Джералд Даръл
Срещи с животните (15)

На лов с гаучо

Сега ми се иска да ви разкажа за моята последна експедиция за животни. Наскоро се завърнах от една шестмесечна експедиция до Аржентина и Парагвай. Аржентина е страна с очарователен животински свят, напълно различен от този, срещан където и да е другаде в Южна Америка. Тъй като почти цялата страна се състои от огромни пасища, наречени пампа, съвсем естествено всички животни са приспособили своя живот към тези открити равнини. Пампата в Аржентина е твърде равна. Застанали на едно място, вие виждате огромното и гладко като тепсия пасище да се простира пред вас до самия хоризонт, където се слива с небето. Сред високата трева растат гигантски магарешки бодили, наподобяващи тези в Англия, но не и по своите размери. Тук те се извисяват на около два метра височина. Покритите с цъфтящи бодили огромни области на пампата представляват забележителна гледка. Също като че зелената трева е покрита с някаква странна пурпурна мъгла.

Ловуването из тези открити пасища не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. Първо, повечето животни живеят в дупки, от които се осмеляват да излизат само нощем. Второ, храстите и дърветата са много нарядко, така че набелязаната жертва обикновено открива ловеца от голямо разстояние. Даже и да не успее да направи това, тя: вероятно ще бъде предупредена от дъждосвиреца, който за колекционера на животни е най-неприятната птица в пампата. Тези птици са много красиви, наподобяват донякъде английските дъждосвирци със своите черни и бели пера и винаги се срещат на двойки. Те имат изключително добро зрение и са крайно подозрителни — когато забележат нещо необикновено, те се вдигат във въздуха, започват да кръжат и да издават остри предупредителни крясъци „теро… теро… теро…“, които карат всяко животно на няколко километра разстояние да застане нащрек.

Едно от най-често срещаните животни в тези огромни тревисти местности е косместият броненосец. Той живее в дупка, която сам си изкопава и която понякога се простира на стотина метра под повърхността на земята. Когато нощем се осмели да се измъкне от нея, ако нещо го обезпокои или подплаши, той се спуска направо към своето скривалище. Много естествено нощта е най-подходящото време за лов на космести броненосци, и то за предпочитане са нощите с малка или никаква луна. Ние излизахме от къщата на ранчото, в която бяхме отседнали, и отивахме с конете до някое удобно и отдалечено място. Оттам нататък продължавахме пешком, въоръжени с фенери, предвождани от две ловджийски кучета, специалисти по откриване на тези малки животинки. Вие трябва да умеете да бягате бързо, когато отивате на лов за броненосци, защото кучетата обикновено скачат някъде напред и навели носове към земята, се стрелкат насам-натам. Когато открият някой броненосец, те започват да лаят, а тяхната жертва се спуска на сигурно място в своята дупка. Ако тя е наблизо, възможността да се залови броненосецът е твърде малка.

Когато излязохме за първи път на нощен лов за броненосци, ние успяхме да заловим и други представители на фауната на пампата. Бяхме изминали около две мили и проправяхме внимателно пътя си край огромните бодли, които могат да ви прободат като шипове на таралеж, ако се отриете о тях, когато неочаквано дочухме лая на избягалите напред кучета. Спуснахме се бързо напред, препъвахме се, прескачахме туфите трева и внимавахме да не се издерем на някой от бодлите. Беше толкова тъмно, че на няколко пъти връхлитах точно върху бодилите. Когато достигнах мястото, където кучетата душеха около своята жертва, бях целият изпободен. Кучетата се бяха скупчили на почетно разстояние около нещо в тревата. Светнахме с фенерчетата. Там стоеше много предизвикателно едно животно, голямо колкото котка, с черно-бяла козина и красива черно-бяла изправена опашка. Оказа се черно-бял скункс.

Той ни наблюдаваше без ни най-малка следа от безпокойство, уверен очевидно, че превъзхожда както нас, така и кучетата. От време на време издаваше кратко ръмжене, после направи два-три малки скока към нас. Ако се осмеляхме да го доближим повече, той щеше да се обърне с гръб към нас и да ни изгледа предупредително през рамо.

Кучетата, които знаеха добре, че скунксът може да ги напръска със своята ужасно воняща течност, се държаха на прилично разстояние от него. Когато обаче скунксът се стремеше да се покаже много силен пред нас, едно от кучетата избра твърде неразумно възможността да се спусне след него и да се опита да го захапе. Скунксът подскочи нагоре във въздуха и се завъртя така, че извърна гръб към кучето. В следващия миг кучето се търкулна в тревата, заскимтя и започна да прави опити да обърше лицето си с лапи. Студеният нощен въздух се изпълни с най-острата и отвратителна воня, която може да си представи човек. Макар и да се намирахме на известно разстояние, тя ни принуди да се отдръпнем назад. Закашляхме, започнахме да се задъхваме, а от очите ни рукнаха сълзи, също като че бяхме вдъхнали силно от бутилка, напълнена с амоняк.

След като демонстрира по този начин своята сила, скунксът притича към кучетата, подскочи на два-три пъти към тях и ги прогони от пътя си. После се извърна и направи същото с нас. И ние се пръснахме бързо като кучетата. Разкъсало обръча около себе си, малкото животинче размаха нагоре-надолу своята красива опашка и се упъти през тревата с израз на задоволство.

Не изпитвахме вече никакво желание да влизаме в по-близки отношения с него, затова подвикнахме на кучетата и продължихме пътя си. Напръсканото от скункса куче продължи да вони ужасно още три или четири дни, макар и вонята постепенно да отслабваше. Както се придвижвахме напред, напоената му със силната миризма на скункса козина ни преследваше навсякъде в нощта.

Залавянето и отглеждането на скунксове е трудна работа. Ако не се премахнат отделящите им воняща течност жлези, при всяка своя уплаха те могат да опръскат всекиго. Тези жлези се отстраняват посредством много проста операция, но тя се прилага успешно единствено при млади екземпляри.

Лаят на кучетата малко по-късно още веднъж ни накара да хукнем презглава всред тревата и бодилите. Този път разбрахме, че кучетата са открили един броненосец, който бягаше с все сила към своята дупка. Кучетата скимтяха крайно възбудени, бягаха край него и правеха опити да го захапят за гърба, без да оставят никакви белези върху бронирания му гръб. Заловихме го много лесно. Чисто и просто се спуснахме след него, сграбчихме го за опашката, вдигнахме го във въздуха и скоро след това го напъхахме успешно в един чувал. Въодушевени от първата сполука, ние продължихме с охота лова, е надеждата да уловим и друг, но следващата ни среща се оказа с едно напълно различно от него същество.

Следвахме кучетата по петите и тъкмо минавахме край малък гъсталак, от него изскочи някакво прилично на плъх животинче и изчезна моментално всред бодилите. Кучетата се спуснаха подире му. Ние се намирахме недалеч от тях и видяхме как настигнаха животното, нахвърлиха се отгоре му и то падна мъртво на земята. Ловците извикаха кучетата, а ние приближихме тялото на животното. Оказа се голям опосум, на ръст колкото малка котка, с издължено като на гризач лице. Тялото му беше покрито с шоколадовокремава козина, опашката му беше дълга като на плъх, а ушите голи и наподобяващи уши на миниатюрно магаренце. Оплаках се на ловците, че кучетата са го убили, а те прихнаха да се смеят и ме накараха да погледна по-внимателно. И наистина, когато го осветих с електрическото си фенерче, забелязах, че диша, макар и да вършеше това така внимателно, че едва се забелязваше.

Побутнах го, даже го обърнах по гръб, но той продължаваше да се държи отпуснато и въпреки всичко, което правех, оставаше напълно безжизнен. Това всъщност представляваше неговият метод за защита. Той се надяваше, че взели го за умрял, ние в края на краищата ще си отидем и тогава ще офейка спокойно. Когато обаче поставихме нашия затворник в чувал, той се съживи от факта, че не се хванахме на неговата хитрина. Опосумът започна да огъва тяло и да се съпротивлява, засъска като котка и хапеше ожесточено. По-късно заловихме и други такива животни и всички до едно, с изключение на най-младите, които очевидно още не се бяха научили да се преструват на умрели, правеха опит да ни измамят по абсолютно един и същ начин.

На връщане към ранчото кучетата откриха още един космест броненосец и този път аз се убедих в голямата сила на това дребно животинче. Когато кучетата го откриха, той не беше далеч от своята дупка, но ние се оказахме близо до него. Застигнахме го, но той стоеше вече на входа на своя тунел. Един от ловците се хвърли светкавично напред и сграбчи броненосеца за опашката в момента, в който изчезваше под земята. Аз и още един от мъжете стигнахме задъхани и застанахме до първия ловец, уловили по един заден крак на броненосеца. Сега в тунела остана само предната половина на животното. Въпреки това то беше впило нокти в земята, беше се изгърбило и опряло гръб в тавана на своя тунелни така не позволяваше на трима ни да го издърпаме навън, макар да теглехме и се напъвахме с всички сили.

Успяхме да измъкнем малкото животно, едва когато към нас се присъедини четвърти човек от компанията и отстрани част от торфа с ловджийския си нож. Броненосецът изскочи от дупката като запушалка на бутилка и толкова внезапно, че всички се търкулнахме по гръб, изпуснахме го от ръцете си и той едва не избяга за втори път.

Двата броненосеца, които уловихме, успяха за много кратко време да се нагодят към новата обстановка и станаха удивително питомни. Държах ги в една клетка, в която имаше отделно помещение за спане. Целият ден те прекарваха в спане, лежаха един до друг по гръб. Лапите им от време на време потрепваха, а от гърлата им излизаше сподавено хъркане. Те спяха твърде дълбоко. Човек можеше да удря върху клетката, да крещи, даже да ги побутне по розовите сбръчкани коремчета, все едно, те продължаваха да лежат като умрели. Единственият сигурен начин за събуждане представляваше подрънкването на канчето за храна. Колкото и тихо да се чуеше този звук, двете животни се събуждаха и скачаха на крака.

В Южна Америка всички видове броненосци се използуват за храна. Възможност да вкуся броненосец не ми се удаде, но ми се струва, че когато е изпечен грижливо в своята броня, след като, разбира се, първо бъде убит, той наподобява печено прасенце-сукалче и е приятен на вкус. Много гаучоси (южноамерикански събратя на северноамериканските каубои) ловят тези малки животни и ги поставят в бъчви пълни със земя, така че при специални случаи да могат да си приготвят печен броненосец.

На път за вкъщи, натоварени с първите уловени от нас животни, до ушите ми в тихата нощ долетя далечен тропот на конски копита. Тропотът постепенно приближаваше и приближаваше, после внезапно спря на няколко крачки от нас. Усещането беше твърде необикновено. За миг помислих, че това е духът на някой стар гаучо, който галопира безспир из пампата. Попитах моите приятели къде е конят, тропотът на чиито копита бях чул, а те свиха рамене и отвърнаха едновременно, че това било „туко-туко“. Едва сега разбрах, кой всъщност беше причинил тези странни звуци.

Туко-туко е малко животинче, на ръст колкото плъх, с овално и пълничко личице и къса пухена опашка. То изкопава огромни галерии току под повърхността на земята, в които живее. Излиза само нощем да търси растения и корени, с които се храни. Това чудновато малко животинче има много чувствителен слух. Когато долови вибрации на стъпки по торфа върху своя дом, то започва да издава предупредителен звук, за да уведоми останалите туко-туко от района за опасността. Как успява да имитира така блестящо тропота на галопиращ кон, е истинска мистерия. Не е чудно разстоянието и ехото в помещенията му да изопачават неговия крясък и да му придават звученето от копита на галопиращ кон. Между другото туко-туко е много хитро малко животно. Макар и да се опитвахме по най-различни начини да уловим някое от тях, аз все пак не успях да се сдобия с екземпляр от това животинче, което е от най-често срещаните във фауната на пампата.

Едно от нещата, което особено много ми бе искаше да направя по време на моя престой в Аржентина, беше да заснема филм на старовремски лов, организиран от гаучоси. Старият стил на ловуване е почти изчезнал понастоящем, макар и много гаучоси знаят как да го прилагат. Животното или птицата се преследват от конници. Техните оръжия се състоят от смъртоносните „болеадори“, представляващи три топки, прикрепени на три завързани заедно въжета с различни дължини. Ловецът ги завърта над главата си и ги хвърля. Когато се ударят в краката на жертвата, всяка една завързана на въжето топка се завърта в различна посока, усуква въжето около животното и го поваля на земята.

В Южна Америка живее една роднина на щрауса, наречена нанду, макар и да не е чак толкова голяма птица, колкото своя африкански братовчед. Вместо черно-бели перата на нандуто са пепеляви, но онова общо, което притежават и двете птици, е способността им да тичат бързо. Птицата е представлявала главна прицелна точка на този вид лов, когато нандуто се е срещало на огромни стада из пампата. В ранчото на един мой приятел все още живееха голям брой птици. Приятелят ми предложи да помоли няколко гаучо да организират лов на нанду, които да заснема.

Тръгнахме много рано една сутрин — аз с малка каруца, натоварена с камерата и други фотографски принадлежности, а гаучосите възседнали своите великолепни коне. Навлязохме няколко мили в пампата, като заобикаляхме гигантските бодили. Не след дълго подплашихме чифт дъждосвирци, които литнаха във въздуха, закръжиха над нас и започнаха да издават своите предупредителни сигнали. За наше най-голямо безпокойство те предупредиха всички живи същества на няколко мили разстояние за нашето приближаване. Те ни придружиха при нашето движение напред, наблюдаваха всяка наша крачка и информираха пампата за нашето придвижване.

Достигнахме до голям гъстак от бодили. Неочакваните силни викове на един гаучо ни предупредиха, че сме се натъкнали на нашата плячка. Изправих се в каруцата и видях как между бодилите бързо-бързо се стрелнаха сиви сенки. Първото нанду изскочи внезапно сред тревата, и то като истински балетист, спря за миг да ни погледне, после се стрелна с проточен напред врат. При всяка крачка неговите големи стъпала опираха почти до брадата му. Един гаучо изскочи в галоп от бодилите и се помъчи да му пресече пътя. Нандуто като че се спря по средата на крачката си, завъртя се като пумпал и се втурна в противоположно направление. То подскачаше и правеше огромни крачки, също като че бе поставено на пружини.

Нандуто скоро се изгуби от погледа, следвано по петите от гаучо. Преди да имаме време да го последваме, от бодилите изскочи друга птица. Забелязах, че птицата е женска. Тя беше по-дребна от първата и много по-светла на цвят от нея. За моя изненада тя не се втурна след своя другар, а остана сред тревата и непрестанно пристъпяше ту на единия, ту на другия си крак. Сред бодилите се дочу някакво пращене и аз разбрах причината за нейното забавяне. От бодилите се измъкнаха малките й, десет на брой, всяко едно високо около половин метър и с кръгли едри глави, крепящи се на тънки, но жилави крака с големи и широки стъпала. Те бяха покрити с пухкав мъх, раирани със сиво-бежов и кремав цвят. Скупчиха се около краката на майка си, а тя ги гледаше с поглед, изпълнен с любов. След това женската побягна през пампата, но така, че да могат да я следват нейните малки, наредени едно зад друго след нея. Тъй като не желаехме да я преследваме и плашим, ние обърнахме каруцата и тръгнахме в противоположното направление.

Не мина много време и до каруцата приближи в галоп един гаучо. Очите му блестяха от възбуда. Съобщи, че недалеч отпред се виждали доста приклекнали всред бодилите нанду. Гаучото обясни, че ако се придвижим с каруцата в определено направление и аз наглася камерата, той и останалите негови другари можели да заобиколят птиците и после да ги подгонят към мен, така че да успея да ги заснема.

Поехме с каручката. Тя подскачаше и се клатушкаше върху туфите трева. Най-сетне достигнахме края на огромния гъстак от бодили, всред които се криеха птиците. Оттук имах открит поглед към пампата, отпред не се изпречваше нищо, мястото наистина беше удобно за зареждане на камерата. Докато уточнявах експозицията и приготовлявах всичко необходимо за снимките, моят аржентински приятел държеше над мен и камерата голям слънчобран от японска хартия. Слънцето препичаше така жестоко, че ако камерата останеше няколко минути под неговите лъчи, щеше да се нагорещи ужасно и да повреди цветния филм.

Всичко беше готово. Дадох знак. От далечината долитаха силните викове на гаучосите, пришпорили конете си сред бодилите, и тропотът на конските копита, тъпчещи чупливите растения. Изведнъж допълнителна врява от крясъци ни предупреди, че птиците са наскачали. Няколко секунди след това пет от тях изскочиха с пращене от бодилите и побягнаха през тревата. Всички бягаха подобно на първата така, че брадите им почти докосваха краката и изглеждаше, че се движат с най-голямата възможна скорост. Много скоро обаче щях да се убедя в противното. Едва гаучосите изтрополиха като гръмотевица по тревата след птиците, завъртели над главите си болеадорите, които издаваха остро и пронизително свистене, всички нанду неочаквано политнаха още по-бързо напред, като че тласнати от реактивни двигатели и само с две-три крачки просто удвояваха скоростта си. Те бързо изчезнаха сред пампата, а виковете на ловците и тропотът на конските копита заглъхнаха в далечината.

Знаех, че гаучосите в края на краищата щяха да настигнат птиците, да ги заобиколят и отново да ги подгонят към мен. След четвърт час пак снимах понеслите се над тревата птици, които трополяха с крака по коравата земя. Близо след тях галопираха ловците, крещяха с пронизителни гласове, преплитащи се със свистенето на болеадорите. Птиците все още продължаваха да бягат във V-образен строй.

Когато приближиха на стотина метра от нас, една от птиците се отклони и се насочи право към каруцата, на която стоях с камерата. Един гаучо я преследваше в галоп, мъчеше се да я заобиколи и я принуди да се върне при останалите птици. Той пришпорваше коня и малко по малко приближаваше устремилата се напред птица. Колкото повече приближаваше, толкова по-неспокойна ставаше птицата нанду. Гаучото беше така погълнат от преследването, че пропусна да забележи каруцата, кинокамерата и мен. Гледах през визьора и започнах малко да се тревожа, защото той все още не ме виждаше. Сцената беше толкова възхитителна, че не ми се искаше да преустановя снимането, но в същото време ни най-малко не ми се искаше отгоре ми да връхлети огромната птица, понесла се с около двадесет мили в час. В последния миг, когато бях вече абсолютно убеден, че птицата, камерата, триногата и аз ще се озовем на земята, нандуто ме зърна. Птицата ме погледна ужасено, зави майсторски под прав ъгъл и отново се стрелна напред.

Малко по-късно премерих разстоянието и установих, че преследваната птица се е намирала на около два метра от кинокамерата. Тази принудителна промяна на посоката й костваше взетата малка преднина пред гаучото. Болеадорите изсъскаха, прелетяха във въздуха и се усукаха около силните крака на нандуто. Птицата падна като подкосена на тревата, но продължаваше да пляска с крила и да рита. Гаучо скочи моментално от коня, спусна се напред и сграбчи ритащите крака. За това е необходимо голямо умение. Веднъж сграбчил краката, той трябва да ги държи много здраво, защото сполучлив удар на тези големи стъпала съвсем лесно би му пробил корема.

След като направих едропланови снимки на нашата жертва, ние размотахме болеадорите от врата и краката на птицата. Няколко секунди след това тя продължаваше да лежи неподвижно на земята, после скочи на крака и се понесе спокойно по посока на бодилите, за да се присъедини към останалите птици.

По обратния път към ранчото, много доволни от снимките, ние се натъкнахме на едно гнездо на нанду. Представляваше просто вдлъбнатина в земята с десет големи, блестящи и още топли бели яйца в нея. Мъжкият, който е отговорен за мътенето, сигурно току-що го беше напуснал, дочул навярно, че се приближаваме, макар че те стават много зли и опасни по време на мътенето.

Гаучосите ми казаха, че две-три женски понякога снасяли яйцата си в едно и също гнездо, така че в някои случаи може да се открият двадесет до двадесет и пет яйца в гнездо, принадлежащи на няколко майки. Мътенето е задължение на мъжкото нанду, на майката остава само да снесе яйцата си в гнездото и веднага след това работата поема бащата. Той лежи върху тях, докато се излюпят малките, след което майката на свой ред поема грижата за малките и им дава необходимото възпитание.