Джоел Розенберг
Сребърният камък (5)

Глава 4
Още едно завръщане

Тори и Маги пиеха последното си питие във фоайето на Алгонкуин, когато се оказа, че има проблем с кредитната карта Американ Експрес.

Бе необичайно да се чувстват толкова спокойно и удобно. На Тори никога не му бе минавало през ум, че ще се почувства у дома в — той потръпна — Ню Йорк. Уф!

Но беше така. Колко бе хубаво да можеш да прочетеш заглавията на вестниците или надписа на пастата за зъби; бе истинско удоволствие да си викнеш такси и да оставиш иранеца шофьор да се чуди какво си му казал. Беше просто неповторимо усещане да успееш безпроблемно да включиш самобръсначката в контакта, да разбереш на мига какво продават уличните търговци, да приемеш полицая на улицата за приятел, а не за враждебно настроен пазител на реда.

Персоналът на Алгонкуин, съставен изключително от професионалисти, му хареса след намръщените дръпнати служители в Париж — поведение, което стана още по-ясно изразено, дори примесено с презрение, когато Тори се опита да използва френския, научен в гимназията — но сигурно всеки американски хотел щеше да му хареса.

Беше чудесно да се върнеш у дома, нищо че домът, далече от родния дом, наречен Ню Йорк, беше мърляв, гъмжащ от хора, шумен, пълен с престъпност.

Два дена тук, кратък престой в Сейнт Луис — Тори не гореше от желание да се запознава с родителите й, но Маги настояваше, а се бе оказало, че е много по-добре да се шегува с приятелката си, отколкото да се карат — и отново вкъщи за две седмици, преди началото на учебната година.

Това вече бе друг проблем. Училище в Тир На Ног? В края на краищата, май отговорът бе именно Тир На Ног. Баща му и чичо Хоузи цял живот го бяха подготвяли за този момент, въпреки че не го признаваха дори пред себе си, въпреки че татко му, каквото и да ставаше, не би го пратил доброволно да търси скъпоценните камъни на Брисингамен.

А нима имаше по-неотложна работа от това да се уверят, че безценните камъни са в сигурни ръце? Не, просто не бе възможно.

— Май нямаш търпение да се върнеш — отбеляза Маги.

— Така е. — Той кимна. Момчето от малък град си остава провинциалист, реши той. Непрекъснато си мислиш, че хората, с които се сблъскваш, са ти познати, че тези, които виждаш за пръв път, замислят нещо, че светът е пълен с мошеници и неприятели. А Ню Йорк гъмжеше от непознати. — Нищо, че там е скромно и непретенциозно.

Тя се изкиска.

— Да, бе, как ли пък не. Скромно и непретенциозно. — Тя бе виждала дома на семейство Торсен. Не бе някое лъскаво местенце, но се оказа невероятно удобно. Удивително какво можеше да се постигне с много работа и пари, когато си решил, че не е нужно да вдигаш палат.

Той се усмихна.

— Добре де. Но там всичко ми е познато.

— Ах ти, селянче, ако от време на време излизаше от прашния утъпкан път и отваряше по някоя и друга книга, може би щеше да научиш нещичко за другите места, за да се чувстваш приятно, когато ги посетиш. Като например тук.

— Това тук е фоайето на хотел. Хубаво е, но… — Беше светло и просторно, а лекото течение от ресторанта довяваше аромат на телешко и чесън, но въпреки това си оставаше фоайето на един хотел.

— Това не е просто хотел. Тук всеки ден се провеждат срещи на кръглата маса на Алгонкуин — каза Маги, поне за десети път и се отпусна на стола си, за да го погледне над чашата Върджин Мери. Беше предложила глътка на Тори, за да опита, но той отказа; на Маги Кристенсен може и да не й беше горещо, но той гореше. Откъде това момиче се бе сдобило с този вкус към черния пипер, за него си оставаше загадка; поне да беше от Ню Орлийнз или от онези части на страната, които негов приятел наричаше границата „Мескин“.

— Това вече си ми го казвала — сви рамене Тори. — За мен не означава кой знае какво.

— Робърт Бенчли, Джеймс Търбър…

— Аниматорът ли? — попита той, с единственото намерение да я подразни. Понякога обичаше да се прави на пълен невежа.

— … Дороти Паркър значи не е кой знае какво, така ли? — попита тя. Той не можа да прецени дали възмущението й бе искрено или престорено. — Тори никога не успяваше да разбере напълно Маги и едва ли някога щеше да успее.

— Дороти Паркър ли?

Тя нацупи устни.

— Не си ли чувал:

О, животът е великолепен кръг от песни

пъстра импровизация,

а любовта е туй, което никога не бърка,

а аз съм Мери румънска…

Той надигна бутилката „Сам Адамс“, без да обръща никакво внимание на чашата, поставена до него.

— Цинизмът ти отива. — По дяволите, на нея всичко й отиваше. Дори и сега, въпреки че бе облечена точно като за път с огромна небесносиня риза от сурова коприна върху памучна тениска и клин, косата й, вече пораснала до раменете, бе вързана на кок, свит под черната барета, която си купи от улицата в Париж.

Няколко дни по-късно Тори взе новата барета от нощното шкафче и забеляза, че на етикета пише „Произведено във Филипини“. Много точно казано, пишеше, защото с няколко разреза на острия комбиниран нож на специалните части Тори ликвидира проблема.

По-добре да запази илюзията, отколкото Маги да се разочарова заради нещо толкова елементарно; за Тори добротата стоеше над истината.

Той повика сервитьора и му подаде кредитната карта Американ Експрес. Разчиташе на пари в брой и на пътнически чекове, които бе купил, преди да отпътуват от страната — един от навиците на семейство Торсен бе по възможност да не оставят писмени следи и доказателства за престоя си — но ако двамата с Маги носеха прекалено много в брой, можеха да привлекат излишно внимание при влизане в някоя страна, затова използваше кредитната си карта на места и в хотели, където така или иначе имаха писмени сведения за тях. Бе възпитан, че семейните пари са личен въпрос и едва наскоро му обясниха защо е така. Последното, което можеха да си позволят майка му и баща му, бе някой завистлив клюкар, като например данъчните или финансова полиция да се заемат да проучват произхода на богатството на семейство Торсен. Въпреки че с течение на годините мама много внимателно бе изпрала всички капитали и ги бе умножила и инвестирала особено внимателно, най-доброто бе да живеят тихо и скромно без много шум.

Особено сега, след като Тори и Иън й бяха оставили почти един милион долара в златни монети от Градището Фалиас в Средните владения, пренесени в раниците. Щяха да са й необходими години, за да превърне това богатство в пари в брой и инвестиции, при това ако никой не й пречеше.

Въпреки това, каза си с усмивка Тори, не всеки младеж на двайсет можеше да си позволи да раздели своя дял от този милион с приятелката си, без да се замисля и притеснява.

Това бе възможно, благодарение на парите на мама и татко, и въпреки че мама не остана никак доволна, татко пет пари не даваше. Той все още не бе преодолял възпитанието си и приемаше финансовите въпроси за нещо, с което един мъж не би си цапал ръцете.

Колко е хубаво да те отгледа баща, възпитаван в Средните владения.

— Моля да ме извините, господин Торсен — сервитьорът се бе върнал, по лицето му имаше добре заучена маска на безпристрастност. — Струва ми се, че с кредитната ви карта възникна малък проблем.

Тори едва се сдържа да не изпъшка. Бяха пътували месеци наред и бяха понатрупали някоя и друга сметка, а хората от кредитната организация покриваха сметките всеки месец, нали така, само че мама би трябвало да е възстановила разходите точно в деня на изтичането на срока, нито ден по-рано (какъв е смисълът да се пилее лихвата дори само от един-единствен ден), нито ден по-късно (винаги е добре да имаш отлично кредитно досие).

— Виж ти — Маги се приведе напред. — Отказали са да ти приемат кредитната карта.

— Не-не-не, господине — побърза да уточни сервитьорът. — Когато се опитах да пусна сумата, излезе съобщение да се позвъни в Американ Експрес, господине. Служителят ме помоли да обясня, че сумата е приета, че няма нищо нередно със сметката ви, помолиха ме да ви предам извиненията им, но биха искали да разговарят с вас. — Той се усмихна с професионална учтивост.

Маги се намръщи. Тори веднага стана. Това никак не му хареса. Наложи си да върви бавно и небрежно, също като сервитьора, докато минаваха по дебелия килим във фоайето към рецепцията.

Слушалката на старинния телефон с шайба бе отворена.

— Ало? — каза Тори.

— Обажда се Мадлин Алеси. Аз съм началник-отдел обслужване на клиенти в Американ Експрес. С господин Ториан Торсен ли говоря? — попита женски глас.

— Да, аз съм.

— Единствено за потвърждение и идентификация — продължи тя, — бих искала да ви помоля да ми съобщите моминското име на майка си.

— Рьолке — отвърна той. — Р-Ь-О-Л-К-Е. Сега ще ми кажете ли за какво става въпрос?

— Със сметката ви всичко е наред, господине, няма абсолютно никакъв проблем, моля да ме извините за безпокойството. Мъж, който се представи за баща ви, помоли да се обадите незабавно у вас, било спешно — леля ви Джен била откарана в болница, това предаде.

— Благодаря ви, ще се обадя веднага.

— Благодаря ви, че използвате услугите на Американ Експрес.

По дяволите! Тори затвори телефона и забърза през фоайето към обществените телефони.

Нямаше никаква леля Джен, изобщо никога не бе имало лели и чичовци. Чичо Хоузи не му бе истински чичо, майка му бе единствено дете, а поне доколкото знаеше, семейството на баща му се състоеше единствено от Ториан дел Орвалд и жена му.

Но за обаждането у дома всичко бе ясно.

Пръстите му бързо набраха кода за региона, а след това домашния номер. Майка му се обади на третото позвъняване.

— Ало?

— Мамо, аз съм, Тори. Какво става?

Тя мълча толкова дълго, че Тори отвори уста и понечи да попита дали все още е на телефона.

— Доста… сложно е за обяснения по телефона.

Едно от правилата бе делата на семейството да не се обсъждат по телефона.

— Мога ли нещо да направя?

Последва ново дълго мълчание.

— Можеш да се прибереш час по-скоро.

Той кимна.

— Добре. — След това го озари мисъл. Всъщност мислите бяха две. — Мога ли да говоря с татко?

Този път колебание нямаше.

— Разбира се.

Баща му се обади почти веднага, очевидно бе чакал до телефона. Вече не се притесняваше, че баща му е изчезнал.

— Да — каза той.

— Хавад ер дереин исти вейен? — попита Тори и продължи на берсмолски: — Има ли някаква опасност?

— Не — отвърна баща му на същия език. — За нас тук няма, поне в момента. Ако държаха нож до гърлото на майка ти, едва ли похитителите щяха да ми позволят да го спомена, дори и на берсмолски, дори и да го говореха. — Тори чу приглушен смях и не бе сигурен дали баща му се забавлява, или е впечатлен. — Възникнаха обаче проблеми с Хоузи и двамата с приятеля ти заминаха.

Заминали? Това означаваше…

— По дяволите! — каза Тори. Иън бе импулсивен, но чичо Хоузи не се поддаваше на приумици. Сигурно бе станало нещо безкрайно важно. — Добре, качваме се на следващия самолет. Ще ме вземете ли от Гранд Форкс?

— Обади се, щом разбереш кога ще кацне самолетът. Ще те посрещнем. Има ли още нещо, което се налага да обсъждаме в момента?

— Мисля, че не.

От другата страна баща му затвори. Той бе възпитаван в общество, където сбогуването бе доста официална процедура. Двайсет години в Хардуд го бяха променили, но той така и не успя да си наложи да казва „довиждане“ по тази необикновена екзотична измислица, наречена телефон.

Когато затвори, Маги бе до него.

— Какво става? — попита тя.

— Иън и Хоузи са заминали — каза тихо той.

— Заминали за… — Очите й се разшириха. — Олеле!

— Баща ми иска да се прибера незабавно. — Което означаваше, че той иска или да ги последва незабавно, или пък да изпрати Тори след тях. Всъщност беше ясно какво иска: баща му щеше да защитава дома им много по-успешно от Тори, а Стоманеният род нямаше да хукнат след Тори. Татко бе готов да го защитава от всичко, но това важеше и за мама, а те бяха достатъчно разумни хора.

— Тръгваме двамата — каза замислено Маги. — Ще трябва да измислим нещо за пред родителите ми, но…

— Няма — каза той и поклати глава.

Тя кимна само веднъж.

— Аз бях скритото асо на баща ти, когато се сблъскахме с Чедата, и това бе особено важно. — Лицето й стана строго. — А работата е там, Тори, че наистина има начин да ме спреш, но знам, че няма да го направиш.

Да, в интерес на истината Маги не бе толкова добра с меча като Тори, просто не бе тренирала достатъчно дълго, но тя доста умело въртеше шпагата и според разказите на татко му не се страхуваше да замахва и пробожда, когато се налага. Това наистина бе решило нещата, когато Чедата приклещили мама, татко и Маги в Скритите проходи. Чедата отписали Маги като още една ненужна женска…

— Да не ревнуваш? — попита тя.

— Моля?

— Спомням си, че имаше един Бранден дел Бранден, който се интересуваше от мен. — Тя се усмихна.

Това бе самата истина. Бранден дел Бранден се бе опитал да убие Тори заради Маги. Това бе достатъчно доказателство, че се интересува от нея.

— Да не би да смяташ да ни държиш далече един от друг? — попита тя. Гласът й вече не звучеше небрежно. — Не си спомням да съм казвала, че няма да се срещам с други. Или има нещо, което не съм разбрала?

Тори стисна устни. По дяволите, тя бе решила да го постави в отбранителна позиция, а единственото му желание бе да я предпази от опасностите.

Нямаше никакъв смисъл да спори с Маги. Тя бе същата като майка му: по един или друг начин си постигаше своето. Въздъхна и даде знак на чиновника на рецепцията.

— Ще ни приготвите ли сметката, ако обичате. Трябва да тръгваме за летището.

Маги се усмихна едва-едва.

— Сега е мой ред да събера багажа — каза той и й подаде кредитната си карта Американ Експрес. — Защо не запазиш две места за следващия полет за Гранд Форкс?

Докато вървеше към асансьорите, тя вече бе отворила бележника си и набираше някакъв номер.