Джералд Даръл
Срещи с животните (12)

Срещам се с няколко нови животни, включително и лунатици

Едно от най-занимателните животни на Гвиана е дървесният таралеж. Това е малко пълно животинче, покрито с черни и бели шипове, с дълга и гола опашка, с която си помага при катеренето по дърветата. Задните му стъпала са дебели и плоски, носът голям, издут и постоянно в движение, очите малки, кръгли и изпъкнали. Ако тези смешни животинки не бяха толкова интересни за наблюдение, човек би изпитвал към тях съжаление, защото те вършат всичко много добросъвестно, но несигурно и винаги остават много учудени, когато то се окаже неправилно.

Ако на някой от тези таралежи дадете например четири банана, той ще се опита да пренесе всичките в устата си. Когато след няколко опита дойде до заключение, че устата му не е достатъчно голяма, за да поеме цялото количество, той сяда, топчестият му нос души наоколо и таралежът се чуди какво да прави. Той взема един банан с устата си и по един във всяка лапа. После поглежда надолу и открива за свой ужас, че на земята е останал още един. Таралежът изпуска захапания банан и вдига с уста останалия на земята банан. После отново открива, че въпреки всичко пак е останал един банан за пренасяне. Таралежът поставя отново бананите на земята, сяда и се замисля. В края на краищата след половинчасова борба му идва блестяща идея: той изяжда единия от бананите, а останалите три тържествено отнася.

Тези таралежи притежават удивителния навик да се забавляват с боксови мачове. Покатерват се например два таралежа на най-горните клончета в клетката, разполагат се удобно на задните си части и се извръщат един към друг лице с лице, увили за допълнителна сигурност силните си опашки около клоните. После започват да си нанасят удари с лапи и да се бранят. Разнасят се ужасни ъперкъти и крошета. През цялото време те обръщат насам-натам трептящите си носове, а малките им топчести очички излъчват кротко или по-скоро загрижено изражение. Най-удивителното около тези боксови мачове беше това, че понякога траеха по половин час, но въпреки това таралежите нито веднъж не си нанасяха истински удари.

Понякога след боксовия мач те се отдаваха на жонгльорство. Намираха някое старо семе от манго или нещо подобно, сядаха и започваха да го подмятат несръчно от лапа в лапа. На човек му се струваше, че всеки момент ще го изпуснат, но това никога не се случваше. Наблюдавах ги и ми напомняха тъжните дюстабанлии със скръбни лица от цирковете, които винаги си изпащат или пък вършат нещо смешно с най-сериозно изражение на лицето.

Гвиана може да се гордее, че между другите интересни животни притежава и най-големия гризач в света, наречен капибара. Той прилича на гигантско морско свинче, достига на големина колкото едро куче и на тежина около петдесет килограма. На дължина е към метър и двадесет, а на височина — шестдесетина сантиметра. Сравнете това животно с английската поиска мишка, дълга заедно с опашката около десетина сантиметра и тежаща около седем грама. Видите ли тези две животни едно до друго, едва ли ще повярвате, че са родственици.

Сдобих се с първата капибара почти веднага след пристигането ми в Джорджтаун. Още не бях открил подходящо място за нашия основен лагер, поради което отседнахме в малък пансион в покрайнините на града. Нашата домакиня най-любезно предложи своята градина, в която можех да държа всички новопристигнали животни до преместването ни в основния лагер.

Скоро вече притежавах една птица и една-две маймуни, поставени в удобни, наредени край нейните цветни лехи клетки.

Една вечер в градината влезе някакъв човек, повел завързана с въженце една напълно пораснала капибара. Докато се пазаряхме, капибарата се заразхожда из градината със страшно аристократично изражение на лицето и от време на време, когато смяташе, че не я наблюдавам, отхапваше по някое цвете.

В края на краищата купих гризача и го поставих в голяма и нова, собственоръчно направена клетка. Дълга и наподобяваща ковчег, от предната, си страна тя имаше специална и здрава мрежа. Поставих най-различни видове лакомства в клетката и дадох възможност на животното да се настани, както му е най-удобно в нея. Моята стая гледаше към градината. Към полунощ, двамата с моя приятел се събудихме от някакъв крайно странен шум. Като че някой свиреше на арфа в акомпанимент на особено думкане на тенекиено канче. Лежах и се чудех какво ли пък може да е това и изведнъж се досетих за капибарата.

„Капибарата избяга“ — изкрещях силно аз, скочих от леглото както бях по пижама, втурнах се надолу по стълбите и изскочих право в градината.

Към мен скоро се присъедини и моят приятел. В градината всичко беше напълно спокойно. Нашият гризач седеше на задните си крака и поглеждаше самодоволно. Дълго спорихме с моя приятел дали всъщност шумът не се причиняваше от това животно. Той настояваше, че не е възможно, защото капибарата имала напълно невинен вид. Аз твърдях поради същите съображения, че е капибарата. Тъй като звукът не се повтори, ние отново си легнахме и едва-що се бяхме унесли в сън, ужасният шум отново се разнесе, само че много по-ужасен от преди. Надникнах през прозореца и видях на лунната светлина как цялата клетка на капибарата се тресе.

Промъкнахме се долу, приближихме внимателно и видяхме какво върши животното. То седеше в клетката си, а по лицето му играеше насмешливо изражение. Капибарата се наведе напред, захапа с големите си закривени зъби телената решетка, дръпна я силно, после я отпусна така внезапно, че цялата клетка закънтя като арфа. Капибарата изчака, докато звукът замре, повдигна тлъстата си задница и тупна с крак върху тенекиената чиния, която изтрещя като гръмотевица. Струваше ми се, че е във възторг от своите музикални способности. Решихме, че не прави никакви опити да бяга, а чисто и просто се наслаждаваше на произвежданите от нея звукове. Не можехме по никакъв начин да я оставим да продължи да вдига такъв шум, защото ми се струваше, че не след дълго отседналите в пансиона хора щяха да започнат да се оплакват. Извадихме тенекиената чиния, а предната част на клетката покрихме с чувал. Надявахме се, че това ще я успокои и ще я накара да заспи. Легнахме си отново с тази мисъл в главата. Едва-що се бях унесъл, и за мой ужас страхотният шум отново се понесе в градината. Не можех да измисля нищо, с което да го преустановя, и докато спорехме с моя приятел; какво да направим, няколко души от къщата се събудиха и започнаха да чукат на нашата врата. Казаха ми, че едно от животните се кани да избяга и вдига при това такъв голям шум, че са се събудили. Извиних се най-учтиво и не преставах да се чудя какво за бога да направя, за да вразумя това отвратително животно.

На моя приятел му хрумна блестяща идея. Той предложи да пренесем капибарата заедно с клетката в музея по естествена история, който се намираше недалече от нас и с чийто пазач се намирахме в приятелски отношения. Животинката можеше да се остави на нощния пазач, като на другата сутрин отидем и си я приберем. Облякохме дрехите си върху пижамите, слязохме в градината, приближихме до дългата, прилична на ковчег клетка, увихме я с чували и тръгнахме надолу по улицата с нея. Капибарата се ядоса много, че сме попречили на нейния концерт и изрази своето неодобрение, като тичаше от единия край на клетката до другия и я караше да се люлее нагоре-надолу като люлка. Пътят до музея беше кратък, но поради лудориите, на капибарата се наложи на няколко пъти да почиваме.

Свихме край последния ъгъл преди музея и връхлетяхме право на един полицай. Изключително трудно е да обясните на един полицай защо пренасяте голям гризач заедно с клетката му през улиците на града, и то в един часа през нощта, особено когато сте облечен надве-натри и от дрехите ви се подават навън части от пижамата. Мисля, че полицаят в началото ни взе за крадци, току-що ограбили някоя близка къща, после реши, че сме убийци, които носят трупа на своята жертва в този приличен на ковчег сандък. На него очевидно му беше трудно да възприеме нашето обяснение за капибарата. Едва когато махнахме чувалите и му показахме животинката, той се убеди, че говорим самата истина.

После стана ужасно внимателен, помогна ни даже да пренесем клетката до вратата на музея. Тримата се изправихме и започнахме да викаме нощния пазач, а през това време нашият пленник, за да облекчи безпокойствата ни, свиреше на телената мрежа на клетката. На подвикванията ни не отговори никой. Скоро стана ясно, че където и да се намираше, нощният пазач не охраняваше оттам музея. Полицаят се замисли за миг, после предложи да отнесем капибарата до кланицата, където положително имало нощен пазач, който сигурно нямало да откаже да се погрижи до следващото утро за животното.

На път за кланицата се наложи да минем отново край нашия пансион. Предложих да оставим животното заедно с клетката в градината, да отидем до кланицата и да се убедим, че там ще осигурят подслон за през нощта. Кланицата не беше близо и ми се струваше не много разумно да го носим чак дотам, за да ни кажат, че отказват да го приемат.

И така, оставихме капибарата, която продължаваше да импровизира на телената преграда на клетката си, и се отправихме сънливо през безлюдните улици. След като веднъж-дваж се губихме, в края на краищата открихме кланицата и за наша радост зад единия от прозорците й зърнахме светлинка. Подхвърлихме няколко камъчета и подвикнахме. След малко от прозореца надникна главата на един много стар негър и ни попита какво искаме. Помолих дали не му е възможно да прибере за през нощта една капибара, но той положително реши, че и двамата сме абсолютно луди, особено когато казахме, че не водим животното с нас, а ще отидем да го вземем. После ни попита какво е това капибара. Обясних му, че е вид голям гризач. Старият човечец се обезпокои извънредно много и поклати отрицателно глава.

— Това е кланица — каза той. — Място за крави. Мисля, че тук не е позволено да влизат гризачи.

В края на краищата успях да го убедя, че капибарите всъщност приличат на крави, само че са по-дребни от тях и че на кланицата няма да й стане нищо, ако се погрижи само за една нощ за животното. Когато уредихме всичко, ние се върнахме в нашия пансион, за да вземем капибарата. Градината тънеше в лунна светлина и тишина. Надникнахме в клетката. Сгушена в един ъгъл, капибарата спеше и тихо си мъркаше. Оставихме я да спи и тя не се буди повече тази нощ. На следващата сутрин слязохме в градината. Чувствахме се ужасно изморени след положените нощни усилия да осигурим временен подслон на животното, докато капибарата изглеждаше чудесно, без ни най-малки белези на умора.

В Гвиана се срещат няколко вида животни, наречени опосуми. Забележителни са главно с това, че са единствените животни извън Австралия, които подобно на кенгуруто носят малките си в торбичка. Всички южноамерикански опосуми приличат на плъхове с дълга рунтава козина и дълги, голи опашки, макар и различите видове да се различават по големина. Някои са големи колкото котки, а други колкото дребни мишки. Както казах, те приличат много на плъхове. Едва когато ги видите как се катерят по дърветата, вие разбирате, че те всъщност нямат нищо общо с плъховете. Те не само се катерят умело, като си служат с краката подобно на маймуните, но използуват и опашката си, която се увива около клоните като същинска змия. Опашката им е толкова силна, че даже и да пуснат крайниците си, те увисват на нея и предотвратяват падането си на земята.

Най-привлекателният опосум на Гвиана принадлежи към по-дребните видове. Гвианците наричат този особен вид опосум „лунатик“, понеже твърдят, че се появявал само при пълнолуние. Те всъщност са много красиви малки животинки с черни като катран горни части, лимоненожълти кореми, розови опашки, стъпала и уши и две гъсти, бели вежди, наподобяващи банани, изтеглени над тъмните им очи. На големина са колкото обикновени плъхове, макар и муцунките им да са заострени повече, а опашките по-дълги.

Първият „лунатик“, с който се сдобих, ми беше предложен от едно малко индианче. Беше го уловило късно една нощ в градината си. Момченцето водеше животното завързано на края на въженце, и то точно когато се канех да отпътувам от това село и да се върна обратно в нашия основен лагер в Джорджтаун. Фериботът чакаше да ме отведе надолу по реката и аз всъщност не разполагах и с миг повече за бавене.

По средата на пътя до кея изведнъж си спомних, че на борда на ферибота не разполагам с никаква клетка, в която да подслоня малкия опосум. Реших, че ще е по-добре да се върна до селския магазин и да купя някаква кутия, която би могла да послужи за клетка по време на пътуването надолу по реката. Моят придружител изтича да предупреди ферибота да ме чака. Грабнал завързаното с въженцето раздразнено малко животинче, аз се втурнах като бесен по обратния път към селския магазин и останал без дъх, помолих човека на щанда да ми даде някаква кутия.

Той изсипа цяла купчина консерви на пода и тихомълком ми подаде кутията, в която бяха поставени. Сграбчих я, едва успях да поблагодаря и се втурнах обратно по пътя. Малкото индианче ме придружаваше и както тичахме, пое кутията от ръцете ми и я понесе сръчно върху главата си. Да бягаш по прашния път под палещото слънце е твърде уморителна работа. Всеки път, когато спирах да си поема дъх, до ушите ми достигаше силната и сърдита сирена на ферибота и аз отново побягвах. Най-сетне пристигнахме на кея, точно когато търпението на всички беше изчерпано и щяха да вдигнат стълбата.

След като си отдъхнах на борда на кораба, аз запретнах ръкави да стъкмя клетка за моя опосум. Когато я направих, заех се с неприятната задача да развържа въженцето около кръста на животното. В този момент то не беше в добро настроение, съскаше като змия, ухапа ме жестоко по пръстите, но въпреки всичко успях да прережа въжето. Когато сторих всичко това, забелязах някаква странна, прилична на суджук подутина върху кожата на стомаха, точно между задните му крака. Помислих, че малкото животно е получило някакво вътрешно нараняване. Започнах много внимателно да опипвам тази необикновена подутина, пръстите ми отдръпнаха космите и аз забелязах в кожата на опосума дълга и плитка торбичка, в която трепереха четири мънички новородени опосумчета.

Ето каква била причината на това необикновено подуване. Крайно възмутената от това, че надничам без разрешение в нейната торбичка майка, изкрещя силно и понечи да ме ухапе. Поставих я в клетката и първата й работа беше да седне на задните си крака, да отвори торбичката и да се убеди, че всичките малки са там. После среса козината си и започна да яде от плодовете, които бях оставил.

Малките опосумчета растяха и скоро им стана тясно в плитката торбичка. Не дълго след това в нея се побираше само едно от тях. Малките лежаха на пода на клетката около майка си, но уплашеше ли ги нещо, те се извръщаха и се впускаха като стрели към нея, защото знаеха, че единствено първият пристигнал до нея можеше да се вмъкне на сигурно място в торбичката, а останалите трябваше да останат навън и да се изправят пред угрозяваща ги опасност. Когато майката се разхождаше из клетката, малките се покачваха на гърба й, хващаха се за козината й и усукваха своите нежни розови опашчици около нея в силна и любяща прегръдка.