Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (2)

Глава втора
„Калипсо“

Историята с „Калипсо“ започна през 1944 година, когато кината в освободения Париж прожектираха моя четириролков филм, посветен на гмуркането с дихателни апарати. Филмът се наричаше „Èpaves“ („Потънали кораби“). Харесаха го не само зрителите, но и Главното управление на френското кино, чрез което правителството подпомагаше производството на филми. Аз обмислях идеята за един художествен подводен филм и с оглед възможността да построя изследователски воден съд, така че да не се осланям повече на траулери и наемни кораби.

Години наред Филип Тайе, Фредерик Дюма и аз съставяхме планове за идеалния кораб за тази цел. Той щеше да въплъти в себе си всичките ни познания относно свободното гмуркане от площадка и подводната фотография. Корабостроителят Андре Морни претвори нашите скици в чертежи за кораб, дълъг 75 фута. И ето, взел чертежите, сметките за строежа и експлоатацията на кораба, аз потеглих за Париж, за да измоля подкрепата на правителството. Главното управление на киното ме прие добре и препоръча на „Кредит Насионал“ да утвърди моето предложение за снимане на художествен филм. Банката не възрази да финансира филма, но за кораба не можеше да направи нищо. Сметнах, че един научноизследователски кораб, предназначен за спущане под водата с дихателни апарати, ще заинтригува океанографите, и се отправих към Министерството на просветата, под чието ведомство се намират френските университети и национални лаборатории.

Посрещнаха ме учтиво, проявиха интерес, но ми заявиха: „Изследване на морето? Та това е работа за флотата. Само тя е в състояние да ви даде изследователски кораб.“

Съветът изглеждаше добър. Даже се изненадах, че като морски офицер сам не се бях досетил за това. През 1944 година преодолях всички началнически бариери и получих уверение да бъда определен за ръководител на нашата подводна група, с което адмирал Андре Лемоние, тогавашният началник на личния състав, веднага се съгласи. И така сега аз се обърнах към адмирал М., председател на комисия за проучване на океаните и крайбрежията. Той ме слушаше и кимаше окуражително с глава. Споменах и нашите рекорди за спущане на дълбочина, като не пропуснах и участието ни в първите опити на Огюст Пикар с батискафа.

— Нашата група е направила най-много от всички други по въпроса за слизането на човек под водата — заявих аз. Националните интереси изискват ние да продължаваме да стоим начело и с нов вид плавателен съд за подводна изследователска работа.

— Като лейтенант, вие нямате шанс да получите такъв съд — отвърна адмиралът. — Това е възможно, ако корабът се включи в бюджета на флотата, след което да се прокара и през парламента. Послушайте моя съвет! Върнете се на редовна служба. Работете за повишение и станете адмирал. Тогава може би ще получите вашия кораб.

Той най-искрено се опитваше да ми помогне.

Отидох след това при адмирал П., началник на личния състав на флотата.

— Флотата не е в състояние да ви предостави кораб — заяви той, след което започна да прелиства моето служебно досие. — За осемнадесет години служба — продължи адмиралът с укор в гласа — седемнадесет сте прекарали на море. Това е твърде много. Крайно време е да получите служба на брега.

Аз молех началниците си да активизират моята морска дейност, а се изправих пред опасността да ми наредят да се върна на брега.

Чувствувах, че съм попаднал в задънена улица. Застанах мирно.

— С ваше позволение, господине, отсега нататък ще имам само една цел — да доставя на моята страна морски съд за подводни изследвания. Моля да ми разрешите три месеца отпуск за уреждане на някои лични въпроси.

Адмиралът разреши отпуска, но поклати глава и каза:

— Кусто, няма да направите нищо. Само проваляте кариерата си.

Отидох си, без да имам представа какво ще излезе от моите големи приказки.

У дома, в Санари, Симона, Дюма и аз обсъдихме по време на обяд обезсърчителното отношение на официалните кръгове.

— Кого още познаваме? — попита Диди.

Отворих бележника си с адреси и прочетох първото име на буква „А“.

— Точно той ни трябва — извика Симона и аз затворих бележника.

— Кой е този човек? — попита Диди.

— Срещнахме го в Орон през време на войната — продължи Симона. — Умирах за цигара, а тютюн нямаше никъде. Жената, която седеше до мен на бара, извади цигара. Аз не казах нищо. Тогава тя се обърна към мен с думите: „Искате ли да си я разделим? Последна ми е“. Тя раздели цигарата на две и така ние се сприятелихме. Жак и нейният съпруг говориха цялата нощ за морето. Не спомена ли именно той нещо за кораба, който ти искаше да имаш след войната, Жак?

— Да, наистина — отвърнах аз. — Той каза да му се обадя, когато бъда готов.

— Тогава да вървим — каза Симона.

Мосю А. си спомни за нашата среща по време на войната и ни заведе при един сърдечен англичанин, който одобри моите планове. Като моряк от запаса той ни каза:

— Не е необходимо да се строи нов кораб. За вашата цел вие лесно може да приспособите един от ненужните сега „феърмайли“.

Ставаше дума за един патрулен кораб с дървен корпус от бреговата охрана, произвеждан масово през време на войната.

— В Малта се продават много такива кораби — каза моят нов приятел. — Аз ще субсидирам покупката и реконструкцията на един от тях.

Изумен от тази неочаквана щедрост, аз отвърнах:

— Не зная само как ще ви се отплатя.

— Не мислете за това — отвърна той.

Уговорихме се корабът да бъде под ръководството на една фондация с нетърговски цели, наречена Campagnes Ocèanographiques Francaises^[1].

Отлетях за Малта с корабостроителя Анри Рамбо, но „феърмайлите“ не ни харесаха. Точно тогава погледът ми падна върху „Калипсо“ и изборът бе направен. Много по-голям от „феърмайлите“, 360-тонен минен тралчик, клас YMS, дълъг 140 фута, корабът бе построен в Съединените щати през 1942 година за английските военноморски сили. След войната бе служил като ферибот между Малта и Гоцо. Рамбо се произнесе, че дървеният му корпус е в превъзходно състояние.

Цената приятно ни изненада. Щедрият дар на англичанина покриваше както стойността, така и значителното преустройство. Бившият собственик настани „Калипсо“ в корабостроителницата на Антиб, а аз отлетях за Париж, за да се срещна отново с адмирал П.

— Имам вече кораб — казах аз. — Моля флотата да ме причисли служебно към океанографската експедиция „Калипсо“ за три години без право на заплата.

— Какво представлява тази океанографска експедиция „Калипсо“? — попита адмиралът.

— Експедицията, която организирам аз, господине.

— Слушайте, млади момко, флотата не може да командирова хора, за да служат на себе си. Може да получите само специална отпуска, която разрешаваме на офицерите, решили да се занимават с търговия.

— Нямам намерение да продавам чорапи или радиоапарати — отвърнах аз. — Заемам се с научноизследователска работа без търговска цел.

Настоявах твърдо на това, защото търговските документи за отпуск щяха да създават недоразумения с институциите, които щях да моля за подкрепа. Адмирал П. ми разреши тригодишен отпуск „в интерес на националната отбрана“, което намекваше и за моралната подкрепа на флотата.

Но адмиралът още не се бе отървал от мен.

— Какво би станало, господине, ако Министерството на просветата поеме издръжката на експедицията — подхвърлих аз.

— Струва ми се, че това няма да стане, но ако успеете, елате отново при мен. Обещавам да трансформирам вашата отпуска в официална мисия.^[2]

Флотата командирова Рене Монтюпе за мой старши механик, а аз наех останалата част от първия екипаж на „Калипсо“. Боцман стана Жан Белтран, бивш помощник-навигатор на групата за подводни изследвания, механик — Октав Леандри, а фотограф — един младеж на име Жак Ерто.

В Антиб обшивката на раирания тралчик бе подменена и корабът доби вид, отговарящ на неговото предназначение. Разширихме каютите на екипажа, на кърмата монтирахме кран и построихме три съвършено нови съоръжения, измислени през онези вечери, когато Филип, Диди и аз оборудвахме кораба във въображението си.

Първата новост представляваше кладенецът за гмуркане направо през корпуса. За него се минаваше през кухнята. Тана леководолазите влизаха във водата от средата на кораба, където е и най-устойчивата част на корпуса. При лошо време те избягваха слизането през вълни, които се блъскат в бордовете. От студената вода леководолазите се вмъкваха направо в топлата кухня. Кладенецът скриваше нашите слизания и изкачвания, когато условията налагаха да не привличаме вниманието на околните. Водата в кладенеца се издигаше до нормалната водолиния, а дъното на кораба се затваряше от пропускащ водата люк, който служеше само да не се наруши обтекаемостта на кораба.

Следващото ни хрумване бе високият наблюдателен мостик, разперен над капитанския мостик на „Калипсо“. Неговите два кухи алуминиеви стълба служеха и за вентилатори на каютите на бака. Високият мостик даваше възможност на няколко души да наблюдават повърхността на морето и да направляват движението на кораба.

Но най-знаменитото хрумване, което осъществихме, представляваше камерата за подводни наблюдения, монтирана на носовата част на кораба, осем стъпки под повърхността на водата. За да избегнем отслабването на форщевена, монтирахме стоманената камера и цилиндър, по който се слизаше до нея напълно извън корпуса. Дългият двадесет и пет стъпки цилиндър, снабден от вътрешната страна със стълба, бе с размери двадесет инча в диаметър. Прикрепихме го с болтове към форщевена на кораба, а края му, излизащ на палубата, покрихме с водонепроницаем люк. Приличната на луковица камера изпъкваше от предната долна част на кораба подобно на тарана на древногръцка военна галера. В камерата поставихме матрак. В легнало положение от нея можеше да провежда наблюдения един човек или двама, ако са близки приятели. На тяхно разположение имаше пет кръгли илюминатора — два обърнати напред, един насочен надолу под ъгъл от четиридесет и пет градуса и по един от двете страни. На дъното на камерата се намираше датчикът на ехолота, който изпращаше импулси вертикално надолу и напред. Камерата бе снабдена с вентилационна уредба и се свързваше с мостика посредством телефон. На времето си, когато я монтирахме, подводните обсерватории представляваха голяма рядкост. Днес те са неразделна част на много изследователски кораби. Камерата подобри неочаквано мореходните качества на „Калипсо“. Изпъкналата долна предна част и заобленият нос неволно напомняха на нос на мейърформ, който дава възможност на корабите да разсичат по-лесно вълните. Подводната обсерватория на „Калипсо“ увеличи скоростта с половин възел.

Широката открита палуба на кърмата, предназначена за монтиране на тежки приспособления за чистене на мини, стана идеална площадка за подводните плувци. Тук имаше обширна площ за разполагане на подводните съоръжения. На края на кърмата нямаше леери, които да пречат на гмуркането и на спущането на апаратурата. От нейната външна страна, на две стъпки над водолинията, приспособихме подвижна платформа. На местата, определени за гмуркане, тя можеше да се спуща и тогава към нея прикрепвахме подвижна стълба с перила, която излизаше от водата и достигаше чак до палубата. Работилницата на леководолазите, в която имаше работни плотове и склад за съоръженията, се намираше над палубата. Близо до вратата се разполагаха крановете за сгъстен въздух от двата компресора в машинното отделение.

„Калипсо“ постепенно придобиваше нови форми. Оловният военен цвят отстъпи място на веселия бял тон. Производителите, разбирайки нашите потенциални възможности на изследователи, ни заемаха или подаряваха съоръжения. Флотата отпусна корабно радио и други вещи от първа необходимост, докато се снабдим с наши собствени. И накрая, готов за приключения, „Калипсо“ постави бонето си — аеродинамична тръба с черна ивица отгоре и с емблема — на зелен фон бялата нимфа Калипсо от „Одисеята“ на Омир, която плува с делфин.

Не успях да издържа на изкушението да не направя пробен рейс още преди довършването на последните детайли. През юни 1951 година Симона и аз поканихме за екипаж няколко наши приятели, повече или по-малко запознати с корабоплаването, за едно пътуване до Корсика. „Калипсо“ се държа прекрасно, но аз се убедих, че трябва обезателно да намеря пари и да наема професионален екипаж. При напускане на Маркиз де Тюрен отидох по някакъв повод до моята кабина, която имаше илюминатори от двете страни на кораба. Погледнах през илюминатора на десния борд и се полюбувах на луната. Миг след това луната надничаше през противоположния илюминатор.

„Калипсо“ беше готов за първия си служебен рейс през есента на 1951 година. Бяхме решили твърде отдавна, че сватбеното му пътешествие ще бъде до Червено море. Морето фактически не бе още проучено, отличаваше се с прозрачни води и не се намираше твърде далеч. То бе познато и като топло море, пълно с акули. Имаше и корали. Потърсихме учени, които биха желали да се възползват от услугите на леководолази и подводна фотография за едно проучване на Червено море. Нечувано предложение! За първи път научноизследователски кораб търсеше учени вместо обратното.

С океанографа Жак Буркар, професор по морска геология в Сорбоната, се запознахме веднага след свършване на войната, когато бе изпратен в групата за подводни изследвания, която да му окаже помощ при изваждане на проби от утайките на морското дъно. Очаквахме го с любопитство. За нас ученият представляваше някакъв загадъчен вид човек с мрачно лице на догматик и с колосана яка. Възнамерявахме да доставим пробите на Буркар с нашия груб тендер VP-8.

Ученият се оказа едър, чернокос, общителен човек, облечен в спортна риза. Когато навлязохме в морето, Тайе спусна котвата, обърна се към Буркар и каза рязко: „Maintenant, Monsieur le Professeur, а̀ poil!“ Това означаваше „почвайте работа“. Към края на работния ден обаче ние заобиколихме Буркар и му задавахме различни въпроси. Той разказваше увлекателни неща за геологията на морето и за своята тясна специалност — седиментологията^[3]. В края на краищата пред нас се намираше един истински човек, труженик, който знаеше толкова много неща за морето, за които ние нямахме и понятие. Скоро професор Пиер Драш ни очарова по същия начин с биологическите науки. От въоръжените с инструменти, буркани за образци и химикали учени ние научихме много неща; те на свой ред ценяха високо нашите непосредствени познания върху поведението на морските животни и морфологията на дъното, което те никога не бяха виждали. И така, едни без други ние не можехме да вървим напред.

Драш подскочи от радост при възможността да работи в Червено море и комплектува пълен научноизследователски екип. През ноември мечтата, зародила се още през зловещите дни на неприятелската окупация, се превърна в действителност. „Калипсо“ се готвеше да отплава от работилницата в Тулон. Изтощен от напрежението на миналите години и суетнята около деня на заминаването, аз отидох на кея и впих поглед в моя бял кораб, блеснал под светлината на прожекторите. На палубата les savants^[4] помагаха на екипажа да натовари последните сандъци с провизии и съоръжения. Качих се на борда и приближих до Симона. Погалихме с върха на пръстите си гланца на белите стени. В очите ѝ преливаше някаква особена светлина. Изглежда, че и аз съм се вълнувал, защото тя ми каза:

— Жак, очите ти са пълни с блясък.

Светлините на Сен Мандри останаха зад кърмата и ние потънахме в спокойната нощ. Почти всички се натъпкахме в рулевата рубка; това стана традиция при всяко отплаване на „Калипсо“. Инженер оптикът Жан де Вутьор д’Опленте, който отговаряше за жирокомпаса, стереокамерата и всички прецизни апарати, включи автонавигатора. На руля нямаше никой. „Калипсо“ започна своята изследователска кариера като кораб-робот, насочил се по права линия през вълните на Лигурийско море. Включих ехолота. „Калипсо“ запя своята песен, резониращото свистене на хидролокатора — тази музика имаше свой обсег на действие — профила на морското дъно, който изобразяваше върху свитък хартия. С досегашните ни подводни изследвания отлитна нашата подводна младост. Очакваха ни дни на възмъжаване.

 

 

Още с първото плаване на „Калипсо“ се утвърди жизнерадостен дух, който не го напусна никога. От самото начало реших всички, които се намират на борда, независимо от заеманата длъжност да бъдат равноправни в нашите приключения. На кораба нямаше каюткомпания, всички се хранехме заедно. По време на храна шумяхме и се шегувахме, обсъждахме планове, вземахме решения и се учехме един от друг. Никой не издаваше нареждания, никой не носеше дрехи, наподобяващи униформи. Започнахме да изпитваме гордост от всичко, което ни заобикаля. Изразявахме я с наши своеобразни обичаи: не съвсем приличната калипсовска песенчица, постоянната надпревара в измисляне на шеги и характерния вик за приятелски поздрав, който звучеше като: Хууууууу (фалцет), Хоп! (гърлен звук) — заимствуван от крясъка на една птица от остров Фиджи. Птицата бяхме взели временно от приятелската марсилска барка^[5] „Ху-хоп“, която понякога посещаваше „Калипсо“ на местата за гмуркане. Обръщахме се един към друг с прозвищата „професор“ или „доктор“, изключвайки лицата, които действително имаха такова звание. Към тях се обръщахме с „мосю“.

Избрахме за наш патрон Наполеоновия маршал Пиер Камброн, чийто портрет висеше в трапезарията. Спряхме се на него заради отговора, който бе изпратил на Уелингтън във връзка със заповедта на последния да му предаде Старата гвардия при Ватерло. Камброн бе отговорил само с една дума: „Merde“^[6]. В случая не влагахме никакъв шовинизъм. Това просто изразяваше отношението, с което се опитвахме да посрещнем всички бедствия.

Аз не измислих нито едно от оригиналните хрумвания, които придаваха своеобразния облик на „Калипсо“. Фактически единственият опит да наложа нещо свое се провали още първия ден. Според френските обичаи всички се ръкувахме сутрин и вечер. Предложих да се задоволим само с едно ръкостискане сутрин, с което моите другари тържествено се съгласиха. Същия ден следобед обаче срещнах фотографа, с когото вече се бях ръкувал. Пъхнал и двете си ръце в една торба, той зареждаше филми. Фотографът вдигна ръка така, както си беше в торбата, и аз машинално я стиснах. Така се провали моето реформистко движение.

„Калипсо“ нямаше корабни традиции, в това число и плъхове. Никой от нас не бе виждал плъхове на борда, въпреки че веднъж допуснахме тяхното съществувание. Бяхме се завърнали в Тулон след едно пътуване до Индийския океан. На борда бе останал само Анри Пле. Той дочул някакво стържене под палубата и слязъл в трюма да открие причината. Там намерил голям червен кокосов рак, който гризял щайга от шампанско. Ракът бе дошъл от Сейшелските острови, разположени на пет хиляди мили от Тулон. През време на пътуването успял да изгризе шест щайги, без да пробие нито една бутилка.

„Калипсо“ носеше със себе си и една тритонна цистерна от неръждаема стомана, напълнена с вино. Това удивляваше чужденците океанографи, някои от които плават на жалки съдове без капка вино на борда. Калипсовци можеха да пият толкова, колкото им се щеше. Средно на ден на човек се падаше около половин литър.

На мене ми се искаше „Калипсо“ да бъде международен изследователски кораб с френски екипаж. Джеймс Дюган бе първият от редицата американци, които плаваха с нас. Доктор Мелвил Бел Гросвенър от Националното географско дружество, истински моряк за далечно плаване, се заинтересува от нашата работа. Научноизследователският комитет на дружеството гласува финансова подкрепа на експедицията „Калипсо“, която редовно се подновява в продължение вече на десет години. Корпорацията ЕДО, най-сериозната американска фирма производител на електронни съоръжения за нуждите на авиацията и флота, ни подари елегантен хидролокатор, след като нейният председател Ноел Мак Лин прочел „Светът на мълчанието“ и решил, че ние трябва да притежаваме такъв уред.

 

 

Нашата програма за изследване на Червено море, първата, която предвиждаше участието на професионална група леководолази при океанографските изследвания, бе разделена на три традиционни раздела. Драш оглавяваше групата на биолозите. Геологическата група се ръководеше от вулканолога Харун Тазиев, подпомаган от Владимир Нестеров и Жак Дюпа — парашутист леководолаз, чиито познания по арабски език щяха да се окажат от съществено значение в морето на Исляма. Начело на хидрологическата секция, която изучаваше химическия състав и другите процеси на водата, стоеше енергичният млад учен, доктор Клод Франсиз-Бьоф, който бързо се запозна с преимуществата на свободното гмуркане. Негови помощници бяха Бернард Калам и Жаклин Занг — втората жена на борда.

За наемането на пълен екипаж ни липсваха пари, затова гостите приемаха с удоволствие да извършват и черна работа. Те стояха на вахта, стържеха и чистеха палубата. Дюма се натъкна на един доктор по философия, зает с почистване на един котел, и обяви заниманието му за „научна дейност“; започнахме да наричаме така и дежурството по кухня. Симона изпълняваше длъжността на домакин, медицинска сестра, помощник-готвач и оператор на хидролокатора. Помощници на капитан Су бяха бордовият лекар доктор Жан-Лу Нивло де ла Брюниер и де Вутьор. Във всеобщото въодушевление от предстоящите увлекателни приключения всеки се притичваше на помощ там, където беше необходим. Един от научните работници, запознат със скуката на пътническите кораби, бе донесъл за развлечение комплект ракети за тенис. Още през първия почивен ден го заварих да боядисва надстройката и да чурулика като птичка. С ракетите остана да се занимава Скаф, дъкхантът^[7] на Симона.

На третия ден времето се развали. След няколко „пробни“ порива вятърът задуха силно в североизточна посока. Това бе meltemi, силен вятър, идващ откъм Балканите, който просто помиташе Йонийско море. По обед „Калипсо“ се люлееше вече ужасно. Ние се бяхме подготвили за храна при бурно време. В масата бяхме издълбали стотици дупки. В тях слагахме съдовете с храна, които прикрепвахме с помощта на клинове. Всичко това наподобяваше огромна играчка за деца. През този ден „Калипсо“ изведнъж се наклони силно. Една кана вино изскочи от преградката си, разби се на края на масата и изпръска половината помещение.

Тазиев пристигна с тържествена стъпка на обед. Неочаквано кракът му попадна върху разлят сос от печеното. Корабът се залюля и ние видяхме как едно човешко тяло се хлъзна по наклона и изхвръкна през вратата, която с трясък се затвори зад него. Вулканологът влезе отново, този път с несигурна походка, но за нещастие тя не бе в такт с люлеенето на кораба. Тазиев бе изхвърлен този път към Нивло, чийто стол се пръсна на парчета. Двамата повлякоха след себе си още шестима души и подобно на лавина се блъснаха в дясната стена. Всички останали избухнахме в непринуден смях. Такива чарличаплиновски импровизации често щяха да ни развеселяват по време на храна. В цялата тази бъркотия готвачът Анен, изправен сигурно на краката си, не се поддаваше на нищо и приготовляваше калорична храна в своите бездънни тигани.

Тази бурна нощ ние пресякохме най-дълбокото място на Средиземно море — Матапанската падина, маркирана 14 500 стъпки. Хидролокаторът на Симона показа 16 500 стъпки. Трудно можехме да повярваме, че предишните измервания са неточни с цели 2000 стъпки, но когато по-късно се върнахме на същото място, се убедихме в точността на нейното измерване.

На разсъмване носът на кораба подскачаше над водата до самия кил и блъскаше подводната камера във вълните. Страхувах се дали камерата ще издържи на ударите. В края на краищата това бе пробен рейс. Сега трябваше да разберем дали „Калипсо“ умее да се справя с несгодите. Поддържах попътна скорост. Монтюпе телефонира от машинното отделение:

— Филтрите за гориво и съединителните тръби се задръстват. В резервоарите вероятно има утайка, която се разклаща от вълнението.

— Направи всичко възможно и поддържай хода на двигателите — отговорих аз.

Вятърът започна да духа в гръб и „Калипсо“ хлътна между две вълни, високи двадесет стъпки. Телефонът отново звънна. Монтюпе докладва:

— Дизеловата помпа престана да работи. Трябва да намаля оборотите на двигателите.

— Постарай се да не спрат и двата едновременно — отвърнах аз.

Щеше да ни бъде много трудно, ако останехме само с един двигател. Без да знам какво точно се бе случило, преценявах, че положението е сериозно.

Трябваше на всяка цена да предотвратим обръщането на кораба с борда към надигащите се вълни. Страхувах се, че и двата двигателя ще престанат да работят, затова помолих Су да събере веднага всички свободни от вахта мъже и да спуснат спешно плаваща котва. В случай че загубехме мощността на двигателите, с помощта на плаващата котва корабът щеше да се обърне с носа към вълните. Над главната палуба започнаха да преливат зеленикави морски вълни.

Су, Дюма, Белтран и двама учени — Гюстав Шербоние и Нестеров — майсторяха върху танцуващата задна палуба плаващата котва от дебели дъски и греди. Приложението на старото правило „Едната ръка за кораба, другата за себе си“ забавяше операцията.

Спряха и двата двигателя.

Плаващата котва още не бе готова. Изпаднахме в безизходно положение. Сега на кораба предстоеше последното изпитание. „Калипсо“ се завъртя с борд към вълните. Изкрещях на групата на Су да прекрати работа и всеки да се хване здраво за нещо. Вълните връхлетяха върху нас. Огромна водна стена наклони „Калипсо“ на четиридесет и пет градуса. Корабът се отърси от водата и леко се изправи. Една след друга върху нас връхлетяха няколко нови вълни. Всеки път корабът заемаше нормалното си положение. Усмихнахме се един на друг.

— Справя се чудесно! — изкрещя Су.

„Калипсо“ променяше рязко посоката си, вследствие на което водата от наветрената му страна оставаше спокойна. Така той сам създаваше своя защитна зона. Су и аз стояхме горди и удивени от начина, по който корабът издържаше натиска на бурята. В спокойни води той плаваше малко неуверено, но при бурно време се държеше великолепно. Стабилността му вероятно се бе подобрила, след което демонтирахме от главната палуба военните съоръжения — оръдията и цилиндъра на драгата. Монтюпе и Леандри успяха да пуснат единия двигател и го поддържаха в действие, докато се подслонихме на завет зад Крит. Докато преминавахме Суецкия канал, механиците работеха като дяволи, за да почистят смазочната система.

В Суец Дюма и аз посетихме френския консул и на връщане заварихме другарите си облегнати с печални лица на леерите. Монтюпе лежеше в безсъзнание, проснат върху масата в трапезарията. Оста на генератора бе захапала ръкава на работния костюм на претрепания от работа галантен началник. На дясното му рамо зееше голяма дълбока рана. Нивло бе направил пълна упойка и сега проверяваше дали не е засегнат радиалният нерв, след което щеше да зашие раната. С помощта на две най-обикновени вилици Симона държеше раната отворена.

— Та нали долу има пълен комплект хирургически инструменти? — учудих се аз.

— Не успяхме да ги намерим под багажа, затова стерилизирах вилиците — отвърна тя.

Нивло установи, че нервът не е опасно засегнат. Монтюпе се събуди от упойката така, както бе заспал — без никакви оплаквания. Безпокоеше се само, че е забавил кораба.

Първата ни среща със знаменитото Червено море ни разочарова. В Суецкия залив водата бе мътна и неспокойна. Потръпвах от северозападния вятър и се чудех дали прозрачните, топли, кипящи от живот води, за които бяхме чували толкова много, не са просто измислица. На следващия ден се пробудихме в пролива Зубал. Около нас се простираше дълбока, прозрачна синева. На фона на розовото небе от лявата ни страна подобно на пурпурно петно се открояваше Синайската планина. „Калипсо“ беше за пръв път в кораловия рай, който го примамваше отново и отново през следващите години.