Джералд Даръл
Срещи с животните (24)

Войните между животните

Спомням си как веднъж лежах на един окъпан от слънцето склон в Гърция (обрасъл с разкривени маслинени дървета и миртови храсти) и наблюдавах една продължителна и кръвопролитна война, която се водеше на няколко сантиметра от мен. Рядкото щастие да бъда военен кореспондент в тази война се падна на мен. Подобна война виждах за първи път в живота си и не биваше да я пропусна за нищо на света.

Сражаваха се две мравешки армии. Атакуващата страна беше блестяща и яркочервена, докато отбраняващата се армия бе черна като катран. Съвсем лесно можех да пропусна тази битка, ако вниманието ми един ден не беше привлечено от едно наистина необикновено мравешко гнездо. В него имаше два вида мравки: червени и черни. Те водеха задружен живот. Никога дотогава не бях виждал два различни вида мравки в едно и също гнездо, затова се заех да ги проуча по-внимателно. Открих, че червените мравки, истинските собственици на гнездото, се ползваха с известност на кървавочервени поробители, докато черните всъщност бяха техни роби, заловени и поставени под тяхна власт, още преди да се излюпят от яйцата. След като прочетох и се запознах с привичките на поробителите, започнах много осторожно да наблюдавам гнездото с надеждата да видя как мравките ще организират някое от своите нападения за роби. Изминаха няколко месеца. Започнах да си мисля, че тези поробители са или твърде мързеливи, или пък разполагаха с достатъчно много роби, които правеха живота им охолен.

Крепостта на поробителите се издигаше близо до коренищата на едно маслинено дърво, а на около тридесетина стъпки надолу по склона имаше гнездо на черни мравки. Една сутрин минавах край второто гнездо. На метър-два от него забелязах да се навъртат няколко червени мравки. Спрях се и вперих поглед. Около тридесет-четиридесет от тези мравки се бяха пръснали на голяма площ. Явно не търсеха храна, защото в движенията им липсваше обичайната за тях нетърпелива любознателност. Те се въртяха насам-натам, изкачваха се от време на време по стъблото на някоя тревичка, застиваха мигновено на върха й и размахваха пипалца. Мравките се срещаха периодично две по две и се спираха. Като че повеждаха оживен разговор, по време на който пипалцата им помръдваха енергично. Известно време ги наблюдавах и изведнъж проумях какво вършат. Лутанията им съвсем не бяха толкова безцелни, колкото изглеждаха. Подобно на хайка ловни кучета те оглеждаха много основно местността и проучваха всяко местенце от терена, по който щеше да премине тяхната армия. Черните мравки изглеждаха явно разтревожени. От време на време някоя от тях се натъкваше на червен поробител, обръщаше се, плюеше си на петите и се присъединяваше към една от многобройните групи сънародници, които явно провеждаха военен съвет. Старателното проучване на терена от страна на разузнавачите от поробителската армия продължи цели два дни. Започнах да мисля, че градът на черните мравки им се е сторил твърде труден за атакуване. Една ранна утрин установих, че военните действия са започнали.

Придружени от четири-пет малки взвода, разузнавалите приближиха черните мравки и на две-три крачки от гнездото им се поведоха вече няколко схватки. Черните мравки се нахвърлиха върху червените с истерична разпаленост, докато червените напредваха бавно, но неотклонно. От време на време те улавяха по някоя черна мравка и прекършваха със светкавично захапване на огромните си челюсти тялото й на две части.

Главното ядро на поробителската армия маршируваше вече надолу по хълма. След около час те се доближиха на четири-пет стъпки от града на черните мравки. И точно тук с внушителна военна прецизност, изумителна за наблюдение, те се разделиха на три колони. Едната се насочи право към гнездото, а останалите две започнаха да го заобикалят с намерение да предприемат флангова атака или пък да хванат противника в чувал. Гледката беше пленителна. Струваше ми се, че по някакъв магически начин съм се озовал над бойното поле на битката при Ватерло или някоя друга подобна историческа битка. Виждах разположението на нападащите и отбраняващите се сили като на длан; виждах как колоните на подкрепленията се придвижваха бързо през тревната джунгла; виждах как двете обхождащи колони на поробителите наближаваха все повече и повече гнездото. Черните мравки не подозираха нищо за тяхното присъствие и концентрираха вниманието си върху отблъскването на централната колона. Обстановката ми стана напълно ясна. Ако черните мравки в най-скоро време не откриеха, че ги обкръжават, трябваше да се простят с всякаква надежда за спасение. Разкъсвах се между желанието да помогна по някакъв начин на черните мравки и стремежа да оставя нещата да се развиват по естествен път, за да видя какво ще стане по-нататък. Все пак вдигнах една черна мравка и я поставих близо до едната обхождаща колона от червени мравки. Начаса я нападнаха и я убиха. Почувствах се крайно виновен за тази си постъпка.

В края на краищата черните мравки разбраха, че са обкръжени. В миг като че ги обхвана паника. Някои започнаха да притичват безцелно насам-натам, други връхлитаха в уплахата си право върху червените нашественици и биваха моментално избивани. Други обаче запазиха присъствието на духа. Те се втурнаха във вътрешността на крепостта и започнаха да евакуират яйцата. Те ги изнасяха отвътре и ги нареждаха откъм най-отдалечената от нападателите страна. Трети членове на мравешката общност грабваха яйцата и тръгваха да ги пренасят на безопасно място. Беше твърде късно.

Движещите се в стегнат боен ред обхождащи колони на поробителите изведнъж разкъсаха своите редици и заляха като червен порой цялата околност. Навсякъде се виждаха групички от сражаващи се мравки. Стисналите яйцата в челюстите си черни мравки биваха преследвани от червените поробители, притискани и принуждавани да пуснат яйцата. Съпротивляваха ли се, те биваха моментално убивани. По-страхливите успяваха да спасят кожата си. Те просто хвърляха яйцата, които носеха, още щом зърнеха някой от поробителите. Цялото гнездо и районът около него се осеяха с умрели и агонизиращи мравки от двата вида. Докато черните мравки се промъкваха между труповете и бягаха все по-далеч и по-далеч, поробителите събираха яйцата и се упътваха обратно към своята крепост на хълма. За голямо мое огорчение точно в този момент се наложи да напусна, полесражението, защото се стъмни и не виждах вече почти нищо.

Рано на следната сутрин се върнах отново на бойното поле, но войната бе вече завършила. Градът на черните мравки бе запустял, ако не се смятаха пръснатите умрели и ранени мравки. От черната и от червената армия нямаше и следа. Изкачих се бързо на хълма към гнездото на червените. Пристигнах тъкмо на време. Последните части от тяхната армия току-що се завръщаха с военната си плячка — яйцата, които носеха внимателно в уста. При входа на гнездото ги посрещаха развълнувани техните черни роби. Те докосваха яйцата с пипалца и се увъртаха угоднически около своите господари, ентусиазирани от успешното нападение на поробителите върху собствените им родственици. Цялата тази работа напомняше твърде неприятно за отношенията между хората.

Може би е несправедливо, че описвам животните като участници във войни, защото повечето от тях са твърде чувствителни, за да се ангажират във война така, както я разбираме ние. Изключение правят, разбира се, мравките и особено мравките — поробители. За повечето останали същества войната се изразява или в защита от неприятели, или в битката за храна.

След като видях как мравките — поробители водят война, аз изпитвам вече най-голямо уважение към тяхната военна стратегия, без това да ме кара да ги харесвам особено много. Всъщност ми стана много приятно, когато открих, че съществува нещо като нелегално движение против тях. Това са мравколъвите, Мравколъвът прилича много на водно конче и изглежда напълно безвреден. През своето детство обаче той е алчно чудовище, измайсторило крайно ловък, начин за залавяне на своята плячка, състояща се предимно от мравки.

Ларвата има закръглено тяло и голяма глава, въоръжена с прилични на клещи челюсти. Тя си избира някое място с рохкава и песъчлива почва, заравя се под земята и изравя кръгла дупка, наподобяваща кратер на вулкан. Скрита под пясъка, ларвата чака своята жертва на дъното на тази дупка. Рано или късно се появява някоя мравка, тръгнала припряно за някъде по типичния за мравките начин и проявява неблагоразумието да прекрачи ръба на дупката на мравколъва. Тя разбира моментално своята грешка и прави опит да се измъкне от дупката, но това се оказва трудно, понеже пясъкът е рохък и се свлича под тежестта на тялото й. При своите безплодни опити по ръба на миниатюрния кратер мравката кърти песъчинки, които падат долу в дупката и събуждат спотайващият се опасен обитател. Мравколъвът моментално пристъпва към действие. Служейки си с огромната си глава и челюсти като екскаватор, той изстрелва силна струя пясък към мравката, която прави отчаяни усилия да се прехвърли през ръба на кратера. Почвата се свлича непрестанно под краката, а освен това, повалена от струята пясък, на която не може да устои, мравката се претъркулва надолу и пада на дъното на кратера. Тям пясъкът се разтваря като завеса, откъдето я обгръщат любовно огромните закривени челюсти на мравколъва. Бавно-бавно, като не престава нито за миг да рита и се съпротивлява, мравката изчезва, като че погълната от плаващ пясък. След няколко секунди кратерът, обезлюдява, но под повърхността му мравколъвът продължава да смуче жизнените сокове на своята жертва.

И друго създание отправя подобни изстрели при залавяне на своята жертва. Това е рибата — стрелец. Тази твърде красива риба се среща из реките на Азия. Тя е изобретила твърде оригинален способ за залавяне на своята плячка, състояща се от мухи, пеперуди, молци и други насекоми. Тя плува бавно под повърхността и търси някое насекомо, кацнало на надвиснало над водата клонче или лист. Тогава рибата забавя движението си и приближава внимателно, спира, прицелва се, след което неочаквано и по най-изумителен начин изхвърля към своята жертва тънка струйка водни капчици. Смъртоносните капчици попадат точно в целта. Уплашеното насекомо цопва от своето място във водата. В следващия, миг рибата се оказва под него, водата кипва, тя разтваря уста и насекомото потъва завинаги в нея.

По едно време работех в магазин за продажба на животни. Един ден с получената пратка животни пристигна и една риба-стрелец. Рибата ми достави голямо удоволствие. С разрешение на управителя описах удивителните навици на рибата на една табелка, подредих най-внимателно аквариума, пуснах рибата вътре и я изложих като централен експонат на витрината. Рибата пожъна голям успех, обаче зрителите настояваха да видят как залавя жертвите си. Никак не беше лесно да се организира това. Изведнъж ми хрумна блестяща идея. През няколко сгради от нас имаше рибарски магазин. Не виждах нищо лошо в това да се възползуваме от няколко от излишните им мухи — месарки. Над аквариума на рибата — стрелец окачих парче вмирисано месо и оставих вратата на магазина отворена. Всичко това извърших на своя глава, без знанието на управителя. Искаше ми се да го изненадам.

Изненадата наистина беше голяма. Когато се появи управителят, в магазина летяха може би няколкостотин мухи — месарки. Рибата-стрелец беше в стихията си. Аз я наблюдавах от магазина, а отвън на тротоара се трупаха петдесет-шестдесет души. До управителя стоеше един напълно безучастен към животните полицай, който пожела да узнае причината на задръстването пред магазина. За моя изненада, вместо да се възхити от оригиналното зрелище на витрината, управителят застана на страната на полицая. Кулминационната точка настъпи, когато управителят се приведе над аквариума да свали окаченото над него парче месо. Точно в този миг върху бузата му попадна струйка вода, изхвърлена току-що от рибата с надежда да свали една особено сочна муха-месарка. Управителят не спомена никога повече за този инцидент, но на следващия ден рибата — стрелец изчезна, а на мен не разрешиха повече да подреждам витрината.

Един от любимите трикове в стълкновенията между животните е незлобливото създание да убеди своя потенциален неприятел, че всъщност е ужасно и свирепо животно, което е най-добре да бъде оставено на мира. Най-удивителният пример в това отношение ми предостави една моя птица, наречена italic сън битерн, когато търсех диви животни в Британска Гвиана. Тази стройна птица има изящен и заострен клюн, а движенията й са бавни и тържествени. Отгледана от един индианец, тя беше напълно опитомена. Денем я оставях да обикаля свободно из моя стан, а нощем я затварях в клетка. Тази птица е покрита с блестяща перушина, която излъчва всичките нюанси на есенната гора. Когато застане на фона на сухите листа, тази птица се губи напълно от погледа. Както вече казах, гледайки толкова нежната и изящна птица, човек неволно си мисли, че тя не е в състояние да противопостави каквото и да е на някой свой неприятел. Това обаче не отговаря в никакъв случай на истината.

Един следобед в моя стан влязоха три едри настървени ловджийски кучета заедно с господаря си. Не дълго след това едно от тях зърна потъналата в размисъл в края на разчистеното място italic сън битерн. Ушите на кучето щръкнаха, от гърлото му се откъсна тихо ръмжене и то пристъпи към нея. Другите две мигновено се присъединиха към него и всичките се устремиха самоуверено към нея. Птицата ги остави да я доближат на около четири стъпки и едва тогава благоволи да погледне. Тя извърна глава и ги изгледа с унищожителен поглед. Кучетата се стъписаха. Те не знаеха как да постъпят с птица, която не прави опити да избяга с крясъци при тяхното появяване. Съвсем неочаквано птицата сведе глава и разпери крила. В средата на всяко крило се появи по едно красиво петно, което инак не се виждаше. Петната наподобяваха поразително очите на огромен загледан напред бухал. Цялата трансформация от слабичка и тиха птица до същество, наподобяващо разгневен бухал, се извърши така ловко, че кучетата неволно се изненадаха. Те се стъписаха, втренчиха погледи в трептящите крила, свиха опашки и побягнаха назад. Птицата сви крила, почисти няколко пера по гърдите си и отново потъна в размишление. Кучетата явно ни най-малко не я бяха обезпокоили.

Едни от най-находчивите методи на защита в животинския свят се срещат сред насекомите. Те са истински майстори в изкуството на маскировката, поставянето на капани и много други методи за защита и нападение. Без съмнение обаче един от най-удивителните е бръмбарът — бомбардировач.

Преди години се гордеех, че съм собственик на истински черен плъх, който успях да заловя съвсем мъничък. С лъскавата си абаносова козина и блестящи черни очички той бе необикновено красиво зверче. Свободното си време разделяше на две равни части, едната за миене, а другата за ядене. Най-голямата му страст представляваха насекомите, независимо от размера и формата им: пеперуди, богомолки, наподобяващи пръчици насекоми, хлебарки — една и съща участ постигаше всички, след като ги поставях в неговия кафез. И големите богомолки не можеха да му убегнат, макар и понякога да успяваха да впият закривените нокти на пипалцата си в носа му и да го разкървавят, преди да ги изхруска. Един ден отместих някакъв камък и намерих свит под него голям възчерен бръмбар, с когото той не успя да излезе на глава. Помислих си, че моят плъх ще хареса много бръмбара, затова го пъхнах в една кибритена кутийка и го пуснах в джоба си. Когато пристигнах у дома си, измъкнах плъха от сандъчето, в което спеше, отворих кибритената кутийка и изтърсих вътре големия сочен бръмбар. Плъхът прилагаше два метода по отношение на насекомите и те варираха според вида им. Случеха ли се енергични и борбени като богомолката, той се хвърляше и започваше да хапе, за да ги унищожи колкото се може по-скоро, безобидните и мудни насекоми, като бръмбарите например, взимаше направо с лапички и започваше да ги хруска като парченца сухар.

Като зърна големия и пълзящ безпомощно по пода на неговия кафез тлъст деликатес, плъхът припна напред, сграбчи го бързо с малките си розови лапички, после приседна като същински гастроном на задните си крака да вкуси първия си за сезона трюфел^[1]. Мустачките му потрепваха от вълнение, когато повдигна бръмбара до устата си. След това стана нещо твърде любопитно. Той изсумтя изумен, хвърли бръмбара и подскочи като ужилен назад, после започна бързо-бързо да трие носа и лицето си с лапи. Отначало си помислих, че просто се е разкихал точно когато се канеше да вкуси от бръмбара. Плъхчето изтри лице и отново пристъпи към своята жертва. Този път той го хвана по-внимателно и го повдигна пак към устата си. И пак изсумтя сподавено, хвърли го, като че беше нагорещен въглен, и започна да трие възмутено лицето си. Втората му среща с бръмбара очевидно му беше предостатъчна, защото отказа да се приближава повече до него. Всъщност той изглеждаше уплашен не на шега. Всеки път, когато бръмбарът се размърдаше в своя ъгъл на кафеза, плъхчето се отдръпваше бързо назад. Пъхнах бръмбара обратно в кибритената кутийка и се заех да го идентифицирам. Едва след това разбрах, че съм предложил на моя нещастен плъх бръмбар — бомбардировач. Когато бъде нападнат, бръмбарът — бомбардировач изпръсква течност, която при съприкосновение с въздуха експлодира с лек пукот и образува остър и неприятен газ в състояние да принуди всяко вдъхнало го същество да остави бръмбара — бомбардировач на мира.

Домъчня ми за моето черно плъхче. Твърде неприятно беше да се заемеш с особено вкусно на вид ястие, което неочаквано започва да изхвърля неприятен газ в лапите ти. Цялата случка го накара да получи комплекс от бръмбарите. Дни наред плъхчето се спускаше към кафеза, в който спеше, веднага щом зърнеше някой бръмбар, дори и да беше тлъст и напълно безвреден. Плъхчето все пак бе още малко и рано или късно трябваше да разбере, че за нещата на този свят не може да се съди единствено по външния им вид.