Джералд Даръл
Срещи с животните (23)

Животни — архитекти

Преди известно време получих малък колет от един мой приятел в Индия. В кутията намерих бележка: „Обзалагам се, че не знаеш какво е това!“. Разкъсах силно заинтригуван опаковката и видях две листа, доста несръчно зашити едно за друго.

Ако бях приел баса, приятелят ми щеше да го загуби. Още щом зърнах големите и нескопосно направени шевове, разбрах, че това е гнездо на птицата-шивач — нещо, което отдавна мечтаех да видя. Двете листа достигаха шестнадесетина сантиметра на дължина, и по форма наподобяваха листа на лаврово дърво. Зашити бяха само по краищата и образуваха нещо като продълговата торбичка. В торбичката имаше гнездо от трева, и мъх и две яйчица. Птицата-шивач е много мъничка. На големина е колкото синигера, само човката й е сравнително дълга. Това е нейната игла. Птичката избира две растящи близо едно до друго листа и се заема да ги зашие, като за конец използува фина памучна нишка. Любопитното в случая не е толкова фактът, че птичката — шивач зашива двете листа, а това, че никой не знае откъде се снабдява с памучната нишка. Някои специалисти смятат, че птичката я изтъкава сама, а други, че разполага с някакъв все още неоткрит източник. Както казах, бодовете бяха доста големи и несръчно направени, но помислете колко хора биха могли да зашият добре две листа, ако вместо с игла си служеха само с човка!

Архитектурната дейност в животинския свят е изключително разнообразна. Представата на някои животни за това, как да си построят подходящо жилище, разбира се, е смътна, но други умеят да издигат най-сложни и прекрасни домове. Удивителното е, че дори сред намиращите се в близка родствена връзка животни съществува голямо разнообразие не само по отношение вкуса и стила, месторазположението и големината на дома, но и по отношение избора на строителните материали.

В света на птиците се срещат домове с най-различна, форма и големина. Те варират от листната люлка на птичката — шивач до „гнездото“ на императорския: пингвин. Последният не разполага с никакъв строителен материал, освен снега, затова мисълта за гнездо въобще не го вълнува. Яйцето си носи просто върху голямото плоско ходило, а кожата и космите на корема образуват нещо като торбичка, която го покрива. После идва бързолетът, който строи на стената на някоя пещера чашообразно и лесно трошащо се гнездо от слюнка и парченца клонки. Разнообразието на гнездата на африканските птици-тъкачи е смайващо. Един от видовете живее в съобщества и строи гнездо, голямо колкото половин копа сено, нещо като жилищен дом, в който всяка птица притежава своя дупка за гнездо. В тези гигантски гнезда се срещат и други животни, обитаващи ги наравно със законните му притежатели. Змиите например, пък и катеричките, харесват много тези свърталища. Разруши ли се такова гнездо, отвътре излизат необикновено много и различни обитатели. Нищо чудно, че цели дървета са се сгромолясвали под тежестта им. Обикновената птица — тъкач на Западна Африка си изтъкава от палмови нишки кокетно и кръгло гнездо. Тези птици също живеят в съобщества по дърветата и строят гнездата си по всички подходящи клони, така че дърветата изглеждат като натежали от плодове с чудновати форми. Блестящите собственици с пронизителни гласове се ухажват, мътят яйца, отглеждат своите малки, заяждат се със съседите си и вършат всичко по такъв човешки начин, че домът им прилича по-скоро на странен квартал.

Птицата-тъкач е истински специалист не само в тъкачеството, но и във връзването на възли, защото гнездото е обвързано здраво за клона на дървото. Нужни са много усилия, за да го откачите оттам. Веднъж наблюдавах как една птица — тъкач започна да строи гнездо. Удивителна гледка! Птицата бе решила гнездото й да виси на края на нежно клонче, някъде по средата на дървото. В човката си носеше дълга палмова нишка. Щом кацна на клончето, то се залюля и тя плесна няколко пъти с крила, за да запази равновесие. Когато клончето се успокои, птичката започва да върти нишката с човка, докато я захапа по средата. После направи опит да я прегъне на две върху клончето така, че двата свободни края да увиснат от едната страна, а подгънатият край от другата. Клончето отново се разклати. Птицата изпусна на два пъти нишката на земята и на два пъти слиза да я вземе. В края на краищата все пак я прегъна върху клончето така, както искаше. После застъпи нишката с едното си краче, за да не се изхлузи, наведе се внимателно напред и прекара двата свободни края на нишката през прегънатия и оформен като клуп друг край и здраво го затегна. След това отлетя, донесе нова нишка и повтори същото нещо от самото начало. Птицата се труди така в продължение на целия ден. Привечер тя бе навързала на клончето около двадесет-тридесет такива нишки, свободните краища на които се развяваха като брада.

За съжаление пропуснах да видя следващите етапи от строежа на това гнездо. Когато го видях за втори път, то беше празно. Отгледали своите малки, птиците вероятно го бяха вече напуснали. Гнездото имаше форма на плоско шише с малък кръгъл отвор, защитен от неголям навес от преплетени нишки. Опитах се да откача гнездото, но това се оказа невъзможно, затова се принудих да счупя клона. После се помъчих да разчупя гнездото на две половинки, за да проуча вътрешността му. Така сложно преплетени и обвързани бяха палмовите нишки, че това ми се удаде след доста дълго време. Чувствах, че повече нямам сили. Плетката беше невероятно сполучливо изпълнена, като се има предвид, че птицата си е служила единствено с човка и крака.

Когато пристигнах преди четири години в Аржентина, забелязах, че почти всеки ствол или стълб в пампата бе украсен с чудновати предмети от пръст, наподобяващи по големина и форма футболни топки. Откачало ги взех за гнезда на термити, защото външният им вид наподобяваше много тези гнезда от Западна Африка. Едва когато зърнах кацнала на върха на едно от тях малка колкото червеношийка въздебеличка птичка с ръждивочервеникав гръб и сиви гърди, разбрах, че това са гнезда на птички-фурнаджийки.

Открих едно празно гнездо и внимателно го разрязах на две половинки. Удиви ме умението, с което беше направено. Мократа кал е била примесвана с малки парченца суха трева, корени и косми, за да стане по-здрава. Дебелината на стените на гнездото достигаше приблизително четири сантиметра. Отвън гнездото беше неизмазано, но вътрешността му блестеше като стъкло. Входът към гнездото представляваше малък сводест отвор, наподобяващ входна врата на църква. Той водеше в тесен проход, извиващ край външния край на гнездото. В края на краищата проходът свършваше в кръгла камера, облицована с пухкави пера и меки корени. Гнездото приличаше на охлювна черупка.

Макар и да обиколих доста голям район, не ми се усмихна щастието да намеря току-що започнато гнездо. Настъпил бе периодът на мътене. Въпреки всичко успях да намеря едно полузавършено гнездо. Фурнаджийките се срещат начесто в Аржентина. Начинът, по който се движат и накланят на една страна глави, когато ви наблюдават с блестящите си тъмни очи, ми напомняше много английската червеношийка. Двойката, която строеше това гнездо, не ми обръщаше никакво внимание. Стоях на четири-пет метра от тях. От време на време те подхвръкваха по-близо до мен и след като ме проучваха с наклонени на една страна глави, плясваха крила и се връщаха отново на своята работна площадка. Както вече казах, гнездото бе готово наполовина. Основата му беше здраво циментирана за един стълб, външните и вътрешните стени на прохода се издигаха на повече от десет сантиметра. Оставаше само постройката да се покрие със сводест покрив.

Най-близкото място, от което можеха да си доставят мокра кал, се намираше на брега на плитка лагуна, разположена на около половин миля разстояние оттук. Те подскачаха малко превзето и надуто край ръба на водата, като на всеки няколко крачки изпробваха калта, чиято гъстота трябваше да бъде една и съща. След като откриваха подходящото място, те започваха да подскачат възбудено и да късат малки коренчета и късчета трева, докато човките им се изпълваха и човек добиваше впечатление, че внезапно са им пораснали големи моржови мустаци. Те пренасяха тези подсилващи материали до разкаляното място и със сръчно движение, без да изпускат каквото и да е, взимаха с човките си голямо количество кал. Те смесваха с интересно движение на човката двата вида материал и моржовите им мустаци се изпоцапваха с кал. След това изцвъртяваха приглушено и отлитаха към гнездото. Птиците поставяха товара си на съответното място и го тъпчеха с човки и крака, докато се залепи здраво за стената. После се вмъкваха в гнездото и заглаждаха новото място с човки и гърди, даже с крила, докато постигнат желания блясък.

Когато остана да се довърши само малка част на върха, аз занесох няколко светлочервени вълнени конци на брега на лагуната и ги пръснах край мястото, откъдето събираха своя материал. При следващото ми отиване за мое най-голямо удоволствие открих, че са взели конците. Видът на малката червеникавокафява птичка с големи алени мустаци беше крайно забавен. Тя бе втъкнала вълната в последното останало за довършване парче на тавана на гнездото. Бях напълно убеден, че това е единственото гнездо на фурнаджийка в цялата аржентинска пампа, на което се развява малко червено знаменце.

Ако фурнаджийката е изкусен строител на здрави гнезда, които трябва да се ударят няколко пъти с чук, за да се разрушат, членовете на семейството гълъби спадат към другата крайност. Те нямат абсолютно никакво понятие как се строят гнезда. Четири-пет поставени върху клона съчки, това е обикновеното разбиране на гълъба за най-сложната постройка. Върху тази неустойчива площадка те снасят обикновено по две яйца. Всеки път, когато повее вятър и дървото се огъне под неговия порив, цялото смешно гнездо се тресе и яйцата едва се държат на него. За мен е същинска загадка как гълъбите съумяват да достигнат до зрелост.

Знаех, че гълъбите са глупави и лоши строители, но и през ума не ми минаваше, че гнездата им могат да причинят големи неприятности на естествоизпитатели като мене. В това се уверих в Аржентина. Край бреговете на една река извън Буенос Айрес открих малка горичка. Високите около десетина метра дървета се населяваха от цяла колония гълъби. На всяко дърво имаше по тридесет-четиридесет гнезда. Крачех под дърветата, а между небрежно подредените клонки на гнездата прозираха тлъстите коремчета на малки гълъбчета, проблясваха яйцата. Гнездата изглеждаха крайно нестабилно построени. Стори ми се дори, че ходя на пръсти от страх да не наруша това изтънчено равновесие.

В средата на гората открих дърво, отрупано с гнезда на гълъби. По непонятни причини в тях нямаше никакви птици. На самия връх на дървото зърнах голям наръч клонки и листа. Това беше някакво гнездо, но в никакъв случай не и гнездо на гълъб. Дали вътре не се намираше обитателят на нескопосано направеното жилище, станал причина гълъбите да изоставят гнездата си! Реших да се изкача и проверя дали собственикът си е вкъщи. За нещастие осъзнах грешката си едва след като се покатерих по дървото. Почти във всяко гълъбово гнездо на дървото имаше яйца. При бавното ми катерене нагоре по дървото отгоре ми валеше истински дъжд от гълъбови яйца, които падаха върху мен и се разчупваха. Палтото и панталоните ми се оплескаха от жълтък, върху който се полепваха парченца от счупени черупки. Не бих обърнал кой знае какво внимание на всичко това, но яйцата без изключение бяха развалени. Когато изпотен и задъхан достигнах върха на дървото, от мен се излъчваше отвратителна воня. На всичкото отгоре обитателят на гнездото, заради когото се бях покатерил, го нямаше. От това мое изкачване не спечелих нищо, ако не се брои плътният слой разбити яйца и вонята, която би накарала дори скунксът да ми завиди. Заслизах с усилие от дървото и очаквах с нетърпение момента, в който щях да стъпя: на земята и да запаля цигара, за да прогоня силната миризма на развалени яйца от носа си. Земята под дървото беше осеяна със счупени яйца. Тук-там лежаха и почти разложените тела на няколко малки гълъбчета. Измъкнах се колкото се може по-бързо на открито място. Приседнах с въздишка на облекчение, бръкнах в джоба си и извадих цигарите. От кутията капеше жълтък. По някаква странна случайност по време на изкачването в джоба ми бе попаднало яйце, което се бе счупило. Цигарите не ставаха вече за нищо. Извървях двете мили до дома си, без да сложа цигара в уста, и през цялото време вдишвах силната воня на развалени яйца. Също като че бях участвал в бой с омлети, завършил не в моя полза. Оттогава насетне гълъбите ми станаха неприятни.

Изобщо бозайниците не са такива добри строители като птиците, макар и някои от тях да правят изключение. Язовецът например строи най-сложните тунели. Тази дейност понякога се подема от, няколко поредни поколения, докато цялото съоръжение заприлича на сложна подземна система от проходи, глухи улички, спални помещения, детски стаи и трапезарии. Бобърът също принадлежи към групата на изкусните строители. Той издига своето жилище наполовина във водата и наполовина над нея от дебели стени от кал и дървета и го снабдява с подземен вход. По този начин може да влиза и излиза от него дори когато повърхността на езерото е покрита с лед. Бобрите строят и канали. Когато се наложи да отидат до някое отдалечено дърво за храна или дървен материал за ремонт на своя бент, те превозват тези материали по канала. Техните бентове са истински шедьоври. Това са здраво сглобени и масивни постройки от кал и дървета, които понякога се простират на стотици ярда. Бобрите поправят със светкавична бързина и най-малкия отвор в тях, понеже се страхуват, че водата ще се оттече и жилището с входа няма да бъдат повече под нея; така те биха станали лесна плячка за всеки минаващ неприятел. Домът, каналите и бентовете на бобъра създават впечатление, че той е необикновено и хитро животно. За съжаление случаят съвсем не е такъв. Излиза, че желанието на бобъра да строи бент представлява подтик, който никой уважаващ себе си бобър не може да потисне даже тогава, когато не съществува необходимост от подобен строеж. Поставен в големи циментови басейни, методично и с достойнство бобърът строи напреки бентове, за да задържа водата.

Без съмнение обаче насекомите принадлежат към истинските архитекти специалисти на животинския свят. Погледнете само колко красиво и с каква математическа точност е изградена обикновената медена пита. Насекомите като че умеят да строят най-удивителните домове от изключително голямо разнообразие на материали — дърво, хартия, восък, кал, коприна и пясък, различаващи се също така изключително много по външен вид. Когато като момче живеех в Гърция, прекарвах цели часове в търсене на гнезда на паяка-строител из обраслите с мъх брегове. Това са най-красивите и удивителни архитектурни постижения на животните от цял свят. Самият паяк с разкрачените си крака е голям колкото двушилингова монета и изглежда като че направен от изключително бляскав шоколад. Тялото му е тумбесто и пълно, а краката възкъси. Външният му вид ни най-малко не подсказва, че това същество има нещо общо с фината строителна работа. Въпреки всичко тези тромави на вид паяци изкопават в някой бряг дупка, дълбока около петнадесет сантиметра в диаметър. Тя бива най-старателно подплатена и при завършването, си наподобява копринена тръба. След това идва нейната най-важна част — вратата. Тя представлява купол със скосен ръб, така че пасва много точно и сигурно в отвора на тунела и се прикрепва с копринени панти. От външната страна се маскира с мъх и лишеи и когато е затворена, почти невъзможно е да се отличи от заобикалящата я пръст. Ако при отсъствието на собственика отворите вратата, ще забележите малки черни шипчета от долната й страна. Това, така да се каже, са дръжките, с които паякът залоства здраво вратата, за да не се вмъкват неканени гости. Единственият, който според мен не се удивлява на красотата на този дом, е мъжкият паяк. Отворил веднъж вратата и вмъкнал се в подплатеното с коприна гнездо, то се превръща за него в лоно на любов и гибел. След като потъне в мрака на гнездото и се съеши с женската, той моментално бива умъртвен и изяден от нея.

За първи път опознах някои животни — архитекти, когато бях на десет години. По това време необикновено силно ме привличаше биологията на пресните води. По-голямата част от свободното си време прекарвах из блатата и потоците и ловях населяващата ги дребна фауна. Животинките пусках в големи буркани, наредени в моята спалня. Между другото имах и един буркан от сладко, пълен с ларви на ручейник. Тези интересни, наподобяващи гъсеница създания се обвиват в своеобразен, отворен от единия си край копринен пашкул, след което украсяват външната страна на пашкула с онези материали, които според тях им служат за най-подходяща маскировка. Моите ручейници бяха малко мудни, защото ги бях заловил в напълно застояло блато. Те бяха просто украсили външната страна на своите пашкули с парченца мъртви водни растения.

Казаха ми, че ако ларвата на ручейника се извади от пашкула и се постави в съд с чиста вода, тя ще свие нов пашкул и ще украси външната му страна с онзи материал, който й доставите. Отнесох се малко скептично към всичко това, но все пак реших да направя опит. Взех четири от моите ларви и много внимателно ги измъкнах от техните пашкули. После ги поставих в буркан с чиста вода, дъното на който поръсих с шепа дребни и избелени от слънцето морски черупки. За мое най-голямо удивление и радост ларвите постъпиха точно така, както предрече и моят приятел. Когато свиха новите си пашкули, те наподобяваха филиграни от морски черупки.

Така се въодушевих от всичко това, че създадох твърде много тревоги на бедните създания. От време на време ги принуждавах да произвеждат все нови и нови пашкули, украсени с все повече и повече най-невероятни материали. Кулминационната точка настъпи, когато открих, че при преместването на ларвите в нов буркан, по дъното на който е поръсено ново вещество, и то когато са построили до половината своя пашкул, те се принуждават да сътворят пъстроцветен пашкул. Получих някои твърде странни резултати. Една ларва например беше украсила великолепно половината си пашкул с морски черупки, а другата половина с черни въгленчета. Най-голямата си победа постигнах обаче, когато принудих три от тях да украсят пашкулите си с парченца синьо стъкло, червена тухла и бели морски черупки. На всичкото отгоре материалите бяха разположени на райета, вярно, неправилно направени, но все пак райета.

Оттогава насетне притежавах най-различни животни, с които истински се гордеех. Не си спомням обаче да съм изпитвал онова задоволство и чувство на гордост, с които показвах на приятелите си моите червени, бели и сини ларви на ручейници. Струва ми се, че бедните създания наистина са си отдъхнали с облекчение, след като се излюпваха и си отиваха, забравили трудностите, съпътствали построяването на техните пашкули.