Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (13)

Глава тринадесета
В дебрите на мрака

На задната палуба, осветена само от една лампа, леководолазите разговаряха с тихи гласове и талкираха телата си за да облекат по-лесно своите подводни облекла. В безлунната нощ „Калипсо“ бе потънал в мрак. Светеха само сигналните светлини на върха на гротмачтата. Над нас откъм Порт Калипсо проблясваше слабо светлината на един прозорец. В нощния мрак се носеше граченето на закъснели чайки. Близо до левия леер по дългия археологически прът в бълбукащите тъмни води се спущаше смукателната тръба.

Под светлината на лампата лежеше жълт цилиндър с две изпъкнали лещи и прикачени кабели — нашата нова телевизионна камера и прожекторите. Иконоскопът бе с по-висока разделителна способност от този, употребяван в обикновената телевизия, и с разлагане на изображението на повече редове. Камерата бе снабдена с коригираща леща, която увеличаваше зрителното поле и премахваше подводната аберация. Резултатът от дневните снимки бе изключително добър. Сега, през нощта, нямаше да ни пречи мъглявината, получавана от разсеяната слънчева светлина, отразявана от разни плаващи частици.

Киентци, Гойран, Ерто и Давсо поставиха мундщуците в устата си, изпробваха потока от сгъстен въздух и слязоха под водата. Октав Леандри и Пол Мартен спуснаха стофунтовата телевизионна камера и прожекторите заедно с коаксиалните кабели, привързани към стъклени поплавъци. Помолих Мартен да запали подводните светлини. След миг под кораба лумна пожар. „Калипсо“ стоеше във водата подобно на малка прашинка, попаднала в изумруд. Силната светлина заля бялата скала и тя като че приближи до нас. Чайките се разкрякаха и отлетяха на Порт Калипсо.

Облегнат на кърмата, наблюдавах как леководолазите потъват в осветената вода. Под вълните техните силуети изглеждаха уголемени и разкривени. Светлинният поток постепенно се превърна в синьо-зелено сияние и силуетите на мъжете се стопиха във водата. Наближаваха дъното. Отидох в моята каюта, където Симона и техниците наблюдаваха на телевизионния екран разкопките на древния кораб, циментиралите се в изкопа амфори и смукателната тръба, която лежеше подобно на заспала боа. Давсо се появи на екрана и пое соплото на тръбата. Той завъртя ключа за въздуха и тръбата се оживи. После започна да я придвижва по изкопа, на преден план на екрана.

Не се интересувах ни най-малко от това, как Давсо разкопава нови амфори, ами исках да преценя качеството на телевизионното предаване. Взех микрофона, свързан с камерата, и казах:

— Киентци, излез от изкопа и насочи камерата към по-далечни предмети.

Операторът насочи камерата към склона и предаде изображения на предмети, разположени по-далеч. Доволен от дванадесетминутното опитно предаване, аз съобщих:

— Добре, Киентци, прибирайте камерата горе.

Камерата изключихме, а прожекторите оставихме да подпомогнат изкачването на леководолазите. От кърмата наблюдавах как светлината отдолу става все по-ярка. Леководолазите се изкачваха към мястото за триминутната декомпресия, разположено на десет стъпки под повърхността. Но те спряха на по-голяма дълбочина и останаха там. Изминаха пет минути. Разтревожих се. Очевидно никой не се намираше в опасност, в противен случай другите щяха веднага да му помогнат. Долу ставаше нещо интересно. Съжалявах, че не се бях спуснал с тях, вместо да изпълнявам ролята на критик от повърхността.

Групата не излезе от водата, докато не изразходва напълно въздуха от бутилките. Когато се показаха на палубата, всички се заливаха от смях. Дълбокият баритон на дребничкия Гойран се отразяваше от скалите. Като подскачаше от вълнение, той извика:

— Не можеш да си представиш, капитане! Попаднахме всред цяло стадо sèverots (скумрии), дълги около десет инча. Те се скупчиха пред прожекторите, загубиха всякакво чувство на контрол и се замятаха на всички страни като обезумели. Просто невероятно! Събраха се хиляди риби. От тях не можехме да се виждаме. В същото време стотици риби блъскат тялото ти. Имаш чувството, че си лист хартия, вмъкнат във валяка на пишеща машина.

— Затворех ли ръка, в нея оставаха по една-две риби — обади се Давсо.

Гойран по едно време заскача като ужилен.

— Помощ! — извика той. — За бога, свалете по-бързо облеклото ми!

Издърпахме туниката през главата му. Отвътре изскочи една sèverot, сребриста риба, прилична на голяма сардина. Сигурно рибата бе успяла да се вмъкне в ризата на Гойран през яката.

В чест на премръзналите герои на рибната паника отворихме бутилка коняк. По време на обзелото ни весело настроение направихме план за ново спущане само със светлини, след като четиримата направят почивка от три часа. Аз също щях да се спусна. Бях намислил нещо, което не казах никому.

След полунощ петимата се спуснахме бавно край гофрирания маркуч, като осветявахме водата с прожекторите, за да привлечем sèverots. На дълбочина от тридесет стъпки изскочиха първите риби, следвани на късо разстояние от цяла армия. Моите приятели не преувеличаваха нищо, когато описваха тяхното поведение. Смешната тълпа риби загуби всякакво чувство за посока. Властвуваше законът на тълпата, който ориентираше всяка риба в едно общо направление. Приличаше на манифестацията в деня на превземане на Бастилията, превърната в улично безредие. Върху тялото ми се допираха безброй малки устни. Не виждах приятелите си, скрити зад живата стена от блъскащи се риби. Гледах право в една запалена лампа от шест хиляди вата, поставена само на пет стъпки пред очите ми, и не виждах нищо друго, освен розовия блясък на прозрачна плът, която се люшкаше, огъваше и преплиташе, винаги в плътна маса, непропускаща през себе си снопче светлина.

При плуване имах чувството, че стомахът ми се търка о живи камъчета. Придвижих се през стената обезумели риби и поех лампата от ръката на някакъв невидим другар. Потърсих тръбата на земесмукачката и се заспусках надолу по нея, като насочих същевременно лампата нагоре и примамвах рибите към неизвестната за тях цел. Всички риби ме последваха. Поставих лампата на дъното, близо до соплото, и включих сгъстения въздух. Рибите, които се намираха на една стъпка разстояние от тръбата, моментално изчезнаха в гърлото ѝ. Като се блъскаха към фаталната лампа, инстинктивният рефлекс да плуват винаги срещу течението изваждаше някои риби от транса, в който бяха изпаднали. Те увисваха на границата на опасната зона, след което биваха натиквани в отвора на тръбата от напиращата отзад обезумяла тълпа. След пет минути спрях въздуха. Рибите продължаваха да се тълпят в същото огромно количество.

Изкачихме се нагоре всред обезумялата риба. Едва подадох глава над водата и чух ужасна какофония. Небето над нас бе изпълнено с крякащи чайки, развълнувани почти толкова, колкото рибите под водата. Облякох се и се изкачих на острова. Археологическият кош, който използвахме като филтър, гъмжеше от риба. Стотици риби, изскочили от него и паднали от скалата, сега плаваха мъртви в морето. Птиците участвуваха с резки движения в неочаквания среднощен пир.

Следващата нощ се отправихме отново към Порт Калипсо с намерение да заснемем безумието на скумрията. На тридесет стъпки дълбочина размахахме светлините. Никаква риба не се приближи. Потопихме се на сто стъпки. Домакините пристигнаха в същите гъсти редици, както през миналата нощ. Всички обаче оставаха подредени в идеален ред. Нито една не се поддаде на светлината. Три-четири отделни риби се отделиха от групата и се устремиха към нас, но масата се държеше настрани. Ние бяхме безсилни да нарушим дисциплинираните редици на рибите. Просто не можех да си обясня промяната в поведението на рибите в тези две последователни нощи, на едно и също място и по едно и също време. В тези минути споделях мъките на всички риболовци, чието щастие в улова понякога, за добро или зло, зависи от подобни аномалии.

Ловенето на риба със светлини не е новост за Средиземно море. Нашият принос към древното риболовно изкуство lamparo се състоеше в това, че добавихме подводна светлина и всмукателна тръба. При хубаво време всяка нощ от средиземноморските пристанища излизат хиляди лодки, дълги шест стъпки, закачили след себе си по-малки, за да привличат в мрежите си сардини с помощта на много силни електрически или ацетиленови лампи. Една флотилия lamparo, спряла се в морето, е по-блестяща от град. Рибарски лодки от Алмерия и Малага плават чак до испанското островче Алборан, първият островен фар на изток от Гибралтарския проток. Той представлява гребен на скалисто морско възвишение, издигащо се на 8250 стъпки от бездънната долина. Рибарите наричат тези води Алборанско море.

„Калипсо“ проучи биологията на Алборанско море. На борда на кораба този път се намираше и Филип Кусто. Между отделните гмуркания младежът се лепваше на хидролокатора, заинтригуван от изображенията на минаващото под нас морско дъно. Един ден той забелязал някакво много необикновено дъно на 150 стъпки дълбочина. Контурът бил плътен и хоризонтален. На шест стъпки над него друга линия, плътна и черна, следвала първата. Изглеждало, че двете са начертани с паралелен линеал. Филип се втурнал да намери Фалко, когото той счита за най-големия любител на подводните загадки. Фалко огледал успоредните линии върху хартиеното руло.

— Възможно ли е това да са риби? — попитал Филип. — Никога не съм чувал за толкова плътен пласт риба, разположен така равномерно над дъното.

— И аз не зная какво може да е това — отвърнал Фалко. — Ще трябва да се спуснем долу и да разберем.

Су и старшият учен се съгласили да върнат кораба назад и да спуснат под водата Фалко и Филип. Фалко слязъл по стълбата и се отпуснал във водата да изпробва плаваемостта си, но моментално сграбчил отново перилото на стълбата. Гибралтарското течение е твърде силно, за да се плува срещу него. Двамата се хванали за котвената верига и ръка за ръка заслизали към дъното.

На дълбочина хиляда стъпки те забелязали еднообразно жълто-зеленикаво дъно, над което плували една голяма акула, няколко тона и други големи риби. Слизайки по-надолу, те открили, че дъното всъщност представлявало своеобразен килим от колосални листа, някои от тях дълги по двадесет и пет стъпки. Хиляди листа, поддържани от тънки стъбла, се разпростирали във водата. Леководолазите се проврели между листата и се пъхнали под тях. Изведнъж се озовали в тихи, с малка видимост води, всред гъсталак от стъбла на морски водорасли, засадени в почти прави редици, на разстояние две стъпки едно от друго. Всяко стъбло се издигало точно на шест стъпки височина. Докато зеленият покрив се диплел от постоянния вятър със скорост от два до три възела (Атлантическият океан се втурва в Средиземно море и носи океански хищници и други свои богатства), долу, в тихото убежище, животът течал охолно и спокойно. Почвата била покрита с нанос от живи организми. Наоколо плували лениво мероу. Морски таралежи с къси бодли, раци, морски звезди и риби скорпиони изглеждали добре приспособени към този подводен сутерен, изолиран от морските бури.

Филип сграбчил ръката на своя по-голям другар и посочил към една голяма розова риба скорпион, която носела своята обикновена и смешна коралова маскировка. Върху главата си имала допълнително украшение — един разклонен букет от полипи. Тук всяка риба се движела с достойнство. Леководолазите заобиколили една мурена, която дебнела своята плячка с увита около едно стъбло опашка. Главата ѝ се поклащала леко на течението.

Преминаването край стъблата изисквало голямо внимание. Растенията се оплитали около бутилките. Добре се случи, че Филип слезе с Фалко, когото той уважаваше прекалено много, за да си позволи да се отдалечи от него. Една риба, дълга шест стъпки, с недружелюбен поглед се промъкнала отгоре през зелената завеса и ги огледала. Въздушните мехурчета, които изскачали от алборанската гора, вероятно възбудили любопитството на сребристите скитници. Леководолазите извадили ножове и изкопали едно голямо водорасло с корен, вместо да режат дебелото един инч стъбло.

Когато Филип и Фалко се появили на палубата с кафявото водорасло, дълго тридесет стъпки от корена до върха, всички ги заобиколили с учудване. Учените го причислили към ламинариите, вид, който не бе описан дотогава в Алборанско море. Фактически морските ботаници не бяха и чували за ламинарии в Средиземно море, по-дълги от шест стъпки.

След като Фалко и Филип ми разказаха за своето приключение, аз взех „Еспадон“ и се заех с щателно изследване на гората в Алборан. Пристигнахме в един тих ден, но тъй като предстояха типичните за сезона бури, решихме да се гмуркаме денонощно. Всред подводното течение отново изпитах трепетите на спущането край котвеното въже. Спуснахме се откъм защитената от вятъра страна. Телата ни се поддаваха веднага на течението, затова се държахме здраво за стоманеното въже. Изпуснехме ли въжето, течението щеше да ни отнесе на стотици ярда, преди да успеем да се измъкнем на повърхността. Покрихме подводните си облекла и перките със сребърна боя, за да бъдем по-лесно откривани от прожекторите на „Еспадон“, ако случайно изпуснехме въжето нощно време.

По време на първото ми нощно посещение на подводната сенчеста беседка се спуснах надолу по въжето през тъмния свят, изпълнен с проблясващи форми. Гойран и Киентци, рибите и стадата сардини носеха едни и същи синьо-зелени одежди. Разтворихме зеления покрив и се вмъкнахме под него. Киентци държеше прожектора, а аз снимах Гойран. Изведнъж Гойран изчезна в тъмнината. Погълнат от работата с кинокамерата, аз не разбрах какво се случи. Но Киентци разбра всичко и начаса се притече на помощ. Той хвърли лампата и тя моментално се пръсна. След това хвана с едната си ръка Гойран под мишницата, а с другата започна да се изкачва нагоре по въжето, като се опитваше в същото това време да държи мундщука на изпадналия в безсъзнание човек на мястото му. Объркан от тези светкавични действия, оставен в пълна тъмнина, аз заблъсках глава и рамене в листата. Течението уви като змия една от дългите ламинарии около тялото ми и тя ме притисна. Опитах се в тъмнината да се освободя от нея, без да разбутвам другите листа нагоре към течението, което щеше да усложни още повече положението. Разкъсах обвивката на листа и се върнах долу в спокойните води. Спрях се и се опитах да си припомня в коя посока се намира котвата. Пипах слепешком наоколо, удрях се в стъблата, отстъпвах бързо, когато някое от тях се натъкнеше на бутилките. Накрая успях да поставя ръка на котвеното въже на „Еспадон“.

Навременните действия на Киентци и устойчивото му изкачване нагоре с една ръка, докато теглеше с другата Гойран, се увенчаха с успех. Не се осмелихме да повторим всичко отново. Гойран дойде в съзнание още по пътя нагоре. Той се присъедини към обсъждането на друг, по-подходящ начин за проникване в гората. Решихме да използваме Гибралтарското течение и да го накараме да действува в наша полза. Придвижихме „Еспадон“ на запад, до самия край на джунглата от морски водорасли, и спуснахме на височина три стъпки над върховете на листата завързани за кабела парчета чугун. Леководолазите, прожекторите и камерите се спуснаха по тези пожарникарски стълбички, докато „Еспадон“ се придвижваше бавно над гората. Подпомагани сигурно от течението, вместо да се борим срещу него, ние се движехме над леко поклащащите се листа, като че се бяхме издигнали с балон във въздуха. Сега бе сравнително безопасно да се впуснеш пред пътуващото приспособление, да се гмурнеш на малка дълбочина под листата, след туй да преминеш отново през тях и да се хванеш за кабела. На източния край на обраслата с водорасли местност дъното бе наклонено и посипано с бял пясък. То ни служеше като сигнал за изкачване нагоре по кабела към мястото за декомпресия, след което се качвахме на „Еспадон“, връщахме се срещу течението и повтаряхме същия полет.

Увиснали под бавно движещата се лодка, за да издишаме натрупалия се азот, ние изучавахме морската биология. Пътувахме през истинска подводна каша от атлантически планктон, дълги прозрачни пояси на Венера и други низши животински форми. Имахме възможност да ги наблюдаваме от близко разстояние, защото тези, които плуваха, и тези, които биваха носени от течението, се движеха с нас на изток. Някои от нашите съседи наподобяваха нежни кристали с оцветени в различни тонове плоскости. Около нас плуваха хиляди салпи, дълги пет инча. Тях видяхме за първи път в Персийския залив, който бяха осветили със сиянието си. Тук те приличаха на малки водни търкалящи се механизми. Те се захващаха едно за друго, понякога на дължина от сто стъпки, преплитаха се в Гибралтарското течение и наподобяваха патрондаши, кръстосани върху гърдите на някой огромен на ръст стрелец.

Една нощ, когато „Еспадон“ ни влачеше под себе си, аз насочих светлината на прожектора върху сребристия костюм на Фалко. Като се усмихваше зад стъклото на маската, той хвана един от призрачните салпови гирлянди и го уви около себе си. Фалко заприлича на някакъв подводен рицар, впримчен от желатинообразен дракон, дълъг осемдесет стъпки. Като се движехме всред кошмарите на тази подводна тъмница, ние закопняхме да зърнем отново нещо, което да придаде на заобикалящата обстановка вида на истинско море — някоя неспокойна летяща риба, устремена към повърхността, или пък някой смел, пулсиращ в червено калмар.

Причината да изберем нощните спущания се основаваше на преимуществата, които предоставяше видимостта на водата и психологията на животните, но най-голямата полза изникна някак си съвсем неочаквано. Един техник от ОФРС изработи евтина и подобрена конструкция на ръчна лампа за леководолази с голям и ярък рефлектор и по-силни батерии. Изпробвахме прототипа през деня на двеста стъпки дълбочина. Качествата на лампата ни харесаха много, без да подозираме изненадата, която ни готвеше.

Когато Фалко наблюдавал размножителния период на морските краставички при Сормиу, той използвал за първи път новата лампа през нощта. Нашите стари прожектори, свързани с електрически кабели с повърхността, се оказали твърде тромави за неговите занимания, въпреки че те осветяват значителна площ от дъното със сила, равна на дневната светлина. Новият прожектор разочаровал Фалко. Светлината струяла от него в тесен, неподходящ лъч. Въпреки че лъчът пробивал тъмнината на голямо разстояние, осветяваното от него пространство било твърде малко. Наложило се да открива краставичките една по една и губел по този начин ценно време. Фалко решил да съкрати престоя си и да се откаже от новото приспособление.

Острият лъч попаднал върху някаква риба. Оказало се, че това е средна на големина бяла риба платика. Това животинче е много плашливо и при приближаването на леководолаз винаги бърза да се шмугне в някоя цепнатинка на скалата. Рибата стояла като замръзнала на мястото си. Фалко насочил лъча в очите ѝ и бавно се приближил към вцепенената риба. След това я докоснал. Тя изведнъж се отърсила от хипнозата и се стрелнала встрани. Фалко насочил лъча към други риби и приковал няколко от тях по същия начин. Когато ми съобщи за своето откритие, аз му казах:

— Това е нещо ново. Разбира се, прожекторът не бива да се използва при ловене на риба с харпун, защото този начин скоро ще се превърне в бракониерство. Не е чудно да си се натъкнал на един твърде подходящ начин за ловене на живи екземпляри за нуждите на аквариумите.

Помогнах на Фалко и Клод Уесли да организират едно нощно излизане с „Физали“, риболовното корабче на Океанографския музей в Монако.

Двамата се спуснали край една скала във водата, гъмжаща от фосфоресциращ планктон, Фалко започнал да осветява наоколо с прожектора, а Уесли разтворил сребриста рибарска мрежа, подобна на торба. Сардините проблясвали край подводната скала. Когато Фалко насочвал острието на лъча към някоя риба, Уесли ловко хвърлял мрежата над главата ѝ. При първия допир до мрежата рибата подскачала към дъното, а леководолазът само затварял отвора над главата ѝ. Фалко приковал една червеноперка, която се разхождала по дъното и размахвала неуморно мустачки, Уесли поставил мрежата пред червеноперката и тя влязла право в нея. Те хващали рибите от водата в момента, в който ги приковавали на местата им. Те уловиха цяла колекция от обикновени средиземноморски риби — морски костури, кефали, сопс, бяла платика, риба кардинал. Само един вид не се поддал на светлината — верадата, красива зеленикава риба. Тя обърнала опашка на парализиращата светлина и бързо се оттеглила.

Най-занимателен бил ловът на големи скални костури. Този вид не излиза нощно време, а остава в своето леговище, с лице, обърнато към входа. Фалко насочил магическата светлина в очите ѝ, докато в същото време неговият партньор държал разтворената мрежа пред убежището на рибата. По-късно Фалко така описваше събитието:

— Протягам ръка, погъделичквам рибата за опашката и тя с такава сила се хвърля в мрежата, че отнася просто ръката ти.

Веднъж попаднал в мрежата, скалният костур се бори с ожесточение. За да не разкъса мрежата, Фалко се принудил да го приспи отново със светлината и в това състояние да го занесе горе в корабчето. На края на лова Фалко и Уесли застанали усмихнати на задната палуба на „Физали“ пред цялата менажерия от 150 риби, настанени в специален плаващ басейн, завързан зад корабчето. Пленниците имали превъзходни форми. Кефалите скачали извън плаващия басейн, затова леководолазите го покрили с голяма рибарска мрежа.

Когато пристигнаха на брега, открихме доста мъртви скални костури. Те лежаха по гръб или настрани на повърхността на басейна. Обяснихме си го с това, че рибата се е изкачила на повърхността на водата все още под влияние на фотохипнозата и не е успяла да нагоди плавателните си мехури към променящото се налягане. Рибата бе умряла вследствие на декомпресия. Всъщност и леководолазите не се чувствуваха много добре от непрестанното плуване нагоре и надолу, за да оставят уловената риба в басейна. Този факт ме обезпокои. За сметка на преживените интересни минути през нощта те можеха да си докарат някое усложнение от честата промяна на налягането.

Фалко разреши проблема. През нощта, в която отново се спусна да омайва рибите, той взе със себе си купчина прозрачни найлонови чувалчета, пълнеше ги с вода и поставяше своите пленници в тях. Той връзваше торбичките за едно въже спуснато от „Физали“, и ги пращаше горе всичките наведнъж. Самият той се изкачваше на повърхността много бавно. Всички риби оживяваха, включително и скалните костури.