Джералд Даръл
Срещи с животните (30)

Вилхелмина

Когато разберат, че събирам диви животни за зоологическите градини, повечето хора ми задават едни и същи въпроси, и то в една и съща последователност. Първо ме питат дали работата е опасна. Отговарям, че не е, стига, разбира се, да не се допускат глупави грешки. После ме питат как залавям животните. На този въпрос е много по-трудно да се отговори, защото съществуват стотици начини за залавяне на диви животни. Има случаи, при които не можете да приложите никой от установените методи, ето защо в решителния момент се налага да измислите нещо ново. Неизбежният трети въпрос е: „Сигурно се привързвате към вашите животни и ви е мъчно да се разделите с тях след приключване на експедицията?“ „Разбира се“, отговарям аз. Понякога раздялата с животното, за което сте се грижили в продължение на цели осем месеца, наистина е твърде мъчителна.

В някои случаи се привързвате към най-необикновени животни, например към някое странно създание, което при обикновени условия никога не би ви харесало. Спомням си, че към тези същества принадлежеше и Вилхелмина.

Вилхелмина нарекох един камшичест скорпион. Ако тогава някой ми кажеше, че ще настъпи ден, в който ще почувствам и най-малка привързаност към камшичестите скорпиони, щях направо да му се изсмея. Камшичестият скорпион е най-отблъскващото от всички живи същества на този свят. Той прилича на паяк. Тялото му е голямо колкото орех, върху който е минал валяк и го е сплескал като ламарина. Към тази ламаринка стоят като прикрепени безброй дълги, тънки и извити крачка, щръкнали във всички посоки. Освен това отпред (ако въобще може да се каже, коя е предната страна на тези насекоми) има два изключително дълги и стройни крака, наподобяващи камшичета, достигащи при здравите екземпляри около четиридесет сантиметра на дължина. Насекомите са способни да се стрелкат с невероятна бързина и без каквото и да е видимо усилие нагоре, надолу и встрани, както и да пъхат отвратителното си тяло в пукнатини, в които трудно би могла да се напъха и късче хартия.

Ето това представлява камшичестият скорпион. За всеки, който не обича паяците (а аз съм от тези хора), той е истинско олицетворение на сатаната. За щастие те са напълно безопасни, освен ако не сте със слабо сърце.

Със семейството на Вилхелмина се запознах за първи път по време на една експедиция за животни в тропическите гори на Западна Африка. Поради много и различни причини ловуването из тези гори винаги е трудно. Преди всичко дърветата са огромни. Някои от тях се издигат на около петдесетина метра от земята, а стволовете им са дебели като фабрични комини. Царствените им корони са гъсти и преплетени с пълзящи растения, а клоните украсени с най-различни паразитни растения и наподобяват чудесни висящи градини. Те обаче се намират на двадесет и пет — тридесет метра от земята и единственият път до тях минава по гладките им стволове, по първите двадесетина метра на които няма нито едно клонче. Този горен етаж на гората е най-гъсто населен. Сред върховете на дърветата и сравнителната безопасност, която предоставят, живеят много животни, които рядко или никак не слизат на земята. Зареждането на капани в този горски балдахин е трудна и досадна работа. Понякога е необходима цяла сутрин за изкачване по някое дърво и поставяне на капана в подходящо положение. След като слезете успешно на земята, капанът пада с трясък и цялата трудна работа започва отново. Макар и да не може да се отърве от трудното зареждане на капани по върховете на дърветата, човек винаги търси по-лесен начин за набавяне на необходимите му животни. Един от най-успешните и вълнуващи от всички тези начини като че е опушването на гигантските дървета.

Макар и на вид здрави и стабилни, някои от дърветата са кухи частично или по цялата си дължина. Точно такива дървета трябва да се търсят, макар и това да не е чак толкова лесно. Може да посветите цял ден в търсене и в края на краищата да не откриете повече от шест такива дървета в гората, като след опушването най-вероятно само от едно-единствено от тях ще получите добри резултати.

Опушването на кухото дърво е истинско изкуство. Ако се окаже необходимо, вие трябва преди всичко да разширите отвора в основанието на ствола и с наръч сухи клонки да запалите малък огън. После трябва да накарате двама африканци да се покатерят по дървото и да покрият с мрежи всички дупки и пукнатини в горния край на ствола, да се разположат на удобни места и да заловят всяко измъкнало се от дървото животинче. Когато всичко бъде готово, вие разпалвате огъня. Разгори ли се по-силно, хвърляте голям наръч зелени листа върху пламъците. Пламъците моментално замират, но вместо тях нагоре плъзва гъст и задушлив дим. Кухата вътрешност на дървото служи като огромен комин. Докато не запалите огъня, вие не можете да прецените колко дупки и цепнатини има в ствола на дървото. Наблюдавайки дървото, вие забелязвате как на около шест-седем метра от земята върху кората на дървото започват да се появяват като по магически начин тънки струйки дим. Те излизат на спирали от някоя почти невидима дупка. След малка пауза три малки дупки на три метра по-нагоре избълват пушек подобно на миниатюрни дула на оръдия. Направлявани по този начин от малките облачета, появяващи се на кратки интервали по снагата на дървото, можете да следите придвижването на пушека. Ако дървото се окаже подходящо, ще наблюдавате издигането на пушека до средата на дървото. Точно тогава животните започват да се подават и тогава на вас не ви остава време за нищо друго, освен да се занимавате с тях.

Когато е населено, дървото наподобява същински жилищен блок. Вие установявате например че партерните апартаменти се обитават от гигантски земни охлюви, големи колкото ябълки. Те плъпват от основата на дървото с цялата възможна за охлюва бързина в критични моменти. Понякога след тях се появяват и други животинки, които предпочитат по-долните апартаменти, понеже не желаят да се изкачват по-нависоко: големи горски крастави жаби, чиито гърбове много сполучливо имитират окапал лист, а бузите и страните им са оцветени в махагоновочервено. Те поклащат тела със смешно и възмутено изражение по лицата. Излязат ли на открито, внезапно приклякват и започват да се оглеждат прочувствено и безпомощно.

След като прогоните обитателите на партерния етаж, трябва да се изчака малко, за да може населяващите по-горните етажи да имат възможност да се спуснат долу и да излязат на открито. Между първите неизбежно се намират и гигантски милипеди. Това са много привлекателни същества, наподобяващи кафяви суджучета и с крачка, разположени от долната страна на телата им като ресни. Те са съвсем безобидни и малко глупавички, затова изпитвам известна слабост към тях. Една от най-смешните им особености е да се впуснат в бърз ход напред, след като ги поставите върху маса. Крачката им заработват като машинки. Тъй като те никога не забелязват кога пристигат на ръба на масата, а продължават да се движат напред, тялото им се извива надолу под собствената си тежест. И така те спират с половин тяло върху масата и другата половина провисната надолу и като че се замислят. В края на краищата решават, че нещо не е в ред. Тогава започват да мърдат последния си чифт крачка и да се придвижват полека назад, докато се изкачат отново върху масата. След това отиват бързо до другия й край, където представлението се повтаря.

Непосредствено след появата на гигантските милипеди се раздвижват и останалите обитатели на горните етажи. Едни се устремяват към върха на дървото, а други към основата му. Понякога се появяват катерички с черни уши, зеленикави тела и удивително красиви огненочервени опашки; огромни сиви съселчета, които изскачат в галоп от дървото, повлекли пухкави опашки след себе си, наподобяващи облачета дим; може да се появят и галаго с огромни добродушни очи и изящни, слаби и треперещи като на старци ръце. После неизбежно се появяват и прилепи, огромни и тлъсти кафяви прилепи с удивителни, приличащи на цветя украшения върху кожата на носовете и големите си прозрачни уши, или пък червеникавокафяви прилепи с черни и провиснали уши и зурли като на прасета. По време на това грандиозно шествие на диви животни навсякъде наоколо пъплят камшичести скорпиони. Плахи и разтревожени, те се движат бързо и безмълвно нагоре-надолу по дървото, а когато замахнете към тях с мрежата, те пъхат отвратителните си тела в най-малките пукнатини. После най-неочаквано те се появяват на два-три метра по-надолу по дървото и се насочват право към вас, като че решени този път да се напъхат направо в ризата ви. Вие отскачате бързо назад и насекомото изчезва. Връхчетата на двете му пипалца след малко започват да трептят на дъното на някоя цепнатина в кората на дървото, в която едва ли би могла да се вмъкне визитна картичка. От всички западноафрикански животни камшичестият скорпион най-често е изпълвал до крайност нервната ми система. Денят, в който един необикновено голям и чаталест екземпляр пропълзя през разголената ми ръка, докато стоях облегнат на едно дърво, ще остане един от най-ярките ми спомени. Тогава животът ми се скъси поне с една година.

Но да се върнем към Вилхелмина, малкия и напълно оформен вече камшичест скорпион, произхождащ от десетчленно семейство. Моето интимно познанство с нея започна в момента, в който залових майка й. Всичко стана съвсем случайно.

Дни наред опушвах дърветата в гората с надеждата да открия едно неуловимо и рядко животно, известно като люспестоопашат пигмей. Тези дребни бозайници, наподобяващи малки мишки с дълги и пухкави опашки, притежават интересна кожеста мембрана, простираща се от глезена до китката, с помощта на която се придвижват из гората като същински лястовици. Люспесто опашатият пигмей живее на колонии из кухите дървета. Трудното обаче е да се открие именно такова дърво. Ако след безуспешни опити откривах най-сетне група от тези животинки и на всичкото отгоре успявах да заловя някои от тях, аз се чувствах като окрилен. Тогава се интересувах много дори и от плъпналите край дървото безброй камшичести скорпиони. Веднъж съзрях ненадейно един скорпион. Странното му държание привлече веднага вниманието ми. Този скорпион като че бе облякъл зелено кожено палто, скриващо почти напълно шоколаденото му тяло. Освен това той пристъпваше много бавно и внимателно надолу по дървото и не се стрелкаше насам-натам като останалите камшичести скорпиони.

Помислих, че зеленият кожух и бавният ход са вероятно белези, присъщи на застарелите вече камшичести скорпиони, затова пристъпих да го огледам по-добре. За най-голямо мое удивление открих, че кожухът всъщност се състоеше от мънички скорпиончета, всяко едно не по-голямо от нокътя на палеца ми. Семейството вероятно се бе увеличило не много отдавна. Яркозеленият цвят на малките, цветът с който сладкарите най-много обичат да украсяват своите торти, контрастираше необикновено много на тъмната окраска на майка им. Майката пристъпваше бавно и тържествено, понеже се страхуваше да не би някое от малките да падне. Установих със съжаление, че никога не съм се замислял върху живота на камшичестия скорпион и че всъщност никога не ми е идвало на ум, че женската може да притежава достатъчно майчински чувства, за да носи малките на гърба си. Разкаян за проявеното нехайство, аз реших, че сега ми се отдава идеалната възможност да допълня знанията си за тези насекоми. Вдигнах много внимателно майката, за да не изпусне някое от малките, и я пренесох в лагера.

Майката и децата й поставих в голяма и удобна кутия, покрита с кора и листа. Всяка сутрин надничах под капака, за да се убедя дали всичко е в ред и трябва да призная, че вършех това с голямо удоволствие. В момента, в който повдигнех кората, под която се криеше, майката се стрелваше бързо по вътрешната страна на кошницата. Този й неприятен навик винаги ме караше да подскачам и да затварям с трясък капака. Страхувах се, че някой ден ще защипя краката или пипалцата й. За щастие три дни по-късно тя се успокои, не ми обръщаше никакво внимание и дори ми разрешаваше да подменям листата и кората в кутията. Два месеца се грижех за женския камшичест скорпион и неговите малки. През това време малките слязоха от гърба на майка си. Те се пръснаха и се разположиха из разни кътчета на кутията, заякнаха, а зелената им окраска постепенно преминаваше в кафява. Когато пораснаха дотолкова, че кожите започваха да им пречат, те се разцепваха по гърба и скорпиончетата излизаха отвътре като паяци. Всеки път, когато вършеха това, те излизаха малко по-големи и малко по-кафяви. Открих, че докато майката преследваше насекоми, от дребни скакалци до големи бръмбари, малките бяха твърде придирчиви и търсеха паячета, голи охлювчета и друга лесно смилаема храна. Всички се развиваха чудесно и аз се гордеех с тях. Един ден след няколкочасово ловуване се завърнах в лагера. Там узнах за разигралата се в мое отсъствие трагедия.

Пред палатката си държах завързана една маймуна. Тя успяла да прегризе въжето и тръгнала да оглежда лагера. Преди още някой да я е забелязъл, тя излапала връзка банани, три манго и четири твърдо сварени яйца. Освен това счупила две бутилки с дезинфекционни средства и като венец на всичко катурнала на земята кутията с моите камшичести скорпиони. Тя моментално се отворила и семейството се разпиляло по пода. Лишена от чувство за отговорност, маймуната ги излапала. Когато се завърнах в лагера, тя вече бе завързана и хълцаше отчаяно.

Вдигнах кутията на моите камшичести скорпиони и надникнах унило вътре. Себе си обвинявах, че я оставих на толкова достъпно място, а маймуната за дяволския й апетит. За най-голяма моя изненада и удоволствие върху парче кора открих самотно скорпионче — единствения оцелял член от семейството. Пренесох го много внимателно в по-малка, но много по-сигурна кутия, поднесох му в изобилие голи охлювчета и разни други деликатеси и го кръстих някак си съвсем без повод Вилхелмина.

Докато се грижех за Вилхелмина и нейната майка, научих твърде много неща за камшичестите скорпиони. Открих, че макар и гладни и изпълнени с желание да ловуват през деня, те са всъщност много по-дейни нощем. Денем Вилхелмина винаги биваше полузаспала, вечер обаче се разсънваше и ако мога така да се изразя, просто цъфтеше. Тя пристъпваше горделиво в своето сандъче с готови за действие щипци. Дългите й като пипала крака се размахваха като камшици пред кея и търсеха най-правилния път. Макар и да се предполага, че тези изключително удължени крака са чисто и просто пипалца, аз имах впечатлението, че те изпълняват много по-важна функция. Виждал съм как Вилхелмина ги размахва по посока на насекомото, след което застиват неподвижно, после потръпват, при което Вилхелмина се изпъва като че е подушила или дочула своята жертва с помощта на своите крака. Понякога тя дебнеше по този начин храната си, друг път просто лягаше и изчакваше нещастното насекомо да се натика само в „лапите“ й. Тогава силните щипци го хващаха и го поднасяха нежно към устата й.

Колкото ставаше по-голяма, толкова по-едри неща й давах за ядене. Установих, че става необикновено смела и наподобява заядлив териер. Колкото по-едър беше нейният противник, толкова битката й с него като че й доставяше по-голямо удоволствие. Очарован от умението и смелостта, с които се справяше с едрите колкото нея, а понякога и много по-големи насекоми, един ден малко необмислено й подхвърлих много голям прелетен скакалец. Без да се поколебае нито за миг, тя се хвърли отгоре му и сграбчи с щипците си едрото му тяло. За моя изненада скакалецът я ритна силно със здравите си задни крака и двамата подскочиха нагоре и се удариха в тънката метална мрежа на кутията, която иззвънтя глухо, после паднаха на пода. Това грубо отношение не обезкуражи ни най-малко Вилхелмина. Тя не пускаше скакалеца, който подскачаше като луд из кутията и удряше с крака по пода. На края се изтощи напълно и тя го изяде. След този случай винаги се стремях да й давам по-дребни насекоми. Струваше ми се, че при подобни грубости тя можеше да си счупи някой крак или камшиче.

По това време се привързах изключително много към Вилхелмина и се гордеех с нея. Доколкото знаех, тя бе единственият камшичест скорпион в света, който живее под наблюдение. Нещо повече, тя се опитоми напълно. Чукнех ли с пръсти отстрани на нейната кутия, тя се измъкваше изпод парченцето кора и започваше да маха камшичета към мен. Когато пъхнех ръката си вътре, тя се изкачваше по дланта ми и седеше спокойно върху нея, докато я хранех с голи охлювчета, които обичаше извънредно много.

Наближаваше време да превозя моята голяма сбирка от, животни до Англия и аз започнах да се безпокоя за Вилхелмина. Пътуването до Англия траеше две седмици и аз не можех да й осигуря достатъчно насекоми за храна. Реших да се опитам да я науча да яде сурово месо. Това ми отне доста време, но след като овладях изкуството да размахвам изкусително парчето месо пред нея, аз знаех, че Вилхелмина ще се нахвърли върху него и следователно щеше да преживее с тази странна за нея храна. По време на пътешествието с камион до морския бряг Вилхелмина се държа като стар пътешественик. Почти през цялото пътуване тя стоеше в кутията и смучеше голямо парче сурово месо. Необичайната обстановка през първия ден на кораба й развали малко настроението, но морският въздух като че й подейства добре и тя отново стана игрива. Това я погуби.

Една вечер отидох да я нахраня и тя побягна по ръката ми. Преди да разбера какво става, тя пропълзя до лакътя ми, падна върху люка и тъкмо да се промъкне през една пукнатина, аз се съвзех от обзелото ме удивление и успях да я сграбча. Следващите няколко дни я хранех много внимателно и тя като че отново се успокои.

Една вечер тя размаха тъжно камшичетата си към мен. Извадих я от кутията, поставих я върху дланта на ръката си и започнах да я храня с няколкото останали голи охлювчета, които носех в една консервена кутия. Тя изяде спокойно и благоприлично две, охлювчета върху ръката ми, след което най-неочаквано подскочи. По-неподходящ момент едва ли можеше да избере. Докато се намираше във въздуха, духна вятър и я отнесе зад борда. Зърнах я за миг как размахва обезумяла камшичетата си, после изчезна в морския простор. Втурнах се към перилата и погледнах надолу. Да се забележи толкова дребно насекомо всред вълните и пяната беше невъзможно. Хвърлих бързо кутията във водата, изпълнен с напразната надежда, че може би ще успее да я намери и да се покачи на нея. Знаех, че всичко това е смешно, но не ми се искаше да я оставя да се удави, без да направя опит да я спася. Проклинах се, че допуснах глупостта да я извадя от кутията. Никога не ми бе минавало през ума, че загубата на едно насекомо ще ме натъжи толкова много. Бях се привързал много към нея, а тя на свой ред като че ми се доверяваше. Нашата дружба завърши трагично. Остана ми все пак известна утеха. След другаруването ми с Вилхелмина вече няма да гледам на камшичестите скорпиони с такова голямо отвращение.