Джералд Даръл
Срещи с животните (6)

Историята с шимпанзето Чолмондли

Когато шимпанзето Чолмондли се присъедини към колонията на животните, то веднага стана некоронован неин крал не само благодарение на своите размери, но и поради своята необикновена интелигентност. Чолмондли беше любимец на един чиновник от областта, който имаше желание да изпрати маймуната в Лондонската зоологическа градина. Като дочул, че събирам диви животни в тяхната област и че наскоро се завръщам в Англия, той ми писа и ме попита дали ще имам нещо против да взема Чолмондли с мен и да го предам на управлението на зоологическата градина. Отговорих му, че притежавам вече доста голяма колекция маймуни и още едно шимпанзе няма да представлява кой знае каква трудност, така че с удоволствие бих придружил Чолмондли до Англия. Представлявах си, че е някое младо, двугодишно шимпанзе, високо най-много около половин метър. При пристигането на Чолмондли едва не получих удар.

Една сутрин до лагера приближи камион, натоварен с огромен дървен кафез. Стори ми се така голям, като че побираше цял слон. Удивлявах се какво ли, за бога, би могло да има вътре в него. Когато шофьорът ми каза, че кара в него Чолмондли, аз си помислих, че неговият собственик е постъпил твърде глупаво да изпраща малко шимпанзе в такъв огромен кафез. Отворих вратата и надникнах вътре. Там седеше Чолмондли.

Един-единствен поглед беше достатъчен да разбера, че това не е малко, а напълно пораснало шимпанзе на осем или девет години. Седнало превито в тъмния кафез, шимпанзето изглеждаше два пъти по-голямо от мен. От изписаното по лицето му изражение разбрах, че пътуването не му се е харесало. Преди да успея да затворя вратата на кафеза, Чолмондли протегна дългата си космата ръка, стисна моята и я раздруса сърдечно. После се извърна, събра дългата желязна верига (единият край на която бе завързан за желязна халка на врата му), нави я на ръката си излезе от кафеза. Той спря за момент, проучи ме внимателно, огледа с голям интерес лагера, после протегна ръка и ме погледна въпросително. Поех ръката му и заедно влязохме в голямата палатка.

Чолмондли моментално седна на един от столовете край масата, пусна веригата на земята, облегна се и кръстоса крак връз крак. Той огледа палатката в продължение на няколко минути с високомерно изражение на лицето и очевидно реши, че това му стига, после се извърна и отново ме погледна въпросително. Явно искаше да му предложа нещо след уморителното пътуване. Още преди пристигането му бях предизвестен, че обича много да пие чай. Извиках готвача и му поръчах да приготви чай. После излязох и надникнах в кафеза на Чолмондли. На пода открих голямо смачкано канче. Върнах се с него в палатката и Чолмондли се зарадва много, даже ме похвали за моята съобразителност с няколко радостни крясъка: „ху, ху“.

Докато чакахме чая, аз седнах срещу Чолмондли и запалих цигара. За мое удивление той се развълнува много и протегна към мен ръка през масата. Учудих се какво ли би направил, затова му подадох пакета цигари. Той го отвори, извади цигара и я постави в устата си. После отново протегна ръка и аз му подадох кибрита. За най-голямо мое удивление той извади една клечка от кутията, драсна я, запали цигарата и хвърли кибрита на масата. Чолмондли се облегна на стола и започна като истински пушач да изпуска облаци цигарен дим от устата си.

Никой преди това не ми беше казвал, че Чолмондли пуши. Изпълнен с известно безпокойство, започнах да се чудя какви ли още други лоши навици може да има, за които не ме бе предупредил неговият предишен господар.

Точно в този момент внесоха чая и Чолмондли поздрави неговото появяване със силни и изразителни радостни звуци. Той ме наблюдаваше внимателно. Напълних канчето до половината с мляко, после прибавих чая. Бяха ми казали, че обича сладки работи, затова поставих шест големи лъжици захар. Това мое действие беше посрещнато от него с одобрително ръмжене. Той постави цигарата на масата и хвана канчето с две ръце, после протегна много внимателно долната си устна и я потопи в чая, за да се увери дали не е много горещ. Чаят беше малко горещ и той започна да духа енергично, докато го изстуди, после вдигна канчето и го пресуши на един дъх. Когато погълна и последната капка той надникна в канчето и събра с пръст останалата там захар. След това Чолмондли вдигна глава, опре канчето на носа си и стоя така около пет минути, докато и последната песъчинка захар не премина през гърлото му.

Поставих големия кафез на Чолмондли на известно разстояние от палатката, а края на веригата закрепих за дебелия дънер на едно дърво. Мислех, че така е твърде далеч, за да направи някоя пакост, и все пак достатъчно близо, за да наблюдава всичко, което ставаше. Така той можеше да разговаря и с мен на своя език, състоящ се от постоянното „ху-ху“.

В деня на своето пристигане той направи пакост почти веднага след като го завързах за дънера на дървото. Извън палатката имаше няколко малки питомни маймунки, завързани с дълги въжета за забити в земята колчета. Те бяха десетина на брой, а над тях бях построил навес от палмови листа, за да ги предпазва от слънцето. Когато Чолмондли започна да изучава заобикалящата го среда, забеляза тези маймунки. Някои от тях се хранеха с плодове, други спяха на слънце и той реши, че може да се поупражнява в хвърляне на камъни.

Работех нещо в палатката, когато отвън неочаквано долетя страшен шум. Маймунките пищяха и бръщолевеха от яд. Втурнах се навън да разбера какво става. Чолмондли беше хвърлил един голям колкото зелка камък към най-малките маймунки. За щастие не беше успял да засегне нито една от тях, но ги бе уплашил до смърт. Ако камъкът беше ударил някоя маймунка, щеше да я убие на място.

Когато пристигнах на местопроизшествието, Чолмондли беше взел нов камък, размахваше ръка и се прицелваше. Беше ядосан, че с първия удар не бе улучил нито една маймунка. Грабнах някаква пръчка, завтекох се към него и закрещях с всички сили. За мое удивление Чолмондли изпусна камъка, вдигна ръце над главата си и започна да скимти и се търкаля по земята. В бързината бях взел много тънка пръчка, с която не успях да направя, нищо на широкия му и корав като маса гръб. Ударих го на два пъти с тази смешно малка пръчка, после го сгълчах сериозно. Той седеше смутен, с виновно изражение и чистеше козината си от полепналите по нея листа. Подпомогнат от африканците, почистих мястото около неговия кафез от всички камъни, смъмрих го и продължих прекъснатата си работа. Надявах се, че мъмренето ще има известен ефект върху него. След малко погледнах от палатката и видях, че копае земята. Вероятно търсеше нови муниции.

Наскоро след пристигането си в лагера Чолмондли се разболя и аз се уплаших много. Близо две седмици не искаше да постави нищо в уста, отказваше и на най-изкусителните плодове и деликатеси, намали даже ежедневната си дажба чай, нещо нечувано досега. Всичко, което поемаше всеки ден, бяха няколко глътки вода. Започна постепенно да слабее. Очите му хлътнаха в очните ябълки и аз помислих, че ще умре. Чолмондли изгуби напълно интереса си към живота. По цял ден седеше прегърбен и със затворени очи в кафеза. За него беше много лошо да седи така меланхоличен по цял ден, затова привечер, точно преди залез, го взимах да се разходим по хлад. Тези разходки бяха много кратки. След всеки няколко метра се налагаше да почиваме, защото Чолмондли беше много отслабнал.

Една вечер, точно преди тръгване на разходка, напълних джобовете си със специални и любими негови бисквити. Заизкачвахме се бавно към върха на един малък хълм, току зад самия лагер, после седнахме да се любуваме на изгледа. Както си почивахме, извадих една бисквита от джоба си и започнах да ям, млясках с уста от удоволствие, но не предлагах на Чолмондли. Той ме погледна въпросително. Знаеше, че когато бивахме заедно, винаги делях храната си с него. Изядох и втора бисквита и той приближи да види дали ще ми достави удоволствие като първата. Когато разбра, че и тази ми хареса, той пъхна ръка в джоба ми, измъкна една бисквита, подуши я подозрително, изяде я и се заозърта за друга. Тогава разбрах, че ще оздравее.

На следващата утрин Чолмондли изпи пълно канче чай и изяде седемнадесет бисквити. В продължение на три дни се хранеше само с това. После апетитът му се възвърна бурно и през следващите две седмици ядеше двойно повече, откогато и да било преди това, и ми струваше цяло състояние от банани.

Чолмондли не обичаше само две неща: африканците и змиите. Струва ми се, че някоя африканци са го дразнели, когато е бил малък. Независимо от това, каква е била причината, той се разлютяваше неведнъж. Криеше се в кафеза и чакаше някой африканец да мине близо край него. Тогава се втурваше с настръхнала козина, размахваше дългите си ръце и крещеше ужасно. Случи се не една негърка да мине край клетката му с кошница плодове на главата си, после да хвърли кошницата на земята от уплаха, да вдигне краищата на полата си и да хукне да спасява живота си. Чолмондли скачаше победоносно на края на своята верига, ръмжеше и показваше всичките си зъби и правеше изпълнени със задоволство гримаси.

Пред змиите обаче не проявяваше такъв героизъм. Видеше ли ме със змия в ръка, той се вълнуваше, чупеше ръце и стенеше от страх. Пуснех ли влечугото на земята, запълзеше ли към него, той бягаше, докато се изпъне веригата, крещеше за помощ, хвърляше камъни и треволяк по змията, като с това се мъчеше да й попречи да се доближи до него.

Една вечер отидох, както обикновено, да го затворя в клетката. За мое най-голямо учудване той отказа най-категорично да влезе в нея. Леглото му от бананови листа беше много удобно и аз си помислих, че просто проявява упоритост. Започнах да му се карам, но той ме хвана за ръка, заведе ме до клетката, после се отдалечи на безопасно разстояние, доколкото му разрешаваше веригата, спря и ме загледа с безпокойство. Разбрах, че в клетката има нещо, от което се страхуваше. Огледах се предпазливо. В средата на леглото му открих една свила се на кълбо змия. Улових я. Змията беше безопасна. Чолмондли, разбира се, не можеше да направи разликата и не искаше да поеме никакъв риск.

Чолмондли научаваше много бързо разни номера и така гореше от желание да се покаже, че когато пристигна в Англия, спечели си голяма известност. Появи се даже на няколко пъти и на телевизионния екран и достави голямо удоволствие на зрителите, като седна на стола с шапка на главата, взе цигара, запали я сам, наля си изпи чаша бира и направи ред други неща.

Струва ми се, че главата му се бе позамаяла от този успех, защото не дълго след това успял да избяга от зоологическата градина и за най-голям ужас на всеки, който го срещнел, тръгнал да се скита сам из парка Риджънт. Като стигнал до главната улица, зърнал един спрял автобус и веднага се вмъкнал в него. Обичаше много да го водят на разходка с автомобил. Пътниците обаче решили, че ще е по-добре да не пътуват в един автобус с Чолмондли и се втурнали вкупом към вратата. В този момент пристигнали пазачи от зоологическата градина и заловили Чолмондли.

Завели го позорно обратно в клетката, но аз познавах добре Чолмондли. Той е мислел, че си заслужава да изтърпи всякакво хокане, само и само да зърне как всички онези хора се мъчат да се измъкнат едновременно от автобуса и задръстват вратата. Чолмондли притежаваше силно развито чувство за хумор.