Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (11)

Глава единадесета
Златни змии

Непредвидените финансови нужди на Порт Калипсо и новия център за подводни изследвания на ОФРС ме докараха почти до отчаяние през 1954 год. Изразходвах всичките си доходи от литературната, филмовата и лекционната си деятелност за изплащане заплатите на ангажираните лица. Моите молби до Министерството на народната просвета за оказване на материална помощ се приеха дотолкова, доколкото да покрият моя бюджет. Но точно тогава правителството падна. С новите кабинети трябваше да започна всичко от самото начало, но и те на свой ред падаха, а моите искания оставаха в техните непотребни вече архиви.

Повратният пункт на нашата съдба, когато не оставаше нищо друго, освен да се откажем от всичко, настъпи през един влажен, дъждовит следобед в Марсилия. Бях слязъл на брега да търся помощ, когато един мъж с плътно прилепнал към тялото костюм, подвижна яка на ризата и черен чадър в ръка се изкачил на борда на „Калипсо“ и се обърнал към Симона:

— Чуйте, госпожо, дали капитан Кусто ще се заинтересува да оглави едно изследване на морското дъно с оглед нуждите на Британската петролна компания?

— Моля ви, влезте, не стойте на дъжда — казала Симона и почерпила ангела небесен с чаша уиски със сода. — Чувала съм за Британската компания. Братовчед ми Базил Джаксън е неин директор.

— Да, наистина — отвърнал появилият се изневиделица посетител. — Всъщност сър Базил не знае нищо за моето посещение. Аз съм представител на изследователската компания Д’Арки, помощен орган на Британската петролна компания. Моят началник прочете книгата на вашия съпруг и смята, че той може да извърши много полезна работа, като огледа концесията, която получихме край бреговете на Абу Даби.

— Къде се намира Абу Даби? — заинтересувала се Симона.

— Владение на някакъв шейх на Безмълвния омански бряг в Персийския залив, известно по-рано като Пиратския бряг — отвърнал ангелът небесен.

Тогава Симона предложила наздравица за пиратите.

— А какви роднински връзки имате със сър Базил? — попитал новодошлият.

— По линия на баба ми, която е ирландка — отвърнала Симона.

Когато се изкачих, потънал в мрачни мисли, на палубата на кораба, заварих моята жена, която се смееше с един непознат.

Ето как изследователската компания Д’Арки спаси „Калипсо“. Нашият хонорар представляваше част от обичайните разноски, свързани с необходимата екипировка. Аз обаче изчислих, че е възможно да приключим нефтопроучвателните работи за четири месеца. Така щяхме да спестим достатъчно средства, за да закупим с тях съоръженията, за които мечтаехме отдавна.

В протока Ормуз, вратата на Персийския залив, се отклоних от курса, за да огледам заливчето Елфинстоун, завоювало славата на „най-горещото място на земята“. То представлява стръмен тесен фиорд, изсечен в големите варовити планини на Арабския полуостров. На самия му вход направихме кратко разузнаване под водата. Леководолазите се изкачиха на повърхността с пълни кошници стриди, които започнаха да разтварят и поглъщат, без да се смущават от това, дали са подходящи за ядене. Лабан ми предложи една стрида, забодена на върха на ножа му. Това бе най-вкусната стрида, която изобщо съм слагал в устата си. По-късно не срещнахме нито един човек в целия Персийски залив, който да знае, че там има вкусни стриди.

„Най-горещото място“ отговаря напълно на названието си. От горещина не можеше да се диша, независимо че беше месец февруари. „Калипсо“ навлезе в най-дълбокото място и хвърли котва край пясъчен нанос под една тристаметрова скала. Там се намира село Сайби с глинени къщи, покрити с плочи. Това е най-отвратителното място на земята. Населението му наброява стотина хилави и сухи създания. По здрач слязохме на брега. Не се виждаха никакви жени и деца. Само на пясъка клечаха няколко тъмни, прилични на призраци мъже. Те не отговориха на поздравите ни, въпреки че пристигането на „Калипсо“ сигурно представляваше най-забележителното събитие за Сайби от сто години насам.

По цялото заливче Елфинстоун няма абсолютно никаква растителност, нито следа от вода за пиене. Не се виждаха никакви домашни животни. Не пролайваше даже и куче. Едва в Бахрейн научихме как живее населението на Сайби. През зимата жените тъчели килими от козя козина, а мъжете ловели с далян дребна риба, която сушели върху горещия пясък и после продавали в Бахрейн за храна на добитъка. През лятото, когато и те не можели да издържат повече на горещините, всички жители изкачвали тристаметровата скала и се преселвали в оазисите на Хадрамаут, където берели смокини и събирали козя козина.

На следната утрин през гъстата мъгла до ушите ни долетя дрезгаво пеене. Не след дълго от мъглата изскочиха няколко лодки. Жителите на Сайби ни молеха за прясна вода. Ние им дадохме вода, като запазихме толкова, колкото ни бе необходима до Бахрейн. Лодкарите неочаквано прекараха пръсти по гърлата си. Аз схванах този жест като намек за това, че е добре да ограничим контакта между нашите плавателни съдове. Су и боцманът взеха в ръце по една кука. Точно в този момент Мал извика:

— Чакайте! Те искат ножчета за бръснене!

Дадохме им и ножчета.

Един от стопаните на лодките започна да говори разпалено, като сочеше голям вързоп черни парцали, поставен в лодката му. Парцалите можеха да ни послужат за избърсване на моторите, затова започнахме да водим пазарлъци с помощта на пръстите си. Собственикът искаше петдесет долара в сребърни талери, единствените монети, които вървяха в Арабия. Вързопът черни парцали ненадейно се размърда. Направихме знак с ръка, че искаме да видим какво има в тях. Той по принцип не се съгласяваше, но накрая повдигна лекичко единия ъгъл. Отдолу ни гледаха четири черни като въглени женски очи, от които бликаше безпокойство. Единият чифт очи изглеждаха детски. Гласовете ни секнаха от отвращение пред прастарата скверност на нашата раса. Собственикът на лодката се опитваше да ни продаде за петдесет долара две момичета.

— Вдигайте котва! — наредих аз.

Сайбиските лодки постепенно губеха очертанията си зад нас. Мъжете в тях размахваха юмруци по посока на отдалечаващия се „Калипсо“.

Персийският залив извикваше във въображението ни представи за ловци на бисери — професия, която запада извънредно бързо. Ние изпратихме Мал да снима едни от последните групи ловци на бисери, тръгнали на път от Дюбе. Плувците бяха стари, измъчени на вид хора. На местата, където се спущаха да ловят бисерни миди, те поставяха специални щипки на носовете си, направени от прешлени на акули, завързваха куки по на два пръста на всяка ръка и вземаха кошници с камъни за тежест. Един от тях нахлузи черни долни дрехи. Капитанът на ловците на бисери, или nakouda, както го наричат те, обясни, че дрехите го пазели от нападения на акулите.

Мал ги придружи до дъното. Там техните незащитени очи не виждат почти нищо, но за сметка на това ръцете им се движат чевръсто и сигурно, и пъхат мидите в кошницата. В стотиците миди, които извадиха на повърхността, не се намери нито един бисер. При работа встрани от местата на ловците на бисери леководолазите на „Калипсо“ намериха един бисер с неправилна овална форма. Ние запазихме бисера, за да направим пръстен за годеницата на Ро, който щеше да се ожени за нея, след като се приберем у дома.

В Персийския залив нахлува често без всякакво предизвестие шамалът. Това е свиреп вятър, който бушува около дванадесет часа. Су предвиждаше трудни дни за кораба и леководолазите, които трябваше да извиква на борда, преди още вятърът да се разрази с пълна сила. Между поредните духания на вятъра морето обикновено е гладко като огледало, не полъхва и най-лек бриз. Ширналото се синьо-сивкаво море прилича на огромна оловна плоча. В такива минути и при безлунни нощи водата фосфоресцира така, както никъде другаде.

В една такава нощ стоях на носа на кораба заедно с Дюган и Алън Ръсел, австралийски геолог от изследователската компания Д’Арки. Трисантиметровият повърхностен слой на водата наподобяваше на осветено отдолу стъкло. „Калипсо“ плаваше в ореол от бляскав планктон. Извън него, в тъмнината се носеше нажежена морска костенурка. Витлата на кораба разбиваха водата и образуваха сребърен водовъртеж, който лудуваше няколкостотин стъпки по оставената от кораба диря. Биолуминесценцията обаче не се причиняваше единствено от нашата намеса. Сравнително много по-ниско от горния пласт се забелязваха светлинни експлозии, които ние наричахме „електрически крушки“. Хиляди от тях святкаха напосоки. Ние хванахме с мрежа създанието, което ги причинява — салпа, което донякъде имаше нещо общо с електрическите крушки.

— Знаете ли — забеляза Ръсел, — пътуването с „Калипсо“ е толкова занимателно, че просто губите чувство за времето. Някоя сутрин ще се събудите и ще установите, че сте се превърнали неусетно в старец.

Той успя да се докосне до това, което получавахме като отплата за ужасните борби на брега. Ние изтръгвахме от морето седмици, които принадлежаха на безкрая на времето.

„Бритиш петролеум“ ни определи такъв периметър за изследване, който по големина се равняваше на няколко френски департамента. От нас се искаше да изготвим подробни карти на гравиметричните вариации на морското дъно и да вземем проби от него. За целта си служехме с морски гравиметър — приспособление с формата на църковна камбана, монтирано на кран. Последният се придвижваше върху релси, поставени върху палубата на „Калипсо“. С помощта на крана изнасяхме гравиметъра зад борда, след което го спущахме на дъното. Там той се нивелираше идеално, след което предаваше гравиметричните данни на специални приематели на борда. Ако гравиметърът откриеше аномалия по отношение степента на земното притегляне, тогава се предполагаше, че там може да има петролен купол. Пробите от морското дъно също доставяха ценна информация по отношение съществуването на петролни залежи. Ако аномалията съвпаднеше с наличието на известни вкаменелости от еоцена, геолозите отбелязваха мястото като перспективно. Там впоследствие щяха да пробиват с петролни сонди. Нашето задължение бе да проведем тази операция на най-малко двеста пункта в района на морската концесия при Абу Даби.

Когато „Калипсо“ пристигна в района на предполагаемото петролно поле, над него прелетя самолет на компанията „Шел“. Той охраняваше невидимата граница, която съществуваше между концесиите на „Шел“ и „Бритиш петролеум“. В експедицията на „Шел“ участвуваха стотици работници, на които бяха предоставени плоскодънни катери и барки, а така също и корабът „Шел куест“, снабден с климатична инсталация, служил по-рано като пътнически кораб. Той беше пристигнал преди няколко месеца. Твърде лек, и по време на прилив, той хвърлил котва в много плитки води. Под тежестта на хората, горивото и припасите корабът почнал постепенно да потъва. В резултат на това „Шел куест“ попаднал в пясъчен капан. Обитателите напуснали кораба, но той се наклонил настрани. От едната му страна се трупал непрестанно пясък. „Бутилковият риф“, както го наричаха, постоянно нараствал в пълно съгласие със закона на Дарвин за строежа на рифовете. „Шел куест“ беше осъден да се превърне в ръждива лагуна, заобиколена от гладък като стъкло атол.

Дюма и аз посетихме кораба с моторница и бяхме посрещнати много мило. Участниците в експедицията на „Шел“ ни предложиха да сверим нашия гравиметър на тяхната шамандура, поставена на място с прецизно измерено абсолютно притегляне, в близост до един необитаем остров, наречен Халул. Там бе разположена една от техните станции. След известно време „Калипсо“ се отби до Халул след залез-слънце. Забелязахме светлинка и слязохме на брега. Като се препъвахме по неравната почва, ние приближихме прозореца на една колиба и надникнахме вътре. Млад мъж с дълги до раменете светли коси седеше погълнат в четене на някаква книга. Дюма почука. Младежът отвори вратата и зяпна от учудване. Той посочи с пръст Диди и каза:

— Вие сте Фредерик Дюма.

Той ни показа книгата, отворена на страницата, до която беше стигнал. На нея стоеше снимката на Диди. Книгата се наричаше „Светът на мълчанието“.

— Името ми е Тони Молд — продължи той. — Заповядайте, влезте.

Ние влязохме в колибата на отшелника, снабдена с климатична инсталация.

— През лятото — подхвана отново той — температурата на въздуха достига до 130 градуса по Фаренхайт, а влажността му до деветдесет процента.

— Вероятно животът ви тук е твърде еднообразен — забеляза Дюма.

— Преди няколко седмици при мен беше шумно — отвърна Молд. — Духаше шамалът. Един самбук, тръгнал от Персия с богомолци, доплава до моя остров в окаяно състояние. В него имаше двеста души, които не бяха туряли нищо в устата си в продължение на пет денонощия. Помолих за помощ по радиото, но в бурята не можеше да приближи никакъв кораб. Наложи се да отделя от моите припаси и да нахраня жените и децата. Това не се хареса на мъжете. Стояха при мен осем дни. После пристигна един кораб и ги откара.

Поканихме отшелника да обядва с нас на борда на „Калипсо“, където Лабан даже го и подстрига. Леководолазите заградиха бръснарския стол и започнаха да задават на Молд въпроси относно условията под водата.

— От тази работа аз не се интересувам — отвърна той. Въпреки това ловците на бисери заравят своите умрели приятели на моя остров. Елате някой ден да ви покажа гробовете им. Двадесет и два са на брой. Казаха ми, че двама са жертва на акули, а останалите на морски змии.

Преди да почнем работа на станция номер едно, аз заминах за Бахрейн да уредя въпроса с провизиите и да узная нещо повече за морските змии. Френският консул и няколко лекари ме убедиха, че смъртоносната морска змия на Персийския залив не е измислица. Срещала се в неизброимо количество и принадлежала към няколко вида. На големина израствала колкото кобрата. Никакъв антибиотик не противодействувал на нейната отрова.

— Интересното е — обясни ми един специалист, — че и големите екземпляри имат малки уста, с които не могат да захапят голяма част от тялото на човека. Те нападат някоя малка гънка на кожата, като например меката част на сухожилието между палеца и показалеца.

Капризите на природата, която създаваше убийци с такава ограничена сфера на действие, ме удивляваха. На връщане към „Калипсо“ пощипвах с мрачно предчувствие въпросното сухожилие.

На нашата първа геологическа станция подготвихме уреди за доставяне на дънни проби. Металният уред с формата на бомба тежеше над триста килограма. На върха му беше прикрепена закалена куха стоманена сонда. Пуснахме „бомбата“ във водата на дълбочина четиридесет и пет стъпки. Когато я вдигнахме на борда, кухата сонда липсваше. Леководолазите веднага се спуснаха и я намериха върху плоското пясъчно дъно, извита като осморка. Пробивното отверстие бе намачкано като употребена книжна салфетка. Леководолазите разровиха пясъка с ръце. Само на около три сантиметра под него се показа твърда като броня скала. При предишните манипулации сондата се забиваше на няколко инча във варовика. Що за скала бе това?

Поставихме нова сонда и отново бомбардирахме дъното. Сондата този път излезе на повърхността, огъната във форма на буква Z. Пробивното отверстие отново бе смачкано. Две от общо четирите сонди излязоха от употреба още при първата станция. На дъното слезе нова група леководолази с железен лост. Като използваха издълбаните от молюските дупки, те успяха да откъртят няколко парченца от скалата, които обаче се оказаха недостатъчни за геолозите. Дюма слезе въоръжен с компресорен пистолет и с твърдото намерение да донесе истински скален отломък. Той пъхна края му в една дупка, издълбана от миди, пусна сгъстения въздух и в следния миг отлетя на десет стъпки височина от дъното. При всеки нов опит да пробие скалата пистолетът го изхвърляше нагоре.

Дюма се изкачи на повърхността и добави нови тежести на колана си. Спуснахме и акулоубежището, за да има по-солидна опора. Въпреки това Дюма успя да откърти само няколко незначителни парченца от скалата. Ние не разполагахме с по-съвършена техника, но, изглежда, че бронираната скала щеше да се съпротивлява успешно на всички съществуващи методи за добиване на проби.

Обаче не се предадохме и направихме нов опит. Този път изпратихме долу двама леководолази — единия с пробой, а другия с голям чук. Първият държеше пробоя, а вторият удряше с чука върху него, като че забиваше колчета за палатка. Да замахваш с чук в среда, най-малко осемстотин пъти по-тежка от въздуха, при това, без да имаш опора върху земята, изисква неимоверни физически усилия. Въпреки това нашите момчета се справиха и с тази трудност. Те откъртиха по този начин проби от 150 станции. Продължихме да работим така всред воя на вятъра и пясъчните бури. Когато водата изстиваше и температурата ѝ се изравняваше с тази, която има Средиземно море през зимата, правехме слънчеви бани на палубата. Единственото ни развлечение през почивните дни бе да наблюдаваме надбягвания с камили в първобитните села на Абу Даби.

Използвахме акулоубежището като асансьор, с който спущахме леководолазите до техните работни места и ги вдигахме обратно. На дъното при спешни случаи то служеше и за укритие. Неговите напречни железни пръчки, монтирани на двадесет сантиметра една от друга, не представляваха абсолютно никаква пречка за морските змии. През първата седмица от започването на работа не видяхме нито една морска змия. След това при преместването ни на една нова станция навлязохме в спокойни води, покрити с намачкани жълто-бели панделки. Змиите приличаха на красиво изрисувани дървени змии, които надничат от изкусно майсторените от индусите кутии. Някои от змиите се отдалечиха от „Калипсо“, но други се приближиха съвсем близо. Изглеждаше детска работа да гребнем с някоя от големите решетъчни кухненски лъжици и да вдигнем някоя горе, но никой не се осмеляваше да направи това. За наше успокоение следващата геологическа станция се намираше извън обсега на това змийско гнездо.

Взех една кинокамера и заедно с Дюма и Киентци влязох в акулоубежището. Видимостта долу бе много лоша — едва петнадесет до двадесет стъпки. Когато асансьорът достигна дъното, Дюма отстрани тънкия пласт утайка от твърдата скала и започна да търси някоя пукнатина, в която да вмъкне пробоя. Ние с Киентци тръгнахме встрани да разглеждаме представителите на дребните дънни животни. Около недораслите горгонии се срещаха безцветни коралови риби. Нямаше нищо интересно за снимане. Изведнъж се появи първата морска змия. Тя изплува бавно от мътната вода и постепенна оформи очертанията си. Змията се придвижваше с вълнообразни движения почти над самото дъно. Главата ѝ беше смешно малка, а устата ѝ не правеше абсолютно никакво впечатление. Тя мина край нас, без да прояви никакво любопитство, и след малко се изгуби в тъмните морски води. Появи се втора, по-голяма змия. На дължина имаше около седем стъпки. Змията започна да кръжи мудно около нас. Очите върху невероятно малката главичка бяха толкова дребни, че ние не можахме да разберем дали тя проявява някакъв интерес към нас, или не. Дръпнах се встрани и потърсих удобна за снимане позиция пред нея. Направих знак на Киентци да плува пред обектива. Той ме разбра погрешно. Киентци замахна с чука с намерение да смачка главата на змията върху дъното. Сцената изглеждаше твърде смешна. Един мъж се опитваше да удари една животинка, която бе почти толкова ефирна, колкото самата вода. Въпреки всичко Киентци успя да ѝ нанесе страшен удар в областта, разположена близо зад главата. Въпреки смъртоносната си рана змията отплува с нервни движения. След този случай помолих леководолазите да не нападат морски змии.

Изминаха няколко дни, преди да видим друга змия. Всъщност те се появяваха много рядко и не ни създаваха никакви неприятности по време на хилядите спущания под водите на Персийския залив. Според мен морската змия е едно от ония създания, на които неправилно е приписана лошата слава на морско чудовище.

Напуснахме залива, когато с гордост нанесохме с тебешир на нашата черна дъска последната „станция 400“. Успяхме да направим двойно повече гравиметрични изследвания, отколкото искаха от нас. Няколко места от концесията показаха аномалии, подкрепени и от еоценски скални проби. „Бритиш петролеум“ имаше достатъчно основание да изпрати сеизмично-рефракционна експедиция, а след нея и сонда за дълбоки проучвания. През м. юли 1962 година първият танкер, напълнен с нефт от „площадките на «Калипсо»“, напусна последната станция при Абу Даби. Дебитът на морското петролно находище е равен на четиридесет хиляди варела на ден.

Нашата петролопроучвателна дейност приключи с неочаквани изгледи за по-добри дни. Получихме радиограма, с която ни съобщаваха, че Националният център за научни изследвания и Министерството на народното образование са съгласни да подпомогнат финансово океанографската експедиция „Калипсо“. Около две трети от нашите годишни разходи щяха да бъдат покривани от тях, в замяна на което трябваше да изпълняваме научни задачи в продължение на девет месеца от годината. Ние бяхме чакали цели четири години, докато някой министър се задържи достатъчно дълго в кабинета, за да може да изпълни обещанието, дадено ни от правителството.

 

 

След бойното кръщение в петролопроучвателните работи „Калипсо“ и ОФРС предприеха и други промишлени операции. Ние отказвахме на предложенията за постоянна работа, които може и трябва да се заемат от професионални водолази или бригади от леководолази, и се заемахме само с нови и дръзки задачи. Изпитвахме подводни съоръжения и оказвахме помощ при поставянето на електрически кабели по дъното на Лионския залив. Една от най-странните ни задачи бе търсенето на вода под морето.

Подобно на много населени пунктове днес морският град Касис, разположен на изток от Марсилия, изпитва недостиг на вода. При това много рибари и водолази знаеха, че някъде под един варовит нос близо до Порт Миу в морето се излива голямо количество прясна вода. Този факт бил отбелязан още през 1725 година. ОФРС докара тридесет и пет леководолаза с кораба „Еспадон“ до Порт Миу, за да проучат този подводен извор с цел снабдяването на града с вода.

Подводната река се излива в морето на около четиридесет стъпки под повърхността. Осем леководолазни групи, всяка една, състояща се от двама леководолаза, работеха на смени. Те проникваха в скритата река, като при движението си напред прикрепваха към тавана електрически крушки. На сто и петдесет стъпки навътре те се натъкнаха на сноп слънчева светлина и изплуваха в една кухина, чиито сухи стени се издигаха на петдесет стъпки над водата. Леководолазите вдигнаха фенерчетата до върха на кухината и насочиха мощната светлина в самата вода.

Дългата пещера продължаваше по хоризонтална ос, в която дълбочината на водата достигаше до петдесет стъпки. Оказа се, че реката има различни нива. Солената топла вода от дъното се изливаше в пещерата, докато студената блудкава вода продължаваше да се движи напред. Смесената вода между двата потока с различно направление личеше ясно и приличаше на глицерин. Пъхнеше ли глава в него, леководолазът биваше дърпан на север и на юг, чувствуваше допира както на студената, така и на топлата вода. Разклоняващата се река обаче представляваше естествено явление за изследователите.

На триста стъпки по-навътре на тавана имаше малък въздушен джоб. Зад него нямаше нищо, освен вода. Соленометрите не посочиха никъде наличност на чиста прясна вода, но за сметка на това на много места те сочеха много ниско солно съдържание, което бе сигурен белег, че някъде отпред има извор на прясна вода. Групата на ОФРС проникна на 975 стъпки от входа на пещерата, където дълбочината на реката бе 95 стъпки, а таванът се снижаваше до 50 стъпки. Проникването напред беше невъзможно поради голямото разстояние. Геологическият анализ на най-малко солените течения обаче ни даде основание да посочим на властите на Касис подходящи места, където в бъдеще те можеха да открият прясна вода чрез сондиране.

Друг от необикновените промишлени експерименти нарекохме „План червената пръст“.

Заводът за алуминий при Гардан, близо до Марсилия, буквално погребваше цялата околност под огромни купища червени отпадъчни материали. Отговорните техници, както обикновено, когато трябва да се изхвърлят отпадъчни материали, намислили да използват за тази цел морето. Те предложили остатъците да се разредят и с помощта на тръбопровод да се изхвърлят в средиземноморското плато. Рибарите и морските биолози протестирали енергично, мотивирайки се, че червените отпадъци ще унищожат флората и фауната на морското дъно, с което аз бях напълно съгласен. Въпреки това обещах на хората от завода, че ще им помогна да намерим някакво решение, ако такова изобщо съществуваше.

Първо трябваше да установим действителния ефект от изхвърлянето на остатъците по плитчините. Дали те щяха да се утаят, да се разпръснат или разсеят от теченията? Наех тендер, който обслужваше някакъв морски фар, натоварих го с червените отпадъци и се придвижих до чистите сини води на Моржу. Там, на петнадесет стъпки дълбочина, има типично марсилско пясъчно дъно със зелени пасища. На дъното, точно под тръбата, монтирахме апарат, зареден с цветен филм. Изпомпването на отпадъците в морето започна. Надолу се насочи тъмен облак. Някъде по средата той се разпростря бързо встрани, след което по дъното заудря градушка от червени камъчета. Рибата се разбяга във всички посоки. Скоро облакът заприлича на обърната наопаки гъба на атомна експлозия, тъй като материалът се разпростря встрани и започна бавно да се наслагва върху дъното. Леководолазите се загубиха в червената мъгла. Опитите доказаха, че едно подобно действие би унищожило рибните стада в континенталното плато.

А не можеше ли алуминиевите отпадъци да се изхвърлят с помощта на дълбоко спусната гофрирана тръба в някой естествен контейнер, какъвто е всеки подводен каньон? Спряхме се на един каньон, дълбок шест хиляди стъпки, разположен на четири мили от Касис. Дълбочината му го правеше неподходящ за риболов, затова пък можеше да побере всичкия наличен отпадъчен материал и този, който заводът щеше да произведе за сто години напред. С помощта на хидролокатора направихме основни проучвания на местността около каньона и на хиляда стъпки дълбочина определихме мястото на тръбопровода, по който щяха да се изхвърлят отпадъците. Остатъците щяха да се утаят върху дъното много по-ниско от линията, до която стигаха рибарските мрежи. Изхвърлянето на отпадъците на тази голяма дълбочина съвсем неочаквано за нас ни доведе до голямо научно откритие. Постоянната и измерима изкуствена седиментация може да бъде поставена под наблюдение. По такъв начин е възможно да се изучи поведението на мътните течения и скоростта на тяхното разпространение.

Най-голямата промишлена дейност на „Калипсо“ започна през 1958 година, след като в резултат на сондиране при Хаси Р’Мел в Сахара се откриха залежи от природен газ, които съдържаха резерви без прецедент в Европа или Африка. За разлика от Съединените щати, които разполагат с богати залежи от природен газ, Европа зависи в това отношение от скъпия газ, добиван от каменни въглища. Хаси Р’Мел може да подхранва огромния потребителски потенциал на Европа, който по изчисления възлиза на най-малко 750 билиона кубически фута годишно. Един от начините сахарският газ да се транспортира до кухненските печки в Стокхолм и заводите на Триест е, като се прекара по тръбопроводи до Средиземно море, там заводи да го превърнат в течно състояние, да се превози с танкери до европейските пристанища, отново да се превърне в газообразно състояние, след което по газопроводи да се достави на потребителите. Огромните инвестиции за строеж на заводи и кораби обаче щяха да направят невъзможно експлоатирането на този газ.

М. Жан де ла Рюел, главен инспектор на френската държавна компания „Газ дьо Франс“, предложи една изключително смела идея. Природният газ от пустинята да се транспортира под налягане по газопровод, монтиран на дъното на Средиземно море. Това щеше да спести превръщането на природния газ в течно и отново в газообразно състояние и строенето на танкерна флота. Морският газопровод трябваше да се положи на повече от осем хиляди стъпки дълбочина, на най-плиткото и най-тясно място при западните части на Средиземноморието. Така най-късото разстояние щеше да бъде 115 морски мили. Де ла Рюел не се безпокоеше толкова от дълбочината, колкото от монтирането на газопровода по стръмния и изключително разнообразен естествен релеф на Африка и Испания. Той се обърна с молба към „Калипсо“ да проучи една обширна област край мястото на пресичането и да определи най-подходящото място за полагане на газопровода. Ние се отказахме за шест месеца от помощта, отпускана по научна линия, и приехме предложението на компанията.

Работата изискваше прилагане не само на цялото наше изкуство за изследване на морското дъно, но и овладяването на някои негови нови страни. Проектантите на газопровода искаха да знаят точната дълбочина с евентуална грешка най-много от три фута, а географското разположение с една точност от петдесет фута. В огромния разрез от вертикални данни ние трябваше да държим сметка за различните скорости на течението на всички нива, да се снабдим с последователни проби от морското дъно, да определим тяхното кислородно и микробиологическо съдържание, да правим опити във връзка с корозията, както и да направим стерео- и киноснимки на дъното по продължение на цялото трасе на газопровода.

За да може да правим най-прецизни изследвания, на задната палуба на „Калипсо“ бе монтирана радионавигационна антена, висока шестдесет стъпки. Чрез нея получавахме данни за силата на вълните, предавани от две брегови станции, разположени в Алжир и Испания. Монтирахме прецизен хидролокатор и плот с хидрографска схема, върху която смени чертожници съпоставяха местонахожденията и профилите на дъното, за да изготвим карти, които по точност нямаше да отстъпват на картите на генералния щаб.

На края на петия месец предадох на де ла Рюел триизмерен мащабен модел на най-подходящото трасе, свързващо Мостаганем и Картаген, заедно с огромно количество материали, подкрепящи проекта: класифицирани проби от утайки и скали, връзка карти, купища данни и обяснения и хиляди снимки и ролки с филми. Въз основа на тяхното проучване главният инспектор замина с кораб и даде нареждане да се монтират на различни места по трасето няколко мили пробен газопровод.

За хората от Африка и Европа първата междуконтинентална газопроводна линия ще бъде вероятно от такова значение, от каквото бяха първите презокеански телеграфни кабели, прекарани преди сто години. Аз споделям твърдото убеждение на де ла Рюел, че тя ще бъде успешно прекарана и че ще може да се проверява и поддържа с помощта на специално построени за целта подводни съдове.