Джералд Даръл
Срещи с животните (13)

Улавям риба с четири очи

Докато се намирах в Гвиана, искаше ми се много да се сдобия с няколко красиви колибри. След известно време успях да се свържа с един изкусен ловен на тези необикновени птици. Веднъж на две седмици той ми носеше малка клетка с пет или шест птички, които бързо пърхаха с криле и на човек му се струваше, че клетката е пълна с пчели. Преди това ме бяха увещавали, че колибрите са изключително трудни за отглеждане, ето защо се тревожех много за първите четири, които получих.

В диво състояние колибрите се хранят с нектар от цветовете. Те пърхат пред цвета, пъхат в него своите дълги и тънки човчици и излапват съдържанието с нежните си езичета. Когато бъдат заловени, трябва да се приучат да пият смес от мед и вода с поставена в нея храна. Тази смес вкисва бързо при тропическите горещини, поради което колибрите трябва да се хранят по три пъти на ден. Въпросът се свеждаше до това да ги приуча да поемат храната си от малко стъклено канче. Тъй като бяха навикнали да се хранят от силно обагрени цветя, в началото не можеха да разберат, че точно канчетата съдържат необходимата им храна.

При пристигането на първите колибри изваждах внимателно всяка птичка поотделно от клетката, държах я в ръка и пъхах човката й в канчето с меда и водата. Веднъж, два, три пъти и колибрито в края на краищата изваждаше езичето си, вкусваше сместа и започваше жадно да я смуче. След като се нахранеше добре, пусках колибрито в новата му клетка, в която поставях канче с храна, после откъсвах ален хибискус и го прикрепвах към канчето, на повърхността на меда.

Голямото колкото земна пчела колибри кацаше на колчето, почистваше перата си с човчица и изцвърчаваше тихичко от самодоволство. После литваше от колчето и забръмчаваше в кръг из клетката като вертолет. Крилете му се движеха толкова бързо, че приличаха на разпростряла се над гърба му мъгла. Най-сетне то забелязваше поставения върху канчето хибискус, спускаше се към него и пъхаше дългата си човчица в цветчето. Когато изсмукваше целия нектар, то продължаваше да мушка с човчица и не след дълго пробиваше дъното на цвета, достигаше меда под него и започваше бързо-бързо да смуче от него, като не преставаше да пърха с крилца.

В продължение на двадесет и четири часа колибрито научаваше, че окаченото на стената на неговата клетка малко стъклено канче съдържа сладък мед и повече не се налагаше да поставям пътепоказалци във формата на цветя.

Тези дребни птички навикнаха много бързо на всичко и след два дни се опитомиха дотолкова, че когато пъхнех ръка с канчето храна в клетката, те не чакаха да я окача на телта, а се спускаха долу и започваха да смучат от нея, преди да съм я поставил, а от време на време кацаха на пръстите ми да си починат или да почистят с човчици лъскавите си пера.

В нашия основен лагер в Джорджтаун винаги се случваше по нещо вълнуващо. Никога не знаехме по кое време на деня или нощта ще се появи човек с нови екземпляри. Това можеше да се окаже мъж с маймунка на рамото или малко момченце с плетена клетка, пълна с птички. Можеше да се окаже и някой от професионалните ловци, връщащ се след едноседмично странстване из вътрешността на страната с голяма, теглена от кон каруца, натоварена догоре с клетки, пълни с най-различни животни.

Спомням си как един ден в двора влезе някакъв много стар индианец. Носеше кошница от лико, която ми подаде много любезно. Попитах какво има в нея, а той отговори, че била пълна с плъхове. При това положение капакът на кошницата можеше съвсем спокойно да се вдигне, тъй като плъховете обикновено си стоят свити на дъното и не правят опити даже да се помръднат. Повдигнах капака на кошницата и открих, че е пълна с маймунки-мармозетки, а не с плъхове. Маймунките изхвръкнаха като ракети и се разбягаха по всички посоки. Спуснахме се подир тях и след половин час, плувнали в пот от умора, успяхме да ги заобиколим и да ги вкараме в една клетка. Този случай ме научи да бъда по-предпазлив при отваряне на кошници, пълни с донесени за продан екземпляри.

Тези малки мармозетки, на големина колкото плъхове, имаха дълги пухени опашки и малки, мургави интелигентни лица. Козината им беше черна, а лапите светлооранжевочервени. Държахме ги в просторна клетка, където разполагаха с достатъчно пространство за скачане. Освен това вътре поставихме и сандък с отвор, който им служеше за спалня.

Всяка вечер те слизаха долу, сядаха край вратата и докато чакаха вечерята, бърбореха и писукаха. Те изпиваха по едно пълно канче с мляко, а после всяка една изяждаше и по пет скакалеца. Изхрускали и последното късче, те се подреждаха в редица с най-старата начело, тържествено се изкачваха в своя сандък и се свиваха в плътно кълбо на дъното му. Нямах представа как можеха въобще да спят по този начин, без да се задушат, но мармозетките очевидно спят в колонии както в диво състояние, така и след като бъдат заловени.

Един ден в градината влезе висок негър. Край него потичваше завързано с дълго въже необикновено на вид животно. Наподобяваше гигантско морско свинче, покрито с едри бели петна. Имаше големи черни очи и бухнали бели мустаци. Това всъщност беше пака, близък родственик на морското свинче и капибарата. Когато се спазарихме за цената, попитах негъра дали животното е опитомено. При този въпрос той го вдигна, удари го и му каза нещо. Убеждаваше ме, че го притежава от съвсем мъничко и че по-мила животинка от него не можело да се намери. Точно по това време бях получил голяма пратка животни и по тази причина изпитвах недостиг от клетки. Помислих си, че след като паката е опитомена, ще мога чисто и просто да я привържа за някой близкостоящ пън. Постъпих точно така, дадох й някакви зеленчуци за ядене и забравих напълно за нея.

Малко по-късно тръгнах край наредените клетки и започнах да изваждам канчетата за вода, за да ги измия. Съвсем неочаквано дочух ръмжене, на което можеше да завиди и тигърът, после нещо се хвърли върху крака ми и впи зъби в него. Не е необходимо да казвам, че подскочих и изпуснах всички канчета за вода, които така внимателно събирах. Беше ме нападнала паката. Не мога да си представя защо постъпи така. При пристигането си изглеждаше напълно питомна. Панталоните ми бяха скъсани, а кракът ми кървеше. Ужасно се разгневих на животното. През следващата седмица паката беше напълно недостъпна. Ако някой минеше край нея, тя се хвърляше, зъбеше се и ръмжеше свирепо. Както внезапно и без някаква очевидна причина я завладя лошото настроение, така тя пак се укроти и разрешаваше да я чеша зад ушите и по корема. Нейното поведение се менеше по този начин през цялото време, докато беше при мен. Когато приближавах нейната клетка, никога не знаех със сигурност дали ще ме посрещне приятелски или ще ме захапе с големите си остри зъби.

Един от най-необикновените екземпляри, който ни донесоха, докато се намирахме в Джорджтаун, представляваше малка рибка, дълга около десетина сантиметра. Един ден при нас дойде любезна стара негърка, поставила четири-пет такива рибки в стар тенекиен чайник. Купих ги и ги пуснах в голям съд с вода. Веднага ми направи впечатление, че у тях има нещо необикновено, което не успях да определя веднага. После изведнъж забелязах, че очите на рибата са твърде странни. Извадих една от тях и я пуснах в стъклен буркан, за да мога да я разгледам по-удобно. Тогава разбрах какво ме бе озадачило: рибата имаше четири очи.

Големите й очи бяха разположени така, че изпъкваха над повърхността на главата, подобно очите на хипопотама. Всяко око беше разделено точно на две половинки, едната отгоре, а другата отдолу. Разбрах, че тази риба живее на повърхността на водата. При това положение единият чифт очи гледат надолу и следят за появата на големи риби, които биха могли да я нападнат, а другият чифт наблюдават повърхността търсят храна и следят да не би да я нападне някоя хранеща се с риба птица. Това бе едно от най-удивителните средства за защита, които бях виждал дотогава у което и да е животно и, разбира се, беше една от най-необикновените риби.

Гвиана, изглежда, притежава удивителни форми на живот. Там се среща една от най-интересните птици в света — хоацин или както я наричат още гвианка или воняща Ана поради силната си миризма на мускус. Тази странна птица има на крилото си „палец“, въоръжен с кукест нокът. Малкото хоацинче се измъква от гнездото си няколко часа след излюпването си и се движи по дървото като маймунка, като се залавя за клоните с „палеца си“. Те строят гнездата си из бодливи и надвесени над вода храсти. Няколко часа след излюпването малките ни най-малко не се двоумят, ако бъдат заплашени от някаква опасност. Те се хвърлят във водата и започват да плуват и се гмуркат като същински риби. При преминаване на опасността те се изкачват на дървото с помощта на своите „палци“ и отново влизат в гнездото си. Хоацинът е единствената птица в целия свят, която умее да върши това. Новоизлюпените представляват истинска необикновена гледка, когато се поклащат на своите „палци“ между тръните или цопват във водата подобно на джуджета, облечени в мъхести бански костюми.