Джералд Даръл
Срещи с животните (25)

Животни — изобретатели

Веднъж се връщах от Африка с кораб, чийто капитан, ирландец по произход, не обичаше никак животни. Това беше равносилно на нещастие, понеже нареденият ми на предната палуба багаж наброяваше повече от двеста клетки с най-различни диви животни. Повечето от злоба, отколкото от друго капитанът не пропускаше никога случая да ме провокира, като захващаше да говори пренебрежително за животните изобщо и за моите по-специално. За щастие винаги успявах да се измъкна. Преди всичко човек никога не бива да спори с капитана на кораба, а да се спори с капитан, който на всичкото отгоре е и ирландец, означава чисто и просто да си търсите белята. Все пак, когато нашето пътуване наближи вече края си, реших да дам един добър урок на капитана и зачаках удобен случай за това.

Една вечер наближихме Ламанша. Подгонени от вятъра и дъжда, ние седяхме в пушалнята и слушахме радио. Някакъв мъж говореше за радара, който в онези дни представляваше голяма новост, но все още не бе привлякъл вниманието на широката публика. Капитанът слушаше с блеснали очи. Когато беседата завърши, той се обърна към мен.

— Това е само за вашите животни — каза той, — те не могат да направят подобно нещо, независимо че според вас са изключително умни.

С това си мнение капитанът сам ми падна в ръцете. Реших този път да му дам да разбере.

— На какво се обзалагате — подхвърлих аз, — че мога да ви опиша поне две съществени научни открития и да ви докажа, че техният принцип е използван в животинския свят дълго време преди на човека да му дойде на ум за тях.

— Назовете не две, а четири открития и аз се обзалагам на бутилка уиски — отвърна капитанът, като с това очевидно смяташе, че си е осигурил успеха.

Приех облога.

— Е, добре — каза самодоволно капитанът. — Започвайте!

— Оставете ми поне една минутка да си помисля — възразих аз.

— Ха! — възкликна тържествуващо той. — Загазихте ли?

— Ни най-малко. Работата е там, че примерите са извънредно много и не зная с кой да започна — обясних аз.

— Започнете тогава с радара? — подхвърли саркастично той.

— Защо пък не, макар и да ми се струва, че това е твърде лесно. Все пак, щом като избрахте радара, ще започна с него.

За мое щастие капитанът не разбираше нищо от природознание, инак никога не би предложил радара. От моя гледна точка това бе същински късмет, защото трябваше да опиша най-обикновеният прилеп.

В гостните и спалните на много хора са влизали прилепи. Ако не са се изплашвали от тях, те вероятно са оставали очаровани от бързия и майсторски летеж, от светкавичните отклонения и извивки, посредством които избягват всички препятствия, включително и предмети, като обувки и пешкири, хвърляни понякога към тях. Въпреки прастарото предание прилепите не са слепи. Те имат превъзходно зрение, но очите им са толкова мънички, че едва се забелязват в гъстата им козина. Въпреки всичко остротата на зрението им не е чак дотолкова голяма, за да обясни лекотата, с която изпълняват необикновените летателни фигури. С изследване летежа на прилепите се заема за първи път през XVIII век един италианец на име Спаланцани. Макар и да не било наложително, но той ослепил няколко прилепа. След това Спаланцани открил, че прилепите продължавали да летят безпрепятствено и да отбягват всички препятствия. Също като че нищо не им се било случило.

Този проблем, макар и частично, се разреши едва напоследък. Откриването на радара (изпращането на звукови вълни и преценяване на препятствието посредством отразяващото се ехо) накара някои от изследователите да допуснат, че прилепите си служат със същата система. Предприеха се цяла поредица опити, в резултат на което се откриха удивителни неща. Преди всичко известно число прилепи бяха заслепявани с тънки восъчни ципи, поставяни върху очите им. Както се и очакваше, те не изпитваха никакви трудности при летене и не се блъскаха в никакви предмети. След това беше открито, че ако са заслепени и с привързани уши, те повече не са в състояние да отбягват препятствията и всъщност въобще не могат да летят. Превърже ли им се само едното ухо, те продължават да летят, но не така сигурно и често се удрят в разни препятствия. Това доказва, че прилепите приемат информация за препятствията пред себе си посредством отразените от тях звукови вълни. Изследователите привързаха след това носовете и устата на прилепите, като оставяха открити само ушите. Прилепите отново не можеха безпрепятствено да летят. Това доказва, че носът, ушите и устата играят известна роля в радарната система на прилепа. В края на краищата фактите бяха открити с помощта на изключително 5 прецизна апаратура. При летежа си прилепът издава последователно ултразвукови цвъртения, недоловими за човешкото ухо. Те всъщност издават около тридесет звука в секунда. Ехото от тези цвъртения се отразява от разположените отпред препятствия, връща се до ушите на прилепа, а при някои видове до интересните месести краища край носа. Прилепът разбира по този начин какво има пред него и на какво разстояние. Това е всъщност и принципът на радара. Само едно нещо озадачаваше изследователите. При предаване на звукови вълни чрез радара приемателят трябва да се изключи в момента на предаването, за да може след това да се приеме само ехото. В противен случай приемателят ще улови както предадения звук, така и ехото и в резултат ще се получи пълно объркване. Това неудобство е напълно отстранимо при електрическата апаратура, но те не можеха да разберат как прилепите се справят с всичко това. Впоследствие беше открито, че за тази цел в ухото на прилепа съществува малък мускул. В момента, в който прилепът издава цвъртенето, този мускул се свива и изключва ухото. След издаване на звука мускулът се отпуска и ухото е готово да приеме ехото.

Удивителното в случая не е това, че прилепите притежават лична радарна система (в края на краищата в природата всичко е възможно), а по-скоро това, че я притежават много по-рано от човека. Вкаменени прилепи са намерени в еоценски скали. Те се отличават незначително от сегашните им потомци. Вероятно е прилепите да си служат с радара приблизително от петдесет милиона години. Човекът разкри тази тайна едва преди двадесетина години.

Моят първи пример накара съвсем очевидно капитана да се замисли. Сега не изглеждаше толкова самоуверен в спечелването на облога. Съобщих, че за следващия пример си избирам електричеството и това малко го поободри. Той се засмя. По лицето му се четеше недоверие. Щяло да ми бъде малко трудничко да го убедя, че животните имали свои електрически лампички. Обърнах му внимание, че за електрически лампички не съм споменавал нищо, а просто за електричество, използувано от някои животни.

Да вземем например наподобяващата тиган риба-електрически лъч или, както я наричат още, риба-торпедо. Този вид риби имат забележителна предпазна окраска. Тя не само наподобява много песъчливо дъно, но рибите имат навика да се зариват до половина в пясъка и така изчезват напълно от погледа. Веднъж успях да видя въздействието на електрическите органи на тази риба. Те са доста големи и са разположени по гърба й. По това време се намирах в Гърция и гледах как едно селянче лови риба в плитчините на песъчлив залив. Нагазило до колене в бистрата вода, то държеше в ръка тризъбец, подобен на тези, които рибарите използват при нощен риболов. То се движеше край залива и ловът му спореше. Момчето бе набучило вече няколко големи риби и един млад октопод, който бе намерило всред малка група скали. Когато дойде срещу мястото, където седях, неочаквано се случи нещо необикновено и страшно. В продължение на минута момчето пристъпваше бавно напред, впило напрегнатия си поглед във водата и вдигнало тризъбеца. В следващия миг то се изпъна силно, после побягна като ужилено от водата и нададе ужасен вик, който проехтя може би на половин миля разстояние. След това падна с плясък във водата, извика наново и по-силно, след което скочи на крака. Момчето падна отново и този път изглежда не успя да се изправи, защото изпълзя с мъка на пясъка. Изтичах до мястото, където лежеше. Лицето му беше бяло като платно, тялото му се тресеше, дишаше ускорено, като че току-що бе пробягало половин миля. Доколко всичко това се дължеше на шока и доколко на действителния ефект на електричеството, не успях да установя, но във всеки случай никога вече не посмях да се къпя в този залив.

Електрическата змиорка като че е най-известното от всички произвеждащи електричество живи същества. Странното е, че това въобще не е змиорка, а риба, наподобяваща змиорка. Тези издължени черни риби живеят из потоците и реките на Южна Америка. Достигат близо 2 и 1/2 метра на дължина, а на дебелина стават колкото човешко бедро. Повечето от разказите за тях са, без съмнение, твърде преувеличени. Напълно е възможно обаче някой голям екземпляр да повали преброждащ реката кон.

По време на престоя ми в Британска Гвиана за събиране на животни имах много голямо желание да уловя няколко електрически змиорки и да ги отнеса в Англия. Близо до мястото, където лагерувахме, реката гъмжеше от тях, но змиорките обитаваха дълбоки пещери, издълбани в скалистите брегове. Повечето от тези пещери имаха изходи, понеже поройните дъждове бяха издълбали отвори. В зиналата под всеки такъв отвор пещера живееше по една електрическа змиорка. Ние удряхме с крак върху някой отвор и дразнехме змиорката. Тя отвръщаше със странно сподавено грухтене, също като че под крака ни имаше заровено някакво огромно прасе.

Колкото и да се мъчех, не успях да хвана нито една от тези змиорки. Веднъж прескочихме с моя помощник и двама индианци до разположеното на няколко мили от нас село, чиито жители се славеха като големи рибари. В селото открихме няколко животни и птици и ги купихме. После за мое най-голямо удоволствие при нас се яви човек с електрическа змиорка, пъхната в не дотам солидна кошница. Спазарихме се и взехме животните (в това число и змиорката), натоварихме ги на кануто и поехме към къщи. Таралежът се разположи на носа и всичко наоколо като че много го забавляваше. Пред него, навита на кълбо в кошницата, се излежаваше змиорката. Бяхме преполовили пътя си, когато змиорката побягна. Разбрах това по таралежа. Според мен той взе змиорката за змия, защото се стрелна от носа на кануто и понечи да се покатери по главата ми. Докато се мъчех да се освободя от бодливата му прегръдка, зърнах насочената решително към мен змиорка. В този миг проявих такава поразителна сръчност, каквато смятах, че не притежавам. С притиснат към гърдите, таралеж подскочих във въздуха от седнало положение. Змиорката се плъзна под мен, а аз паднах отново на дъното на кануто, без да го обърна. Случаят с попадналото на рибата-торпедо селянче още не беше избледнял от съзнанието ми, затова нямах ни най-малкото желание да изпитам същото с електрическата змиорка. За щастие никой не се изплаши. Докато се мъчехме да натикаме змиорката отново в кошницата, тя се прехвърли през борда на лодката и цопна във водата. Струва ми се, че никой не съжаляваше за нейното изчезване.

Веднъж се грижех за електрическа змиорка, която живееше в голям резервоар на една зоологическа градина. Спомням си каква изключително занимателна гледка представляваше прилаганият от нея метод за залавяне на плячката. Дългата около метър и половина змиорка се справяше спокойно с риби, достигащи до двадесет и пет сантиметра. Рибите й поднасях живи, но тъй като те умираха незабавно, не изпитвах особено угризение на съвестта. Змиорката като че знаеше кога настъпва времето за храна и започваше да патрулира в своя резервоар с монотонната точност на караула пред Бъкингамския дворец. Хвърлех ли рибата в резервоара, змиорката застиваше начаса. Тя очевидно наблюдаваше приближаващата към нея риба. Доближеше ли я на около тридесетина сантиметра, змиорката започваше изведнъж да трепери, също като че я раздрусваше някакво монтирано в дългото й тъмно тяло динамо. Рибата се вцепеняваше в същия този миг и умираше, преди да успея да разбера какво става всъщност, обръщаше се бавно и започваше да се носи по водата с обърнат нагоре корем. Змиорката приближаваше и подобно на източена прахосмукачка започваше да смучи яростно, след което рибата изчезваше от погледа.

Според мен с електричеството се справих напълно успешно, затова насочих вниманието си към друга област — медицината. Обявих, че следващият пример е упойката. Капитанът ми хвърли още по-скептичен поглед. В света на насекомите осата — ловджийка принадлежи към лекарското съсловие. Тя извършва операции, на които би завидял всеки опитен хирург. Съществуват много и различни видове оси-ловджийки, но повечето от тях имат едни и същи навици. Женската ражда своето поколение в специално построени от нея глинени ясли. Помещението се разделя много прецизно на дълги килийки с диаметър колкото цигара и дълги наполовина от нея. В тях осата снася своите яйца. Преди да ги запечата, тя извършва още много други работи, защото от нейните яйца се излюпват ларви, които се нуждаят от храна, докато настъпи времето да преминат последния етап от своята метаморфоза и да се превърнат в истински оси. Осата-ловджийка може да напълни своите ясли с храна от умрели насекоми, но докато се излюпят яйцата, тази храна ще се развали напълно, ето защо тя е принудена да приложи друг метод. Любимата й жертва е паякът. Тя връхлита върху нищо неподозиращата жертва като хищен ястреб и умело я пробожда. Въздействието от това убождане е необикновено, защото паякът напълно се парализира. Осата-ловджийка го улавя, пренася го в своите ясли и го скрива внимателно в някоя от килийките, после снася отгоре му едно яйце. Ако паяците са малки, тя натъпква в една килийка по седем-осем от тях. След като се убеди, че запасът от храна за нейните малки е достатъчен, осата запечатва килийките и отлита. Паяците лежат понякога неподвижни в тези зловещи ясли в продължение на седем седмици. Съдейки по външните признаци, паяците изглеждат мъртви.

Даже и с помощта на увеличително стъкло не можете да откриете и най-слабите белези на живот. Те чакат, така да се каже, в замразено състояние, докато яйцата се излюпят и малките личинки на осата — ловджийка започнат да хрупкат парализираните им тела.

Струва ми се, че мисълта да бъдеш напълно замразен, а после някой да започне да хрупа хапка по хапка от тялото ти, развълнува дори капитана, затова преминах бързо на едно много по-приятно създание. Това всъщност е водният паяк, най-очарователното и най-находчивото дребно същество. Човекът едва отскоро има вече възможност да прекарва известно време под водата. Една от първите му стъпки в това отношение представлява водолазният звънец. Водният паяк е създал хиляди години преди това свой собствен метод за проникване в разположения под повърхността на водата нов свят. Преди всичко той може да плува спокойно под водата със своеобразен акваланг. Това всъщност е едно обикновено въздушно мехурче, което държи под стомаха, между краката си, за да може да диша под водата. Самият този факт сам за себе си е изключителен, но паякът не спира дотук. Той строи своя дом под повърхността на водата. Неговата паяжина е плътна и наподобява обърната чаша, закотвена здраво за водораслите. След като завърши своя дом, той донася на няколко пъти въздушни мехурчета от повърхността, които пуска под своята кубеста паяжина, докато се напълни с въздух. Паякът живее и диша в своя дом толкова свободно, колкото и на повърхността на земята. По време на любовния период той избира къщичката на някоя женска и построява своя дом непосредствено до нейния. И един ден, когато вероятно изпада в романтично настроение, той прокопава таен проход и свързва своя дом с този на любимата си. След това събаря нейната стена и въздухът от двете къщички се смесва. И тук, в това необикновено подводно жилище той ухажва женската, съешава се с нея и остава дотогава докато снесените яйца се излюпят и децата им, всяко понесло по едно въздушно мехурче от бащиния дом, отплуват и поемат своя жизнен път.

Моят разказ за водния паяк развесели и заинтригува дори капитана. Макар и с нежелание той се принуди да признае, че е изгубил облога.

Струва ми се около година по-късно разговарях с една жена, която беше пътувала със същия кораб и със същия капитан.

— Нали е чудесен човек! — възкликна тя и аз най-учтиво се съгласих с нея.

— Сигурно му е било крайно приятно, че сте попаднали на неговия кораб — продължи тя. — Знаете ли, той разбира изключително много от животни. Една вечер просто ни порази. В продължение близо на цял час ни разказва за всички онези научни открития, нали знаете, разните там радари, и за това как животните ги прилагали много, много години, преди човекът да ги е открил. Това действително беше удивително. Аз даже го посъветвах да опише всичко и да го разкаже по радиото.