Джоел Розенберг
Сребърният камък (2)

Глава 1
Завръщане у дома

— Ще пробваш ли ти да го приземиш, Иън? — провикна се рижият пилот над бумтенето на единствения мотор на самолета. Дори след повече от два часа във въздуха, младежът така и не успя да свикне с оглушителния шум.

Иън Силвърстайн поклати глава…

— Не, благодаря, много благодаря наистина, но не. — Засмя се, въпреки че гърдите му бяха стегнати, а ръцете — здраво вкопчени в кормилния лост. Май беше грешка да иска да покара малко. Иън само се бе пошегувал, но Грег Котън се съгласи веднага и щом Иън постави ръце на лоста за управление — изключи автопилота още преди младежът да постави крака на кормилните педали.

С изненада откри, че летенето изобщо не е трудно, макар че изопваше нервите докрай. Едно бе да задържиш малката машина на прав курс — все му се налагаше да сваля носа, защото самолетът сам го вирваше — съвсем друго да задържиш този прав курс над пистата, която Карин Торсен на смях наричаше международно летище Хардуд, а приземяването щеше да се окаже още по-сложно.

Освен това Грег само се шегуваше. Поне си мислеше, че Грег се шегува.

— Добре — каза пилотът. — Ясно.

— А?

— Казах, че всичко е ясно. Което означава, че поемам аз. Можеш да пуснеш. Спокойно.

Иън изпусна шумно дълго сдържания си дъх и тежко се облегна в дясната част на кабината, докато триеше длани в панталоните си.

На шестстотин метра над Хардуд, Северна Дакота, небето бе чисто, въздухът — спокоен, без следа от турбулентността, разтърсила самолета, докато слизаха през привидно тънкия слой облаци около километър и половина по-нагоре.

Грег наведе самолета в нещо, което нарече плавен, едноминутен завой, и въпреки че скалата потвърди верността на думите му, Иън стисна зъби, защото стомахът му се обърна. Имаше чувството, че самолетът е полегнал на една страна.

Въпреки всичко през предното стъкло, зацапано от всякакви мушици и буболечки, се разкриваше прекрасна гледка към град Хардуд. Ако това можеше да се нарече град. Житен склад и около десетина магазинчета бяха подредени от западната страна на улица „Главна“, а общинският плувен басейн, който се използваше не повече от две, може би три, седмици в годината, в зависимост от времето, футболното игрище и училището бяха подредени срещу тях. По улиците, засенчени от брястове, имаше най-много неколкостотин къщи.

— Колко е населението? — попита Грег. — Около петдесет?

Иън се засмя.

— Не е чак толкова малко. Сигурно са към двеста.

Тази преценка може и да беше малко подвеждаща. Хардуд обаче си имаше собствена гимназия, където се учеха децата от близки ферми и по-малките градчета наблизо. Новата клиника, построена до къщата на Док Шърв, имаше само един кабинет за спешни случаи, на който разчитаха всички от Томпсън чак до Гранд Форкс, където през уикендите и зачестилите ваканции на Док винаги имаше по някой и друг от онези прекалено високо платени лекари.

Летището също не бе кой знае какво с двата хангара и асфалтовата писта, дълга приблизително километър, пропукана на местата, където бяха пробили бурени.

От въздуха изглеждаше доста по-къса, отколкото от земята.

— Колко е дълго това чудо? — попита Иън. Грег погледна скалите на таблото.

— Седемстотин метра. Няма никакъв проблем.

— Ще успееш ли да ни приземиш? — Пистата му изглеждаше обидно къса.

— Приземяване? — изсумтя Грег. — Надолу не е никакъв проблем. Мога да проверя и в наръчника, но тази писта е предостатъчна. Виж, излитането е друго нещо… Може да се окаже доста сложно, ако потегляме в някой горещ ден с пълен товар, когато няма вятър, а резервоарът ни е пълен, но сега хем е хладно, хем ще бъда сам после, а и в резервоара са останали към сто и осемдесет, сто и деветдесет литра, вятърът е попътен, пет-десет възела. Нищо работа.

Предложи на Иън ментов бонбон Алтоид — младежът отказа с бързо поклащане на глава; бяха прекалено силни за вкуса му — след това лапна няколко ментови дражета, подобни на хапчета, затвори кутийката и я пусна в скута си.

— Има два вида пилоти — каза Грег, докато се протягаше, за да включи спускането на колесника и нервно потропваше с пръст по трите зелени светлини, докато най-сетне се появят. — Тези, които кацат, без да намаляват ускорението и…

— Тези, които не кацат така.

— Неее. Тези, на които ще им се наложи — каза той, намали скоростта и посочи първо една, а после и друга скала. — Затова застрахователните компании ни искат толкова пари за всички подвижни елементи по машината. Така, всичко е наред. — Той наведе носа надолу и намали още скоростта. — А ние… кацнахме. — Самолетът подскочи веднъж, след това се раздруса по неравния асфалт.

Грег го остави почти да спре, преди да обърне, така че да е готов за излитане, и едва тогава угаси двигателя.

След рева на мотора тишината в малката кабина бе почти оглушителна.

— Май успяхме — каза Грег и се ухили.

Иън вече си бе разкопчал предпазния колан и отвори вратата. Беше по-лека, отколкото би трябвало. Това им бе странното на тези малки самолети — металният корпус бе с дебелината на старовремските кутии за бира. Самолетът изглеждаше прекалено лек, прекалено нестабилен, за да успее да изпълни задълженията си.

„Но пък това — каза си Иън — важи и за мен.“ Усмихна се широко.

Покатери се на крилото и се спусна на земята. Грег го последва с умел подскок.

Иън си пое дълбоко дъх, докато заобикаляше от другата страна, към товарното отделение, отдръпна се леко, за да има място Грег да отвори. Не изглеждаше сигурно, като например вратата на кола, и Иън се страхуваше, че ако посегне, може да изскубне бравата.

Пилотът се пресегна и подаде на Иън натъпканите черни кожени сакове, всички от един комплект, предназначени лесно да влизат под седалката на самолет или пък в отделението за багаж над главата, а след това взе и евтината брезентова торба, в която младежът държеше всичко необходимо за фехтовка.

И за сразяване на гиганти. Е, ако човек имаше желание, можеше и това да нарече част от екипировката за фехтуване.

— Искаш ли да ти пазя нещата, докато стигнеш в града и вземеш кола? — попита Грег. — Бая път е, ако никой няма да дойде да те посрещне.

Иън поклати глава.

— Неее. Ще оставя багажа на сянка в хангара и ще повървя пеша. — Беше невероятно колко бързо успя да свикне с манталитета в малкото градче. Само преди шест месеца нямаше дори да му мине през ум да остави саковете просто така, както не би му минало през ум да си зареже някъде портфейла. — Няма нужда да чакаш, освен ако не решиш нещо друго и не останеш да вечеряш с нас. Пържените пилета на Карин Торсен и бисквитите й са невероятни. — Иън усети как устата му се напълни със слюнка, когато си представи как захапва хрупкавата кожа и разкъсва сочното месо. Дали защото тези пилета бяха хранени с жито и бяха от фермата на Хансен, дали заради подправките, които Карин избираше, или просто благодарение на някаква магия, но бяха невероятни.

Глупости. Тя по принцип готвеше добре, а дори пилето да беше недопържено или направено на гумена подметка, младежът все едно щеше да очаква с нетърпение вечерята.

Най-важното бе, че се връщаше у дома.

— Много ми се ще, но трябва да върна самолета. — Грег залости задната врата и каза приятелски. — Следващия път, става ли?

— Може. — Иън посегна към портфейла си. — Колко ти дължа за горивото?

— Ами… — Пилотът се намръщи. — Използвахме към сто четирийсет и пет, сто и петдесет литра насам. Ако вятърът се задържи, ще ми отнеме към час и половина, може би сто и десет литра на връщане. Ще използвам служебната си карта и ще го купя по долар на литър.

— Става. И много благодаря. Вземи да го напълниш догоре. — Иън извади осем двайсетачки от портфейла си и му ги подаде. — И благодари на Джейк от мен. Следващия път, когато се върна, ще те заведа на вечеря.

— Дадено. — Грег натъпка банкнотите в дънките си, качи се отново в самолета и заключи вратата.

— Да внимаваш — извика той през прозореца. Закопча предпазния колан и извика: — Дръпни се! — преди да затвори малкото прозорче и да включи двигателя.

Иън вече бе пренесъл багажа на сянка в главния хангар. Пусна го на земята, за да помаха.

Малкият самолет се устреми към далечния край на пистата, зави бавно, след това набра скорост и се вдигна във въздуха преди още да е преминал две трети от асфалтираната лента, заизкачва се гладко към синьото небе, а след това пое курс на югоизток към Минеаполис.

И ето че отново се възцари тишина.

Вятърът шумолеше тихо из тревите, а някъде далече на запад, отвъд бариерата от дървета, разположена на почти километър, ръмжеше някаква селскостопанска машина, но дори да се намираше по-близо, Иън нямаше да може да познае каква е. Наоколо не се мяркаше никой, който да е забелязал, че е кацнал самолет, за да пристигне с колата си и да разбере подробностите.

Е, нищо. Иън се връщаше по-рано, отколкото го очакваха. Така беше намислил. Няма защо да се оплакваш, когато нещата стават така, както ги искаш. Карин го бе попитала дали му е удобно да се върне по-рано от предвиденото, и въпреки че не пожела да му каже по телефона каква бе причината. Иън нямаше нищо против. Беше се наситил да лежи на плажа, когато най-сетне откри клуб по фехтовка в Басетер, но пък никой от местните не му бе достоен противник, освен сабльора, който се оказа невероятно добър в дребните пестеливи докосвания, които носеха допълнителни точки и нищо повече.

Иън се изкиска. До неотдавна и той си мислеше, че целта на меча е да отбелязва точки.

Беше дошло време да се връща и ако това означаваше, че трябва да помоли приятел да му услужи със самолета си, за да пристигне по-бързо, дори ако означаваше да повърви два-три километра пеша, въобще не бе голяма работа. Налагало му се бе да върви и много повече, и сигурно отново щеше да се наложи, въпреки че нямаше да е скоро.

Може би през пролетта. Възнамеряваше да прекара зимата в уроци по фехтовка с Ториан дел Ториан старши, Хоузи ще го научи да стреля с лък, а Ивар дел Хивал, който се оказа невероятно бърз и пъргав, щеше да го научи на ръкопашен бой, така че през пролетта щеше да е готов. Цялостната подготовка се оказа приятно занимание. Самата подготовка бе половината от веселбата, както казваше Бенджамин Силвърстайн. Баща му бе гнусен мръсник, но дори и спрелият часовник в даден момент можеше да се окаже верен.

Бръкна в торбата за голф и измъкна пакет, в който бяха прибрани шпага, рапира, меч и канията на Убиеца на гиганти. Тя представляваше брезентово платно, завързано и в двата края с меко памучно въже, което можеше да служи и за презрамка. Той го преметна през рамо като препаска. Едно беше да остави почти всичко, което притежава, на летището, но съвсем друго — да изостави мечовете тук.

Тръгна от лявата страна на пътя, дългите му ръце отмерваха ритмично крачките, а нозете скъсяваха разстоянието бързо и отривисто.

„Международно летище Хардуд“ бе написал някой на ръка на знака и го бе забол в самото начало на прашната отбивка. Значи не само на Карин й бе хрумнала тази шега. До града имаше километър и половина, но къщата на семейство Торсен и стаята на Иън в дома на Арни Селмо се намираха чак в другия край на града, а до там оставаше поне още половин час пеша.

Провинциалният път бе леко задигнат в средата, а отстрани се спускаше стръмно към черните поля. Трудно можеше да се разбере какво вирее там — поне Иън не разпознаваше културите, защото си оставаше градско момче. Не бе жито, поне щеше да има стебла. Да не би да бяха картофи?

Черен кос с червени криле бе кацнал на един от коловете на оградата около нивата и наблюдаваше подозрително Иън, докато той крачеше по пътя.

Сигурно защото не се случваше често точно тук някой да ходи пеша, предположи той.

— Така — каза. — И аз не съм виждал кой знае колко червенокрили косове.

Птицата не му отговори. Той не беше и очаквал отговор.

Профуча кола, обви го в облак прах и остави следа в пясъка отстрани на пътя. Иън изви глава настрани и затвори очи, за да не се напълнят с пепел. Този караше поне със сто и десет, както редовно правеха жителите в тази част на страната, свикнали с правите пътища, по които в продължение на десетки километри нямаше дори и най-малкия завой.

Автомобилът се бе стопил в далечината, когато младежът чу приближаването на друга кола и отново се извърна встрани, но вместо колата да профучи, тя намали и спря до рамото му, а гумите й изскърцаха върху пясъка до платното.

Обърна се и видя форд LTD с лампи-прожектори на покрива, единствените му отличителни белези. Това бе достатъчно.

— Здрасти, съседе — прозвуча познат глас и едно едро лице надникна през отворения прозорец. — Искаш ли да те закарам? — Под настръхналите мустаци, Джеф Бйерке се усмихваше приятелски; свали черните очила, за да ги изтрие с пъстра носна кърпа, а след това отново ги намести на носа си.

— Благодаря ти, Джеф. — Иън отвори задната врата и остави торбата на седалката, а след това се качи до шерифа и пое здравата му десница, протегната за поздрав. Джеф бе с цяла глава по-нисък от високия един и осемдесет Иън, да не говорим пък за краката, които младежът бе свил неудобно.

Джеф бе само с четири, може би пет години по-голям от Иън, но пистолетът и зелената полицейска риза му придаваха някакъв авторитет и той изглеждаше още по-възрастен, нищо че бе с дънки и гуменки. Иън не бе свикнал да вижда полицаите в дънки и гуменки, а имаше и нещо странно с пистолета на Джеф. Стори му се по-малък от стандартните оръжия на служителите на реда.

Не попита нищо. Знаеше, че Джеф веднага ще отвърне, че размерът не е от значение, важното е какво постигаш, а на Иън не му се слушаха подобни мъдрости. А и той бе от онези хора, които обикновено се оказваха прави.

— Накъде? И защо беше тръгнал пеша? — намръщи се Джеф. — Да не ти се е скапала колата? От Томпсън държа все този път, но не видях спрели коли.

— Неее — поклати глава Иън. — Няма такова нещо. Не дойдох с кола. Оставиха ме на меж… на пистата. Оставих багажа там и реших да повървя до града, да взема колата или на Тори, или на Арни.

— Искаш да кажеш, че си оставил багажа просто така и никой не го пази? — ухили се Джеф. — Абе, Арни и семейство Торсен май ще успеят да направят от теб типичния за малко градче жител. — С две маневри обърна колата и се насочи обратно към отбивката и пистата.

— Май да — отвърна Иън.

— Това е добре — каза Джеф. — Само да ти вземем нещата и веднага те откарвам у Арни. Ще стане по-бързо, отколкото да се нагълта една гъска.

— Страхотно. — Иън му се усмихна. — А колко бързо гълта гъската?

— Че аз откъде да знам? — сви рамене Джеф. — Аз се грижа за реда тук, не за гъските.

 

 

Иън пусна саковете на терасата пред малкото бунгало, помаха за довиждане на Джеф, който подкара бавно, както обикновено шофираха хората в града. Едно беше да натискаш газта до дъно на междуградския път, му бе обяснил Арни, но в града никога не знаеш кога някоя топка ще се търкулне на улицата, а след нея ще изскочат банда хлапета.

А и какво от това, че щеше да ти отнеме четири минути да прекосиш града, вместо две?

Следобедът беше тих. Децата все още имаха часове, въпреки че няколко групички от предучилищна възраст се мотаеха по улиците и из задните дворове в Хардуд, в усилено търсене на някоя лудория, от време на време наглеждани от любопитно лице като това, което сега надничаше към Иън от другата страна на улицата.

Иън махна за поздрав към Ингрид Орьосетер, която помаха усмихната в отговор и отново хлътна в мрачния си хол.

Иън почука два пъти на вратата, след това още веднъж и чак тогава натисна бравата, за да влезе. Нямаше нужда от ключ, а и Арни нямаше никаква представа, къде са сложени ключовете, което означаваше, че Иън също няма никаква представа.

— Здравей, къщичке — извика той, докато си бършеше краката на изтривалката с надпис „Добре дошли“, след което пусна багажа на пода и остави входната врата отворена, докато се насочваше към хола.

Слаба миризма на застояло се усещаше във въздуха, въпреки че холът бе чист и спретнат, без следа от прах по полиците и дребните сувенири, които Арни и покойната му съпруга бяха събирали години наред. На една от полиците малки порцеланови крави, сребърни звънчета и дребни стъклени фигури бяха подредени около най-обикновен окуляр, за който Иън искаше да разпита Арни, но все забравяше.

Тумбестите фотьойли и канапето сигурно са били нови преди петдесет години, а след това поне пет-шест пъти са били претапицирани. Както и да е, бяха удобни и това бе най-важното. За Арни основното бе, че са останали от Ефи.

— Ей, Арни? Има ли някой вкъщи?

Сви рамене и влезе в малката спретната кухня и дръпна дръжката на стария хладилник, марка „Келвинатор“. Три четвърти беше празен. Покрита тенджера или със супа, или с яхния, със сигурност годна за ядене, защото Арни съвсем не готвеше зле, половин самун нарязан бял хляб, половин бутилка с подозрително тъмен на цвят кетчуп, марка „Хайнц“, шест бутилки кока-кола. Бутилките бяха стъклени, Арни не обичаше металните.

Младежът си отвори една, подхвърли капачката в боклука и отпи дълга глътка, а след това я понесе със себе си в антрето, покрай спалнята на Арни, към дясната стая, която навремето бе шивачната на Ефи, а сега бе превърната в спалня за Иън.

Отвори вратата и запали лампата.

Постерът с рекламата на новата книга на Андрю Ваш отново бе паднал. Леглото бе голо чак до матрака. Навсякъде по пода бяха пръснати дрехи, една голяма купчина чисти и прани бяха хвърлени в долния край на леглото, а по-малка, мръсна купчинка бе сритана до библиотеката. До горната част на леглото имаше натрупани книги, доказателство, че Иън чете, преди да заспи.

Стаята изглеждаше ужасно, но всичко си беше точно както я остави.

Насили се да се усмихне. Когато бе на четири или пет, всеки път, когато си позволяваше да остави стаята в безпорядък, баща му броеше нещата, които не са поставени на мястото си, и го удряше по веднъж за всеки предмет. Естествено, на четири или на пет едно дете няма усет към реда, а от друга страна, Иън все не смогваше да постигне това, което баща му желаеше, и не успяваше да избегне тежката му ръка.

„Какво ли би казал за това тук, а тате? Сто неща, които ще са си по местата. Или пък двеста. Ами един милион?“

— Майната ти, тате — изрече тихо той.

Иън закачи плаката на мястото му, натисна силно кабарчетата в горната му част и вдигна палци към сериозното лице на Андрю Ваш.

— По-късно, Анди — каза той и прехвърли брезентовата торба през рамо.

Допи колата и хвърли бутилката в боклука, поставен до задната врата.

Улицата — несъмнено си имаше някакво име, записано на някоя карта, но в Хардуд никой не използваше имената на улиците — завършваше като буквата „Т“ и от двете си страни бе засенчена от гора.

Къса пътека през дърветата отвеждаше в двора на семейство Торсен. Къщата им бе на два етажа, с таван, а по стръмния заострен покрив се виждаха множество капандури. Предната част бе обградена от остъклена тераса, опасваща цялата фасада и частично двете страни, отзад надничаше червен хамбар, а пред него, до червеното волво на Карин Торсен, бяха паркирани още три коли, плюс лъскав черен студебейкър, качен на трупчета, с който по всичко личеше, че Хоузи е постигнал известен напредък.

Трябваше да му се сложат колела, но Иън предположи, че Хоузи сигурно е приключил с мотора и затова се е заел с корпуса; Стареят бе убеден, че всяко нещо трябваше да върви по реда си.

Иън не бе живял в Хардуд достатъчно дълго и все още не познаваше местните жители по колите им, а пък Арни твърдеше, че може да познае дали Карин или Ториан Торсен са карали бронкото по начина, по който е паркиран. Затова пък никой не можеше да сбърка шевролета, който Док Шърв използваше за подвижен кабинет, а понякога дори за импровизирана линейка, както и за личен автомобил.

Какво ли правеше Док тук? Може просто да се е отбил; ходенето на гости в Хардуд бе отличен начин за почивка, но пък днес си бе обикновен работен ден.

Карин го бе помолила да се върне по-рано, без да обяснява защо.

Иън забърза крачка, а сетне затича.