одисей бе изчезнал от терасата. Леководолазите се пръснаха наоколо да го търсят. По едно време Фалко почувствува, че някой го дърпа отзад за ремъците на дихателния апарат. Това бе Одисей, който съобщаваше, че вече всичко е наред. Той отново бе весел и гладен. По някакъв начин той бе успял да се избави от торбичката.

Решихме, въпреки желанието си, че „Калипсо“ не може да отлага пътуването до Алдабра с години, затова се отправихме на четиридневна екскурзия до големия атол. На излизане от залива срещнахме лодка, в която седеше един от четиримата жители на остров Асампшън. Той ни показа своя улов — един огромен мероу, тежък около шестдесет фунта. Нямаше съмнение, че това е Одисей. Нашето пътуване до Алдабра бе потопено в скръб. Около масата се изказаха много мисли за разрушителното въздействие на човека върху природата. Ние, хората, бяхме отвратителни. Одисей никога нямаше да израсне толкова голям, ако не притежаваше чувството да отбягва въдиците. Но именно ние го научихме да се сближи с човека. Ние го хранехме с ръце и така станахме причина да клъвне коварната примка.

Завърнахме се при Асампшън с настроение, коренно различно от изпълнените с трепети дни при неговото откриване. Без Одисей подводната страна на чудесата нямаше да бъде така привлекателна. Докато правех маневри до мястото, на което хвърляхме котва, Фалко не можа да устои на нетърпението. Скочи от борда с маска и перки и се отправи към вълшебния риф. Перките му изпляскаха на повърхността и той се скри под водата. След малко изскочи от водата като обхванат от истерия делфин и изрева:

— Одисей е жив!!!

Въпреки че Одисей беше бекяр, на около стотина стъпки от двете му страни живееха два по-малки мероу. Те изобщо не се интересуваха от хората. Когато опознахме района, ние забелязахме, че нито една от трите риби не се осмелява да навлезе в територията на другата. Те бяха глави на три отделни княжества. Когато се доближавахме до края на владението му, Одисей спираше на самата граница и се отказваше да ни придружи по-нататък. Едва преминали невидимата граница, ние се натъквахме на новия владетел, който охраняваше своята територия. Не успяхме да станем свидетели на нито един граничен инцидент, но чувствувахме, че такива съществуват. Спазването на собственическите права не се отнасяше за другите две по-малки риби, които преминаваха свободно граничните зони. Тяхното отношение към леководолазите не можеше да се определи предварително. Обикновено те се държаха с подчертана неприязън, но имаше случаи, когато бяха учтиви. Бяхме сигурни, че това са женски екземпляри. Веднъж ги открихме до Одисей. Увъртаха се по един доста показателен начин. И трите риби имаха чисто бял цвят.

Направихме опит да храним и други обитатели на рифа и всички приеха това с охота. Плувахме наоколо и като сеячи разпръсквахме накълцаното месо от една торба. Това привличаше хиляди риби, особено златистите красавици луцианус, които ни следваха по петите и кълвяха небесната манна. Одисей наблюдаваше нашите действия с растящ гняв. Той се нахвърляше на торбичката, хапеше ни за перките, дърпаше ни за гащетата и като размахваше голямата си опашка, разпръскваше по-малките риби.

Искахме да заснемем тази златиста навалица, която следваше над рифа човека риба, но Одисей непрекъснато пречеше на снимките. Той се въртеше пред обектива и блъскаше ту камерата, ту прожекторите. Фалко измисли един начин да се отървем от него, без да става нужда да го удря по муцуната и да засяга неговото amour-propre^[1]. Ние сглобихме акулоубежището и го спуснахме на дъното. Одисей следеше с интерес наместването на жълтата клетка и отварянето на вратата. Делма примами рибата с ръка към вратата и Одисей влезе вътре. Вратата хлопна зад затворника.

За назидание Делма започна да храни цяла тълпа луциануси пред клетката, току под самия нос на мрачния Одисей. Но съвестта не му позволи да мъчи повече своя приятел, затова реши, че докато се намира в затвора, Одисей трябва да получава специална храна. Това се случи в деня, в който Фалко уби баракудата, която крадеше прилепалата. Мислехме си как ли ще се отнесе Одисей към двадесетфунтовата баракуда, голяма почти колкото него, но чувствително по-тънка. Занесохме долу все още кървящия мародер и тикнахме главата на дългата риба през решетките. Без ни най-малко колебание Одисей налапа повече от половината от тялото на баракудата, като остави опашката да стърчи от устата му. Изглежда Одисей намираше всичко това съвсем в реда на нещата, защото часове наред остана в това състояние. Когато привечер се изкачихме горе, приблизително една трета от тялото на баракудата все още не беше погълнато. Затова пък на сутринта от баракудата не бе останало нищо. Чудно как Одисей успя да се справи с рибата! Твърдата като дървена дръжка на метла баракуда очевидно не можеше да се огъне в стомаха му и главата ѝ сигурно бе опряла до края му. Чисто и просто стомашният сок постепенно разтваряше главата, костите и всичко останало. Като се освободеше място, Одисей поглъщаше останалата част.

Одисей стоя затворен три дни, през които приключихме снимките. Най-сетне отворихме вратата на неговата клетка. Той гледаше с интерес, но не прояви никакво желание да излезе навън. Напразно Делма махаше ръка с примамка. Разбрахме, че нашият приятел предпочита да не напуска клетката, където получаваше обилна храна. Фалко влезе при него и буквално го изтика навън. Одисей излезе навъсен, като едва се тътреше. Тялото му бе затлъстяло и обезформено.

Когато изтекоха пет седмици от престоя ни при рифа, нашият готвач Анен ме предупреди, че храната е на привършване. Той категорично отказваше да дава повече месо за храна на рибите и Делма и Дюма започнаха тайно да измъкват дневните дажби на Одисей. Те ходеха на лов за миди тридакни и после смесваха тяхното месо с остатъци от нашата храна. На минаване край кухнята гладните калипсовци с удивление виждаха как двама луди кълцаха станалото вече рядкост на борда месо, за да го дават на рибата. Леководолазите съвсем се изтощиха. Всички ни друсаше „рифова тресна“, но никой не желаеше да тръгваме. Имахме прясна вода само за още една седмица.

Шест дни по-късно Анен ми докладва, че месото се е свършило. Тъй като се налагаше да тръгваме, реших на прощаване да си направим истинска гощавка. Помолих Делма да хване една хубава тлъста риба. Слязохме заедно под водата. Одисей също се присъедини към нас. Чувствувахме се като ловци, тръгнали на лов с куче. Делма избра един черен мероу и натисна спусъка на харпуна. После всичко стана така светкавично, че в първия момент не схванахме нищо. Одисей достигна рибата едновременно с летящия харпун и в следния миг черната опашка и четирифутовият харпун стърчаха от устата му. Делма опря крак в главата на Одисей и успя да извади харпуна. Той освободи място и Одисей погълна нова част от рибата. Сега от устата му се подаваше само връхчето от опашката.

Завърнахме се на „Калипсо“ и съобщихме на гладната команда, че нашият любимец е изял техния обед. Делма и аз се удивихме от бързия рефлекс на Одисей. Седмици наред той ни следваше с тромаво плуване. Той загатна за своята сила и бързина, когато удряше гневно с опашка или когато открадна торбичката с месото. Сега видяхме как светкавично може да действува, когато някой от подводните обитатели се намира в беда. Това е един от най-важните закони на подводните джунгли. Да се улови здрава риба в триизмерния подводен свят е трудна задача, но за ранените обитатели милост няма.

На края на шестата седмица от нашия престой при рифа на Асампшън всички заприличахме на чували, пълни с кокали, зъбите ни тракаха от „тонтонизма“, телата ни бяха покрити с болезнени рани. Очите на леководолазите все още блясваха от възторг при мисълта за следващото спущане, но в този възторг се вмъкваха нотки на нещо налудничаво. Край на играта! Повече не биваше да оставаме.

— Да вземем Одисей с нас — предложи Делма.

Предложението бе посрещнато с бурно одобрение. Боцманът смяташе да направи брезентов басейн на задната част на кораба. Аз обаче се противопоставих. Във Франция Одисей го очакваше или доживотен затвор в някой аквариум, или трябваше да го пуснем в морето. Той по всяка вероятност не бе навикнал на по-студена вода. Отгоре на всичко това бе свикнал толкова много с хората, че щеше да стане лесна плячка на първия въоръжен с харпун леководолаз. Когато кабестанът започна да издига с грохот котвената верига, ние се спуснахме за последен път, за да се сбогуваме с нашия приятел.

Четири години по-късно, когато Одисей стана филмова звезда на нашия филм „Светът на мълчанието“, един тръгнал на околосветско пътешествие кораб се отбил в залива на Асампшън. Няколко леководолази се спуснали във водата да търсят Одисей. След това ни съобщиха:

— Одисей е жив и здрав. Много лесно го познахме. Той веднага се приближи до леководолазите.

Може би някой ден отново ще отидем да го видим. Той е такава необикновена риба, че заслужава да се вдигнеш от другия край на света, за да я видиш.

 

 

Морското дъно около Асампшън е осеяно с морски краставички (холотурии). Видяхме тук много такива видове, които събират с търговска цел, сушат и изпращат на Изток, където ги считат за голям деликатес. Те достигат на дължина до две стъпки. Морската краставичка има тлъсто, кафяво на цвят и подобно на маншон тяло, покрито с тъпи бели иглички. Робер донесе една от тях на борда и я вдигна нагоре, за да я снима фотографът. Тогава от морската краставичка се посипаха всичките ѝ вътрешности. Заедно с органите изскочиха и две тънки живи рибки, дълги около една стъпка, които се замятаха отчаяно върху палубата. По тях не личаха никакви повреди, причинени от стомашния сок. Те не бяха унищожени от морската краставичка, защото това бяха нейните компаньони, бисерните риби. Те живеят във вътрешностите на морската краставичка. Повечето от изследваните холотурии имаха поне по един квартирант.

На морското дъно наблюдавахме твърде странния начин, по който една подплашена бисерна рибка влезе в морската краставичка. Тя не влиза обаче през устата. Бисерната рибка поставя опашката си в ануса на своя гостоприемник и като извива тялото си, навлиза заднешком в нея. Морската краставичка се храни, като всмуква пясък, от който филтрира дребни микроорганизми. Едва ли тази рядка кашица е достатъчна да изхрани, освен това, и две риби. Ние смятаме, че бисерната рибка прекарва по-голямата част от деня в краставичката, а нощно време излиза на лов.

Фалко е наблюдавал един необикновен ритуал на средиземноморските морски краставички, които са по-дребни в сравнение с вида, населяващ Индийския океан. Ежегодно, в точно определен ден на април, майсторът на подводния спорт слиза сутрин всред зелените тревни прерии на Сормиу, за да наблюдава открития от него годишен обред. Цяла година холотуриите лежат по морското дъно, разхвърляни като непотребни парчета тръби. В този пролетен ден, точно по обед, една от морските краставички се изправя вертикално, протяга се, изтънява тяло и започва да се поклаща назад и напред подобно на кобра, която танцува плавно под звуците на музиката, изпълнявана от факира. Изведнъж всички краставички се изправят и започват да се поклащат в такт с първата. Те се събират по двойки и започват да разтягат телата си, които стават все по-тънки и по-тънки. Неочаквано от най-горните им краища се отделя бяла, подобна на мляко течност, която се разтваря във водата. Холотуриите отново полягат. Деветдесет секунди по-късно те отново се надигат и повтарят танца и отделянето на бялата течност. Това се повтаря в продължение на повече от час. Очевидно за това време запасът от бялата течност се изчерпва. Това сигурно е брачна церемония.

През следващата седмица холотуриите на Сормиу са много активни. Те се тъпчат с водорасли, начупени черупки и пясък. След това отново изпадат в своята обичайна, апатия, която продължава до настъпването на следващия вълшебен априлски ден.

Фалко се натъкна на друго загадъчно явление, когато се спусна заедно с Филип Кусто край скалистия бряг на Мадейра. Те пресичали на дълбочина от сто стъпки една тъмна равнина, посипана с пясък, когато забелязали кълбо от кафяви и тънки като моливи стъбла, високи около осемнадесет инча. Краищата им били завъртени като въпросителни. На квадратен ярд се падали по около двадесетина подобни кълба. На пръв поглед изглеждало да са водорасли, но когато се приближили, те открили, че водораслите се движат като живи, и разбрали, че това са червеи.

При приближаването на леководолазите създанията се заровили в пясъка. Фалко и Филип се повъртели известно време над мястото. Някои от животинчетата подали глави от пясъка. Фалко забелязал, че те имат едва забележими очи и уста. Останалите също се изправили и огънали дългите си тела по посока на течението.

Гюнтер Мол, уредник на музея в Мадейра, не успя да определи животното по описанията на Фалко и ни помоли да му занесем няколко екземпляра. Когато се опитахме да ги изровим с ръце, те ни изпреварваха и се заравяха по-бързо. С голяма неохота възпламенихме към тридесет грама динамит и така се снабдихме с нужните екземпляри. Когато ги видя, Мол възкликна:

— Та това е змиорката Heteroconger longissimus! За, двадесетте и пет години, откакто съм тук, съм виждал само две. Бяха ги хванали на повърхността на морето.

— А по дъното има милиони — каза Филип.

 

 

Кабелите на камерите на Еджертън ни дадоха възможност да се запознаем с редица интересни животни. Веднъж в Тиренско море „Калипсо“ се движеше без посока с привързана под него камера. Ние плувахме из водата само с маски. Видимостта по продължение на кабела, на чийто край на шест хиляди стъпки съскаше камерата, бе повече от сто стъпки. По едно време забелязахме как нагоре по кабела започна да се изкачва едно бяло петно. След малко то прие очертанията на една малка риба Polyprion cernium, с големи, тъжни устни и игриви очи. Този вид е характерен с учудващите си вертикални движения. Леководолази я ловят на сто стъпки дълбочина, а капитан Уо я фотографира от своя батискаф на две хиляди и триста стъпки. Моряците я наричат риба корабокрушенец, защото тя често се крие под плаващи сандъци и всевъзможни предмети, изхвърлени от корабите.

Нашата риба корабокрушенец се изкачваше сам-самичка по кабела. Това бе голямо събитие в нейния живот, следата заслужаваше да се движиш по нея. Тя приближи до Фалко, който протегна внимателно ръка. Рибата го клъвна палаво, като почти не докосна пръстите му. Гостенинът от големите дълбочини се забавлява с нас около половин час, след което ни изпрати до стълбичката.

Сега заместете Фалко с плаващо палмово клонче или щайга от яйца и ще разберете, че рибата корабокрушенец просто по навик се изкачваше до повърхността под плаващия предмет. Но какво я караше да изминава целия този дълъг път от нейните селения? По този въпрос успяхме да съберем сведения в Средния Атлантик.

„Калипсо“ бе спуснал своите най-разнообразни уреди за далечна работа край едно възвишение, което се издигаше на около шест хиляди стъпки от дъното. Няколко едри манти кръжаха над него. От телата им се поклащаха някакви интересни израстъци. Натикахме се в подводната камера и залепихме носове в стъклата в непосредствена близост до „черните летящи килими“. Израстъците се оказаха още недорасли риби корабокрушенци със същия белезникав оттенък, както коремите на мантите. Малкият спътник синхронизираше напълно движенията си с мантата. Причината за вертикалните движения на рибата корабокрушенец изглеждаше разгадана. Тя се изкачваше под крилата на мантата и разузнаваше къде може да намери нещо за ядене. Тъй като мантата се храни само с планктон, тя не се интересува от нея. По този начин в устата на маскираната риба корабокрушенец попада лесна плячка. Ние не можахме да установим само каква е ползата на мантата от тази симбиоза. Изглеждаше напълно вероятно младите риби корабокрушенци да ескортират по същия начин и други големи морски животни, но това предстоеше да проверим. До този момент знаехме само, че те обичат да се подслоняват под най-различни плаващи предмети, под мантите и под нашия Фалко. Трябва обаче да се подчертае, че не видяхме нито веднъж възрастни риби корабокрушенци, които да излизат на повърхността по гореописания начин.

Рибата корабокрушенец не е единственото създание, с което се запознахме посредством кабела на спуснатата дълбоко апаратура. Той бе нишката на Ариадна^[2], която водеше от техния подводен лабиринт до нашия.

На една от нашите средиземноморски станции Октав Леандри се бе навел над перилата и наблюдаваше лениво върха на кабела на един спуснат дълбоко уред за доставяне на дълбоководни екземпляри. Откъм дълбочината той забеляза как нагоре се приближава някаква продълговата блестяща форма, излъчваща синкави и кафяви отблясъци. Леандри извика веднага Фалко — човека, който винаги бе готов да проучи неизвестните предмети, открити във водата. Фалко нахлузи перките моментално и докато прехвърли перилата, оправи маската си. Долу до кабела той срещна едно от най-красивите създания на бездънното море — Regalecus — кралицата на рибите панделки. Тя е дълга около шест стъпки и дебела около един инч. Струва ти се, че е направена от сребърна амалгама, покрита с няколко оранжеви и вибриращи в синьо орнаменти. От сплесканото ѝ чело стърчали няколко оранжеви антени.

Някои автори са склонни да видят в Regalecus първоизточника на легендите за морските змейове. Сега рибата се намираше само на три стъпки пред маската на Фалко, застанала нагоре с главата край кабела след необяснимото ѝ издигане от безбрежните дълбини до огрените от слънцето води. С бързи вълнообразни движения на панделкообразното си тяло рибата се издигаше нагоре. След това променяше движенията и се спускаше леко надолу само с движения на опашката си. Докато животинката се движеше нагоре и надолу като асансьор, Фалко се изкачи на повърхността и извика на Леандри да му хвърли автоматичния харпун. Това бе първата риба панделка, която виждаше Фалко, и при това прекрасен екземпляр. Фалко изстреля харпуна. Последва силно проблясване. Regalecus-ът се пръсна в облак сребрист прах. Когато Фалко зареди наново харпуна си, той забеляза как блестящи парченца бавно падат надолу в синята вода. Това бе най-крехката риба, която някога е срещал. Нова риба панделка се упъти към него всред падащите останки на нейната сестра. И тя повтори същите възходящи и низходящи движения по кабела. Фалко замени този път оръжието си с лек харпун, който се хвърля с ръка. Той заби харпуна много леко в тялото на новия гост и донесе на борда цял-целеничък екземпляр. Натруфената риба скоро издъхна. Нейните неповторими блясъци угаснаха, а ярките оранжеви орнаменти избледняха и се превърнаха в синкави петна.

Оттогава насам няколко пъти, и то все по време на пролетния сезон, риби панделки се изкачват до „Калипсо“ по кабелите на спуснатите на голяма дълбочина уреди. В подобни случаи ние плувахме с удоволствие само с шнорхели и наблюдавахме приближаването край кабела на излъчващата ослепителни блясъци риба. Не правехме и опити да ги избиваме. Само им говорехме с безмълвни гласове: „Изминали сте дълъг път, за да се срещнем в царството на светлината. Някой ден ще ви посетим във вашите домове, в света без слънце.“