Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The silver stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Сребърният камък

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0209-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4553

История

  1. — Добавяне

Глава 8
Малки предателства

От Ню Йорк до Чикаго, после с бърза крачка, почти на бегом през тунелите на О’Хеър, за да не изпуснат следващия полет с Обединени линии за Минеаполис — Маги и Рик Фос от Ладера Тревъл бяха преценили, че най-бързият начин ще бъде да се качат на полет на Обединените със 727, да се прехвърлят на О’Хеър и след това да изчакат следващия директен полет на северозапад — наложи им се да тичат чак до другия край на летището (Защо ли винаги ставаше така, че изходът, който ти трябва, е толкова далече?), а в Минеаполис се прехвърлиха за Гранд Форкс.

Джеф Бйерке ги чакаше отпред, патрулната му кола бе с включен светлинен сигнал, паркирана на място, забранено за спиране, а вратите бяха оставени отворени.

— Да не би да сме арестувани, Джеф? — попита Маги и го остави да им поеме багажа и да го постави на задната седалка.

Тънка усмивка плъзна по широкото лице на Джеф.

— Не — каза той. — Само че в града е спокойно…

— Както обикновено — Маги почти се изкиска. На Тори му се прииска да я погледне многозначително, за да я накара да замълчи, обаче многозначителните погледи не бяха в състояние да й затворят устата.

— … та си казах, какво толкова, още повече че баща ти спомена, че някой трябва да ви посрещне — довърши мисълта си Джеф. Посочи на Маги предната седалка и затвори вратата, след като тя се настани.

Тори се усмихна. Тя бе в предпочитаните дрехи за пътуване — обемен памучен пуловер върху ластично боди и клин, а щом Джеф предпочиташе да гледа краката на Маги, вместо краката на Тори по пътя към къщи, това не бе никакъв проблем.

— Ще пуснеш ли сирената? — попита Тори, остави и своите сакове на задната седалка, след което се качи. Приведе се напред и се подпря на облегалките.

Градските патрулни коли имаха метална решетка зад предните седалки сигурно, за да не позволяват на закопчаните с белезници да прескочат отпред и да сритат шофьора, да го оставят в безсъзнание и да му вземат ключовете за белезниците, за да се освободят и избягат.

Градските ченгета май не ги мъчеха кой знае какви проблеми, помисли си Тори.

Но пък, от друга страна, да превърнеш задната част на патрулката в напълно неизползваема за друго, освен за превоз на затворници, не им пречеше; защото градските ченгета не използваха патрулните коли за семейни автомобили в свободното си време.

— Не, никаква сирена — каза Джеф след няколко минути. — Освен ако не прецените, че има нужда.

— Знам ли — отвърна Тори. — Все още не съм наясно какво става.

— Баща ти не ти ли каза по телефона?

Тори поклати глава.

— Неее. Той татко… не обича да говори по телефона.

— Добре тогава, да използваме моите симпатични полицейски играчки. Ти се облегни назад и си сложи колана — нареди Джеф. Посегна и за момент се чу уиу-уиу-уиу на сирената, след което движението по магически начин се стопи вдясно и освободи пътя. — Ето, така се прави.

 

 

Част от неофициалния, но реално действащ градски съвет на Хардуд бе в средата на заседание, провеждано този път в кухнята на Торсен, когато Тори слезе по стълбите и прокара пръсти през влажната си коса.

— Освежи ли се, Тори? — попита Док Шърв с уста пълна с лефсе.

Стомахът на Тори запротестира, щом го видя. Любимата за норвежците питка бе замесена от картофено пюре с масло, захар и канела.

Ах, тези дребни домашни удоволствия…

— И още как — отвърна Тори и се протегна. След безкрайно дългите часове, прекарани в прекалено тесни седалки, Тори усещаше болка в гърба и краката, а най-добрият лек бе или душ, или малка тренировка, или да се наспи хубаво, но той избра душа.

— Добре дошъл, Ториан — избумтя гласът на преподобния Опегорд, без да звучи натрапчиво или неприятно. Както обикновено, той се бе настанил на стол в ъгъла, където чисто бялата му брада и широк пуловер му придаваха вид на Дядо Коледа, стиснал лула, а димът се носеше право в отдушника и отлиташе. Не си позволяваше да пуши лула на закрито никъде другаде, освен тук и в кабинета си в църквата, където винаги бе толкова задимено, че бордът на настоятелите единодушно гласуваха да му се направи нов кабинет в приземието, за да не се налага да провеждат съветите в кухнята на църквата.

Тук обаче лулата оставяше само лек дъх от силния луизиански тютюн. Силният абсорбатор и отдушникът не филтрираха въздуха, но това бе така, преди чичо Хоузи да се заеме с тях.

— Да, добре дошъл у дома. — Мини Хансен изсумтя — дали в знак на поздрав, или на силно престорено възмущение от лулата на свещеника, така и никой не разбра, защото те двамата от незапомнени времена враждуваха също като ученици от отделенията. Тя дори не вдигна поглед от плетката си — дали този път не бродираше нещо? За Мини това бяха две коренно различни неща, а Тори така и не успя да различи едното от другото, защото те винаги бяха в скута й; а още от десетилетията като учителка, на всички им бе ясно, че тя вижда с крайчеца на окото си много повече, отколкото другите, а Тори можеше да се закълне, че е така, след като години наред бе неин ученик.

Майка му се върна до мивката, след като постави пред него чаша прясно сварено кафе.

Тори се тръшна на един стол и отпи предпазлива глътка, а след това нова, доста по-голяма. Хубаво, топло кафе, сварено сравнително икономично, типично по норвежки, за да го пиеш с удоволствие, в което лъжичката не застава права, както го правят в града. Да не говорим пък за онова гъсто мастиленочерно нещо, което французите имат нахалството да нарекат кафе.

Колко бе хубаво отново да си у дома. Той погълна половината чаша на един дъх и я остави отново на масата.

— Татко върна ли се? — попита той.

Док Шърв поклати глава, докато барабанеше с пръсти по масата.

— Не. — Сведе поглед към големия златен „Ролекс“ на китката. — Ще поеме допълнителна смяна. Скоро трябва да се върне.

— Не му е работа да е там — каза Мини и отново изсумтя, но не пропусна нито един бод. — Само че сега, като Арни го няма, а Ларс замина, нямаме достатъчно хора.

— Така е. — Майка му се настани до него. — Можеш и ти да помогнеш.

— Може — кимна Тори. — Само че ще бъде по-добре да настигна Хоузи и останалите. — Да, така щеше да е доста по-добре. Тори си бе извоювал известно доверие сред хората във Владенията, докато Иън буквално бе измъкнал рубина от Брисингамен изпод носа на Бранден дел Бранден и останалите от Пламенния род.

При Ивар дел Хивал бе съвсем различно, а и Иън много го харесваше. Това всъщност бе лесно обяснимо; Иън имаше нужда да усеща, че принадлежи някъде, след детските години, прекарани в изолация и самота. Само че Ивар дел Хивал служеше на Пламенния род и бе възпитан да се справя с конфликти и заговори, все едно че това бе дневната му доза витамини.

Ами Арни? Старият Арни Селмо? Арни бе приятен старец, но важното тук бе, че е стар.

Преподобният Опегорд се приведе напред.

— Ние доста поговорихме — каза той и замълча, за да запуфти с лулата си няколко пъти, но без да изпуска Тори от свъсения под рунтавите вежди поглед. — Опитваме… доста упорито да се свържем с теб… от известно време.

— Да, Тори — вметна мама. — Обадих се в кажи-речи всеки хотел в Европа, за да те открия.

Той намръщи чело. Майка му много добре знаеше, че Маги настоява да отсядат в младежки туристически спални. Така бе по-евтино и нямаше да бият на очи, като харчеха парите, донесени от Владенията, които мама се опитваше да превърне в напълно легални средства за скъпи хотели. Бяха се придържали към това решение, освен когато в редки случаи му се приискваше да се наслади на обилно течаща топла вода, на меко легло и закуска, донесена до вратата.

Умишлено не бяха съобщавали къде точно се намират, или по-точно в кои хотели. Нали идеята бе да се откъснат, да прекарат хубава ваканция, да прекосят Алпите, да се разходят из Прадо без предварителен маршрут.

Никакви учебници, никакви съседи, никакви проблеми, никакъв Брисингамен.

Маги влезе в кухнята, обута в приятно стегнати дънки, с карирана бархетна риза, напъхана незакопчана, отдолу с боди или както там се казваше нещото, което бе облякла. Дънките и ризата бяха типичното за майка му облекло, но пък бодито си бе типична за Маги измислица.

Изглеждаше необичайно и Тори чак след малко забеляза, че си е сложила руж на скулите, червило, а и бе направила нещо с очите си, но въпреки това изглеждаше толкова естествено, въпреки че бившата му приятелка се кълнеше, че е почти невъзможно да постигнеш този ефект. Обикновено Маги не използваше грим, а слагането на грим и гласенето на косата със сешоар съвсем не бяха от важните й задачи, след като си бе взела душ.

За момент Тори се намръщи. Какво не е наред в картинката?

— Много ли изпуснах? — попита Маги.

— Нищо не си изпуснала, Маги — отвърна преподобният Опегорд и я огледа внимателно, с преценяващ поглед. — Карин обясняваше, че й е било много трудно да се свърже с вас.

Маги се намръщи при тези думи, но след това пренебрегна проблема с усмивка.

— Ето ни тук. Както разбирам, няма да е за дълго. — Сложи ръка на рамото на Тори, настани се до него и пое чаша кафе с чинийка сладки от майка му и изключително изразително прошепнато „Благодаря ти!“.

— Какво си казала на родителите си за всичко това? — попита Мини Хансен.

Усмивката й се върна.

— А, ние с родителите ми си имаме уговорка още от години, госпожо Хансен.

— И каква е тази уговорка? Между другото, наричай ме Мини. Ториан още ми казва „госпожо Хансен“ но до много скоро ми беше ученик и на двамата така ни е по-удобно. Нали не греша, Ториан?

— Не грешите, госпожо Хансен — отвърна веднага Тори без следа от ирония в гласа. Тя бе просто една възрастна жена, която нито би искала, нито би му направила нещо, но щеше да си остане учителката от гимназията, надвесила се над бюрото също като развилнял се гигант.

— Та каква е тази уговорка с родителите ти? — обърна се тя отново към Маги.

— Че ще им казвам това, което смятам, че трябва да знаят, а те ще ме обичат и ще ме подкрепят, независимо какво правя — обясни тя. — А според мен едва ли ще са във възторг, ако научат какво правим, дори и да ми повярват, което… майка ми поне няма да ми повярва, дори и да види всичко със собствените си очи. А баща ми е…

— Психолог.

— Клиничен психолог — уточни тя. — Не изследва движението на плъхове по разни там стъклени тунели, той лекува хора. Обикновено чува неща, които изобщо не са за вярване.

Мини кимна.

— Същото важи и за учителките, можеш да ми вярваш. Как успя да постигнеш това споразумение?

— Сила на характера — отвърна тя.

Тори се опита да разбере защо майка му ги гледа толкова лошо и защо Маги не казва цялата…

Ами, да, разбира се. Майка му бе в стаята. Май историята не бе за нейните уши.

— Със силата на характера може да се прекали — намеси се преподобният Опегорд. — Затова моята Емили я нарича тази сила „магарешки инат“. — Изпусна няколко облачета дим от лулата и се обърна към мама. — Лесна работа. Според мен — а ми се струва и според Мини? Нали, Мини? Струва ми се… аз не разбирам защо лъжеш, Карин.

 

 

Стаята изведнъж стана по-студена.

— Нямам никаква представа, какви ги говориш, Дейвид Опегорд — каза мама, здраво стиснала устни. — И никак не ми е приятно да ме наричат лъжкиня в дома ми. Изобщо не ми е приятно да ме наричат лъжкиня в собствения ми дом.

— Тогава седни и ни обясни, Карин — обърна се към нея Мини с тих спокоен глас. — Моля те, седни.

Докато пристъпваше към масата, позата й напомни на Тори за татко, когато подхождаше към пътеката за фехтовка: отпуснал тежестта си на предната част на стъпалата, леко приведен напред, готов да се отбранява преди още схватката да е започнала. В клуба по фехтовка в училище отначало малко подиграваха Тори за позата му — но той така бе научен — поне докато не се захвана със свободния стил.

— И какво, според вас, трябва да обяснявам? — попита тя.

— Много неща. — Опегорд поклати глава. — Прекалено много неща. — Ти си от най-умните и компетентни хора, които познавам, Карин, а си и най-светският човек в Хардуд.

— Много ти благодаря.

— Стига — каза Мини и я погали по крака. — Остави го да се изкаже.

— … Само че когато Хоузи се разболя — продължи Опегорд, — се оказа, че ти не можеш да намериш Тори, и това силно ме изненада.

— Но това беше идеята — намеси се Тори. — Искахме да се откъснем от всичко. Ваканцията…

— … беше прекъсната — започна Мини и прекъсна невъзмутимо Тори, — едва след като Иън Силвърстайн го отпратиха с Хоузи.

— Е, Карин? — Опегорд повдигна рунтавите си вежди. — Не се ли сети по-рано да се обадиш в Американ Експрес?

— Не, не, разбира се. — Тя поклати глава. — Изобщо не се бях сетила. Това не беше очевидното разрешение.

— И ти не действаше по този начин — каза той. — Имам предвид, че не действаше очевидно. Много хитро, типично в твой стил, Карин, да решиш, когато ти изнася и когато не ти изнася да си компетентна.

— Това — заяви Мини Хансен, — е стандартна тактика от наръчника с хитрини на младите жени, Дейвид. Ако си достатъчно привлекателна, дори малко безпомощна, мъжете ще си счупят краката да ти осигурят каквото искаш. — Усмивката й бе заредена с искрена топлота. — Някога и аз бях почти толкова красива.

— Аз… не знам какво да кажа — заекна мама. — Струва ми се, намеквате, че съм застрашила живота на Хоузи, единствено за да… — тя разпери ръце — защо?

— Естествено. — Маги плесна с длан по масата толкова силно, че чиниите подскочиха. — Трябваше да се сетя досега. За да задържиш сина си на сигурно място, разбира се. — Тя се обърна към Тори. — За това е била цялата работа. Тя не е искала той да отведе баща ти, но не е искала и ти да заминаваш. Само че Иън може да бъде жертван. — Тя погледна мама право в очите. — Каква наглост. Как можа? Съвсем искрено те питам, как можа?

— Може би си прекалено критична — каза Мини. — След като родиш едно дете, ще се чувстваш различно. Едно е да изложиш себе си на риск, съвсем друго е да изпратиш детето си да се бори с опасностите. — Обърна се към Карин. — Това не е първият път, когато от нас се иска да рискуваме живота на някого от синовете ни, Карин.

— Но…

— Да, знам. Той е твоят син. Другите също имат синове, Карин — изтъкна тя и очите й се насочиха към нещо много далече от настоящето, но това бе само за миг. Когато заговори отново, устните й бяха строго стиснати. — И аз имах син.

— Не одобрявам тактиката, но е точно така. — Опегорд поклати глава. — Иън Силвърстайн няма семейство, което да се тревожи за него, и това е едно от нещата, привлякло го тук. Майка му е починала отдавна, баща му не желае нито да го вижда, нито да го чува, защото вече е прекалено голям, за да го използва за емоционална боксова круша. — Той отново изпусна облаци дим с лулата, без дори да забелязва, че вече е загаснала. — Затова момчето може да бъде жертвано.

 

 

Преподобният Опегорд наруши тишината.

— И какво ще правим сега?

— Не можете да изпратите Тори. Та той е още момче.

— Мамо!

Маги покри с длан ръката на Тори.

— Моля те, мълчи. — Обърна се към майка му. — Той вече не е малкото ви момченце, госпожо Торсен.

— Би трябвало да си по-загрижена да намалиш пораженията, Карин — започна Мини Хансен. — Какво, според теб, ще каже бащата на Ториан, когато разбере?

— Ще настоява да замине и той — заяви с безизразен глас Карин, загледана в кафето си, сякаш отгоре плуваше мазно петно. — За него това ще бъде въпрос на чест. Иън бе… шампионът на Тори. А дълг на Ториан е да защити сина си. Преди успях да го убедя да не тръгва и той дори не се усети, че имам и друго наум, освен собствената си безопасност. — Тя вдигна очи. — Трябва да измислим нещо, Мини, Дейвид. Искам да кажа…

Не. Мама не би…

— Мамо, искаш да кажеш, че Иън и Арни могат да бъдат изпратени…

— Не си позволявай да ми говориш по този начин, Ториан Торсен — сопна му се тя. — Може и да не съм съвършена, но се старая, доколкото мога.

Тори не бе чувал този глас, откакто тя го хвана, шестгодишен, да се опитва да налучка комбинацията на оръжейния сейф; тогава се разкрещя, а след това така го напляска, че той потръпна при спомена.

Маги поклати глава.

— Ще имаш нужда някой да те придружи — каза тя. — Аз съм този някой. — За момент се замисли. — Ще ми трябва пишеща машина или компютър с принтер. — Погледна Опегорд. — Ще пуснете ли едно писмо от Източния бряг? Така че да пристигне.

— Разбира се. Щом се налага. — Той никак не се изненада от молбата й. — Конкретно място ли имаш предвид?

— Бангор. Щата Мейн. Или поне близо до планината Катадин. Двамата с Тори сме срещнали друга двойка на връщане от Европа и сме решили да прекараме останалата част от годината из Апалачите. Ще прекъснем училище за една година, но после ще наваксаме.

Опегорд поклати глава.

— Ще те помоля писмата да се две. В едното можеш да лъжеш колкото си искаш. Само че в другото да е написана цялата истина. Ако родителите ти пристигнат да те търсят, може в един момент да се окажат на моя праг.

Тя поклати глава.

— Няма да ни има само няколко седмици. Предполагам, че Иън е съвсем добре, и че тази Фрея, по която е така безпаметно… — Тя се поколеба за момент, за да намери любезната дума. — … Увлечен, да, точно така, увлечен… тя ще ги върне живи, здрави и така натъпкани с ябълкова пита, че едва ще могат да вървят.

— Тогава защо трябва някой да ходи? — попита Карин. — Щом всичко е толкова безпроблемно и безопасно…

— Ако си мислиш, че е толкова безпроблемно и безопасно, Карин — обади се отново Маги, сякаш тя бе по-възрастната, която наставляваше по-младата, — защо ще се опитваш да попречиш на Тори да замине? А ако не е чак толкова безопасно, тогава едно беззащитно на пръв поглед момиче, което умее да върти меча, ще бъде добре дошло. Отново.

— Ти просто не разбираш. Тук, той е моят син. Там, е негов син. Наричат го Ториан Предателя. Нито един човек в Средните владения няма да си мръдне пръста, за да го защити, а всички в Тир На Ног се страхуват от славните мечоносци от Стоманения род.

— При това с право — обади се гласът на татко. Набитата му фигура бе изпълнила рамката на вратата, а светлината зад него не позволяваше да се види ясно лицето му.

— По-голямата част от приказките — продължи той, — са истинско преувеличение, не всичко, разбира се, но ние сме специалисти и сме най-добрите в това, което вършим. — Поклати бавно глава и се приближи до мама. — Мин асклинг — каза той, — така не се прави, и ти го знаеш много добре. — Повдигна брадичката й с ръка. — Според мен Маги е права и страховете ти са до голяма степен неоснователни, но остава и въпросът какво да правим ако двамата с Маги грешим.

На Тори не му хареса особено начинът, по който баща му каза „двамата с Маги“. През цялото време се бе чувствал като някаква резервна част. Татко и мама, и Маги се бяха били сами с вълчите чеда; Тори може и да беше син на баща си, но Маги бе негов боен другар, връзка, скрепена с кръв.

— Освен това — продължи татко, — остава и въпросът за честта. Не само на Иън сме длъжници, но и на Хоузи. Той ми е бил приятел повече от двадесет години, а там, където съм отрасъл, това се приема много сериозно.

— Както и тук, в Хардуд — вметна Мини Хансен, без да изпуска нито един бод. — И ти го знаеш прекрасно.

— Не исках да те обидя, Мини — каза той.

— Само че аз се обидих, Ториан Торсен. — Вдигна поглед към него. — Много добре знаеш, че зимата се връща всяка година и ни го напомня. Зимата винаги е била студеното опасно чудовище в низините, Ториан. Налага се да разчиташ на съседите си, за да сразиш чудовището, не да се криеш, за да не се окажеш случайно следващият погълнат. — Погледна мама, но този път нито в гласа, нито в очите й имаше мекота. — Според мен, млада госпожо, трябва добре да си помислиш дали искаш да живееш в малкото ни градче, поведението ти стана прекалено градско за вкуса ми. — Тя изсумтя многозначително. — Щом си започнала да приемаш приятелите си просто за едно удобство, значи отдавна си прекрачила границата на добрите съседски отношения.

Лицето на мама си остана неразгадаема маска.

— Няма да се извинявам — каза тя. Обърна се към татко. — Ако смяташ да тръгваш, идвам с теб.

— Не, не тръгваш с мен — възрази с тих глас той, почти шепнешком, както ставаше винаги, когато въпросът не подлежеше на обсъждане. — Тори ще им бъде достатъчен за заложник. Аз трябва да… ще му защитавам гърба, няма да мога да се грижа и за теб. — Ако бе разгневен, не пролича нито по изражението, нито по гласа му. — Според мен, притеснението на Карин от завръщането на Чедата е малко преувеличено…

— Или просто един удобен начин да те задържи тук — допълни Маги.

— … но не и невъзможно. Поверявам жена си и дома си на теб, Дейвид Опегорд — каза официално той.

Опегорд кимна и се надигна.

— Ще се справя. Ще се обадя на Док и Боб Орстед. И на Джеф Бйерке — добави той след малко.

Татко се изправи, събра пети и се обърна към Маги.

— Маги, имаш ли желание да ни придружиш?

— Желание ли? — Тя поклати глава. — Не. Настоявам да ви придружа.

— Значи искаш тя да те придружи, а мен не? — Мама стисна устни.

Мин асклинг — заговори татко, пое ръката й и я повдигна към устните си. — Ти си моя съпруга. Държа на теб и те уважавам, и когато дойде времето да загърбим всичко това, ще ти поверя и въпросите, свързани с честта, както съм ти поверил всичко останало.

— Само че ти си ми съпруга, а когато Маги срази с меч Чедата, тя се превърна в мой… свертбур, мой боен другар.

Тя не отговори на тези думи.

Татко стисна рамото на Маги.

— Добре тогава. Да те приготвим. Малко работа по някои от официалните рокли на Карин и ще можеш да минеш за майстор шивач, а те много се ценят във Вандескард. — Обърна се отново към Карин. — Уменията ти с иглата и конеца са по-добри от моите, но ще слушаш какво ти казвам.

Тори никога не бе чувал баща си да говори така на майка му, а и мама определено не бе свикнала. Погледът й се задържа на него дълго, толкова дълго, че Тори понечи да каже нещо, но премисли и замълча, когато и Маги, и преподобният Опегорд, и Мини Хансен го погледнаха строго.

Най-сетне мама кимна и сведе очи към пода.

— Както кажеш, Ториан, както кажеш.

— Добре. — Той се обърна към Тори. — Провери си багажа, да си готов за тръгване веднага след вечеря. Ще поспим малко и заминаваме. — Отново се обърна към мама, пое ръката й и я изправи. — С теб има много неща, за които трябва да поговорим, жено.

 

 

Тори Торсен седеше сам в кухнята. Мама и татко се бяха затворили, за да поговорят, въпреки че не му беше много ясно за какво толкова имат да говорят. Мини и преподобният Опегорд си бяха тръгнали. Маги бе на приземния етаж и пълнеше раницата си с необходимите неща. Знаеше, че трябва да отиде и да й помогне, но имаше нужда да остане за малко сам.

Отпи от слабото кафе.

„Моля те — помисли си той, — нека този път да е лесно.“