Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Encounters with Animals (The New Noah), 1966 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Дамянов, 1972 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джералд Даръл
Заглавие: Срещи с животните
Преводач: Борис Дамянов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Земиздат“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1972
Тип: научнопопулярен текст; очерк
Националност: английска
Печатница: „Тодор Димитров“
Излязла от печат: 15. V. 1972
Редактор: Ради Царев
Художествен редактор: Михаил Макариев
Технически редактор: Катя Симеонова
Рецензент: Николай Йовчев
Художник: Петър Чуклев
Коректор: Елка Папазова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4523
История
- — Добавяне
Тъмният буш
В много отношения Африка е нещастен континент. Още по времето на кралица Виктория тя си спечели слава на Черен континент и дори днес, когато притежава модерни градове, железни пътища, шосета с чакълеста настилка, барове и други необходими допълнения на цивилизацията, на нея продължават да гледат по същия начин. Известността, независимо дали е действителна или фиктивна, се заличава трудно, а в някои случаи лошата известност се забравя най-трудно.
Най-ужасната част от целия континент като че е Западното крайбрежие, така живо описвано като гробница за белия човек. Описано е в безброй разкази (и съвсем неточно) като огромна, безбрежна и непроходима джунгла. Ако успеете да проникнете през преплелите се пълзящи растения, бодлите и храсталаците (удивителното е, че непроходимата джунгла непрестанно се преброжда в разказите), вие виждате как всеки храст потръпва и гъмжи от диви зверове, които дебнат удобен момент да се нахвърлят отгоре ви: леопарди с пламтящи очи, раздразнени съскащи змии, крокодили, които всячески се стараят да наподобяват пънове. Успеете ли да се избавите от тези опасности, неминуемо ви очакват местните диви племена, които нанасят смъртоносен удар на всеки нещастен пътешественик. Туземците са два вида: човекоядци и не човекоядци. Ако са човекоядци, те неминуемо са въоръжени с копия, а ако не са, тогава са въоръжени със стрели, чиито върхове са натопени в смъртоносна отрова, която обикновено не е позната на науката.
Нека се уточним. Никой няма нищо против автора да си позволи известна поетична волност, стига да личи, че е такава. За нещастие обаче Западното африканско крайбрежие е белязано до такава степен, че всеки дръзнал да се противопостави на приетите норми, бива заклеймяван като лъжец, чийто крак никога не е стъпвал там. Много жалко е според мен, че тази част на света, притежаваща най-фантастичната, пищна и прекрасна природа, е наскърбявана по такъв начин, макар и да съзнавам, че думите ми са глас в пустиня.
Моята професия в една или друга степен ми дава възможност да опознавам доста добре тропическата гора. Когато изкарвате препитанието си от лова на диви животни, задължен сте да навлизате в така наречената непроходима джунгла и да ги търсите. Те за нещастие не идват при вас. В Англия ми разказваха, че липсата на диви животни в средната тропическа гора е забележителна. Можете да вървите по цял ден и да не срещнете нищо по-интересно от случайна птичка или пеперудка. Животните са си там и в големи количества, само че те ви отбягват много умело и за да ги зърнете или уловите, трябва да знаете къде точно да ги търсите. Спомням си как веднъж след шестмесечно ловуване из горите на Камерун показах моята колекция от около сто и петдесет различни бозайници, птици и влечуги на един господин, прекарал около двадесет и пет години от живота си в тази област. Той остана крайно удивен, че ширналата се пред прага на неговия дом гора, която считаше безинтересна и почти лишена от живот, се населява от такова голямо разнообразие от животни.
На разваления английски език, който се говори в Западна Африка, гората се нарича „буш“. Има два вида буш: районът, който обгражда селото или града, преброден многократно от ловци и осеян тук-там от ниви. Тук животните са особено бдителни и трудно се срещат. Другият вид се нарича „черен буш“, това е район, отдалечен на няколко мили от най-близкото селище, посещаван от отделни ловци. Точно тук, ако проявите търпение и умеете да стоите спокойно, можете да зърнете дивите животни.
За да уловите животните, не е необходимо само да заредите и да поставите безразборно капани из гората, защото макар и в началото движението на животните да изглежда случайно, много скоро се убеждавате, че повечето от тях имат строго установени навици и с години използуват едни и същи пътища, появяват се в определени райони и в определено време тогава, когато храната е в изобилие, изчезват отново, когато храната намалее, пият вода винаги от едни и същи места. Някои от тях имат дори специални отходни места, разположени на известно разстояние от мястото, където прекарват по-голямата част от своя живот. Вие може да поставите зареден капан в гората и да не уловите нищо, после да преместите същия капан два, три метра по-наляво или надясно, на самия път, използван от някое животно, и по такъв начин да го заловите веднага. Следователно, преди да започнете да зареждате капани, трябва търпеливо и внимателно да проучите района наоколо, да узнаете кои пътища се използват в гората било по върховете на дърветата, било по земята, къде зреят вече диви плодове и кои дупки се използуват денем за леговища от нощните животни. Докато се намирах в Западна Африка, аз прекарах доста часове в „черния буш“, наблюдавах горските животни и изучавах техните навици, за да мога по-лесно да ги залавям и отглеждам.
В продължение на три седмици наблюдавах един район. В горите на Камерун рядко се намират места с тънък пласт почва за корените на гигантските дървета, но тук мястото на дърветата се заема от ниската растителност на храстите и високата трева, които успяват да се задържат върху тънкия земен пласт, покриващ сивкавата скална маса под себе си. Скоро открих, че покрайнината на едно от тези естествени пасища, разположено на около три мили от моя лагер, е идеално място за наблюдение живота на дивите обитатели, защото тук съществуваха три различни растителни зони: първо това беше самата почти обезцветена от слънцето трева, израснала върху площ от пет акра. След това около нея се простираше тънка ивица храсталаци и шубраци, преплетени нагъсто с паразитни пълзящи растения и отрупани с ярките цветове на дивото телефонче, и най-сетне зад тази зона от ниска растителност идваше същинската гора, огромните стволове на дърветата, високи около петдесетина метра, наподобяващи масивни колони, подпрели безкрайния покрив от зелен листак. Подберете ли внимателно наблюдателно място, можете да държите под око по един малък отрязък от трите вида растителност.
Сутрин тръгвах много рано от лагера, но и по това време слънцето препичаше вече жестоко. Напусках очистеното от растителност място на лагера и потъвах в прохладата на гората и бледата зеленикава светлина, прецеждаща се през безкрайния листак отгоре. Проправях пътя си между гигантските стволове на дърветата и крачех върху еластичната и мека като персийски килим горска морава, осеяна нагъсто с няколко пласта окапали листа. Единственият доловим звук идваше от непрестанното бръмчене на милионите цикади, красиви зеленикавосребристи насекоми, прилепени към кората на дърветата, чиито гласове караха въздуха да трепти. Когато ги приближавах съвсем, те политаха с бръмчене из гората и приличаха на миниатюрни самолетчета с прозрачни крилца, проблясващи при летежа им. От време на време се дочуваше тъжното „ху-уи“, издавано от някаква малка птичка, която въобще не успях да определя, но която неотлъчно ме придружаваше по време на моите разходки из гората и „задаваше въпроси“ с меки и разлети тонове.
В зеления покрив над главата ми тук-там се откриваше широка пролука. Вероятно някой огромен клон, прояждан от насекоми и влага, най-сетне се бе пречупил и паднал от десетки метри височина на земята, разкривайки по този начин цепнатина в балдахина на гората, през която слънчевата светлина промушваше своите златисти стрели. В тези отрязъци от ярка светлина се виждаха цели сборища пеперуди: големи пеперуди с дълги, тесни, оранжевочервени крила, блеснали сред мрака на гората като пламъци на безброй свещи; изящни малки бели пеперуди се вдигаха като облак снежинки в краката ми, след което отново се спускаха бавно надолу с пируети. Най-сетне стигах до бреговете на малко поточе, което клокочеше между загладените от водата големи камъни, обрасли отгоре със зелен мъх и дребни растения. Това поточе пресичаше гората, минаваше през пояса на ниската растителност и навлизаше в пасището. Точно преди края на гората местността беше наклонена и водата образуваше цяла поредица миниатюрни водопадчета, украсени с букети диви бегонии с блестящи восъчножълти цветове. Тук, на самия край на гората, проливните дъждове бяха подкопавали постепенно почвата изпод масивните корени на едно от гигантските дървета и го бяха повалили на земята. Сега едната му половина лежеше в гората, а другата в пасището. Дървото се бе превърнало в огромна, леко изгнила черупка, обрасла гъсто с грамофончета и мъх, покрита с хиляди дребни отровни гъбички, плъпнали по белещата му се кора.
Моето скривалище се помещаваше именно тук. Кората на едно място от ствола на дървото беше окапала и се виждаше кухата му вътрешност. Образуваше се нещо като кану, в което сядах добре прикрит от ниската растителност. След като се уверявах, че хралупата не е заета от друг наемател, аз се скривах и започвах да чакам.
Първият час изминаваше, без да зърна абсолютно нищо. Чуваха се само гласовете на цикадите и случайните крякания на някоя дървесна жаба откъм бреговете на потока. Понякога прелитаха пеперуди. Полека-лека щората като че ме забравяше и ме поглъщаше в себе си. Ако стоите неподвижно, след час ще бъдете приет за част от околната среда.
Първи пристигаха гигантските бананоеди. Те идваха да се угощават с диви смокини, които растяха по краищата на пасището. Тези огромни птици с дълги и провесени като на свраки опашки оповестяваха от около половин миля разстояние своето пристигане от гората посредством цяла поредица силни, звънтящи и радостни крясъци: „кару-ку-ку-ку“. Те се появяваха от гората и летяха бързо и някак си странно наклонени, кацаха по смокиновите дървета, кряскаха възторжено една на друга и размахваха дългите си опашки, при което златистозелените им пера блестяха ослепително. Нахвърляха се върху клоните по напълно необичаен за птиците начин, скачаха от клон на клон с големи кенгурови подскоци, кълвяха дивите смокини и ги поглъщаха. Следващите гости на угощението биваха група маймуни-мона с жълтеникавочервена козина, сиви крака и две чудновати ярко бели петна, наподобяващи отпечатъци от пръсти, от двете страни в основанието на опашката. Приближаването на маймуните приличаше на внезапен порив на вятъра, връхлетял сред клонаците в гората. Ако се ослушате внимателно, ще доловите в далечината особен звук („хуп-хуп“), последван от силно и безразборно тръбене, наподобяващо това на стари таксита, попаднали в задръстена от движението улица. Този звук издаваха птиците — носорози, които се появяваха винаги след маймуните. Те се хранеха не само с откриваните от маймуните плодове, но и с гущери, дървесни жаби и насекоми, които маймуните подплашваха при своето движение по клоните на дърветата.
Когато достигаха края на гората, водачът на маймуните се изкачваше на някой наблюдателен пункт, издаваше подозрителни сумтения и оглеждаше най-грижливо мястото пред себе си. Групата зад него, наброяваща около четиридесет маймуни, стоеше безмълвна. Тишината се нарушаваше от време на време само от хрипливия писък на някоя новородена маймунка. След малко, когато се убеждаваше, че няма нищо опасно, старият мъжкар пристъпваше бавно и сериозно с навита като въпросителна опашка над гърба си, после правеше изумителен скок и се озоваваше с трясък сред листата на смокиновото дърво. Тук той отново се спираше, оглеждаше се повторно, откъсваше първия плод и издаваше цяла поредица силни заповеднически викове: „ойнк, ойнк, ойнк“. Притихналата зад него гора моментално оживяваше. Клоните на дърветата започваха да се огъват и зашумяваха като морски вълни. Маймуните изскачаха от своите укрития и падаха върху смокиновите дървета, сумтяха и крещяха една на друга при летежа си във въздуха. Много от женските маймуни носеха малки маймунки, провиснали под тях. Когато майките им скачаха, малките пискаха с острите си гласчета, макар и трудно да можеше да се каже дали правеха това от уплаха или от удоволствие.
Маймуните се разполагаха по клоните и започваха да се хранят със смокини. Малко след това със силен шум и радостни крясъци птиците — носорози ги откриваха и се появяваха с трясък и пълен безпорядък между клоните на дърветата. Техните огромни и оградени с гъсти мигли кръгли очи се втренчваха измамнически и леко глуповато в маймуните, като в същото това време с огромните си и тромави клюнове деликатно и с голяма точност откъсваха плода, подхвърляха го небрежно във въздуха, той падаше обратно в отворените им гърла и изчезваше. Птиците-носорози не се хранеха така разточително като маймуните. Те изяждаха всеки откъснат плод, докато маймуните отхапваха от смокинята, хвърляха я на земята и се придвижваха по клона към следващия деликатес.
Появяването на такива шумни сътрапезници обикновено не биваше по вкуса на гигантските бананоеди, ето защо те се оттегляха наскоро след пристигането на маймуните и птиците — носорози. След около половин час земята под смокиновите дървета се покриваше с полуизядени плодове, а маймуните изчезваха в гората, като си подвикваха доволно една на друга. Птиците-носорози оставаха колкото да глътнат по още една смокиня, след което литваха развълнувани след маймуните. Когато шумът от крилата им заглъхнеше в далечината, на сцената се появяваха следващите посетители на смокиновите дървета. Те бяха толкова дребни и пристигаха така внезапно и безшумно, че ако нямате бинокъл и не наблюдавате внимателно, едва ли бихте ги забелязали. Идваха и си отиваха, без да проявят с каквото и да е своето присъствие. Това бяха онези малки раирани мишки, които строят своите домове между туфите трева, корените на дърветата и големите обли камъни по края на гората. На големина са колкото домашните мишки, с дълги, нежни и заострени опашки. Покрива ги лъскава, сиво-бежова козина, оцветена ярко с кремавобели ивици, простираща се от носа до задните части. Появяваха се внезапно от тревата, притичваха с много прибежки и едва тогава присядаха на задните си части, свиваха малки розови лапички в юмручета, а носовете и мустачките им, трептяха, докато душеха въздуха за неприятели. Застинали на фона на тревните стръкчета в тази неподвижна поза, украсената им раирана козина, така ярка при движение, сега им служеше за невидимо покривало, под което те почти напълно изчезваха от погледа.
След като се убедяха, че птиците — носорози наистина са си отишли (птицата-носорог понякога не е безразлична към мишките), те се заемаха със сериозната задача да излапат разпръснатите разточително по земята плодове от маймуните. Противно на много друга горски мишки и плъхове тези малки създания бяха настроени войнствено и се караха за храната. Те се изправяха на задни крака и започваха да се ругаят с тънки, пронизителни и ядовити писукания. Понякога две мишки посягаха към една и съща смокиня и се хващаха едновременно за нея. Всяка мишка впиваше малките си розови лапички в покритата с листа земя и започваше да дърпа неистово. Всяка се стремеше да надвие другата и да изтегли смокинята. Окажеше ли се презряла, смокинята се пукваше по средата и двете мишки падаха по гръб, всяка една стиснала здраво своя пай от плячката. След това сядаха мирно и спокойно на няколко сантиметра една от друга и всяка изяждаше своя къс. От време на време неочакван шум ги подплашваше и те подскачаха вертикално във въздуха, като че някой ги повдигаше внезапно нагоре с конци. Когато паднеха на земята, телата им трепереха и мишките стояха нащрек, докато се убедят, че опасността е преминала. Тогава отново започваха да се заяждат и бият за храна.
Веднъж станах свидетел на истинска трагедия, която сполетя раираните мишки, докато се разправяха сред оставените от маймуните огризки. От гората изскочи неочаквано дива котка. Това е едно от най-подвижните и красиви животни в гората, с дълго и гъвкаво тяло като на невестулка и котешко лице, красива златиста козина, изпъстрена гъсто с черни петна, и дълга опашка на черни и бели ивици. Това животно обикновено се среща рано сутрин, понеже обича да ловува вечер и нощем. Предположих, че след безуспешен нощен лов тази котка продължаваше и след пукването на зората да търси нещо, с което да запълни стомаха си. Когато се появи на края на пасището и зърна раираните мишки, тя се сниши до земята, запромъква се безшумно и се появи всред гризачите, преди да разберат какво става. Те подскочиха, както обикновено нагоре и после побягнаха. Наподобяваха тумбести и дребнички търговци с раирани костюми. Дивата котка действаше светкавично и миг след това се скри в гората, понесла в уста две безжизнени телца, които малко преди това се препираха за една смокиня, поради което не им остана време да избягат.
Към обяд цялата околност занемяваше под палещите лъчи на слънцето. Сънлива нотка се промъкваше дори и в нестихващите гласове на цикадите. Настъпваше времето за отдих, през което се виждаха малко животни. Из пасището се появяваха само гущери, които обичат да се препичат на слънце или да дебнат скакалци. Кожите на тези лъскави гущери, светли и блестящи, като че току-що боядисани, наподобяваха мозайка, съставена от стотици малки люспици, оцветени в червено, кремаво и черно. Те се стрелваха през тревата и телата им проблясваха на слънцето като чудновати фойерверки. Докато слънцето не слезеше по-ниско и не се поразхладеше, освен тези влечуги не се виждаше нищо друго. Точно в този промеждутък на бездействие аз изяждах храната, която си носех, и изпушвах отдавна жадуваната цигара.
Веднъж, по време на една от тези определени за закуска почивки, станах свидетел на необикновена комедия, изпълнена като че специално в моя чест. От гъстата преплетена растителност бавно, внимателно и величествено нагоре по кората на дървото, в което седях, и на по-малко от два метра от мен пълзеше гигантски полски охлюв, голям колкото ябълка. Наблюдавах го, без да спирам да се храня. Очарова ме начинът, по който плъзгаше тялото си върху кората, без каквото и да е забележимо усилие на мускулите. Рогчетата му със странно удивени и разположени по върховете им очи се огъваха насам-натам, докато проправяше пътя си сред миниатюрния пейзаж от отровни гъби и мъх. Внезапно осъзнах, че докато охлювът се придвижваше бавно и малко нехайно край дънера и оставяше след себе си обичайната слизеста следа, по нея се движеше една от най-свирепите и кръвожадни животинки на западноафриканската гора.
Преплетените грамофончета се разтвориха и в отвора се показа и запристъпя важно-важно по дървото дребна животинка с издължено като цигара тяло, смолисточерна козина, дълъг и тънък нос, прилепен към следата на охлюва. Животинката наподобяваше миниатюрна черна хрътка. Това беше горска земеровка, известна с невероятната си смелост и огромния си и никога неутолим апетит. Никое друго животно не се стреми така към храната като нея. Когато са гладни, те са в състояние да се самоизяждат. Земеройката се завтече бързо след охлюва и го застигна. Тя нададе пронизителен писък, нахвърли се върху подаващата се от задната страна на черупката част на охлюва и впи зъби в нея. Нападнат неочаквано и безцеремонно в тил, охлювът постъпи по единствения възможен начин — прибра бързо тяло в черупката си. Той извърши това движение необикновено бързо. Мускулатурата на охлюва се сви така силно, че опашката потъна и лицето на земеровката се удари в черупката. Останала без опора, черупката се килна встрани. Земеройката записка от гняв, впусна се пак напред и пъхна глава в отвора с надеждата да издърпа отново изплъзналият й се охлюв. Той обаче очакваше това нападение. Когато земеровката се пъхна в отвора на черупката, тя бе обляна от неочакван фонтан от белезникавозелена пяна, която забълбука отвътре и покри носа и главата й. Земеройката подскочи изненадана назад и се удари в черупката. Охлювът се олюля за миг, после се търкулна настрани и тупна в гъсталака под дървото. Обезумялата от гняв земеровка седеше в това време на задните си крака, кихаше едно след друго и се мъчеше да изтрие с лапи пяната от лицето си. Толкова беше смешно, че прихнах да се смея. Земеройката хвърли бърз, уплашен поглед към мен, скочи в гъстака и изчезна. Рядко ми се случваше да се наслаждавам по време на тези почивки на подобни сцени.
Късно следобед, когато малко се поразхладеше, животът в гората закипяваше. При смокиновите дървета пристигаха нови посетители. Между тях се открояваха катеричките. Имаше една двойка, която явно се стремеше да съчетае полезното с приятното. Те бягаха и скачаха между клоните на смокинята, играеха на криеница и прескочикобила, забавляваха се. От време на време прекратяваха буйните си занимания, сядаха смирено и тържествено с надиплени на гърбовете си опашки и започваха да се хранят със смокини. Когато слънцето се спуснеше към хоризонта и ако ми се усмихнеше щастието, зървах малката южноафриканска рогата антилопа, която идваше на водопой при потока. Дребните антилопи с блестяща червеникавокафява козина, с дълги изящни и тънки крака проправяха бавно и подозрително пътя си през гората, спираха начесто и тогава големите им и влажни очи оглеждаха осторожно пътя отпред, ушите им помръдваха напред-назад и попиваха всички горски звуци. При безшумното си придвижване през ограждащата потока тучна растителност те обикновено подплашваха някои от хранещите се чудновати водни мишки. Тези сиви гризачи притежават дълги, малко глуповати личица, големи полупрозрачни и заострени като на мулета уши и дълги задни крака, с които от време навреме подскачат подобно на миниатюрни кенгура. В този вечерен час те имаха обичая да цапуркат из плитчините, да пощят водораслите с нежните си предни лапички и да събират дребни водни насекоми, малки рачета и водни охлювчета. В този час се появяваха и друг вид плъхове. Това като че бяха най-енергичните, блестящи и симпатични гризачи. Зеленикава козина покриваше целите им тела, с изключение на носовете и задните им части, които някак си неуместно бяха оцветени в ярко червеникавокафяво. Също като че носеха червени спортни гащета и маски. Любимото им място за ловуване бяха меките плесенясали листа между откритите корени на огромните дървета. Мушкаха се насам-натам, цвъртяха един на друг, преобръщаха листа, камъчета и клонки и търсеха скрити под тях насекоми. После се спираха и започваха да бъбрят. Седнали на задните си крака, обърнати лице с лице, те помръдваха мустачки и цвъртяха бързо-бързо с нотка на неудовлетвореност в гласа си, също като че си изказваха взаимно съчувствие заради това, че храната в тази част на гората е твърде оскъдна. Когато душеха земята, от време на време ги обземаше неочаквано и ужасно вълнение. Те започваха да писукат силно и да разриват окапалите листа като териери. В края на краищата измъкваха тържествуващи някой голям, шоколаденокафяв бръмбар, голям почти колкото тях. Тези рогати насекоми бяха твърде силни и плъховете полагаха доста големи усилия, докато ги омаломощят. Те обръщаха бръмбарите по гръб, след което набързо отхапваха острите им ритащи крачка. Обезвредили своята жертва, те захапваха веднъж-дваж и бръмбарът умираше. Малкото плъхче присядаше тогава на задните си крака, хващаше тялото на бръмбара с две лапи и впиваше зъби в него. До ушите ми достигаше силно хрускане, като че се трошеше кост, а от време на време и отделни и приглушени доволни писукания.
Макар и на поляната по това време да бе още светло, самата гора тънеше вече в сумрак и предметите започваха да губят своите очертания. При щастие човек можеше да зърне и някое нощно животно, дръзнало да излезе на лов, например някое солидно и сериозно бодливо свинче с опашка като метла, което изтопуркваше наблизо, а бодлите му разшумоляваха листата по пътя му. Смокиновите дървета се превръщаха в притегателна точка и за нощните животни. Като изневиделица се появяваха галаго, сядаха като приказни феи между клоните и заоглеждаха наоколо с огромните си топчести очи. Малките им ръце, наподобяващи поразително човешките, се вдигаха ужасено нагоре като на самодиви, току-що открили, че светът е страшно греховно място. Те се хранеха със смокини, но от време на време правеха огромни скокове по клоните подир някоя прелитаща нощна пеперуда. В същото това време високо по небето проблясваха последните слънчеви лъчи, двойки сиви папагали летяха из гората и търсеха място за спане и тя цялата ехтеше от пронизителните им подсвирквания и гугукания. Някъде от далечината внезапно долиташе хор от дюдюкания, писъни и безумни изблици на неистов смях. Този шум вдигаха група шимпанзета, които се готвеха да спят. Галаго по това време изчезваха така внезапно и безшумно, както се и появяваха. На фона на притъмненото небе започваха да прииждат на големи парцаливи облаци плодови прилепи. Те цопваха долу, издаваха звънливи крясъци, пъхаха се между дърветата и започваха да се боричкат и пляскат с криле край остатъците от плодовете. Шумът от крилата им наподобяваше шума на стотици отърсвани от дъждовните капки чадъри. Шимпанзетата избухваха още веднъж в остри и истерични крясъци, след което гората замираше напълно. Тя обаче продължаваше да живее и вибрира от милиони дребни шумоления, проскръцвания, потропвания и сумтения на нощните животни.
Изправях изтръпналото си тяло и тръгвах с олюляващи се крачки през гората. Светлината на моето електрическо фенерче изглеждаше трогателно нежна всред огромните и смълчани стволове на дърветата. Ето я тропическата гора, описвана като дива, опасна и отблъскваща. На мен тя ми се струваше прекрасен и невероятен свят, изграден от милиони листенца, растения и животни, всяко едно различно, но зависещо от другото, свят, подобен на огромна загадка. Почувствах съжаление, че хората все още продължаваха да се придържат към старите си възприятия за отблъскващата джунгла, докато в нея съществуваше истински магически свят на прекрасното, който очаква да бъде изучен, наблюдаван и разбран.