Джоел Розенберг
Сребърният камък (24)

Глава 23
Бродът на Харбард

Хоузи ги чакаше на стъпалата на къщата, дългите му крака бяха протегнати напред, ботушите — подпрени на един пън. Седеше там още откакто видяха къщата, преди повече от час и не бе помръднал: дялкаше някакво парче дърво, въпреки че бе прекалено рано да разберат какво точно майстори.

Той се усмихна, когато се приближиха, но не направи опит да се изправи.

Иън слезе от коня, стиснал с едната си ръка седлото, а с другата — Гунгнир. Не искаше да го хвърли. Ако го хвърлеше, то само щеше да се върне при Один.

— Той замина. Не се притеснявайте. — Хоузи протегна слабата си ръка. — Този път съм наистина аз — продължи той, а заваленият му говор едва се долавяше. — Разбирам, че поне един сред вас е проявил достатъчно разум — продължи той с усмивка, която смекчи порицанието, — за да усети, че той се преструваше на мен, докато аз лежах окован във вериги в пещерата, където обикновено държи Слейпнир. „Държеше.“ Двамата със Слейпнир заминаха.

— Нали няма да се обидиш, ако проверим сами? — попита Маги.

Ториан Торсен, Ивар дел Хивал и Арни заобиколиха къщата заедно. Иън отново бе удивен колко тихо може да се движи Ивар дел Хивал. Едрият мъж не издаде нито звук повече от Ториан, който напредваше безшумно с изваден меч. Арни им пазеше тила, Мьолнир бе увиснал в едната му ръка, за да не изпадне от кожения колан на кръста.

— Не, Маги, няма да имам абсолютно нищо против — отвърна бавно Хоузи. — Как мога да ви убедя?

— Това е той, никой друг. — Гласът от къщата накара Иън да подскочи. Помнеше този глас. — Надявам се да ми се довериш и за това, както ми се довери за толкова много други неща. — Тя стоеше на прага и изглеждаше същата, както и последния път.

Лъскавата й бяла коса падаше по раменете, въпреки че на челото бе дръпната назад от две златни фиби. Кремавата памучна туника стигаше на няколко сантиметра над коляното, пристегната с колан, за да подчертае тънкия й кръст и едрите гърди, които съвсем не изглеждаха прекомерно големи за жена с широки рамене. Както и предишния път, тя напомни на Иън за Рейчъл Маклиш, културистката — Фрея бе мускулеста, но в нея нямаше и следа от нещо мъжко в извивките на тялото.

Усмивката й не слизаше от устните, когато приближаваше.

— Радвам се да те видя отново, Иън. И най-сетне да се запозная с теб, млади Ториан дел Ториан. А също и с теб, Маги Кристенсен.

Иън никога по-късно не успя да си спомни дали той сам й даде копието, но тя се приведе, нито бързо, нито бавно, протегна ръка и то се озова в дланта й.

Иън въздъхна, за да се освободи от сдържания дъх, въпреки че сам не бе забелязал, че не диша. Колко бе хубаво да не стиска копието на един бог в ръцете си. Свали ръкавиците и раздвижи пръсти, за да ги отпусне.

Усмивката й стана още по-широка.

— Аха. Виждам, че ме помниш. — Тя им даде знак да се приближат. — Влезте в къщата, моля, заповядайте… Хоузи? Бъди така любезен и покани и останалите трима. Вечерята ви очаква, а има доста неща, за които да поговорим.

 

 

Осем човека се скупчиха около масата, предвидена за четирима, и така вечерята стана прекалено интимна за вкуса на Иън. Младежът бе притиснат между Тори и Ивар дел Хивал.

Но затова пък яхнията бе гъста, с много месо, ябълковото вино — студено и сладко, а ябълковата баница, която Фрея извади с голи ръце от пещта — само нещо значително по-горещо би могло да изгори плътта на аезирец — още по-сладка и великолепна, отколкото той си спомняше. Беше глупаво едно парче десерт да оказва подобно влияние, но всяка хапка заличаваше умората от пътя, наслоила се в ставите и мускулите.

Около него течеше разговор, но той седеше и слушаше с половин ухо. Арни, Ториан Торсен, Маги и Хоузи бяха решили да се отправят към дома. Фрея им бе начертала карта на един от Скритите проходи, които отвеждаха в Новия свят, след като Маги отхвърли първия, който бе предложен, защото щеше да ги изведе някъде в Европа. Да, паспортите им наистина бяха в раниците, но на тях нямаше входни печати, а най-доброто бе да не привличат ничие внимание. А пък Хоузи изобщо нямаше паспорт.

Вторият Скрит проход излизаше някъде в Уисконсин, май така беше, и щеше да им се наложи да повървят до най-близкия град, за да хванат там автобус или самолет, или пък да си наемат кола, за да се приберат.

Тори и Ивар дел Хивал бяха решили да отидат до Владенията — може би все пак идеята на Один да ги насочи към Ториан дел Орвалд не бе чак толкова лоша, а и на Тори му се искаше да види дядо си отново и да се запознае с баба си. Те предполагаха, че Иън ще тръгне с тях и той сигурно щеше да тръгне, но…

Защо се чувстваше така потиснат?

Нещо тук не се връзваше.

— Извинете ме. — Той се оттласна от масата, стана и излезе в нощта. С крайчеца на окото си забеляза, че Тори също се надига, но спря, когато Маги го хвана за ръката.

— Остави го сам — каза тя.

Нощта бе тъмна като в рог, едва-едва осветена от трепкащите горе високо звезди. Облегна се на една от подпорите на къщата и въздъхна.

Марта му бе показала някои от съзвездията, а Иън се престори, че открива нови. Имаше един доста поочукан правоъгълник с три ярки звезди, застанали перпендикулярно, който тя нарече Чука на Тор, а също и едно доста широко Z, близо до хоризонта, на което забрави името.

Зачуди се дали и тя гледа тези звезди сега и дали той й липсва.

Бавно и постепенно очите му свикнаха с тъмнината и далечният мрак доби очертания и форми, смътната мъглявина на самия край на поляната се оказаха дървета, а по-светло сивото бе пътят към къщата.

Той направи няколко крачки към единия край на къщата и се загледа надолу по склона към мястото, където река Гилфи ромолеше под звездите и полъскваше като гърчеща се метална змия. Беше красива по един студен и жесток начин.

Зад него вратата проскърца и Арни Селмо излезе.

— Ще си лягам. Имаш ли нужда от нещо?

Иън се разсмя.

— Арни, престани да се преструваш, че си ми паж. Приключихме вече с тая работа.

Арни също се разсмя.

— Да си кажа правичката, по-скоро мислех като твой наемодател — каза той с полусериозен глас. — Та като го казах, се сетих, че ми дължиш наем.

Иън кимна.

— Дадено. Ще ти напиша чек, щом се върнем.

— Добре. И не забравяй, че знам къде живееш, нали!

— Точно така.

— Ще се видим на сутринта. Утре ни предстои дълъг ден, затова си лягам рано.

Вратата се отвори и затвори отново. Иън се облегна на подпорната греда.

 

 

Вратата отново се отвори и той позна тежките стъпки на Тори.

— Е — каза Тори, докато лениво подхвърляше двете ябълки. — Маги каза да те оставя на спокойствие, но аз реших, че ти, ако искаш, сам ще ми го кажеш. Искаш ли да се прибера?

Иън поклати глава.

— Май не искам.

— Искаш ли да поговорим? — попита Тори.

— Нее — поклати глава Иън. — Май сам трябва да разбера какво ме тормози, преди да започна да говоря за него.

— Господ да ти е на помощ, ако разкриеш някоя слабост, без да си помислил за нея предварително, така ли? — засмя се Тори. — Е, ти си знаеш най-добре. Ако решиш да поговорим, нали знаеш…

— Да.

— Аз не съм от тези чувствителните представители на новия век, но поне съм ти приятел — продължи Тори.

— Забелязах. На Масата. — Иън поклати глава. Тори бе готов да се изправи и да приеме Болката вместо Иън. И това не бе просто някакъв импулс, защото Тори не бе импулсивен. Мислил бе по този въпрос и го бе решил предварително. — Благодаря — каза той.

— Длъжник съм ти.

— И още как.

— Не отстъпваш значи — засмя се Тори. — Виж — каза той и сниши гласа си. — Двамата с Ивар си поговорихме. Ако решиш да дойдеш с нас във Владенията, няма проблем. Ако решиш да не идваш, пак добре. — Той стисна рамото на Иън.

— Кога тръгвате? — попита Иън.

— Щом просветлее — отвърна Тори. — Маги се съгласи да се прибере с татко, искам да се измъкна, преди да й е хрумнало нещо друго. Но и в единия, и в другия случай ми кажи.

— Разбира се.

Тори подхвърли една от ябълките и я улови, а след това я захапа.

— Отивам да ги дам на Среброчел — каза той с пълна уста, — така им казах вътре. — Той тръгна в тъмното. Скърцането на чакъла под краката му заглъхваше с всяка крачка.

 

 

— Иън. — Не бе чул стъпките на Фрея, нито пък бе забелязал светлината, когато вратата се бе отворила, но ето че тя бе до него, стиснала Убиеца на гиганти в ръка. — Може ли?

— Може ли какво?

Очевидно бе приела въпроса му за разрешение да закопчае меча на талията му.

— Светът е опасно място, Иън — каза тя. — Трябва да си готов да се сблъскаш с него. — Тя потупа ефеса на меча. — Мечът си го бива. А ти умееш да избираш добре спътниците си по-добре, отколкото сам предполагаш.

— За Арни ли говориш?

— Разбира се. — Тя кимна. — Отчасти. Освен всички други. Какво намери в него?

Иън сви рамене.

— Беше там и поиска да дойде. — Той разпери ръце. — Нямам представа.

Смехът й прозвуча като тиха музика в мрака.

— Нямал никаква идея. Не ми се вярва, нищо че си толкова млад.

— А как е възможно той да…

— Да държи Мьолнир, без да се нарани ли? — Тя поклати глава. — Нямам представа. Знам само, че създателят на Гунгнир го е омагьосал, но докато е правел Мьолнир, е бил прекъснат и не зная какви думи е изрекъл. Можеш да го попиташ сам, но се съмнявам, че ще си спомни. Загубил е… не, лишил се е от толкова много неща, които е знаел, от самия себе си.

Иън съвсем не се учуди, когато разбра, че Хоузи е създал Гунгнир и Мьолнир.

— Чувал съм, че така става, когато остарееш.

— Ммм… така е. А някои неща са ти отнети — продължи тя — от тези, на които си вярвал. — Гласът й бе станал по-студен. — Не съм… не съм свикнала да живея сама, а ти прокуди съпруга ми.

От всеки друг Иън би приел тези думи, изречени с този тон за заплаха, но не се почувства застрашен от Фрея.

— Искаш да оправя нещо ли?

— Не — отвърна тя. — Не съм много ядосана. Двамата с Харбард виждаме някои неща — някои важни неща — по различни начини и имахме нужда от ваканция един от друг. Може би само няколко години, може би няколко века. Само че в този момент не искам да живея сама. Ще помоля Арнолд да остане тук, с мен, поне за известно време. Отначало ще се противопостави на идеята, но след това ще се съгласи, стига да ми остане достатъчно време, за да го убедя.

— Богинята на плодородието трябва да знае достатъчно за мъжете, нали?

— Разбира се, че зная — засмя се тя. — Въпреки че само най-важните неща.

Отначало Иън се изненада, но след това се замисли. Това съвсем не бе лоша идея. Фрея нямаше възраст, когато човек погледнеше тялото й, но бе невероятно стара. А Арни, Арни бе така изхабен в някои отношения.

— Храни го с ябълкова баница всеки ден и стопи част от годините му, нали?

— Добре. — Тя го докосна леко по рамото. — Знаех си, че ще разбереш. Благодаря ти.

— Но…

— Но недей да мислиш — каза тя и ръката й посочи тялото й, — че Арни е готов да се загледа по някоя млада жена. Само си помисли как ще го изплаша. — Тя задържа погледа му също както прави змия с някоя птица. — А и аз не съм млада жена, Иън. По-стара съм, отколкото би могъл да си представиш, и нямам нищо против да изглеждам на годините си.

Тя извърна поглед. Ето я, беше се превърнала в превита старица, кожата й — сбръчкана от възрастта, бялата й коса — увиснала, туниката — свободна на измършавялото тяло. — Но поне съм достатъчно мъдра — каза тя, а гласът й бе немощен и леко писклив — и нямам намерение да се правя на Ефи Селмо.

Сигурно Иън бе примигнал отново, защото тя бе пред него в образа, в който я видя за пръв път, такава, каквато винаги щеше да остане в спомените му: млада, прекрасна, вечна.

— Ами Харбард. Той няма ли…

— Не, няма. — Гласът й бе звънлив като водата на планински поток. — Арни е на сигурно място. Харбард не би се осмелил да се изправи срещу Гунгнир в моите ръце също както и ако беше в твоите. А Арни има Мьолнир; не е за подценяване. — Усмивката й бе топла и уверена. — Имало е случаи Харбард да кривне от правия път, както и аз — призна тя. — Човек свиква с тези неща.

— Ами диаманта? А рубина?

Тя поклати глава.

— Не ти трябва да знаеш къде са — каза тя, а гласът й бе леденостуден и далечен. — Просто помни, че се заклех да ги пазя, докато настъпи времето, и че макар и да съм по-стара от планините около нас, никога не съм пристъпвала дадената дума. — Тя въздъхна. — Стига сме приказвали за мен. Ами ти? Изглеждаш ми изморен, нямаш настроение.

— Да — кимна Иън. — Така е.

— Ще ми се разсърдиш ли, ако ти дам съвет? Старите глави са мъдри глави, понякога. Нали няма да ми се обидиш?

Той поклати глава.

— Неее.

— Тогава върни се в Хардуд. Почивай, докато се умориш да почиваш — каза тя. — Отдели време само за себе си. Научи още от Ториан дел Ториан, той има на какво да те научи. Остави Карин Торсен да ти се извини, и то в присъствието на съпруга си. За нея ще бъде добре, а за теб — още по-добре. Наистина ще ти се отрази добре да чуеш извинението й. Сигурно никога няма да чуеш извинението, което ти дължи баща ти, но…

— Това го преодолях преди години.

Тя кимна.

— Знам. — Ръката й отново погали гърба му веднъж, два пъти. — Така че връщай се в Хардуд.

— Май така ще направя. — Защо ли мисълта, че ще се върне в Хардуд, го накара да се почувства така, сякаш товарът на света се бе махнал от плещите му? — Да, наистина, така ще направя.

— Добре. — Тя кимна. — А след това, когато си готов, работата чака. Стига все още да имаш желание да я свършиш. Докато си в Хардуд, направи нещо за мен, докато живееш в къщата на Арни.

— Да?

— Прибери всички картини, всички дреболии, всички спомени, останали от нея, и ги сложи някъде. Направи го нежно и внимателно — винаги се отнасяй към тях с уважение — но ги прибери. Боядисай стените, монтирай нови лъскави мивки, поръчай нова кухня. Направи мястото твое, вместо негово. Така ще бъде най-добре. Както за теб, така и за него.

— Не мога. — Той поклати глава. — Не мога да го направя без разрешението на Арни. — Не можеше да го направи и зад гърба на Арни. Да, промените наистина щяха да се отразят добре на приятеля му, но това щеше да погази паметта на Ефи, а Иън не искаше да постъпва така, не и без да е попитал Арни.

— Е — каза тя, — тогава остани с нас няколко дни и аз ще ти издействам това разрешение. — Тя се усмихна. — Много ме бива.

— Забелязах — отвърна Иън.

— Можеш и ти да помогнеш, ако искаш.

— Така ли?

— Можеш да използваш това. — Тя почука с нокът по пръстена на Харбард, все още на палеца му, където пасваше отлично. — Вярвай, концентрирай се и докато го носиш, ще установиш, че си по-убедителен, отколкото би трябвало. — Тя сведе глава на една страна. — Не е нужно да лъжеш. Честно ми кажи не си ли мислиш, че на Арни тук с мен ще му е по-добре в свят, пълен с възможности, отколкото да се завира в онзи мухлясал музей, посветен на бившата му жена, докато чака времето да умре?

Той погали тежкия пръстен на палеца си. Свали го, постави го на всеки един от пръстите си, а той, без видимо да се променя, му стана навсякъде. Значи пулсираше само когато се опитваше да убеди някого.

Не.

Иън свали пръстена на Харбард от палеца си и го пъхна в джоба си. Сигурно отново ще му се наложи да го използва, но не тук, не сега. Ще му бъде приятно да го задържи, но Иън познаваше някого, който си бе продал душата за един пръстен.

Младежът поклати глава. За пръв път, откакто се помнеше, изпита съжаление към баща си, не само обичайната омраза.

Фрея чакаше отговора му.

— Да — каза той. — Мисля, че на Арни наистина ще му бъде добре тук, поне засега. И ще ми бъде приятно да му го кажа — каза той бавно и внимателно, с пълното съзнание, че може да я обиди, но това не го интересуваше. — Но ще го сторя със собствения си глас, ще изпитам собствената си убедителност. Нищо повече.

— Аха — усмихна се тя. — Знаех си, че така ще кажеш, Иън. Казах, че можеш да използваш пръстена, не че трябва. — Тя се наведе и го целуна по бузата. — Върни се вътре, когато си готов.

— Добре.

Тя му обърна гръб.

— Фрея?

Спря и отново го погледна.

— Да?

— Благодаря ти.

Тя кимна.

— Пак заповядай, мой Сребърни камъко.

Когато тя се прибра, Иън отново остана сам.

Извади пръстена, който граф Пел Пелсон му бе подарил, и го нахлузи на безименния си пръст.

Ставаше му, не идеално както пръстена на Харбард, но и той не притежаваше магически свойства.

Иън отново огледа как двете ръце, поддържащи камъка, се бяха свили около зеления камък. Може би, за да напомнят, че съдбата на света е в ръцете на мнозина, а същевременно всеки я държи в своята ръка. Това бе нещо, което си струваше да се запомни, и може би бе добре да носи този пръстен на лявата си ръка, ръката, по-близо до сърцето.

Само още малко време, каза той.

Още малко време ще отдели за себе си с Фрея и Арни. След това Иън щеше да поеме през Скритите проходи, но преди това по пътя смяташе да спре на хълма на Боин. Все още пазеше ябълковата семка в кесията, а Боин сигурно щеше да се зарадва на едно-две ябълкови дървета. Щеше да я попита.

— А след това — прошепна той на себе си, — след това ще се прибера у дома.