Джералд Даръл
Срещи с животните (29)

Пакостниците

С необикновено дребните животинчета, известни като кусиманси, се запознах за първи път в една лондонска зоологическа градина. Веднъж влязох при гризачите, за да разгледам отблизо едни прелестни катерички от Западна Африка. Предстоеше ми наскоро след това да замина с първата моя експедиция за животни, затова ми се струваше, че колкото по-добре опозная животните, които вероятно щях да срещна из огромните гори, толкова по-лека щеше да ми бъде задачата.

Известно време наблюдавах катеричките, после заобиколих тяхната къщичка и занадничах из другите клетки. На една от тях висеше внушителна табела, от която разбрах, че в клетката е затворено животинче, наречено кусиманс (Crossarchus obscurus), обитаващо Западна Африка. Освен купчинката слама в клетката не се виждаше нищо друго. Огледах се по-внимателно. Сламата се повдигаше леко и ритмично. До ушите ми достигна тихо хъркане. Положително щях да срещна това животно, затова ми се стори, че имам право да го разбудя и да го принудя да се покаже.

Всяка зоологическа градина има едно правило, което аз винаги спазвам (и което всъщност всеки трябва да спазва) — спящото животно никога не бива да се безпокои чрез побутване или подхвърляне на храна. Въпреки това този път наруших правилото и прекарах пръст по решетката. Всъщност не вярвах, че това ще окаже някакво въздействие върху животното, но едва отдръпнах ръка, и нещо като че избухна в сламата. В следващия миг се показа дълго игриво носле, а после и личице с малки, добре оформени ушички и блестящи, любопитни очички. Очичките ме огледаха изпитателно за миг, после зърнаха бучката захар, която държах тактически близо до решетката. Животинчето изцвърка тихо и започна да отърсва енергично навилите се около тялото му сламки.

Докато виждах само главата му, имах впечатление, че животинчето е дребно, да речем колкото обикновен пор, но когато се отърси напълно от сламата и се показа в целия си ръст, останах удивен от сравнително едрото му тяло. Животинчето всъщност бе толкова пълно, че изглеждаше четвъртито. То се дотътри с късите си крачета до решетката и се нахвърли върху бучката захар така, като че години наред не бе вкусвало подобно апетитно нещо.

Реших, че това е особен вид мангуста. Чипото му заострено и непрестанно трепкащо носле и блестящите като че изпълнени с някакъв фанатизъм очи обаче го отличаваха напълно от всички мангусти, които бях виждал дотогава. Бях напълно убеден, че в действителност няма такава фигура, а че чисто и просто се е деформирало от преяждане. Удивително къси крака и изящни лапи. Когато бягаше из клетката, късите му крака се движеха изключително бързо. Изглеждаше като че закръгленото му тяло бе обвито отдолу в мъгла. Всеки път, когато му подавах парченцето захар, то издаваше един и същ крясък със слаб и запъхтян глас, също като че ме укоряваше за това, че го изкушавам с храна.

Така ме очарова това животинче, че докато се усетя, останах без бучка захар в джоба. Разбрало, че няма да получи повече лакомства, от гърдите му се откъсна продължителна и тъжна въздишка, после припна и се пъхна в сламата. Само след няколко секунди то отново заспа. Начаса взех решение: ако из местата, където отивах, се срещат кусиманси, нямаше да пожаля сили и средства да се снабдя поне с един екземпляр.

Три месеца по-късно се озовах дълбоко в дебрите на камерунските гори и установих, че ми се предоставят богати възможности да опозная кусимансите. Те наистина са близки родственици на най-обикновените членове на семейството на мангустите. Виждах ги често, когато, скрит в гората, очаквах появата на някое съвсем друго животно. Първият зърнат от мен кусиманс изскочи неочаквано от обраслия с храсти бряг на малък поток. Той ме забавлява дълго време с методите, които прилагаше при ловенето на раци. Животното нагази в плитката вода и с помощта на дългия си чип нос (при което вероятно задържаше дъха си) започна да обръща всички камъни по своя път. Най-сетне измъкна голям и черен сладководен рак. Без да се двоуми, той го сграбчи с уста и с едно рязко движение на главата го хвърли на брега. После се спусна след него. Зацвъркал от удоволствие, кусимансът затанцува около него, като не преставаше да го хапе дотогава, докато го умъртви напълно. По едно време един необикновено голям рак го щипна за върха на заострения му нос. Прихнах да се смея, а кусимансът незабавно се шмугна в гората.

При друг повод наблюдавах как едно от тези животинчета си служеше не твърде успешно с абсолютно същите методи при ловене на жаби. Струваше ми се още младо и неопитно в това изкуство. То дебнеше и душеше крайно старателно, в резултат на което успяваше да улови някоя жаба и да я подхвърли на брега. Преди обаче да успее да се дотътри до нея, жабата се окопитваше и скачаше обратно във водата. Така животинката се принуждаваше да започва всичко от самото начало.

Една сутрин в моя лагер се появи местен ловец с малка кошница от палмови листа. Надникнах вътре и видях три крайно необикновени животинчета на големина колкото новородени котенца. Светлорижавата им козина стоеше на снопчета и шипчета по телата им. Те приличаха на странни таралежи. Докато ги оглеждах и се мъчех да определя що за животинки са, повдигнаха личицата си и ме погледнаха. Щом видях острите им розови и гумени нослета, веднага познах, че това са кусиманси. Зъби още нямаха, а очите им току-що се бяха отворили. Зарадвах се много, че се сдобих с тези животинчета, разплатих се с ловеца и се заех да ги уча да се хранят. Едва тогава започнах да си мисля, че съм се поизсилил с тази сделка. Сред многобройните шишета за хранене, които носех със себе си, не открих нито едно с достатъчно малък за тях биберон. Принудих се да приложа един стар номер. На края на клечка кибрит увих малко памук, потапях го в млякото и после им давах да сучат от него. Отначало им се струваше, че искам да ги задуша по някакъв чудовищен начин. Те се дърпаха, писукаха и всеки път, когато пъхах клечката с навития на него памук в устата им, те се мъчеха неистово да я изплюят. За щастие не след дълго откриха, че памукът е напоен с мляко и престанаха да ми създават неприятности. В своето въодушевление те сега сучеха толкова ожесточено, че памукът се отделяше от кибритената клечка и потъваше в гърлата им.

В началото ги държах в една кошница под леглото си. Това място ми беше най-удобно, понеже се налагаше да ставам посред нощ да ги храня. Първите десетина дни се държаха много добре. През по-голямата част от деня лежаха с издути коремчета в застланата със сухи листа кошница и драскаха с лапички. Почваха да се вълнуват само когато настанеше време за храна. Те се блъскаха из кошницата, тъпчеха се едно друго и писукаха пронизително.

Не след дълго на малките кусиманси израснаха предни зъби (благодарение на което започнаха да държат по-здраво и по-опасно напоения памук), а крачетата им заякнаха и те все повече и повече горяха от желание да опознаят прострелия се извън тяхната кошница свят. Първото им хранене съвпадаше с моята сутрешна закуска. Аз ги изваждах от кошницата и ги поставях върху леглото да се поразтъпчат. Наложи се обаче да прекратя рязко това тяхно занимание. Една сутрин, докато пиех спокойно чая си, едно от кусимансчетата откри подаващия ми се изпод завивката бос крак и реши, че ако налапа палеца ми, от него ще потече мляко. Той впи острите си като игли зъбки в него, а братята му, помислили, че става угощение без тях, моментално се присъединиха към него. Затворих ги незабавно в кошницата и се заех да почистя разлелия се върху мен и в леглото чай. Реших, че на тези сутрешни разходки трябва да се сложи край. За мен те станаха твърде болезнени.

Това бе първият признак на очакващите ме за в бъдеще неприятности. В скоро време те започнаха така да безобразничат, че се принудих да ги нарека „пакостниците“. Растяха бързо и когато поникнаха всичките им зъби, заедно с млякото, което пиеха ежедневно, започнаха да ядат и яйца с малко сурово месо. Като че нищо не можеше да задоволи апетита им. Техният живот се превърна в безконечно търсене на храна. Те смятаха, че всичко на този свят се яде. Те например изядоха за закуска капака на своята кошница. След като го унищожили по този начин, те се измъкнали навън и тръгнали да инспектират лагера. За нещастие отправили се към мястото, където можеха да сторят най-голямата пакост за най-краткото възможно време, т.е. към склада с храната и медикаментите. Когато най-сетне ги открих, те бяха изпочупили цяла дузина яйца, а ако се съдеше, по външния им вид, се бяха и търкаляли из тях. Нападнали бяха и две връзки банани, и то напълно успешно. След като унищожили бананите, те продължили напред и обърнали две шишета с витамини. После за най-голямо тяхно удоволствие открили и два големи пакета с борова киселина. След като разкъсали пакетите и разхвърляли навсякъде съдържанието, по напоените им със счупени яйца козини се полепило голямо количество от белия прах. Когато ги открих, те току-що се канеха да сръбнат от едно каче, напълнено със силно отровно дезинфекционно средство. Сграбчих ги точно на време. С намазаните с жълтък и посипани с бял прах козини те приличаха на странни новогодишни сладкиши. Играх си три четвърти час да ги чистя, след което ги преместих в по-голяма и по-здрава кошница с надеждата, че ще мирясат.

Само след два дни те се измъкнаха и от тази кошница. Този път решили да посетят всички мои животни и вероятно са прекарали много добре, защото около клетките им винаги се намираше по нещичко за хапване.

По това време в сбирката си имах голяма и много красива маймуна на име Коли. Тя беше от рода colobus, към който според мен принадлежат най-красивите африкански маймуни. Покрити са със смолисточерна и ослепително бяла козина, увита на дълги копринени нишки около телата им. Много дългите им пухкави опашки са също оцветени в черно-бяло. Суетната Коли чистеше през по-голямата част от времето си своята чудесна козина и позираше на разни места в клетката си. Този следобед, докато чакаше да й занеса плодове, бе решила да си почине на дъното на клетката. Тя се бе изтегнала като препичащ се на слънце летовник, със затворени очи и скръстени на гърдите ръце. За нещастие Коли бе пъхнала опашка през решетките, наподобяваща изпуснат върху земята пухен черно-бял шал. Точно когато маймуната се унасяше в здрав сън, на сцената се появиха пакостниците.

Както вече посочих, те вярваха твърдо, че всичко на този свят, независимо от външния му вид може да се окаже за ядене, затова заслужава да се опита. Когато зърнал опашката на Коли върху земята, която очевидно не принадлежала на никого, най-старият пакостник решил, че провидението го дарява с нещо много вкусно за ядене. Той се впуснал напред и впил острите си зъбки в него. Двамата му братя се присъединили начаса, убедени, че месото е предостатъчно за всички. Коли се събудила от дълбокия и ободрителен сън от изключително острите зъбки на трите животинчета, които в почти един и същ миг се забили в опашката й. Тя изревала неистово от уплаха и се покатерила мигновено на върха на своята клетка. Нападателите обаче не искали да се откажат без бой от вкусната мръвка, затова стискали здраво. Колкото по-високо се изкачвала Коли, толкова по-нагоре издигала братята от земята. Дочул крясъците й, аз изтичах при клетката и ги намерих там. Уловили се със зъби, те висяха като акробати на около метър над земята. Близо пет минути не можех да ги накарам да пуснат опашката на маймуната. На края се принудих да духна цигарен дим в липата им и те се разкихаха. Затворих ги отново, а Коли изпадна в истински нервен шок.

Реших да затворя пакостниците в подходяща клетка, инак тяхното прекалено любопитство щеше да накара останалите ми животни да изпаднат в истерика. Построих им хубава клетка с всички съвременни удобства. В единия си край тя разполагаше със спално помещение, а в другия с трапезария и открито място за игри. Клетката имаше две врати. През едната пъхах ръката си до тяхната спалня, а през другата поставях храната им в трапезарията. Най-трудно ми беше да ги храня. Веднага щом ме зърнеха с блюдото, те се скупчваха край вратата и започваха възбудено да пищят. В момента, в който отварях вратата, те се стрелваха навън, блъскаха блюдото от ръката ми и падаха заедно с него на земята. Кусимансите, суровото месо, яйцата и млякото се сливаха в обща маса. Когато ги вдигах от земята, те много често ме хапеха, не защото правеха опит да се отбраняват, а чисто и просто понеже по погрешка взимаха пръстите ми за нещо за ядене. Храненето на разбойниците, освен загуба на време ми причиняваше и изключително големи болки. Когато най-сетне ги закарах благополучно в Англия, те ме бяха изпохапали двойно повече, от което и да е друго животно, за което някога съм се грижил. Предадох ги на зоологическата градина с истинско чувство на облекчение.

На следния ден наминах да ги видя как са настанени. Открих ги в огромна клетка. Те ситнеха наоколо и ми се сториха самотни и смутени от цялата нова за тях обстановка, от непривичните звуци. Изглеждаха така смирени и изоставени. Раздялата с тях ме натъжи. Пъхнах пръста си в мрежата и ги повиках. Помислих си, че като зърнат едно познато лице, това ще им подейства успокоително. Въпреки всичко излезе, че не ги познавам достатъчно добре. Разбойниците се втурнаха към мен със страшно изражение на лицето и се нахвърлиха като булдози на пръста ми. Изкрещях от болка и едва успях да си освободя ръката. Тръгнах си, попивах кръвта от пръста си и си мислех, че все пак не съжалявам чак толкова за раздялата. Животът без пакостниците може би щеше да е по-безличен, но това поне нямаше да ми причинява физическа болка.