Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Encounters with Animals (The New Noah), 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Дамянов, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джералд Даръл
Заглавие: Срещи с животните
Преводач: Борис Дамянов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Земиздат“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: научнопопулярен текст; очерк
Националност: английска
Печатница: „Тодор Димитров“
Излязла от печат: 15. V. 1972
Редактор: Ради Царев
Художествен редактор: Михаил Макариев
Технически редактор: Катя Симеонова
Рецензент: Николай Йовчев
Художник: Петър Чуклев
Коректор: Елка Папазова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4523
История
- — Добавяне
Забърквам се с новородени крокодилчета и бодливи свинчета
В резултат на ежедневното ловуване насъбрах доста животни, но започнах да забелязвам, че ми остава все по-малко и по-малко време за излизане в гората. Моите пленници се нуждаеха от големи грижи. Оставаше ми само една възможност — да ходя нощем на лов. Това се оказа един от най-вълнуващите начини за търсене на животни.
Въоръжени с много силни електрически фенерчета, натоварени с обичайното снаряжение от торби, бутилки, кутии и мрежи, ние тръгвахме с ловците веднага след мръкване. Крачехме безшумно между огромните дървета и насочвахме запалените фенерчета нагоре към клоните. Имаше ли някакви животни, виждахме блесналите им на светлинния лъч очи, наподобяващи чудни скъпоценни камъни, втъкнати всред листата.
Това всъщност е много добър метод за ловуване, защото по този начин попадахме на много животинки, които никога не виждахме през деня. Всички нощни животни прекарват дневните часове в спане из своите дупки, а да се хранят и ловуват излизат нощем. След като веднъж ги откриете по върховете на дърветата или на земята, тогава остава да се опитате да заловите своята жертва, което обикновено не е лесна работа.
Твърде интересно е, че едно от животните, което се лови най-лесно по този начин, е крокодилчето. Тези влечуги живеят из малките и плитки потоци, прорязващи надлъж и шир гората. Нощем излизат на бреговете, лягат и чакат разни малки животинчета с надежда да ги уловят, когато дойдат да пият вода.
Ние тръгвахме по течението на тези потоци, понякога затъвахме до кръста във водата и държахме запалените фенерчета над главите си. Съвсем неочаквано на светлината на фенерчетата откъм пясъчния бряг проблясваха две запалени въгленчета. Приближавах внимателно и виждах легналото върху пясъка малко крокодилче, което вдигаше подозрително глава и ме оглеждаше. Насочвах внимателно светлинния лъч в очите му, заслепявах го и то така не можеше да ме вижда. После приближавах, навеждах се напред и го приковавах за земята, като го притисках за врата с чаталеста пръчка.
Повечето от тези животинчета достигаха едва четиридесет до шестдесет сантиметра на дължина, но от време на време откривах и крокодилчета над метър. Те повеждаха истинска борба, когато ги притисках с чаталестата пръчка, размахваха опашки, правеха опити да се доберат отново до водата и ревяха издълбоко и силно, като че бяха лъвчета, а не крокодилчета.
Когато улавях някое крокодилче, аз се пазех не само от устата, но и от опашката му, защото по-големите имат много силни опашки. Един неин удар лесно може да ви счупи ръката. Те прилагаха и една хитрост. Лежаха съвсем неподвижно и ми даваха възможност да ги уловя и вдигна за врата. После, без каквото и да е предупреждение, започваха да извиват ужасно тела и да удрят с опашки. Това внезапно движение биваше така неочаквано, че аз изпущах крокодилчето отново във водата. Ето защо започнахме по правило да не ги повдигаме от земята, преди да сме ги хванали здраво за врата и опашката.
Най-трудното и мъчително нощно преследване се случи, докато бях отседнал в едно малко селце, наречено Ешоли.
Ловувахме без особен успех почти цялата нощ, когато един от ловците предложи да се отправим към познато нему място, където имало скала с голям брой пещери по нея. Решихме, че там сигурно ще намерим някоя животинка.
Отправихме се нататък и на края достигнахме широка река, която трябваше да пресечем. Нагазихме до кръста в прохладната вода и когато стигнахме средата на реката, ловецът зад мен запали електрическото си фенерче. Около нас гъмжеше от водни змии. Те плуваха на всички посоки и впиваха в нас блестящите си очи. Главите им стърчаха над водата като перископи на подводници. Тези змии не са отровни, макар и да хапят, когато са разгневени. Африканците обаче са убедени, че всички видове змии са отровни и се отнасят към тях с голяма предпазливост. Когато моят ловец установи, че в средата на реката е заобиколен, както му се стори, едва ли не от всички змии на Камерун, той закрещя силно от страх и понечи да побегне към брега. Да се опитваш да бягаш, затънал до кръста във вода, не е много лесно. Течението наруши равновесието му, той плесна във водата и изпусна цялото снаряжение, което носеше върху главата си. Уплашени от внезапната суматоха, всички водни змии се гмурнаха на безопасно място.
Ловецът се изправи на крака, започна да се отърсва от водата и да диша тежко, а неговите приятели го политаха какво се е случило. Той отвърна, че реката била пълна със змии. Ловците запалиха фенерчетата си и осветиха повърхността на водата. Никаква змия не се виждаше. След кратък спор успях да ги убедя да останат неподвижно в средата на реката. Угасихме фенерчетата и изчакахме мълчаливо около половин час. Когато отново запалихме, водните змии се бяха появили и чертаеха сребърни фигури във водата около нас. С помощта на снабдените с дълги дръжки мрежи за пеперуди успяхме да заловим четири или пет от тези змии, после пуснахме гърчещите и увиващите се тела в торбите и продължихме пътя си.
Най-сетне пристигнахме при скалите и открихме, че буквално са надупчени от пещерички с различни форми и размери, със закрити от огромни купища едри камъни и храсталаци входове. Всеки се захвана с част от скалата. Какво ли щяхме да открием там?
Запромъквах се между камъните и насочвах изпълнен с надежда фенерчето си ту тук, ту там, когато видях как някакво животинче с особени очертания изскочи от един храст, притича уплашено по земята и се шмугна в малка дупка в скалата. Тръгнах бързо, коленичих пред входа на пещерата и насочих запаленото фенерче нагоре. Не се виждаше нищо. Входът беше широк колкото обикновена врата, но висок около шестдесет сантиметра. За да се вмъкна там, където изчезна животното, се наложи да легна по корем, да стисна фенерчето в уста и да пропълзя бавно надолу. Беше ми крайно неудобно, тъй като земята около входа бе осеяна с остри камъчета от най-различна големина. Пробивах си бавно и мъчително пътя напред.
Разбрах, че тунелът завършва в малка кръгла стаичка, от която започваше нов тунел, водещ още по-навътре в сърцевината на скалата. Пъхнах се във втория тунел, светнах надолу с фенерчето и открих, че и той влиза в помещение, малко по-малко от това, в което се намирах. Като осветявах наоколо с фенерчето, дочух две почуквания, последвани от рязко шумолене, наподобяващо потракване. Преди да открия причинителя на този шум, силното шумолене се дочу отново. Нещо профуча от тъмнината на пещерата, бутна фенерчето от ръката ми и заби безброй игли в китката ми. Вдигнах фенерчето и бързо се отдръпнах да огледам китката си, изподраскана така, като че я бях пъхнал в къпинов храст.
Върнах се по тунела, осветих с фенерчето и открих животното, което ме беше нападнало. Беше голямо бодливо свинче с пухкава опашка. Това интересно на вид животно, задните части на което са покрити с дълги и остри бодли, притежава гола опашка, завършваща с игли, наподобяващи житен клас. Чрез разклащане на тази връзка игли в края на своята опашка то произвежда особен тракащ звук, какъвто бях дочул.
Бодливото свинче стоеше гърбом към мен. Изправило бодлите си, то надничаше през рамо с изпъкналите си и възмутени очи и потропваше предупредително с крак. Реших, че единствената част от тялото, която можех да хвана без опасност да бъда прободен от острите му игли, е неговата опашка. Увих ръката си с плътна брезентова торба, присегнах се и го сграбчих точно под кичура бодли на опашката.
Бодливото свинче се дръпна силно назад, притисна ръката ми о скалата и бодлите му преминаха през брезентовата торба като нож през масло. Въпреки това продължавах да стискам и се опитах да го издърпам и да го пъхна в торбата, която държах в другата си ръка. Чувствах се толкова неудобно в тесния проход, че просто ми беше невъзможно да маневрирам както трябва с торбата и свинчето. При всяко негово движение в мен като че се впиваше нов негов бодил. В края на краищата той се озова върху гърдите ми. Носех само тънка риза, затова, най-меко казано, почувствах много мъчително това съприкосновение.
Реших, че най-добре ще е да се опитам да го измъкна извън пещерата, вместо да се мъча да го натикам в торбата. Стиснах го по-силно за опашката и започнах да пълзя бавно и внимателно назад, като дърпах противящото се бодливо свинче след себе си. Стори ми се, че изминаха часове, преди да излезем на открито. Силите, изглежда, го напуснаха и то стоеше съвсем безволево. Подвикнах към ловците и когато дойдоха при мен, успяхме да го пъхнем в торба. Бях избоден и издраскан от главата до краката. Бодливото свинче ме бе принудило да заплатя твърде скъпо за неговото залавяне.
Ние прилагахме и много други методи за залавянето на нашите екземпляри. Поставяхме например капани на различни места из гората. Това трябва да се върши изключително внимателно, защото повечето горски животни имат свой строго определен район, където живеят и от който твърде рядко се осмеляват да излязат. Те вървят по определени пътеки както по земята, така и по върховете на дърветата, така че ако капанът не е поставен на абсолютно точното място, повече от вероятно е животното да не се доближи до него. Повечето хора смятат, че животните от големите гори се скитат надалеч през цялото време, но това не е истина. Всяко животно подбира онзи район, който му харесва най-много, и не излиза от него. Понякога тези райони са големи, но много по-често са удивително малки и в редица случаи даденото животно населява късче земя, малко по-обширно от една голяма клетка в зоологическата градина. При условие че животното намира достатъчно храна, вода и сигурно място за спане в даден ограничен район, то няма да се реши да го напусне.
Много хора мислят, че ловенето на диви животни е твърде опасно начинание, а да тръгнеш нощем из гората да търсиш животни за експонати е истинска лудост. В действителност горските дебри не са опасни нито нощем, нито денем. Вие лесно ще се убедите, че всички диви животни всъщност желаят да се махнат час по-скоро от пътя ви, когато дочуят вашето приближаване. Ще ви нападнат само ако ги хванете натясно и едва ли може да ги обвините за това. В гората обаче вие ще разберете, че всички живеещи там същества (включително и змиите) се държат много прилично и единствено желаят да бъдат оставени на мира. Ако не им причините никакво зло, те почти сигурно няма да се отклонят от пътя си и да се опитат да ви напакостят.
И така колекционирането на диви животни не е така опасно, както си въобразяват някои хора. Всъщност то е опасно дотолкова, доколкото вашата собствена глупост може да го направи такова. С други думи, поемате ли глупави рискове, с положителност можете да очаквате неприятни последици. Понякога, разбира се, в критични моменти вие поемате риска, без да го съзнавате. Едва по-късно разбирате колко глупаво сте постъпили.