Джералд Даръл
Срещи с животните (32)

Портрет на Павло

Твърде любопитно е, че когато човек отглежда вкъщи животни като любимци, той е склонен да гледа на тях като на миниатюрни човешки създания и често успява да им припише някои от своите собствени особености. Ужасно трудно е да се избегне това антропоморфистично отношение. Ако притежавате златен хомяк и го наблюдавате как седи и яде лешници с треперещи от вълнение розови лапички и тъпче устата си, преди да е глътнал всичко, твърде вероятно е някой ден да дойдете до заключението, че той прилича напълно на вашия собствен чичо Еймъс, седнал в любимия си клуб и сръбнал порядъчно портвайн с мезе от фъстъци. Превъплъщението става точно тук. Хомякът продължава да се държи като хомяк, но вие виждате в него само миниатюрния чичо Еймъс, облечен в червеникавокафяв кожух, седнал винаги с препълнени уста в своя клуб. Много малко са онези животни с достатъчно внушителни и оригинални индивидуалности, които ви пречат да проявите подобно отношение към тях. Те изявяват така властно своята личност, че ви принуждават да се държите с тях не като с миниатюрни човечета, а като с отделни индивиди. Измежду стотиците събрани от мен животни за зоологическите градини в Англия и големия брой животни, който съм отглеждал вкъщи като мои любимци, си спомням най-отчетливо едва дванадесетина с точно такава ярка индивидуалност, която не само ги отличаваше коренно от себеподобните им, но им даваше възможност да отстояват всички опити от моя страна да ги превърна в нещо, което всъщност те не бяха.

Най-дребната животинка от тази група беше мармозетката Павло с черните уши. Нейната история започва от онази вечер, в която седях неподвижно сред храстите, близо до едно открито място в Британска Гвиана, където ловувах. Тогава наблюдавах една дупка в брега на реката, в която допусках, че се крие някакво особено животно. Слънцето клонеше към заник и небето пламтеше във величествен червеникавооранжев блясък. Огромните дървета в гората стояха като изрязани на неговия фон. Пълзящи растения преплитаха клоните им и изглеждаше, че всяко дърво е обхванато от огромна паяжина. Няма нищо по-успокояващо от изгледа на тропическата гора по това време на деня. Седнал неподвижно на мястото си, аз попивах гледката и багрите. Умът ми се намираше в онова възвишено състояние на съпреживяване, което будистите учат, че представлявало първата стъпка към нирвана.

Остър и продължителен крясък ме извади неочаквано от транса, в който бях изпаднал. Той бе толкова силен, че го почувствах като забита в ухото игла. Заоглеждах се внимателно и се мъчех да определя откъде идва този крясък. Наподобяваше, макар и не особено много, гласа на дървесна жаба или на някое насекомо, но не и на птица, защото бе остър и беззвучен. На голям клон, на около десетина метра над мен, най-сетне зърнах причинителя на този крясък — една миниатюрна мармозетка припкаше по клона като по горска пътека. Тя се провираше през същински гори от орхидеи и други паразити, растящи на туфи по кората. Аз не свалях очи от нея. Мармозетката спря, приседна на задни крака и наново издаде пронизителен вик. Този път някъде отдалече отговориха на нейния зов и само минутка-две след това при нея пристигнаха други мармозетки. Те се придвижваха с цвъртене и писукане между орхидеите и се оглеждаха старателно. От време на време между листата откриваха хлебарка или бръмбар и надаваха силни радостни викове. Една мармозетка опипва дълго време една орхидея. Тя разтваряше листата и надничаше между тях. Малкото й личице бе застинало в напрежение. Когато посегнеше към някое насекомо, листата му попречваха и насекомото успяваше да се изплъзне от другата страна на растението. Най-сетне, по-скоро благодарение на щастлива случайност, отколкото на умението си, тя бръкна между листата и изцвърка победоносно. В ръцете си стискаше здраво тлъста и голяма хлебарка, която размахваше енергично крачка. За да не я изпусне, мармозетката я натика цялата в устата си, после приседна и започна сладко да я хрупка. Когато глътна и последната хапка, тя огледа много внимателно дланите и горната страна на ръцете си, за да се увери, че от хлебарката не е останало нищо.

Мигът, в който успях да надникна в частния живот на мармозетките, ме очарова дотолкова, че едва когато малката група изчезна в потъналата вече в мрак гора усетих, че ми се е схванал целият врат, а единият ми крак е напълно изтръпнал.

Вниманието ми се насочи отново към мармозетките доста дълго време след това. Веднъж влязох да запитам в един лондонски магазин за животни. Първото, което зърнах при прекрачване на прага, бе пълната клетка с мармозетки. В мръсната клетка се притискаха десет унили животинчета. Те се тълпяха на един толкова малък прът, че непрестанно се блъскаха и дърпаха, за да намерят място за сядане. Повечето бяха възрастни. Между тях имаше само една малка мармозетка, която явно не се чувстваше добре. Слабичка и размъкната, тя бе толкова дребничка, че при всяко разместване върху пръта я изблъскваха от него. Докато наблюдавах трогателната и разтреперана групичка животни, аз си спомних за немногочисленото щастливо семейство в Гвиана, което търсеше насекоми между орхидеите. Разбрах, че няма да напусна магазина, без да спася поне едно от дребничките животинчета. Само пет минути след това бях заплатил вече свободата на най-малкия наемател на клетката. Той закрещя от уплаха, когато го измъкнаха от нея и го поставиха в картонена кутия.

Прибрах се вкъщи и го кръстих Павло, после го представих на моето семейство. Всички го изгледаха с недоверие. Веднага след като свикна с новия за него начин на живот, Павло се зае със задачата да спечели тяхното доверие и за много кратко време я изпълни блестящо. Въпреки ръста си (той се поместваше напълно спокойно в голяма чаена чаша) той се оказа необикновена личност. Около него витаеше наполеоновски дух, на който трудно се устояваше. Главичката му беше колкото едър орех, но скоро стана очевидно, че в нея има остър и интелигентен мозък. От началото поставихме Павло в просторна клетка в гостната стая, където винаги имаше компания, но той видимо се чувстваше нещастен под ключ, ето защо всеки ден започвахме да го пускаме за час-два на свобода. Това се оказа гибелно за нас. Павло много скоро успя да ни убеди, че клетката е излишна, затова я изхвърлихме на боклука. Оттогава насетне той започна да се разпорежда по цял ден из къщата. Приехме го като най-малкия член на семейството, но той се държеше из къщата така, като че бе собственик, а ние негови гости.

На пръв поглед Павло наподобяваше особен вид катерица, но после човек забелязваше неговото човекообразно лице и блестящите му и умни кафяви очи. Имаше мека и пъстра козина, понеже отделните косми бяха оцветени в оранжево, черно и сиво, и то точно в такава последователност. Опашката му обаче бе оцветена на черни и бели колелца. Козината по главата и шията имаше шоколаденокафяв оттенък и падаше на раздърпани ресни по раменете и гърдите му. Големите му уши се губеха сред дълги снопчета от същата шоколаденокафява козина. През челото, над очите и аристократическия му нос преминаваше бяла ивица.

Всеки, който го видеше и разбираше поне малко от животни, ме убеждаваше, че няма да живее дълго. Казаха ми, че мармозетките от топлите тропически гори на Южна Америка никога не живеели повече от година в климата на Англия. Тяхното пророчество като че се сбъдна. Шест месеца по-късно Павло разви някаква парализа, вследствие на която остана неподвижен от кръста надолу. Ние направихме всичко възможно за спасяването на живота му, но онези, които предсказваха това нещастие, гледаха песимистично на нашите усилия. Той изглежда не изпитваше никакви болки, затова ние упорствахме. Четири пъти на ден масажирахме с топло рибено масло малките му крачета, гърба и опашката. Той поглъщаше голямо количество рибено масло и със специалната си храна, в която не липсваха и такива деликатеси, като грозде и круши. Завит на топло в памук, той лежеше натъжен върху възглавница, докато всички членове на нашето семейство се стремяха да изпълнят поред желанията му. Павло се нуждаеше най-много от слънце, и то много слънце, но английският климат не даваше голяма възможност за това. Нашите съседи скоро навикнаха да ни гледат как разнасяме нашия миниатюрен инвалид из градината и как непрестанно поставяме внимателно неговата възглавница на огрените от слънцето места. Това продължи цял месец. Към края на месеца Павло можеше вече да мърда леко с крака и да движи опашката си. Две седмици по-късно той отново подскачаше из къщи, като че нищо не му се беше случвало. Всички се зарадвахме много, макар и къщата да продължи да вони на рибено масло месеци наред.

Вместо да го изнежи, тази болест като че го закали. Ние никога не го глезехме и единствената отстъпка беше бутилката с гореща вода, която поставяхме зимно време в леглото му. Това толкова му харесваше, че отказваше да ляга без нея даже и посред лято. Спалнята му се помещаваше в чекмеджето на един висок скрин, поставен в стаята на майка ми, а за легло му служеше стар халат и парче от кожено палто. Лягането на Павло представляваше истински ритуал. Най-напред халатът се постилаше в чекмеджето, след което в него се увиваше бутилката с горещата вода, за да не го опари. После от парчето кожено палто се правеше маншонче, в което се пъхаше Павло. Той се свиваше на кълбо и затваряше блажено очи. Отначало притваряхме почти напълно чекмеджето. Оставяхме само тясна пролука, колкото да влиза въздух, като по този начин не давахме възможност на Павло да става сутрин много рано. Той обаче много скоро разбра, че ако пъхне глава в пролуката, чекмеджето се отваря и той може да излезе.

Павло се събуждаше сутрин в около шест часа, установяваше, че бутилката му е изстинала и тръгваше да търси другаде топлинка. Той тръгваше по пода и се покатерваше по крака на кревата върху леглото на майка ми. Преминаваше по пухения юрган, изкряскваше за поздрав и се пъхаше под възглавницата. На това топло и уютно местенце оставаше, докато настъпеше време майка ми да стане. Когато тя най-сетне ставаше от леглото и го оставяше сам, Павло изпадаше в ярост. Той сядаше върху възглавницата и започваше да бръщолеви и пищи разгневено. Когато разбереше, че тя няма никакво намерение да се върне и го топли, той се спускаше по коридора към моята стая и се пъхаше при мен. Изтегнат удобно върху гърдите ми, той оставаше тук по-дълго, докато настанеше време да ставам и аз. Тогава се изправяше с обиден вид върху моята възглавница, а по личицето му се изписваше такова свирепо изражение, като че пред себе си виждах човек. След като ми даваше по този начин да разбера какво мисли за мен, той хукваше и се вмъкваше в стаята на брат ми. Когато го изгонеха и оттам, той успяваше все пак да подремне малко преди закуска и при сестра ми. Това преселване от легло в легло се повтаряше редовно всяка сутрин.

Топлината на долния етаж бе предостатъчна за Павло. В гостната стая имахме една голяма стандартна лампа. Тя скоро се превърна в негова собственост. През зимата Павло имаше навика да се пъха под абажура, да сяда близо до крушката и да се топли на нея. Край камината имаше специално столче с възглавничка, но той винаги предпочиташе лампата. Принуждавахме се да я държим запалена през целия ден, в резултат на което сметката за изразходваната електроенергия рязко се увеличаваше. Павло се престрашаваше да излезе в градината едва през първите топли пролетни дни. Негово любимо място бе оградата. Той се изтягаше на слънце, или се заемаше да лови паяци и други лакомства. По средата на оградата се издигаше дървена беседка, гъсто обрасла с пълзящи растения. Точно в този гъстак се пъхаше Павло при опасност.

Години наред той враждуваше с голямата бяла котка на съседите. Тя очевидно смяташе Павло за особен вид плъх и считаше за свой дълг да го унищожи. Тя дебнеше Павло часове наред, но тъй като бялата й козина се открояваше ясно на зеления фон, не можеше никога да го изненада. Той й разрешаваше да го наближи съвсем. Жълтеникавите очи на котката блясваха от възбуда, езикът й започваше да облизва устните и точно в този момент Павло побягваше по оградата и се пъхаше между пълзящите растения. Застанал на сигурно място, той започваше да крещи и се плези като същински палавник, докато измамената котка обикаляше безпомощно и се мъчеше да открие достатъчно широка пролука в зеленината, през която да провре едрото си тяло.

Между къщата и скривалището на Павло, точно край оградата, растяха две млади смокини. В основата на техните стволове бяхме изкопали дълбоки канавки, които през време на горещините пълнехме с вода. Един ден Павло се навърташе около оградата, бърбореше си нещо и ловеше паяци. По едно време той повдигна глава и зърна своя смъртен враг — котката. Огромна и бяла, тя седеше на оградата и препречваше пътя му към пълзящите растения. Единствената възможност за бягство бе да се върне по оградата и да се прибере вкъщи. Павло се обърна, побягна и закрещя за помощ. Тлъстата бяла котка не можеше да се мери с Павло по ходене по ограда, тя се придвижваше много по-бавно от него. Независимо от това успя да го настигне. Котката почти го докосваше, когато той достигна до смокиновите дървета. Павло бе толкова изнервен, че направи погрешна стъпка, изкрещя неистово от уплаха и цопна в напълнената с вода канавка. Той изскочи на повърхността, започна да пелтечи, да пищи, да пляска по водата и да се върти в кръг, а котката го наблюдаваше изумена. Тя очевидно никога преди това не бе виждала водна мармозетка. За щастие аз пристигнах на местопроизшествието, преди да се е съвзела от обзелото я удивление и да е измъкнала Павло от водата, и тя избяга. Извадих беснеещия от яд Павло. Той прекара останалата част от следобеда пред камината. Увит в парче одеяло, той си мърмореше нещо навъсено. Това събитие се отрази зле върху нервите му. Той отказваше цяла седмица след това да излиза навън и да се покачва върху оградата. Зърнеше ли отнякъде бялата котка, той крещеше дотогава, докато някой не го вземеше на рамото си и не го успокоеше.

Павло живя с нас осем години. Той бе нещо като дух на къщата. Човек никога не знаеше какво може да се случи в следващия момент. Павло ни най-малко не се приспособи към нашите навици, а, напротив, ние трябваше да се съобразяваме с неговите. Той например настояваше да се храни с нас и храната му непременно трябваше да бъде като нашата. Закусваше каша или овесени ядки и топло мляко и захар. Обядваше зеленчуци, картофи и парче пудинг. По време на следобедната закуска с мъка го удържахме встрани от масата, а иначе се хвърляше с радостен вик върху бурканчето с конфитюр. Павло смяташе, че конфитюрът е сложен специално за него на масата и се дразнеше много, ако не споделяхме това негово мнение. Наше задължение беше да го слагаме да спи точно в шест часа. Закъснеехме ли, той започваше да се разхожда напред-назад пред чекмеджето с настръхнала от гняв козина. Свикнахме да затваряме внимателно вратите, защото по необясними причини Павло обичаше да се покатерва по тях и там да размишлява за нещо. Според него ние вършехме най-голямо престъпление, когато излизахме и го оставяхме следобед сам вкъщи. При завръщането ни той не оставяше ни най-малко съмнение у когото и да е от нас по отношение на неговите чувства. Ние изпадахме в немилост. Опитахме ли се да го заговорим, той ни извръщаше възмутено гръб, сядаше в някой ъгъл и обръщаше малкото си намусено личице към нас. След около половин час той най-неохотно опрощаваше нашите прегрешения и при лягане приемаше с царствено високомерие бучката захар и няколкото глътки топло мляко. Настроенията, в които изпадаше Павло, наподобяваха напълно нашите собствени. Раздразнеше ли се, той можеше да се мръщи и да ви промърмори нещо, а много вероятно и да се опита да ви ухапе. Когато изпитваше нежност, той пристъпваше с гальовно изражение на лицето, вадеше бързо езиче, облизваше устните си, покачваше се на рамото и ви захапваше мило по ушите.

Неговият начин на придвижване из къщата удивляваше всички. Той не обичаше да ходи по земята и ако можеше да намери друг път, никога не слизаше на пода. В родните си гори той се движи по дърветата, като се прехвърля от клон на клон и от едно пълзящо растение на друго, но в къща, построена в покрайнините на града, такива подробности липсваха. Павло използваше за пътека рамките на картините. Той се придвижваше невероятно бързо по тях, увисваше на една ръка и крак, прегърбваше се като гъсеница и най-сетне се добираше до перваза на прозореца. Той умееше да се катери по гладкия ръб на вратата много по-лесно и бързо, отколкото ние се качвахме по стълбите на къщата. Понякога той скачаше на гърба на кучето и се разхождаше седнал върху него. Кучето, което бяхме научили, че Павло е неприкосновена личност, ни отправяше безмълвни и настоятелни погледи, докато не сваляхме маймунката от гърба му. Кучето мразеше Павло поради две причини. Първо, то не разбираше защо на една такава, наподобяваща плъх гадина трябва да е позволено да се разпорежда из цялата къща и, второ, Павло често се държеше неприлично с него. Когато минаваше кучето, Павло се провисваше от облегалката на някой стол, дръпваше го за веждите или мустаците и бързо подскачаше на безопасно място. Друг път издебваше заспалото куче и предприемаше светкавична атака върху незащитената му опашка. От време на време обаче настъпваше въоръжено примирие. Кучето тогава лежеше пред камината, а седналият на ребрата му Павло усърдно чешеше рунтавата му козина.

При смъртта на Павло около смъртния му одър се стекоха хора като при знатна личност. От известно време той не се чувстваше добре и прекарваше времето си в лежане върху парчето кожа, която поставяхме на перваза в стаята на сестра ми. Една сутрин Павло започнал неистово да крещи. Сестра ми извика уплашено, че Павло умира. Всички моментално оставихме онова, с което се занимавахме, хукнахме към горния етаж и застанали край перваза на прозореца започнахме да наблюдаваме внимателно Павло. Нямаше нищо обезпокоително. Той отпи няколко глътки мляко, после полегна върху своето кожено парче и ни изгледа с бляскавите си очички. Решихме, че цялото безпокойство е било напразно, когато най-неочаквано той съвсем се отпусна. Силно раз тревожени, ние отворихме насила стиснатите му челюсти и наляхме малко мляко в гърлото му. Той бавно дойде в съзнание, но продължаваше да лежи безжизнен в ръцете ми. Павло ни погледна за миг, после събра всичките останали му силици, извади езиче, млясна към нас и по този начин отправи своя последен нежен поздрав, след което полегна и съвсем спокойно издъхна.

Къщата и градината опустяха без неговата буйна личност. При вида на паяк никой вече не викаше „Къде е Павло?“ Никой не ни будеше сутрин в шест часа и не поставяше студени лапички върху лицата ни. Той се бе превърнал в член на нашето семейство по начин, по който не успя да стори това нито едно от останалите любими животни, които сме притежавали. Неговата смърт дълбоко ни натъжи. Даже голямата бяла съседска котка изглеждаше потисната и без настроение. Без Павло нашата градина изгуби предишната си прелест за нея.