Джоел Розенберг
Сребърният камък (14)

Глава 13
Бродът Харбард

Има някаква сладост във въздуха, след като е вилняла буря, каза си Тори. Дали заради озона във въздуха, дали от дърветата, които имаха нужда от влага, за да се усети този чудесен аромат, но сладостта бе неповторима, винаги ухаеше по същия начин.

Дали пък не бе заради настъпването на слънчевото безоблачно утро, след като си прекарал бурята на сухо безопасно място. Оказваше се, че сухите чорапи са не по-малко ценни от еленовата кожа — винаги повтаряха, че е така, а след това скромно добавяха, че сухите чорапи показват умението ти да се погрижиш за себе си, когато времето се развали.

Камъните по пътеката бяха измити и лъскави от дъжда; ако следваха пътеката, нямаше да има нужда да се притесняват, че почвата е подгизнала.

Тори отново чу ударите на дървосекача някъде пред тях.

Тази сутрин баща му не изглеждаше толкова стар и уморен; сънят го бе заредил със сили, а когато Тори пое с ритмична бърза стъпка, татко му го следваше, без да изостава; във всяка негова крачка личеше, че е пълен с енергия.

Маги бе опънала назад косата си, както правеше винаги, когато не бе имала възможност да я измие предишната вечер. Тази прическа й придаваше прекалено сериозен вид, а Тори имаше желание да дръпне ластика и да я пусне.

Но не би направил подобно нещо пред баща си.

Ударите с брадва продължаваха да се носят със същия ритъм като предишния ден. По всичко личеше, че Харбард е решил да си осигури дърва за огрев поне за един век напред.

Над тях кръжеше черна птица.

Маги забеляза, че той гледа птицата.

— Мислиш, че е някой от онези гарвани ли? — попита тя. — Да не би да е врана?

— Ако е врана, никой няма да ти се разсърди, ако я свалиш. — Тори знаеше, че може да свали врана само когато напада посевите или им вреди. Едно от правилата на Хонистед бе, че ако враната се научи да кълве реколтата, няма начин да я отучиш. Старият Джон Хонистед все повтаряше, че това е закон божи, и държеше един 22-ри калибър на предната седалка на патрулката, но Тори така и не разбираше защо го прави.

Но пък кой ли фермер би тръгнал да се оплаква, че някой е свалил врана или гръмнал я плъх, я мармот, я сърна или друг вид, дето вреди на посевите. Ами ако там горе се рееха Хугин или Мунин? Тори се съмняваше, че една обикновена стрела ще успее да ги свали, дори и стрелата да ги достигнеше, което също бе много съмнително.

От друга страна…

Не че имаше значение, какво би станало, защото Маги бързо свали лъка си, постави стрела с широк връх, опъна тетивата и пусна стрелата ловко и тихо.

В първия момент тя набра височина и се понесе към синьото небе, но птицата разпери широко криле и се сниши с един тесен кръг. Когато стрелата достигна на височината, на която се рееше, тя я улови в човката си, прибра криле и пикира надолу, за да размаха енергично криле, преди да кацне на няколко метра пред Маги.

Оказа се гарван, не врана. Враните обикновено не са с размерите на немска овчарка.

Гарванът пусна стрелата на пътеката и ги загледа с мънистените си нетрепващи очи. Птицата бе наистина огромна, с мастилено черни лъскави пера. Съвсем не бе красива.

— Това май е ваше — каза птицата. — Колебая се дали да го кажа, но никак не съм очарован от факта, че някой се цели в мен.

— Помислих, че си врана — обясни Маги.

— Аз съм Хугин, гарван, на вашите услуги. — Птицата сведе глава в нещо, което наподобяваше кимване или може би поклон. — Въпреки че има случаи, когато и Мисълта, и Спомените са притеснявали смъртните. — Перата му настръхнаха, той изви глава и започна да пощи с клюн място под крилото. — Ториан дел Ториан — каза той и кимна към татко, а след това се обърна и към Тори — Ториан дел Ториан още веднъж, приветствам ви. Предлагам да побързаме, защото има някой, който гори от нетърпение да ви види.

Хугин подскочи във въздуха, огромните криле запляскаха трескаво и той изграчи дрезгаво:

— Следвайте ме…

Насочи се към Брода на Харбард.

 

 

Ударите на брадвата затихнаха, когато заобиколиха къщата.

В първия момент Тори не позна мъжа, застанал пред тях, защото бе обут само в ботуши за преходи и широки панталони, вързани с връв, тъмното му тяло бе лъскаво от капчиците пот, които проблясваха на слънцето. Приличаше на блед и много слаб Джон Хенри…

Та това беше…

— Чичо Хоузи! — извика Тори и се втурна, за да го прегърне. — Ти си добре.

Прегръдката на чичо му Хоузи беше по-здрава и стегната, отколкото Тори си спомняше. Изведнъж му се стори, че е отново на шест.

— Да, Ториан, добре съм. — Отстъпи крачка назад и задържа Тори на една ръка разстояние, за да го огледа добре. — Както виждам, и ти си добре, нали. Греша ли, или наистина си пораснал през последните няколко месеца?

— Съмнявам се — отвърна с усмивка Тори. — Може би просто ти си се смалил.

— Това е малко вероятно — отвърна Хоузи. — Като се има предвид всичко, което се случи.

Маги направи крачка напред и му стисна ръката.

— Много се радвам да те видя отново, Хоузи — каза тя.

— Аз също — кимна татко. — Бяхме доста загрижени, стари приятелю. На мен обаче ми се струва, че въздухът и земята на Тир На Ног са ти се отразили благотворно.

Усмивката на Хоузи не беше толкова широко, колкото Тори бе свикнал да я вижда, но въпреки това той усети топлина, щом я видя.

— Така е, Ториан. Всичко тук ми липсваше. — Той остави клина върху дръвника и попи потните си гърди с някакъв мърляв парцал. — Влизайте вътре; варя супа, а от вчера е останал и малко хляб.

Челото на татко се намръщи.

— А той… той тук ли е?

— Не. — Хоузи поклати глава. — Замина някъде, няма да се върне поне няколко дни, единствено в това съм сигурен. Елате, има толкова неща, за които трябва да поговорим.

 

 

Вечеряха на светлината от камината. Можеха да запалят, която и да е от лампите, но татко не се съгласи; не биваше да използват и без това незначителните запаси на Харбард.

Беше толкова приятно да прекарат нощта на закрито и топло, с прясно сготвена храна, която ги сгря не само физически. Това бе едно от странните неща, свързани с къмпингуването, независимо дали бяха във Вандескард или Минесота, невероятното удоволствие, което изпитваше човек, когато похапнеше топло ястие и се отпуснеше да си почине под здрав покрив.

С последния залък хляб Тори отопи гъстата яхния, наречена от Хоузи супа. Беше сготвил доста, с едри парчета месо; лук, нарязан на четвъртини, и непознати подправки, но нямаше обичайния вкус на приготвените от Хоузи ястия. Беше доста безвкусна, преди Тори да добави зелени и червени чушки и да й придаде вкус със солта от раницата.

На Хоузи му бе простено. Въпреки че изглеждаше добре, той бе преживял много и не само, че се бе постарал да приготви нещо в доста примитивната кухня, но го бе сторил на непознато място.

Маги също даде своя принос и добави нещо от подправките, които носеха, но Тори така и не забеляза какво, сигурно беше лют червен пипер, с който посоли, след като сипаха.

Татко свърши да се храни бързо. Той имаше три начина на хранене. На Деня на благодарността, на Коледа и на 21-ри юни, когато в къщата на семейство Торсен се събираха множество гости и всички оставаха часове наред на масата, той хапваше по малко от всяко ястие, за да си остави място за следващото, независимо колко и какво бе сготвено. За него бе все едно дали това са варени картофи, или нещо значително по-сложно, като например обезкостеното пуешко и пълненото пиле на Ингрид Орьосетер, която все ровеше из типичните за Юга готварски книги, или някоя от обичайните за Хардуд гозби.

Когато се събираха в тесен семеен кръг, той похапваше по малко от ордьоврите, а после и от десерта, без да бърза, наслаждавайки се на основното ядене и на всички сервирани пресни зеленчуци, като поглъщаше количество, което биха изяли двама здрави мъже. След като изразходваше енергия за трима, огромното количество храна го поддържаше в добра форма за мъж на неговите години — съвсем скоро татко щеше да навърши петдесет, а никой не би му дал годините.

В случаите, когато се хранеха набързо, се проявяваше третият начин на хранене — той просто поглъщаше, без да се замисля, всичко, което откриеше, докато не се почувстваше сит, а след това отново се заемаше с работата си. Когато татко се задълбочеше с някой проект, възприемаше храната като неизбежен дразнител.

Кой знае защо тази вечеря попадна в третата категория. Татко бе изгълтал механично яхнията, или както Хоузи я нарече, супа с комат хляб, а след това изпи две чаши вода, извини се, стана и се зае да подрежда раниците.

Тори понечи да му каже, че всичко вътре е наред, че торбите от зебло бяха запазили раниците и съдържанието им съвършено сухо по време на бурята, че резултатът щеше да е същият, дори да ги пуснеха на дъното на някое езеро, но знаеше, че няма никакъв смисъл да спори с баща си, когато той си науми нещо. Инатът бе характерна черта и на двамата му родители.

— И така — каза Хоузи, докато трупаше с извънредно внимание мръсните чинии една в друга, — значи не си останал много доволен от поведението на майка си в този случай.

— Че то е ясно, чичо Хоузи — каза Тори. — Очевидните неща не будят смях, поне така ми казаха веднъж.

— Виж ти.

— Струва ми се, че ми го каза ти.

— Може и да е било така. — Чичо Хоузи вдигна купчината чинии и ги пренесе до камината. Два чугунени варела, закачени на яки куки, вече бълбукаха над огъня. Хоузи протегна ръка и топна мръсните чинии в единия. Тори погледна за маша, с която да извади чиниите, но не видя. Да не би пък Харбард да използваше дървената маша за тази цел?

— А Иън и Арни, и Ивар дел Хивал.

— Добре са, сигурен съм — прекъсна го чичо Хоузи. — Харбард едва ли ги е пратил на тази мисия с празни ръце. Сигурен съм, че просто ще предадат съобщението на… на който там движи нещата във Вандескард, и веднага ще се върнат. — Той разпери ръце. — Можете да тръгнете след тях, ако искате, но според мен не е нужно.

Маги сви устни.

— Струва ми се, че ние познаваме Иън по-добре от теб, Хоузи. Той може да се забърка в неприятности само като влезе да пие една бира някъде.

Тори поклати глава.

— Маги, това не е…

— Това си е твое мнение — каза тя, а гласът и бе рязък и остър. — Аз си казах моето. Имам право да си кажа мнението, нали?

— Да, Маги, разбира се — успокои я чичо Хоузи. — Така е. Само че ми се струва, че този път няма защо да се притесняваш.

— Ама…

Маги стисна с всички сили бедрото на Тори и той усети болката, която имаше за цел да го накара да замълчи.

Не беше честно. Поне в едно отношение. Иън не пиеше, никога. А, от друга страна, Иън не бе от хората, които се забъркват в неприятности. Това сигурно зависеше от положението ти — приятелят му се издържаше сам от толкова отдавна, че преценяваше всяка своя стъпка и последствията от нея, а да започне разправия и да се зъби на някого, който си търси белята…

… извън залата за фехтовка…

Е, там беше съвсем различно. Ако искаш да изкараш пари, за да си осигуриш храната и наема, налага се да тренираш с новаците и малко напредналите, а Иън правеше тъкмо това, защото дните, когато един студент може да изкара следването си, благодарение на ниско платена работа, бяха отлетели още когато диското стана демоде. Единственият шанс сега бе да се проявиш като компетентен и търпелив учител, който умее да победи дори и майсторите сабльори, за да привлече с подобни постижения повече ученици, а се налагаше да бъдеш агресивен не само на лентата за фехтовка, но и за да се добереш до нея. Не става дума да си гаден, зъл или жесток, но имаше голямо значение да си извоюваш името и тежестта на строг преподавател.

— Въпреки това — каза чичо Хоузи, — освен че мога да ви уверя, че Иън и спътниците му са живи и здрави, има още нещо, което може би вие ще успеете да свършите. Само че то е в друга посока.

— Така ли?

— Мисля си за дядо ти, за Ториан дел Орвалд, той би искал да узнае, че… Харбард се опитва да опази мира. Той, поне така твърди, има изключително доверие на Потомците и съветът му може да помогне на Потомците да не… вземат прибързано решение, щом разбере как се развиват нещата по границата. — Погледна към татко. — Притеснявам се, че Алената и Древната Церулийски компании могат да се обединят, а това ще се окаже съществена заплаха. Може и да не са такива, каквито бяха преди, но в битка се представят достойно.

— Ще се представят достойно ли? — татко вдигна глава от раниците. — Може да си прав, а може да се окажат още по-голяма заплаха. Много по-голяма заплаха. Според мен да се подценяват Алената и Древната Церулийски компании е огромна грешка, според мен поне.

— Така е. — Чичо Хоузи се усмихна. — Предполагам, че този, който ги е обучил на тънкостите в боя с мечове, знае най-добре.

Татко също се усмихна.

— Ще знае, разбира се. — Извади несесера за оказване на първа помощ от непроверените неща, огледа го отвътре, опипа всичко внимателно, след това го затвори и го постави на купчинката до себе си. — Както знаеш, не е само това. Ние, хората от Средните владения, може и да не сме това, което бяхме преди, но онзи дух се е запазил, поне понякога се проявява. — Очите му се рееха някъде в далечината. — Това често е било подценявано в миналото, а някои ще ни подценят и в бъдеще.

Хоузи кимна сериозно.

— Това е самата истина. Значи според теб е по-добре да се отправите към Градищата, вместо да следвате Иън и приятелите му?

Татко се канеше да кимне, когато Маги се приведе напред.

— Не — каза тя. — Не можеш да поискаш подобно нещо от господин Торсен. — Тя постави длан върху ръката на татко. — Хоузи ти е стар приятел. Не бива да се обиждаш.

Татко повдигна едната си вежда.

— Ами?

— Ами да — отвърна тя и посочи Хоузи. — Той мисли само добро. Само че Иън е потеглил бързо и без много да мисли — продължи тя и се обърна към чичо Хоузи, — защото жена ти го е подтикнала. — Тя вдигна ръка, за да възпре Хоузи. — Знам, знам. Бил си в много тежко състояние, когато Иън и Арни са те превели. Но Тори щеше да си бъде у дома, ако майка му се бе постарала да се свърже с нас. — Тя постави и двете си длани на масата, за да се изправи. — Тук е въпрос на чест. Ако Иън бъде наранен, дори и това да стане съвсем случайно, господин Торсен ще носи срама — те двамата с Тори е трябвало да отидат.

Тори кимна. Маги бе права в това отношение. Ако ставаше въпрос за чест, те двамата трябваше да се погрижат за Иън. Той нямаше нищо против, че е така. Само че тя представи нещата така, сякаш Иън сам се бе забъркал в неприятности, а не беше така.

Татко се намръщи.

— Разбирам какво ми казваш, Маги. — Той отново се обърна към чичо Хоузи. — Няма да ме оставиш да пренебрегна този въпрос, нали?

Чичо Хоузи кимна и прие забележката.

— Разбрах те. — Стана и посочи четирите груби легла, подредени в единия край на стаята. — Ще донеса слама. Позволете ми да ви предоставя дома на Харбард за тази нощ. Както разбирам, утре сутрин тръгвате, нали?

— Всички тръгваме — заяви твърдо татко.

— Не. — Хоузи поклати глава. — Тук, където съм, ми е добре, стари приятелю. Трябват ми още много дни, които да прекарам в работа, да имам здрава храна и много сън, няма да мога да обикалям по пътищата. — Той вдигна ръка, с дланта напред, за да спре напиращите възражения. — А за мен има опасност. Не всички ще повярват, че съм… че не съм същият като преди. Най-добре да остана тук. — Той погледна към вратата. — Тук съм защитен от всичко, а това е много важно, тук и сега, въпреки че нещата съвсем не са каквито бяха.

Татко и чичо Хоузи се гледаха дълго, но татко най-сетне сви рамене.

— Както прецениш, Орфиндел. Както прецениш.

— Не че е, както преценя, а както трябва да бъде. Скоро, много скоро ще бъда достатъчно добре и ще мога да си тръгна. — Той стана. — Поне за момента сте се нахранили, а сега ще можете и да поспите.

Маги посочи пода пред камината.

— Двамата с Тори ще спим на пода тук, нали може — каза тя. — Мисля, че не е нужно да се преструваме, че спим отделно.

Тори искрено се надяваше светлината от камината да не разкрие залялата го червенина.

 

 

Маги затвори вратата след себе си, когато се върна от тоалетната отвън, след това пусна предпазната летва и бързо се съблече по тениска и бикини, а след това се пъхна под одеялата до Тори.

Тори вече се бе унесъл, когато тя го прегърна и доближи устни до ухото му. Събуди се и плъзна длан по гърба й, докато стигна дупето.

— Не сега — прошепна тя. — Не започвай нещо, което няма да довършим, особено пък след като и баща ти, и чичо ти спят в същата стая.

— Тогава какво…

— Избирай — прошепна отново тя и той усети топлия й дъх до ухото си. — Първа смяна или втора, как предпочиташ?

Тя ставаше параноична.

— Ако чичо Хоузи и баща ми смятаха, че има нужда…

— Шшш. Първа или втора?

С Маги не можеше да се спори. Можеше да откаже да участва в тази игра, можеше просто да й каже, че иска да поспи, а тя да прави каквото иска. Само че Маги бе такъв магарешки инат, че като нищо щеше да остане будна цялата нощ, а на сутринта едва ли някой би могъл да си представи по-приятен човек от нея, в кавички, разбира се.

— Поемам първата — каза той. — Ти си следващата, а после…

— Не — прошепна отново тя. — Аз съм след теб, после пак си ти. Ще сме само двамата.

— Добре — прошепна в отговор той. — Само че…

Тя вече бе затворила очи или поне се преструваше, че спи.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Тори нежно я погали по косата. Сега можеше да е заспал, но един урок по чест за този ден му бе предостатъчен.

Въздъхна. Жени. Не можеш да живееш спокойно с тях, няма начин да ги надхитриш.