Джералд Даръл
Срещи с животните (26)

Изчезващи животни

Преди известно време наблюдавах една от най-необикновените групи изгнаници в Англия, необикновени не заради това, че са напуснали своята страна по религиозни или политически причини. Те попаднали напълно случайно в нашата страна и така се спасили от унищожение. Това са последните представители на своя род, защото техните родственици отдавна са избити и изядени в родината им. Това всъщност беше едно стадо сърни и елени на отец Давид.

Тези животни са открити в началото на деветнадесетия век от френския мисионер отец Давид по време на службата му в Китай. За животинското царство на Китай, както и за това на огромната африканска джунгла, тогава се е знаело твърде малко. Като ревностен естественик отец Давид посвещавал свободното си време в събиране на екземпляри от флората и фауната, които изпращал в музея в Париж. Неговите задължения го отвели през 1865 година в Пекин. По време на престоя му в този град до неговите уши достигнал слух, че в разположеното на юг от града ловно поле на императора имало необикновено стадо елени. Този парк в продължение на векове служел за ловно място и развлечение на китайските императори. Огромното пространство на парка било напълно оградено с висока стена, дълга четиридесет и пет мили. Тя се охранявала строго от войници — татари, които не позволявали на никой да влиза или да се приближава до парка. Заинтригуваният от разказите за тези странни елени френски мисионер решил твърдо: пазачи не пазачи, да се промъкне в оградения парк и да види всичко със собствените си очи. Един ден му се удала дългоочакваната възможност. Той се озовал върху стената, погледнал надолу в забранения парк и видял, че между дърветата пасе най-различен дивеч. Сред него съзрял и голямо стадо елени. Отец Давид разбрал, че пред него стоят животни, каквито не бил виждал дотогава, по всяка вероятност нови и за науката.

Отец Давид скоро узнал, че елените се охраняват особено строго. Онзи, който дръзнел да им стори зло или да ги убие, бил наказван със смърт. Той знаел много добре, че ако поиска по официален път някой екземпляр, китайските власти твърде любезно ще му откажат, затова се принудил да прибегне до други, не твърде законни методи, за да се сдобие с онова, което му трябвало. Той узнал, че пазачите-татари разнообразявали от време на време оскъдната си храна с малко еленско месо. Те знаели много добре какво ги очаква за това бракониерство в случай че бъдат открити, затова въпреки обещанията на мисионера отказвали да му продадат кожите, рогата или каквото и да било друго на убитите от тях елени, доказващо тяхното престъпление. Въпреки всичко отец Давид не се отказвал и след известно време се поздравил с успех. Той срещнал пазачи, по-смели или по-бедни от останалите, които му доставили две еленови кожи, които изпратил в Париж. Очакванията му се потвърдили. Елените се оказали от съвсем нов вид и в чест на своя откривател били наречени елени на отец Давид.

Когато зоологическите градини в Европа узнали за новия вид елени, те естествено пожелали да имат по няколко показни екземпляра. След продължителни преговори и с твърде голямо нежелание китайските власти разрешили няколко от тези животни да бъдат изпратени в Европа. Тогава никой не можел да допусне, че точно това ще спаси животните от изчезване. През 1895 година, тридесет години след като светът узнал за елените на отец Давид, около Пекин станали големи наводнения. Река Хун-Хо излязла от коритото си, причинила страшни опустошения на страната, унищожила реколтата и оставила населението без храна. Водите подмили и голямата стена, ограждаща императорското ловно поле. Части от стената се срутили. Елените на отец Давид избягали навън през дупките и наскоро след това били избити и изядени от гладуващите селяни. По този начин елените изчезнали напълно от Китай. Оцелели само неколцина живи екземпляри из разните зоологически градини на Европа.

Малко преди нещастието да сполети елените в Китай, в Англия пристигнало малко стадо от тях. Бащата на сегашния дук на Бедфорд притежавал в своето имение в Уобърн, Бедфордшайр, прекрасна колекция от редки животни и му се искало много да направи опит да развъди там и стадо от новите китайски елени. Купил възможния за тогава най-голям брой елени от европейските зоологически градини, осемнадесет на брой, и ги пуснал в своя парк. За елените това, изглежда, станал втори техен дом, защото се почувствали отлично и наскоро след това започнали да се размножават. Първоначалното стадо от осемнадесет животни днес наброява около сто и петдесет екземпляра и е единственото стадо от тези елени в света.

Докато работех в хуипснейдската зоологическа градина, от Уобърн ни изпратиха четири новородени китайски еленчета. Това бяха чудесни малки животинки с дълги крака, които не можеха да контролират, и необикновено изтеглени очи, които им придаваха подчертан ориенталски вид. Отначало те, разбира се, не знаеха какво е бутилка за хранене и ние се принуждавахме да ги държим здраво между колената си и да ги караме да сучат насила. Те много скоро разбраха как да си служат с тях и само няколко дни след това отваряхме вече особено внимателно вратата на тяхната кошара, защото връхлитаха като порой, блъскаха се и се мушкаха кое да се добере първо до бутилката.

Хранехме ги веднъж и нощем, точно в полунощ, и втори път на разсъмване. Четиримата пазачи си уредихме нощно дежурство. Една седмица двама от нас бяха нощна смяна, а другите дневна, а следващата седмица обратно. Трябва да призная, че нощните смени ми доставяха по-голямо удоволствие. Пътят ми през обляния от лунната светлина парк към кошарата на малките еленчета минаваше край няколко клетки и оградени места, чиито обитатели винаги биваха на крак. Мечките изглеждаха два пъти по-големи в полумрака. Те пръхтяха една към друга, придвижваха се с тежки стъпки в клетките си и само предложената бучка захар можеше да ги накара да се откажат от търсенето на охлюви и други деликатеси. Те приближаваха, присядаха на лунната светлина и наподобяваха статуи на Буда, които дишаха тежко с поставени върху колената ръце. Мечките отмятаха назад глави и улавяха подхвърлените бучки захар, после ги изяждаха с хрускане и мляскане на уста. Когато виждаха, че джобовете ми са празни, те въздъхваха многострадално и отново започваха да се тътрят тежко между къпините.

На едно място пътеката минаваше край горичката на вълците. Тъмната и загадъчна гора бе засадена с два акра борове. Посребрените от лунната светлина стволове на дърветата хвърляха тъмни сенки върху земята, по която вълчата глутница се носеше с вихрени и безшумни стъпки. Вълците наподобяваха необикновен черен порой, рукнал между дънерите на дърветата. Те по правило не вдигат шум, но когато някой вълк се сдърпаше за нещо с друг, до ушите ми достигаше леко дишане, внезапно прищракване на челюсти или ръмжене.

После стигах до кошарката и запалвах фенера. Малките еленчета чуваха, че идвам и започваха да мърдат неспокойно в своите сламени постели и възбудено да мучат. Отварях вратата, те се втурваха напред, поклащаха се несигурно върху слабите си крачета и започваха трескаво да сучат пръстите ми или края на дрехите, а после неочаквано ме блъскаха с глави и аз едва-що не падах на земята. След това настъпваше чудесният момент, в който пъхах биберона в устата им и те започваха да сучат неистово топлото мляко. Очите им се втренчваха в една точка, а по ъглите на устата им се събираха мехурчета и наподобяваха мустачки. Човек винаги изпитва известно удоволствие, когато храни сукалче с бутилка, дори само от неговата всеотдайност, ентусиазъм и съсредоточаване върху това задължение. При тези еленчета обаче имаше и нещо друго. Докато те сучеха настървено от бутилката под мъждукащата светлина на фенера и от време на време навеждаха глави и подбутваха невидимото виме, аз съзнавах много ясно, че това са последните елени от този вид.

В Хуипснейд се грижех и за малко стадо белоопашати гну. Те принадлежаха към изчезнал вече в диво състояние вид и бяха най-очарователните и смешни животни, за които някога съм полагал грижи.

Белоопашатото гну е много странно на вид животно. Представете си животно с тяло и крака на чудесно сложено пони, тумбесто и тъпо лице с много широки ноздри, масивен врат с гъста бяла грива, бяло и широко валмо козина на опашката. Рогата му са извит и напред и нагоре, а на лицето му е изписано постоянно възмутено и подозрително изражение. Ако се държеше нормално, това изражение на гнуто нямаше да бъде толкова забележимо, но животното не се държи така. Неговите действия биха могли да се опишат единствено и съвсем незадоволително като нещо средно между модерен танц и балет с елементи от упражненията на йогите.

Когато сутрин отивах да ги храня, те винаги ми отнемаха двойно повече време, защото ми изиграваха цяло представление. Гледката биваше толкова комична, че изгубвах всякакво чувство за време. Те лудуваха, огъваха тела, подскачаха, галопираха, изправяха се на задни крака и изпълняваха пируети. През цялото време кълчеха невъобразимо стройните си крака, размахваха и диплеха дългите си опашки като звероукротител, размахващ камшика си на цирковата арена. По средата на своя необуздан танц те внезапно замираха, впиваха погледи в мен и изригваха продължителни и изпълнени с негодувание пръхтения по адрес на моя смях. Наблюдавах пламенния им и буен танц в ограденото място и техните лудории ми напомняха за оживели по магически начин чудати хералдически същества от древните гербове, позиращи изправени на задни крака на фона на зеления торф.

Трудно е да си представим, че съществуват безсърдечни хора, готови да убиват тези нежни и забавни антилопи. Фактът обаче си е факт. Първите поселници на Южна Африка открили у белоопашатото гну ценен източник за храна, в резултат на което огромните стада жизнерадостни животни били безмилостно унищожавани. Антилопата е съдействала сама и по твърде необикновен начин за собственото си изчезване. Непоправимо любопитни създания, те зървали движещите се през равнината биволски фургони на първите преселници и просто отивали да ги поразгледат. Те танцували и галопирали в кръг около фургоните, пръхтели и ритали с копита, после внезапно застивали на едно място и се заглеждали. Естествено, че навикът им да бягат, а след това да спират и гледат, преди да са се отдалечили на безопасно разстояние, ги превърнали в лесна плячка за „спортистите“, които се упражнявали по тях в стрелба. Така те били избивани масово, а редиците им оредявали толкова бързо, че наистина е удивително, че все още не са изчезнали напълно. Днес са останали по-малко от хиляда от тези обаятелни животни, пръснати на малки стада из различни имения на Южна Африка. Изчезнат ли напълно, Южна Африка ще се лиши от едно от най-очарователните си и надарени представители на своята фауна — антилопата, чиито поривисти движения са в състояние да съживят и най-мрачния пейзаж.

За съжаление елените на отец Давид и белоопашатите гну не са единствените животни в света, които са почти на изчезване. Списъкът на напълно изчезналите животни и онези, които почти са на изчезване, е дълъг и тъжен. Човекът се заселва из целия свят и носи със себе си най-ужасното бедствие на дивата природа. Той стреля и лови животните с капани, изсича и изгаря горите, безсърдечно и глупаво създава неприятели там, където по-рано не са съществували.

Вземете например додо^[1], големия тромав и поклащащ се при ходене гълъб, едър колкото гъска, населявал остров Мавриций. В резултат на напълно безопасния живот на острова птицата изгубила способността си да лети. Тя просто нямала неприятели, от които да се крие, а като нямала неприятели, гнездяла напълно спокойно на земята. Както изгубила способността си да лети, така изглежда загубила и способността си да отличава неприятеля. Птицата очевидно е била изключително питомна и доверчива. Около 1507 година човекът открил районът на додо. Пристигнали и неговите зли приятели: кучетата, котките, прасетата, козите. Додо проявил към новодошлите най-невинен интерес. След това последвало клането. Козите изпасли храстите, които им служели за покрив, кучетата и котките преследвали и унищожавали старите птици, прасетата загрухтели из целия остров, гълтали яйцата и малките птичета, а след тях се движели плъховете и обирали всичко останало от гощавката. Тлъстият тромав и кротък гълъб изчезнал напълно към 1681 година.

Дивата фауна в целия свят намалява постоянно и безмилостно. Броят на много чудесни и интересни животни е толкова намалял, че без закрила и помощ те никога няма да могат да се възстановят. Ако не намерят убежище, в което да живеят и се размножават необезпокоявани от нищо, те ще стават все по-малко и по-малко, докато на края споделят участта на додо, дронза и голямата северна морска птица, вписани в дългия списък на изчезналите животни.

През последното десетилетие без съмнение бе направено много за защита на дивите зверове: създават се убежища и резервати, нови видове животни се заселват в области, в които са изчезнали напълно. В някои области на Канада сега например заселват наново бобри, и то с помощта на самолети. Животното се поставя в специален, сандък с прикрепен към него парашут. Когато самолетът достигне съответния район, той пуска сандъчето с бобъра. Сандъчето се спуска надолу с парашута и при падането си на земята се отваря автоматично, бобърът излиза и се отправя към най-близкия поток или езеро.

Независимо от постигнатите успехи предстои да се направи още много в това направление. За съжаление по-голямата част от извършената полезна работа по запазване на животните засяга главно тези, които имат някакво икономическо значение за човека. Съществуват обаче още много други видове, без каквото и да е икономическо значение. Макар и защитени на книга, те всъщност са изоставени на произвола на съдбата и измират, понеже никой, с изключение на малкото заинтересовани зоолози, не ги счита достатъчно значими, за да харчи пари по тях.

Тъй като човечеството от година на година нараства и се разпростира все по-нашироко върху нашата планета, пали и разрушава природата, известна малка утеха носи мисълта, че все пак съществуват отделни личности и институти, които считат за важно да се положат усилия за спасяването и осигуряването на подслон на тези изтормозени животни. Тази дейност е важна поради много причини, но най-важната като че е следната: въпреки цялата своя гениалност човек не може да създава нови видове животни, нито да възстанови онези, които е унищожил. Би се вдигнала ужасна врява, ако някой да кажем предложи да се унищожи Лондонската кула. И с пълно право. Въпреки това само неколцина души биха вдигнали глас в защита на някой уникален и прекрасен вид, комуто са били необходими стотици хиляди години, за да се развие до състоянието, в което го виждаме днес и когото унищожаваме с един само замах на ръката. Докато не навикнем да се отнасяме към животните с онази почит, която храним към старите книги, картини и исторически паметници, винаги ще има животни — бежанци, чийто несигурен живот на ръба на унищожението ще зависи само от милосърдието на неколцина хора.