Джоел Розенберг
Сребърният камък (23)

Глава 22
Сбогуване

Иън се срещна с нея в градината малко преди зазоряване. Стените на Твърдината щяха да скриват слънцето още часове, но небето бе в кралско синьо, което изсветляваше с всяка следваща минута, а тъмните скупчени облаци се превръщаха в пухкави памучни кълба.

Беше се опитал да заспи, но не успя. Затова пък, щом Арни се отпусна пред камината, веднага се унесе… Мьолнир бе на земята до него, където разстла одеялата. Ивар дел Хивал и Ториан Торсен бързо се прибраха, но Тори и Маги също не успяха да заспят и един след друг излязоха от спалнята, за да правят компания на Иън в големия хол.

Още една безсънна нощ. Е, нали все някой трябваше да обмисли бъдещите планове, да предвиди всичко.

Бе толкова хубаво да мисли за неща, различни от Масата. Това бе неповторим лукс.

Марта тръгна по пътеката към него, облечена в нови одежди за път — блуза и кюлоти.

— Добро утро — каза той.

Очите й бяха зачервени, усмивката — тъжна, когато пое ръцете му.

— Добро утро, мой Иън — поздрави го тя.

Той обгърна кръста й с ръце и сплете пръсти.

— Още ли съм твоят Иън?

Тя кимна.

— Да, стига да искаш да бъдеш. Ако… — Тя поклати глава. — Но сега ще бъде трудно, нали? Ти беше част от тези, които разбиха Вандескард и го върнаха към началото на дните. — Разсмя се. — Няма да има вече Тирсони? Трудно ще си представи някой Вандескард без Тирсоните.

— А — отвърна Иън, — струва ми се, че пак ще си намерят някое извинение, за да режат ръцете на достойните и храбрите. Но поне тази идея за нападение над Владенията се стопи, макар и за известно време…

— Или докато Один ни изпрати Вречения войн. Освен ако…

— Ако разчиташ на Арни за това, мисля, че ще останеш разочарована. Много разочарована. — Как така можа Арни да стисне Мьолнир с две ръце? Дръжката на чука бе изгаряла поколения наред ръцете на вандестийския елит. Как така успя Арни да го стисне и да остане жив и здрав?

Иън си мислеше, че знае как.

Беше го подозирал всеки път, когато Арни поемеше някоя от фигурките, останали от Ефи, избърсваше праха, а след това нежно и внимателно я връщаше на мястото й. Разбра го в деня, когато Арни пожела да дойде. Не заради самото желание, а заради трепета в гласа му при самата мисъл да поеме в неизвестното. И ето че най-сетне Арни бе открил начин, по който да се свърши с него, без да нарушава даденото на Ефи обещание, беше се втурнал напред без колебание, без тъга, докато се оказа, че стои сред отломките на Вълчата Глава, стиснал чука на Тор в ръце, с диаманта Брисингамен в краката си.

Арни пет пари не даваше, че ще умре. Нима това го бе спасило?

Може би. Много вероятно да бе тъкмо това.

— Щом не е той — каза Марта, — може би…

Иън стисна зъби.

— Не разчитай. Няма да е скоро. Сега ще си поговорим с Харбард от ферибота, всички ние, и шестимата. — Никак не бе хубаво някой да подмята хората като играчки. Никак не бе хубаво да хвърля проклятие върху Хоузи или да…

Но сега не бе моментът. Те бяха шестима, Иън щеше да носи Убиеца на гиганти и Гунгнир, а с помощта на Арни, стиснал Мьолнир, щяха да се окажат достойни противници на стария мръсник.

— Тръгвате ли тази сутрин?

Иън кимна.

— Щом останалите се събудят, заминаваме, ааа, трябва да намерим и шест коня и поемаме. — Едва ли някой щеше да посмее да се противопостави на Арни, но пък те разполагаха с достатъчно злато от Владенията.

— И ти смяташе да си тръгнеш, без да поговориш с мен?

Той поклати глава.

— Не. Не съм чак такъв страхливец — отвърна той.

— А с нас какво ще стане? Не те ли блазни мисълта да се установиш тук и да станеш маркграф? — попита тя и тръсна невярващо глава. — Наистина не те блазни, но просто не те разбирам.

Иън сви рамене.

— Снощи Маги го каза направо — попита ме дали искам да прекарам живота си, като изцеждам данъци от хората, а междувременно се заплитам в политически интриги и от време на време водя по някоя битка. Отговорът е „не“.

— Но… аз съм родена и възпитана да управлявам Вътрешните земи — каза тя. — Дори и да ме помолиш да изоставя всичко…

— Ти не би го сторила.

Разговорът им не водеше доникъде, нещата ставаха по-зле, а той харесваше Марта, при това много. Тя бе мила, сладка, но с желязна воля, скрита под изискаността. Истината бе, че я харесваше такава, каквато е, въпреки че тъкмо това щеше да ги раздели.

Целуна я силно и усети топлия й език. След време се отдръпна, но съвсем малко.

— И така. Какво ще стане с нас? Тук ли ще се сбогуваме?

— Мисля, че трябва да си вземем довиждане до следващия път, когато ще се срещнем отново. — Усмивката й бе топла, но хитра. — Ако нямаш нищо против, ще се представям за твоя годеница.

Той се разсмя.

— И ако откриеш някой, който ти харесва повече, той ще бъде изключително поласкан, че си отхвърлила Иън Сребърния Камък, убиеца на гиганти, заради него, нали така?

— Разбира се. — Тя кимна. — Но този някой трябва да е изключителен. Не бива да забравям, че може да дойде момент и ти да се осъзнаеш, нали така? Да знаеш, че за теб винаги ще има място във Вътрешните земи.

— Надявам се да мога да се отбивам често.

— Това би било чудесно — отвърна тя. — Не обещавам да те чакам, но… както вече казах, той трябва да е изключителен човек. — Тя погали корема си. — Няма да имаш нищо против ако имам дъщеря без теб, надявам се.

Мисълта за друг мъж в леглото й притесни Иън много повече, отколкото би искал, но какво да се прави.

— Не, няма проблем — каза той.

— Лъжеш — разсмя се тя. — Толкова си странен в някои отношения.

— Това ще ти липсва.

Тя кимна отново.

— Да, ще ми липсва. И аз ще ти липсвам.

Той я целуна лекичко по устните.

— Това вече не е никаква лъжа.

— Дали мога още веднъж да ти напомня какво ще ти липсва?

— Това би било прекрасно. — Иън й подаде ръка.

Тръгнаха обратно към сградата и се качиха на втория етаж, където бяха спалните на Иън и останалите.

Всички бяха вече будни. Арни и Тори прибираха багажа, а Маги, Ториан и Ивар дел Хивал седяха пред огъня, стиснали по една чаша димящ чай.

— Добро утро — каза Маги. — Добро утро и на теб, маркграфиньо — усмихна се тя. — Надявам се да не проявя прекалено нахалство, като те поканя на чай тази сутрин, преди да си тръгнем. Мога да ти разкажа някои неща за твоя… приятел.

Марта се усмихна.

— Това ще бъде чудесно.

— Моля ви. — Иън вдигна ръка. — По-късно — настоя той. — Бихте ли ни извинили?

Той се обърна и последва Марта в спалнята с надеждата да не се е изчервил прекалено много.

После, когато тя бе в прегръдките му, вече нищо не го интересуваше.

 

 

Когато стигнаха на върха на хълма, Средището бе останало далече под тях, забелязаха черна птица да се спуска на спирали от синьото небе. Тя стресна коня на Тори — той си бе избрал своенравна черна кобила — докато спокойният кон на Иън бе навел глава и не забеляза нищо дори когато птицата кацна на дебел клон над тях.

— Поздрави — каза тя. — Дойдох да отнеса вест на тоз, що чака.

Да научи за вашите победи, да чуе за вашите подвизи.

Без колебание ми кажете туй, що трябва да знам.

Винаги готов съм да изслушам разказа ваш.

Иън огледа останалите един по един и се учуди, че всички чакат той да заговори. Дори и Арни, който държеше Мьолнир със същото внимание, с което Иън прикрепяше Гунгнир.

Нямаше защо да лъжат. Хугин или Мунин щяха да докладват на Харбард докъде са стигнали.

— Сигурен съм, че той вече е чул — започна Иън, — че сме живи. Сега сме се запътили към Брода на Харбард.

Щеше да е грешка те да носят диаманта от Брисингамен. Да, трудно можеха да изрекат намеренията си направо, нищо че носеха и Мьолнир, и Гунгнир, но тук щеше да им дойде на помощ малка хитрина.

— Закълни се, че ще отнесеш този диамант на нея, не на него — каза Иън.

— На него носим само мисъл и спомени — изграчи птицата. — Кажи „Отнеси го на Фрея“ и тъй ще сторя аз.

Отдавна служа като честен вестоносец.

Много преди теб.

Птицата наведе глава.

— Може да се наложи да дадеш на приятеля си Хоузи малко време. Той…

— Орфиндел? — прекъсна го Тори. — Хоузи? Истинският ли? Сигурен ли си, че е жив?

Птицата тръсна пера.

— Не твърдя това,

въпреки че го видях улисан в работа едва вчера вечерта,

но може вече да се е свил и умрял,

въпреки че с нищо не показа подобно намерение.

Маги наведе глава на една страна.

— Говорим за нашия приятел Хоузи, не за Харбард или някой друг превръщенец.

— О! — рече птицата и сведе глава, за да я имитира. — Ти ме нараняваш, много даже.

Казах, че приятеля ви аз видях, но аз

не твърдя туй, що не е истина.

Така да бъде.

— Занеси го на Фрея — каза Иън. Метна диаманта във въздуха. Ако Хугин или Мунин можеха да бъдат спрени от Один, за да не предадат скъпоценния камък на Фрея, това вече щеше да се е случило с рубина.

Светът понякога бе по-предателски, отколкото на Иън му харесваше, но така се научаваш да имаш доверие единствено на тези, на които трябва.

Диамантът излетя във въздуха и пръсна слънчевата светлина в множество пъстри отблясъци, а ноктите на гарвана се сключиха около него с шумно щракване. Широките криле отново изпляскаха във въздуха и той полетя нависоко, докато се превърна в едва забележима точка над дърветата.

 

 

— Така — усмихна се Тори. — Предстои ни дълга езда.

Иън кимна.

— Да вървим.

Маги се разкиска.

— Вечно бързате. Такива сте вие мъжете. Не умеете да се насладите на момента. Хм… може би затова всички вие…

— Маги! — Тори се бе изчервил. — Престани.

Тя се разсмя.

— Виж ти, виж ти, виж ти. Просто си мислех, че може би затова така се нахвърляте на храната.

Иън се разсмя.

— Така — рече Ториан Торсен и подкара коня. — Денят напредва.

Ивар дел Хивал изсумтя.

— И аз не се подмладявам. Въпреки че понякога ми се иска да стана по-млад.

Арни Селмо поклати глава.

— Аз пък не искам — отвърна с тиха тъга той. Поклати глава. — Ако имах някакво желание, точно това не бих го поискал.