Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (5)

Глава пета
Порт Калипсо

Мистралите се усилваха. Към края на втория месец от започване на работата върху останките от древния кораб не смеех да рискувам повече „Калипсо“ на мястото, на което беше закотвен, защото кърмовият му кран отстоеше само на тридесет стъпки от скалата. Работници от пристанището и фара спуснаха нови циментови укрепители в допълнение на тритонната военна шамандура, а Фалко и Давсо слязоха долу и завързаха една верига около каменния свод, за да укрепят още по-добре кораба.

„Калипсо“ се намираше в странно положение. Ние се борихме да намерим океанографски съд, за да изследваме с него моретата, а сега корабът стоеше окован във вериги над гроба на стар свой събрат, който заплашваше да го погълне всеки миг. Това бе работа само за баржа. А може би и за инсталация на острова? Решихме да се пренесем върху зловещите скали и да освободим „Калипсо“. На Гран Конглуе можеше да се изгради археологическа станция за слизане под водата, като над мястото на корабокрушението се докара платформа за машините и площадка за гмуркане. Нямаше време за губене, ако искахме това безусловно удобство да бъде изградено преди настъпването на зимата.

В изблик на искрено желание властите, институтите, клубовете и търговските фирми в Марсилия отново ни се притекоха на помощ. Шест войници и един млад офицер от инженерните войски, потънали до кръста във вълните, построиха за три дни платформата. Тя побра една макара и бутилките със сгъстен въздух, които се пълнеха периодично от „Калипсо“. Роже Гари намери една корабна мачта и ние я монтирахме така на скалата, че тя се простираше на осемдесет и пет стъпки от нея и увисваше над мястото на останките, до които можехме да спущаме лесно подемния кош и смукателната тръба. Изтеглихме горния край на тръбата около единия ъгъл на острова, за да може остатъците, след като преминат през скарата, да се изливат в морето на такова място, откъдето облаците мътилка нямаше да залеят нашата работна площадка.

В началото на ноември свиреп мистрал прикова „Калипсо“ в старото пристанище на Марсилия. Вятърът духаше със скорост шестдесет и пет възела, когато двама приятни и добре сложени младежи се качиха на борда и ме помолиха да ги взема на работа като леководолази. Това бяха Жан-Пиер Сервенти и Раймон Киентци, наскоро уволнени военноморски леководолази, преминали двугодишна служба в Индокитай.

— Съжалявам много — казах аз, — но нямаме средства, за да ви назначим.

— Не се тревожете за това, капитане — отвърна Сервенти. — Още не сме похарчили заплатите, които ни дадоха при уволнението. Ще поработим около месец при вас без заплащане, а след това ще слезем да потърсим работа на брега.

Поздравих двамата опитни мъже, които приеха да работят на доброволни начала в най-трудния за нас период. Ваканцията на нашите студенти леководолази завърши, а финансовите ни средства съвсем отъняха със строежа на островната база. Ветровете стихваха, когато двамата мъже потеглиха с нас към острова. Пристигнахме при Гран Конглуе и установихме с безпокойство, че военната шамандура е отнесена петстотин ярда на изток. Сега закотвянето на „Калипсо“ ставаше невъзможно. Тази голяма шамандура бе ключовата позиция, от която извършвахме всякаква работа на потъналия кораб и на новото поселище на брега. Каква сила бе успяла да я помръдне от мястото ѝ? Никаква буря не бе в състояние да измести прекомерно тежката котва на шамандурата на стотици ярда край северния нос. Налагаше се да слезем долу и да узнаем истината.

Новите леководолази пожелаха да изпробват своите възможности. Изпратих ги с моторницата заедно с Фалко, докато Су и аз държахме „Калипсо“ край шамандурата. След половинчасов престой под водата Сервенти и Киентци изплуваха на повърхността и съобщиха, че шамандурата се е откъснала от своята котва. Те проследили откъснатата верига по дъното и я открили заклинена в една скала. Котвената верига бе скъсана от бурята. Едната ѝ половина лежала на дъното, все още закрепена за голямата котва, а другата се влачела от шамандурата, докато се оплела в скалите. Леководолазите твърдяха, че откъснатата верига се е захванала здраво за скалите и крепи сигурно шамандурата. Отправихме се обратно към Марсилия и по време на обеда обсъдихме проблема, като споменавахме често „Леонор Фреснел“ и неговия мощен винч.

— Огледах много внимателно края на веригата — каза Сервенти. — Преди да се заклещи в скалите, тя е оставила дълбоки следи в тинята. Не е мъчно да тръгнем обратно по следата и да открием мястото на скъсването.

— Дълбочината, на която трябва да се работи, не е малка. Това са приблизително 200 до 230 стъпки — отговорих аз.

— Oui, Commandant — каза Сервенти, — но ние може да използваме последователно трима или четирима леководолази, които при излизане на повърхността да поставят маркировъчни шамандурки по протежение на следата, оставена от веригата. Предлагам да използваме корков поплавък, закачен на въдичарска корда, и малка тежест, които да пратим горе, когато някой от нас се умори. Следващият леководолаз тогава ще се спусне край въдичарската корда и ще продължи търсенето нататък. Убеден съм, че след две или три спущания ще намерим без труд котвата.

Находчивостта на новия ни другар ми хареса.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — Ако времето утре е хубаво, ще изпробваме този начин.

Сервенти пожела да се спусне пръв.

Вечерта направихме няколко шамандурки по предложения от Сервенти образец. Следващия ден, 6 ноември, времето беше благоприятно и „Калипсо“ се насочи към Гран Конглуе. Тъй като ни липсваха хора, а и Су бе в отпуск, реших да рискувам и да пусна котва между Риу и Гран Конглуе. Повечето от единадесетте човека на борда щяха да са необходими за моторниците, затова оставих няколко само да маневрират с „Калипсо“.

Слязох в моторницата с Ро, Фалко и двамата нови другари, които за по-малко от две седмици завоюваха сериозно място всред членовете на подводната група. При военната шамандура Сервенти нарами трибутилков дихателен апарат, притегна дълбокомера и хронометъра на китката на ръката си, а маркировъчната шамандурка закачи на пояса си.

— Помни, че ти забранявам да останеш повече от десет минути на тази дълбочина — казах аз. — Почувствуваш ли по-рано умора, пусни шамандурката и се изкачи горе. На десет стъпки ще спреш за триминутна декомпресия.

— Oui, Commandant — отвърна Сервенти.

Той захапа мундщука и се гмурна. После видяхме перките му и как се спусна надолу по веригата. Мистралът утихваше с нежелание, но морето още се вълнуваше. Стоях на носа и наблюдавах мехурчетата на леководолаза. Фалко трябваше да смени Сервенти. Той провери бутилката със сгъстен въздух и започна да наблюдава със същото внимание и безпокойство, което ме обземаше винаги, когато развълнуваната повърхност на водата затрудняваше следенето на пътечката от въздушни мехурчета на човека отдолу.

На около триста ярда от шамандурата престанахме да различаваме добре мехурчетата. Извиках на Ро да наблюдава много внимателно от руля и погледнах часовника си.

— Осем минути откакто е слязъл.

Лодката следваше предишния курс на Сервенти, но от неговите въздушни мехурчета нямаше и следа. На деветата минута почувствувах как гърлото ми изсъхна. Половин минута по-късно направих върховни усилия да не се разтреперя. Някакво вътрешно чувство ми подсказваше, че се е случило най-лошото. На десетата минута се обърнах към Фалко:

— Обстановката ти е ясна. Побързай, ако искаш да го извадиш още жив.

Без да каже нито дума, Фалко скочи във водата. Имах твърде голям опит, за да се надявам за спасението на Сервенти. Каквото и да се бе случило, то бе станало на голяма дълбочина. Трудно щеше да е на Фалко да го открие. Потиснах кошмарните образи в съзнанието си и действувах като автомат.

— Ро — извиках аз. — Бързо към „Калипсо“! Докато Фалко е долу, трябва да доведем още леководолази.

Втурнахме се към кораба и аз наредих на Ив Жирол и Жак Ерто да бъдат готови всеки миг за спущане под водата.

Докато те се приготовляваха, аз изтичах на мостика. Там заварих само Симона. Лицето ѝ бе бледо.

— Zut, alors — каза тя. — Само преди няколко минути котвата се откачи и корабът се насочи към скалите. Дойдох тъкмо навреме и едва успях да съобщя да запалят двигателите и да обърна носа срещу вятъра.

Хвърлих изпълнен с гордост поглед към моята жена и веднага насочих „Калипсо“ към мястото, където предполагах, че се намира Фалко. Той се появи встрани и задъхвайки се, едва успя да каже:

— В безсъзнание е. На голяма дълбочина. Останах без въздух! Бързо! Бързо!

— Жирол — извиках аз, — опитай се да прочистиш дробовете му. Обърни го надолу с главата, хвани го за краката и така го извади на повърхността.

Това бе последната възможност да възвърнем живота му. Жирол го извади точно така. Поставихме Сервенти в камерата за декомпресия, като я поклащахме ритмично, за да предизвикаме изкуствено дишане. В същото време „Калипсо“ летеше към Марсилия. Съобщихме по радиото на пристанището да ни чака камион. Натоварихме камерата на камиона и се понесохме към голямата декомпресионна камера. В нея заедно със Сервенти влезе и доктор Нивло. Той приложи всички познати методи, за да върне живота му. След часове, изпълнени с мъчително напрежение, ние се принудихме да преустановим всякакви усилия. Киентци, Симона и аз заминахме веднага да уведомим майката на Сервенти.

Медицинският преглед установи, че смъртта е настъпила вследствие на сърдечен удар. Жирол го открил на 220 стъпки дълбочина. Той вероятно е получил удара, докато се е опитвал да закрепи рибарската корда за един от циментовите блокове, служещи за котви, спуснати от „Леонор Фреснел“. Погребахме Сервенти при Иер. На гроба му поставихме голяма амфора от Гран Конглуе.

Тази трагедия, изглежда, бе краят на моите стремежи. Движех се като автомат, който няма нищо общо със своя говор и действия. Непоносимият вкус, който почувствувах в устата си след деветата минута, още не беше отминал. Имах ли право да рискувам живота на хората заради някакви си стари глинени съдове? Безспорният отговор бе: Не! Седяхме със Симона, обзети от болезнена апатия, напълно безразлични към експедицията. Точно в този момент пристигна телеграма. Отворих механично сгънатия син лист. Не повярвах на очите си и я прочетох втори път. „Споделям скръбта ви за загубата на Сервенти. Ще имам ли честта да го заместя в бъдещата ваша дейност? (Подпис) Бесон.“

Подадох телеграмата на Симона. И двамата мълчахме. Не бяха необходими думи. Разбрахме, че трябва да продължим напред. Телеграфирах на Анри Бесон да тръгва. Способен и интелигентен леководолаз, Бесон бе работил седмици наред при Гран Конглуе. Тъкмо се готвел да започне едномесечната си ваканция, когато разбрал за гибелта на Сервенти. Мъжественото му сърце подсказало, че най-правилното нещо, което трябва да направи в този момент, е да предложи помощта си. Неговото великодушие спаси океанографската експедиция „Калипсо“.

На следващата сутрин „Леонор Фреснел“ и „Калипсо“ заминаха заедно за острова, за да съединят голямата шамандура с нейната котва. За тази цел трябваше да завържем края на котвената верига с въже и така да я изтеглим горе. Първо пуснахме малка котва с четири остри рога и започнахме да я влачим по дъното. На дълбочина 240 фута тя се закачи за тежката верига, завързана за котвата. След това аз се приготвих да сляза долу и да завържа въжето, с което щяхме да я изтеглим горе. Водата беше студена, затова облякох костюма си, който дава добра изолация за сметка на известно ограничаване на движенията. Взех едно въже от „Фреснел“ и се спуснах надолу край въжето на малката котва. Повторих си още веднъж, че трябва да се движа бавно и да не се пресилвам на такава дълбочина.

На половината от пътя надолу навлязох в слабо течение, което изду въжето като корабно платно. На двеста стъпки дълбочина трябваше с мъка да се придържам за огъналото се въже, за да продължа движението надолу. Чудех се дали другарите ми отпущат достатъчно от въжето, което трябваше да завържа. Забелязах котвената верига на стотина стъпки от мен и придърпах въжето към нея. Почувствувах известно облекчение, което вероятно се дължеше на азотната наркоза.

Движех се изключително бавно и внимателно. Дишах дълбоко, като се стремях да пестя енергия, която щеше да ми потрябва. Пулсът ми биеше неравномерно. Почувствувах, че имам аритмия. В съзнанието ми се мяркаше ту усмихнатият образ на Сервенти, ту неговият труп. Когато доближих веригата, забелязах, че се намирам някъде по средата от мястото на скъсването ѝ. Чувствувах ужасна умора в краката си. Хванах се за веригата и се придвижвах напред, като се притеглях за халките. На половината път от крайната цел силите напълно ме напуснаха. Завързах много внимателно въжето за веригата, притиснах с ръка изпускателната клапа на качулката и издишах въздуха в костюма си. Изхвръкнах като балон нагоре, като влачех след себе си моите изтощени крайници. След като излязох от зоната на дълбочинното опиянение, изпитах задоволство от успешното изпълнение на моята задача.

На петдесет и пет стъпки от повърхността освободих изпускателната клапа и забавих изкачването, за да не пропусна знака за декомпресията, закачен на десет фута под „Калипсо“. След десет минути престой излязох на повърхността с чувството, че съм свършил добра работа. Капитан Жан Жере стоеше наведен над носа на „Фреснел“.

— Изтеглихме въжето, но се оказа, че не е завързано — каза той. — Не извадихме нищо друго.

Едвам се примъкнах на борда на „Калипсо“.

— Възелът, който направих, по нищо не се различаваше от тези, които съм връзвал цял живот — заклех се аз пред Фалко. — Съобщи на „Фреснел“, че ще почина три часа, за да се освободя от азота, след което ще се спусна отново.

Оттеглих се в моята каюта и се вмъкнах в леглото. Симона гладеше. Тя не запита нищо и аз бях много благодарен за това. Задрямах, но се въртях неспокойно, докато отново стана време да талкирам тялото си преди повторното обличане на подводното облекло.

При второто слизане, вместо да дърпам въжето, взех със себе си кълбо с дължина около 300 стъпки. Този път условията бяха по-неподходящи. Под водата имаше по-силно и по-мътно течение. Когато достигнах веригата, изпитах силна умора. В същото време чувствувах и силното въздействие на дълбочинното опиянение. От яд направих троен възел и го затегнах с ожесточение. Нещо ми нашепваше: „Говориш, че не заслужава да се поема риск за една стара амфора, а сега правиш същото заради една изтъркана котва.“

Издишах въздуха в костюма и се изкачих горе. „Леонор Фреснел“ изтегли котвената верига и я завърза за военната шамандура. Духът на „Калипсо“ се повиши. Докато възстановявах силите си, Давсо и Бесон ме запитаха дали и те ще могат да направят по едно спущане на голяма дълбочина.

 

 

Бури връхлитаха връз острова през декември. Една нощ вълните достигнаха до платформата с машините и отнесоха винча и поставката с бутилките сгъстен въздух. Мъжете успяха да спасят дългата мачта и земесмукачката, като работиха цяла нощ във вълните, които понякога преливаха над главите им. Когато морето се успокои, те се спуснаха под водата и извадиха винча и бутилките. Въпреки че имахме възможност за бързо възстановяване на вредите, не можехме да си позволим подобни прекъсвания на работата. Построихме по-солидна и по-висока тераса, приютихме машините в специална барачка и монтирахме стоманена стълба, която водеше до един навес в скалата, разположен на четиридесет стъпки над повърхността на водата. На тази стръмнина бе основано най-новото поселище на Франция — Порт Калипсо. В Марсилия намерихме няколко необитаеми бараки, оставени от американски войници, и с помощта на инженери от армията ги превърнахме в жълта къщичка. Тя имаше помещение за пет легла и комбинирана кухня-столова с малък хладилник, който ѝ придаваше модерен вид. Благодарение на любезността на търговската камара на Марсилия островитяните разполагаха с безплатна радиотелефонна връзка. Те построиха каменна тераса и я украсиха с амфори. След всичко това леководолазите предприеха всекидневни спущания, които продължиха през цялата зима. „Калипсо“ най-сетне се освободи от изпълнения с опасност арест над старинния кораб. Тендерите, обслужващи фаровете, предложиха услугите си и снабдяваха Порт Калипсо с провизии, превозваха извадените от морето предмети, а от време на време и смените леководолази, които отиваха да прекарат отпуската си на брега.

По време на бури островитяните съзерцаваха вълните, които връхлитаха на двадесет стъпки височина върху скалата, и си мислеха какво ли е било в ония времена, когато старият кораб се е разбил върху Гран Конглуе. Те виждаха, че бедните хорица не са имали никаква възможност. На острова нямаше местенце, на което да можеш да се измъкнеш от водата.

Последното от редовните задължения на „Калипсо“ през първата година от започване на разкопките бе да достави един мощен въздушен компресор за машинния парк на острова, за да могат леководолазите сами да манипулират със земесмукачката. Непосредствено преди тръгване обаче се разрази буря, която задържа „Калипсо“ в Марсилия. Посрещнахме Бъдни вечер на кораба заедно с екипажа и половин дузина верни приятели, между които и Ив Жирол.

Среднощ Давсо подаде глава навън.

— Погледнете — извика той. — Вятърът е утихнал.

Преди да успея да направя предложението, което всички очакваха, Жирол каза:

— Сега разбирам защо сте ни поканили. — Той посочи към тежкия компресор. — Заради евтината работна ръка.

Всички извикаха оглушително.

Тръгнахме веднага за Гран Конглуе. Един час по-късно под светлината на прожекторите компанията ни напъна мишци над компресора, поставен на задната палуба. Подслонихме го на една площадка на скалата, откъдето на връх Коледа той бе издигнат с помощта на винча до барачката с машините.

Предложих да закарам всички островитяни на брега за Нова година, но вместо това те пожелаха да доведа техните родители и приятелки в Порт Калипсо. Украсената с цветя къщичка побра двадесет души. В разгара на вечерта Пиер Лаба предложи:

— Хайде да се спуснем и да извадим първата амфора за 1953 година!

Той и Киентци нахлузиха подводните си облекла. В среднощ те се спуснаха в студените дълбини. Не виждахме нищо в тъмното гробище, освен далечното изумрудено сияние на техните електрически фенерчета. Двамата извадиха една чудесна амфора, посрещната с възгласи и тостове.

Когато разкопахме останките до втория пласт амфори, складирани върху палубата, ние се натъкнахме на сбита компактна маса, която забави работата. Корабът се бе наклонил наляво, вследствие на което амфорите се бяха свлекли на тази страна. Наложи се да разкопаем друг участък и да продължим пътя си надолу през безпорядъка в средната част на кораба. Преместихме се на кърмата, която се намираше на най-малка дълбочина, и за няколко дни направихме дълбок изкоп, който разкри три пласта амфори. Под тях земесмукачката неочаквано се натъкна на главната палуба на превозващия вино кораб. Тук лежаха дебелите дъски, по които са стъпвали древните моряци. Напоеното с вода дърво лесно се трошеше, но на вид бе доста запазено. Удоволствието от това откритие помръкна, когато разбрахме, че под палубата се намира главният трюм, без съмнение изпълнен с много повече пластове амфори от извадените досега.

Върху дясната страна на главната палуба открихме големи напълно запазени оловни листа, разкривени парченца от които бяхме извадили по-рано. Облицовката на корпуса вероятно се е разкъсала, когато потъващият кораб се е одраскал о скалите. Медните нитове на бронята бяха покрити с олово, което сочеше, че древните хора са знаели как да предпазят от действието на корозията различните метали, влизащи в допир със солена среда. Корабостроителите вероятно не са можели да си обяснят ефектите на галванизацията, но са знаели как да ги прекъсват. По наша преценка оловната броня на кораба тежеше около двадесет тона.

Други находки хвърлиха нова светлина върху моряците от древността. Намерихме тежък мраморен хаван, голямо парче от аспид, масивно глинено блюдо, противотежест за гребло, малка глинена печка, желязна брадва и масивни пръстени и фаянсови съдове, различаващи се от кампанските. Както бяхме вече разбрали, намирахме се на кърмовата част на кораба, където древните корабни екипажи са готвели и са се хранели. Тук намерихме и една цилиндрична чаша с дръжка. От едната ѝ страна с груби гръцки букви стоеше надпис „Наздраве!“.

Земесмукачката извади на повърхността голямо количество лъскави, черни камъчета от вулканичен произход, големи колкото грахови зърна. Материалът не беше характерен за морското дъно от този район. Той вероятно се е намирал на самия кораб. Дали това бяха камъни за баласт? Или може би мозаични камъчета за износ, останали в трюма от предишното пътуване на кораба?

През цялото това време Лалеман чакаше нетърпеливо на другия край на тръбата за появата на монети. Жирол го накара да изтръпне от удоволствие, когато пусна в земесмукачката няколко съвременни монети. По време на разкопките не открихме нито една пара̀.

Един ден нашият корабен лекар д-р Нивло, след като бе отработил своя дял на земесмукачката, плуваше бавно нагоре по стената на скалата и се възхищаваше от червените горгонии. На шестдесет и пет стъпки от повърхността той се натъкна на подводна скала, която никой от нас не бе забелязал дотогава. Там, точно под къщурката на машините, лежеше оловният щок на котвата на древния кораб, сега яркочервен от милионите малки животинки. Котвата вероятно се е закачила на това място и при потъването на кораба се е скъсала. Тя се намираше сега точно над носа на кораба. По-късно открихме щока и на другата котва, заровен близо до носа върху амфорите. Вертикалната близост на котвите до корпуса подсказваше, че те са стояли окачени от двете страни на кораба при неговата гибел. Ударът е дошъл толкова неочаквано, че нищо не е могло да бъде направено за спасението на кораба.

Биологическите процеси бяха унищожили дървените части на котвите, но италиански и френски археолози вече установиха най-вероятната форма на древните средиземноморски котви. Вретената и рогата са изработвани от твърда дървесина. Горната напречна греда, или щокът, е правен от олово, от което е правена и скобата за закрепване на рогата към вретеното. За разлика от съвременната котва тежестите на древната котва са се намирали на горния ѝ край, което се е налагало от факта, че древните моряци вместо вериги са използвали въжета. Ако тежестите не бяха прикрепени към горния край, при вятър въжето щеше да се обтегне и да повлече котвата.

Дървените елементи по кораба предизвикваха нашето възхищение от майсторството на древните корабостроители. Съобразно изискванията на строежа те са използвали и различни видове дървен материал. Дебелите дъски, облицовките, главните дървени части, дървените съединения, ребрата и дървените клинове представляваха комбинация от алепски бор, ливански кедър и дъб. Няколко екземпляра все още не са определени, понеже дървото е изгнило и проядено от червеи. Дървените части ставаха като гумени. На въздуха те изсъхваха, сбръчкваха се и се напукваха. Въпреки всичко открихме начин за предпазване на частите на корпуса от разложение.

С идването на пролетта из нашия остров лумнаха диви цветя, новоизлюпени чайки и темпераментни младежи. Леководолазите работиха през цялата сурова зима на сенчестата северна страна на Гран Конглуе. Сега слънцето проникваше зад върха и заливаше с лъчите си Порт Калипсо, като осветяваше белите скали и жълтите maquis. На топлите камъни се грееха гущери. Организирахме пролетна забава. Леководолазите, облечени в гръцки роби, пируваха с кампанския сервиз. Банкетът се превърна в оригинална среща с миналото. Всред виното и веселието чувствувахме, че съдовете отново се използват за тяхното естествено предназначение. Държахме в ръце реални предмети, а не музейни експонати. Използването на някои мистериозни съдове се откриваше спонтанно. Една малка купа, чието предназначение експертите не можаха да установят, бе напълнена непринудено със зелени маслини. Това не бе нищо друго, освен съд за маслини. Черните съдове се открояваха чудесно под цвета на месото, салатата и плодовете.

Нашият безстрашен фотограф Жак Ерто, който щеше да се жени за Мари-Жан Херцог, сестра на знаменития алпинист, помоли сватбената церемония да се извърши на Порт Калипсо. Изпитах голямо удоволствие, че нашето пионерско селище си присвоява такава важна цивилна функция. Отведох сватбената двойка с „Калипсо“. Стълбичката на леководолазите не беше пригодена за дами с дълги рокли и високи токове. Единственият друг път към нашия остров водеше нагоре по една стръмна пукнатина на западния му край. Островитяните се вмъкнаха във вертикалната урва и поемаха нагоре гостите с ръце. Морис Херцог, който бе загубил пръстите на ръцете и краката си при изкачването на Анапурна, се отказа от помощта и се покатери нагоре по пукнатината като дива коза. Свещеникът го последва нагоре, като повдигна полите на расото си, изпод което се подадоха чифт сини къси панталонки.

Леководолазът Анри Гойран изпълняваше ролята на помощник и държеше чашата за богослужение, една черна kylix извадена от древния кораб. Младоженката носеше букет цветя, набрани от острова. След церемонията Мари-Жан се отдели от групата. Без да каже нито думица, тя отиде до ръба на скалата и хвърли цветята в лазурното море.

На 15 май 1953 г. достигнахме кила на големия кораб. Той бе направен от дъб, двадесет инча широк и тридесет инча дебел. Земесмукачката ни даде нови данни, включително и такива за най-общия курс на фаталното пътуване. Трюмът съдържаше амфори от гръцкия остров Делос, следователно най-вероятно бе корабът да е тръгнал оттам. Най-горният пласт се състоеше от римски амфори и италиански глинени съдове. Това доказваше, че той се е отбивал в някое от пристанищата на Кампания. Изглеждаше почти сигурно, че крайната цел на кораба е била Марсилия, по това време оживена гръцка колония на Масалия, входна врата за елинската култура и търговия, плъзнала нагоре по водния път на река Рона и към пустинните места на Галия и Германия.

Археолозите установиха, че някои оригинални съдове, които вадехме от останките на кораба, си приличат поразително. Десетки еднакви по форма съдове носеха идентични кръгли резки, които не можеха да бъдат направени от ръката на грънчаря. Те са били оформени от дървена матрица върху грънчарско колело — доказателство за масовото им производство два века преди Христа.

Професор Бенуа не беше подводен плувец и затова не можеше да наблюдава най-важните разкопки в своята кариера. Ето защо ОРФС му ги предаваше по телевизията. Подводната телевизионна камера имаше голяма яснота и леща, коригирана за работа под водата. Тя предаваше образите до „Калипсо“ посредством многопроводен кабел. Изкуствената осветителна система се състоеше от един статив и два рефлектора с лампи от по 6000 вата. Операторът пъхаше приличната на буре камера и монтираните от страните ѝ лампи в разкопките, а групата на Бенуа, разположила се удобно в затъмненото помещение на „Калипсо“, приемаше първите образи от останките.

Без да съобщи на оператора, инженер Анри Шиняр монтира в камерата високоговорител. Следващият, който щеше да работи с нея, бе Жан Делма. Шиняр съобщи по микрофона:

— Делма, коригирай фокуса!

Уплашеният леководолаз насмалко не изпусна камерата. Нарежданията от повърхността прозвучаха долу като заповеди на Посейдон.

По обед Делма разреши един разгорещен спор. Археолозите приемаха доказателството, че корабът е обкован с олово, но не вярваха на леководолаза, че някои външни части са покрити с оловен пласт. Телевизионната камера доказа правотата на леководолаза.

Професор Бенуа се стараеше да разгадае съдържанието на търговската марка „SES“ върху гърлата на много амфори още от момента, в който я забеляза. Това най-вероятно бе марката на собственика, но кой бе SES? Тъй като гърците и римляните са били големи поклонници на абревиатурите, той смяташе, че марката вероятно представлява първата сричка от фамилното име на собственика. Той претърси класическите родословия и епиграфи в цяла Европа. Един ден професор Бенуа дойде усмихнат при мен и ми съобщи:

— Името на притежателя на кораба е Маркос Сестиос. Живял е на Делос.

Това бе поразително постижение откъм фактическата страна на нашата криминална история. Бенуа беше открил писмени данни за един влиятелен римски род Сестиус, най-известен член на който е бил Маркус, търговец и собственик на кораби. Според римския историк Ливий, Маркус Сестиус е живял през втората половина на третия век преди новата ера — периодът, към който според доказателствата на находките принадлежеше и нашият кораб. Ливий твърдеше, че Сестиус се установил на гръцкия остров Делос и се заел да строи в този свещен град кораби. Освен това Бенуа притежаваше и текста на един надпис върху камък, датиращ от 240-та година преди новата ера, открит на Делос. Той сочеше, че Маркус Сестиус е получил гражданство на Делос (isopoliteia) и променил името си на Маркос Сестиос.^[1]

През второто лято от започване на разкопките „Калипсо“ мина край Гран Конглуе и поздрави леководолазите със сирената. Те отвърнаха с изсвирване на тромпет. „Калипсо“ се бе отправил към пристанището на Сестиос на гръцките острови. Една хубава утрин пристигнахме в Делос. Тиня задръстваше пристанището, затова се принудихме да пуснем котва край брега.

В първия век преди Христа Делос е паднал под властта на Митридат Велики и оттогава не е бил възстановяван. Там, където преди години поклонниците на свещената гробница на Аполон са минавали край мраморни колонади, разположени в малки горички, ние намерихме само посърнала трева, трънаци и натрошени камъни, които се пържеха под кобалтовосиньото небе.

Върху голия пожълтял свещен хълм Кинтос, където на времето се е издигал храмът на Аполон, се търкаляха разрушени колони и паметници.

Сегашното население на острова, състоящо се от тридесет и пет души, бе прикрепено към археологическата експедиция на Делос, организирана от френското училище в Атина. Младият главен археолог Жан Маркаде ни покани да разгледаме неговата работна колекция, където можеше да открием някои допълнителни сведения за Маркос Сестиос. На къщичката с архивните материали стояха облегнати амфори, идентични по форма с тези, извадени от потъналия кораб. Но нито те, нито хилядите съдове, разположени вътре, носеха някакви белези, имащи връзка с търговеца. В колекцията се намираха само неговите каменни „документи за гражданство“.

Маркаде ни заведе до квартала на римските търговци, където е живял собственикът на нашия кораб. Няколко вили бяха разкопани до мозайките на първия етаж. В една от големите къщи се натъкнахме на мозайка, изобразяваща морски вълни и една амфора. Младият американец Роберт Еджертън, който ни придружаваше в това пътуване, извика:

— Погледнете тук! — Изображението представляваше делфин, преплетен с котва, наподобяваща марката „SES“ върху амфорите. — А погледнете и тук!

На втората мозайка личеше завързан с панделка триножник, наподобяващ назъбената емблема от нашите глинени съдове. Дюган направи две скици и ми ги подаде. Първата представляваше копие от тризъбеца, оформен като римското „Е“ с две скоби между зъбците, изписани като „S“. На втората скица скобите бяха махнати и поставени от двете страни на „Е“. Шифърът сочеше „SES“.

В праха около вратата подритнах малки камъчета от вулканичен произход, напълно прилични на големите колкото грахови зърна топчета, които извади земесмукачката при Гран Конглуе.

Това откритие ни развълнува много. Маркаде обаче се усмихна снизходително.

— Няма никакви доказателства, че именно тук е вилата на Сестиос — каза той. — Знаете ли, ние даже се натъкнахме на доказателства, че тази вила изобщо не е била довършена.

— Вероятно Сестиос е банкрутирал, след като е загубил своя голям кораб — казах аз.

Скептичният археолог само се усмихна и ни покани да пием нещо разхладително в неговата къща. Аз предпочетох чаша изстудено гръцко вино. То имаше същия вкус на смола, като на две хиляди и двеста годишното вино от потъналия кораб. Въпреки че векове наред гърците наливат вино в бъчви и бутилки, те все още държат на вкуса, предаден им от смолистата вътрешна облицовка на амфорите.

Някои от нас напуснаха свещения остров с ненаучната и непотвърдена представа, че са видели къщата на Сестиос така, както бяха видели и неговия кораб.

За пет години мъжете от Порт Калипсо извадиха повече от седем хиляди амфори и почти толкова глинени съдове. Тези и други находки, като: части от носа, инструменти, приспособления и оловната облицовка, тежаха повече от двеста тона.

Десет години след започването на нашето археологическо приключение професор Бенуа публикува своя обемист, богато илюстриран научен доклад за откритията при Гран Конглуе. През време на едно биологическо проучване на източния бряг на Южна Америка прелистих доклада в моята каюта на „Калипсо“. Чашите и амфорите бяха измерени, скицирани и класифицирани. Дървената конструкция бе основно разгледана, предлагаха се обмислени теории. Отчетът на подводните разкопки се преплиташе с данни от разкопки, правени на сушата. Разочарован, аз затворих книгата. В обемистия том не се споменаваше нищо за това, как е живял, пътувал и загинал екипажът на Маркос Сестиос. От моите моряци до неговите не бе прехвърлен мост през вековете. Затворих очи и в съзнанието ми заплуваха различни образи…

Средиземно море е кипнало от мистралите. Един неугледен, натоварен с глинени съдове кораб е изпаднал в беда близо до Масалия. Ужасен, екипажът забелязва един бял остров, блеснал всред бушуващите вълни. Корабът връхлита върху скалите, след това потъва в спокойните зелени дълбини, завърта се бавно и натрошава кърмата си в каменните стени, избуяли с великолепни горгонии. Корабът поляга в подножието на острова и обръща нагоре дясната си страна. Неговата предна дясна котва виси на една скала над него. Той лежи с нос, обърнат към свещения остров Делос, и кърма, натикана в една вдлъбнатина на скалата, с неговите форми. При удара някои от глинените съдове се натрошават. Розов облак от изтичащото вино закрива кораба от погледа.

Останките са подложени на действието на вълните, но те са отчасти прикрити от скалите, вследствие на което не се разчупват и разпиляват веднага. Червеи нападат дървените части, а оловната обшивка с течение на вековете се откъртва. В потъналия кораб се заселват гъби, варовити водорасли, асцидии и морски таралежи. Тези водещи заседнал живот създания привличат хищните риби. Октоподи плъзват с разкривени стъпки по скалата и търсят убежище в амфорите.

Заедно с отминаването на вековете върху кораба се сипе дъжд от пясък и земя, помитан от прибоя и дъждовете от Гран Конглуе. Вековете ръсят навсякъде около него диатомеи. Постройката, дело на ръцете на човека, затъва в морето. Под тежестта на товара, трупан от морето, претъпканата главна палуба се пропуква и се стоварва върху пълния трюм. Десният му хълбок се разтваря подобно на стрида и от него надолу по изпълнения с големи камъни наклон се посипва товар от глинени съдове. Мистралите трупат камъни от острова върху кораба.

След няколко нови века върху дъното нямаше да остане и следа от трагедията. Но преди да е засипан завинаги, край кораба минава Кристианини, тръгнал на лов за раци, последван от „Калипсо“, който върна времето назад към древността.

Днес Порт Калипсо, както и корабът на Маркос Сестиос са изчезнали. Над скалите царуват самотата и чайките. Ако се осмелите да рискувате вашия морски съд при Гран Конглуе, вие няма да намерите никакви останки от обитателите на острова, освен една ръждива стълба върху стената на източния нос и една паметна плоча край нея с името на Жан-Пиер Сервенти.