Джоел Розенберг
Сребърният камък (19)

Глава 18
Запознанства

Дурин бе последният от деветимата, който се върна в мрачната стаичка в самия край на Мръсната улица. Валин влезе с неуверена походка и имаше вид на някой, който е пред умиране, а не просто на изморен; вестрите се стичаха към новото жилище един по един, часове наред.

Тори се зае да дяла нещо — така поне ръцете му бяха заети — докато баща му спеше. Сигурно всеки един бе спал по около четири, може би пет часа, преди да се съберат на светлината на фенера и да се отправят надолу по извития път. Влязоха в Средището през портата, наричана от местните Мръсната порта — единствената, през която имаха право да минават коне и каруци.

На Валин му бе необходим около час, докато намери къде да се настанят и те, и конете, а сетне на младежа му отне — може би щеше да се справи за значително по-малко време, ако Дурин не го бе предупредил да не бърза да вади златните и сребърни монети — около трийсет секунди, доколкото Тори си спомняше, за да развие одеялото си, да си свали меча и да заспи. Когато на сутринта се събуди, светлината се опитваше да се вмъкне през прозорците, покрити с намаслена хартия, и му се прииска да тръгват веднага, да свършат нещо полезно.

Само че двамата вестри, останали с тях — или като стражи, или да се погрижат за тях, зависи как приемеш нещата — го предупредиха да изчака, докато останалите се върнат с новосъбраната информация. Маги го погледна скептично, но той се съгласи с новите си приятели.

Татко спеше. Събуждал се бе два пъти и всеки път отваряше широко очи и веднага питаше дали някой няма нужда от него, след това се отправяше към тоалетната, за да се облекчи, а сетне отпиваше вода на огромни глътки. И двата пъти се бе върнал на постелята си до стената и веднага бе заспал отново.

Бе удивително колко много може татко да спи, когато трябва да си навакса, бе удивително колко дълго издържа без сън, когато е необходимо. Бе същото с храната и водата — а Тори не му се мислеше за това, как ли стои въпросът със секса; има неща, които човек не бива да знае за баща си и майка си.

Маги бърбореше главно с Валин, Видур и вестрито със счупения нос, името му приличаше на нещо като носово гъргорене и Маги реши да го нарича Фред.

Затова Тори взе острия ловджийски нож, наточи го с няколко бързи замахвания на един камък и през остатъка от времето се зае да превърне дървата, с които разполагаха, в дреб.

Поне вършеше нещо.

 

 

— Той и приятелите му са тук — каза Валин. — Баржата им е пристигнала вчера и тази вечер ще се явят пред масата.

— А те къде са? — попита Тори. — Трябва да отида при тях.

— Нямам представа, как може да стане това. — Валин поклати глава. — В Средището не използват слуги вестри, затова не можем да ги използваме. Дежурните войници са много и винаги са на пост. Почти всички благородници си имат своя охрана и не смеят да се доверят на войните на друг. Няма начин да проникнем през портите на Твърдината, не и без пропуск, а пропуск не можем да поискаме.

Кървясалите очи на Дурин сякаш бяха хлътнали от умора. Лицето му имаше нездрав сивкав оттенък.

— Мислех си за подкуп. Но според мен, ще се наложи да подкупите поне десетима, за да се вмъкнете в Средището, само че… — Той разпери ръце и поклати глава.

Маги поклати глава едновременно с него и Тори се разсмя. Тя го погледна многозначително, махна ядно с ръка и той млъкна.

— Само че — каза тя, — дори един от тях да се окаже неподкупен или да ни измами, ще се окажем заобиколени от извадени мечове и насочени стрели. — Тя стисна устни за момент. — Има ли начин да им изпратим тайно някоя бележка?

Вурден, един от вестрите с отвратителния навик непрекъснато да си чопли многократно чупения нос, изсумтя.

— Можете, разбира се, ако смеете да рискувате някой да я залови.

Дурин сви устни.

— Ако я прихванат, ако я прочетат, тогава приятелите ви няма да разберат нищо. И ще си останем на същото положение като сега.

Тори поклати глава.

— Не, ще стане по-зле. Ако я прихванат и прочетат, свършено е. Искам да кажа, защото ще се наложи да уточня място на среща.

— Напразно се паникьосваш — каза Маги и се усмихна хитро. — Мисля, че можем да се измъкнем от това положение.

Джуджетата изглеждаха силно озадачени.

Също и Тори, докато най-сетне разбра, че тя говори на английски, а не на берсмолски.

Аха. Това вече бе друга работа, само че…

— Не.

В Тир На Ног имаше хора, които говореха английски. Отвори уста, за да й припомни този факт, но Маги отново бе на крачка пред него.

— Omeboyhay — каза тя. — Ouyay eckonray atthay a antfsulpay afway enthay ouldcay uzzlepay oughthray a ombocay of igpay atinlay andrway anslay? — Докато говореше, отвори раницата, за да извади тефтер и химикалка. — Сега да измислим кога и къде да се срещнем.

 

 

Докато двама от войниците, застанали на краищата на балюстрадата, стояха на пост, Иън докосна още веднъж лявата ръка на Бурс Ериксон, докато край парапета публиката, състояща се от Ивар дел Хивал и Марта, наблюдаваха внимателно какво става. Ивар дел Хивал едва сдържаше доволната си усмивка, а Марта аплодираше възторжено последното унижение, преживяно от брат й.

Поне тази част от публиката бе приятна. Само че ставаше повече от досадно това, че ги наблюдават безкомпромисно всеки път, когато не са си в стаите.

Иън разбираше защо е така — и той не би позволил на трима непознати чужденци да се мотаят без всякакъв контрол из замъка — не че му харесваше или че одобряваше подобен подход:

Разбира се, всеки проблем си има две страни. Не биваше да забравя слуховете за убийците, тръгнали да ликвидират Вречения войн, а пък Сребърният го увери, че тук, в Средището, той е на сигурно място.

Да бе, как ли пък не.

Е, в такъв случай още по-хубаво, че Иън не беше въпросният Вречен войн, че колкото по-скоро се изправеше пред Масата, толкова по-скоро щеше да приключи всичко.

Въпреки всичко обстановката бе чудесна, дори и Марта да не беше до него.

Тук имената на вандестийците бяха простички, на Иън му звучаха приятно, макар и доста объркани понякога. Самият град бе Средището; триъгълният отсек от града, разположен между двете реки, също бе Средището, твърдината също бе Средището; а огромната резиденция, разположена в северозападния ъгъл, също бе Средището — така че, когато някой споменаваше Средището, трябваше да се сещаш от контекста за кое място ти говорят.

Въпреки че съществуваше тази неразбория, свързана със Средището на Средището в Средището на Твърдината, имената бяха простички. Не биваше да забравя Средището, разбира се, и Залата, в която се провеждаше Масата. Залата се падаше по диагонал на поляната и представляваше дълга правоъгълна постройка, а единствените й стени, изглежда, бяха поставените близо една до друга колони, които биха му напомнили Партенона, ако не бяха толкова тънки и обвити изцяло от лози и пищна зеленина.

Резиденцията бе другата значителна сграда в Твърдината. Тук бяха настанени Иън и приятелите му, а също и някои благородници, дошли на посещение, защото рангът им не бе достатъчно висок, за да присъстват на Масата.

Не бе изненадващо, че управниците на Вандескард се справяха добре.

Вътрешната част на Средището бе специално проектирана и озеленена през годините, така че сега приличаше повече на градина от картина, отколкото на обитаемо място. Древен жив плет, гъсти буйни петна зеленина бяха така подкастрени, че между тях да надигат глави цветя, сякаш самият плет представляваше огромна ваза. Струя вода от един фонтан се извисяваше право нагоре във въздуха и се вливаше в друг фонтан, а пръските искряха дъгоцветни на светлината на следобедното слънце.

Като цяло, дългата веранда, опасала по ширина резиденцията, бе твърде приятно място, където да прекараш един слънчев следобед, на сянка под навеса над верандата, където полъхваше лек ветрец, и да се занимаваш с това, което ти е най-приятно на света — да се упражняваш във фехтовка.

Имаше моменти като този, когато приятелските тренировки протичаха съвсем лесно.

Ивар дел Хивал и Ториан Торсен бяха научили Иън на обратната форма на основното в боя с мечове, което представляваше версия на стария туризъм в схватките с шпаги, когато китката на ръката, стиснала оръжието, представлява опорната точка, около която е съсредоточен целият дуел.

Годините, прекарани в упорити тренировки и подготовка за дуели и война, бяха научили Бурс Ериксон, че ключът към всяка схватка е китката на ръката, стиснала меча. При истинските оръжия, едно докосване до крака, бедрото или рамото на свободната ръка биха те забавили, но само едно проникване би заплашило да доведе двубоя до фатален край. Една рана, на който и да е крак — особено на капачката, но и навсякъде другаде от пръстите чак до бедрото — би забавила боеца.

Нараняване по китката обаче би означавало край на двубоя, а нараняване, на което и да е място по ръката, стиснала меча, би оставило китката уязвима.

Китката съвсем не бе най-важната цел, просто тя бе най-изложена на риск. Всяко нападение, всеки замах я изтласкваше на преден план и я доближаваше до острието на противника.

Затова мястото за движение бе много важно. Ако контролираш разстоянието между себе си и противника, ако го принуждаваш по твоя воля да протегне напред ръката с меча, той се излага на опасност.

Затова Бурс Ериксон, също като повечето дуелисти във всички времена, бе съсредоточил стратегията си към китката — както своята, така и на Иън. Любимото му средство за заблуда бе да изнесе острието малко настрани, сякаш излага беззащитната си китка, а след това да нанесе неочаквана атака с рипост. След като на Иън му стана ясно какво се опитва да направи противникът, той го подвеждаше и парираше с ответен рипост.

Ако Бурс Ериксон бе готов за подобна маневра… ами това би дало на Иън шанс да използва някои от вариантите, които имаше наум.

Затова Иън варираше непрекъснато, отначало с внимателно преценено париране, което възпря атаката на Бурс Ериксон, задържа острието му и завърши с приклякване и стремглава атака, която би го поразила с пълна сила в лицето, ако битката бе истинска, но сега само си позволи да го докосне.

Бурс Ериксон бе готов за още — усмивката по лицето му поне свидетелстваше, че се научава да приема поражението незлобливо — но Иън вдигна ръка.

— Моля те, стига толкова — каза той. — Бъди така добър и прояви малко милост към по-старите.

Той се отпусна тежко на каменната пейка до парапета и с истинска наслада прие високия стакан студена вода, който Марта му подаде, без дори да го пита. Невероятно, колко много може да те измори фехтовката. Не само физически, защото отскоците и плъзгането напред и назад са изтощителни, а защото трябва да си непрестанно съсредоточен, да си в пълна концентрация във всеки отделен момент. Само миг на разсеяност, частица от секундата на раздвоено внимание и всичко приключваше.

Придружен от двама пазачи, Арни Селмо излезе от Залата и мина под мрачната аркада, присвил очи на слънцето. Пазачите спряха и застанаха мирно от двете страни на арката.

— Току-що похарчих няколко от сребърните ти монети — каза той с тих глас.

— Купи ли си нещо интересно?

Арни кимна, пъхна два пръста в джоба на ризата и извади сгъната хартийка.

— Поне така си мисля — каза той.

Ръката на Иън трепереше, докато поемаше бележката. Това не бе хартия местно производство. Тук краят на хартията не бе назъбен както, след като си откъснал листа от телена спирала.

На бележката имаше послание, написано с печатни букви.

За Иън Силвърстайн, omfray ishay oomieray.

Ishay? Развален латински. Иън се ухили. Ясно беше, че въпреки всичко Тори е тръгнал след него.

„Eetmay atway ethay ornercay ungday and oncoursecay undownsay“ — пишеше в бележката.

Ивар дел Хивал застана зад рамото му, за да я прочете.

Той му я подаде и забеляза как челото на едрия мъж се смръщи.

Е, поне веднъж не знаеше за какво става въпрос.

— Мислиш ли, че ще успея да се измъкна от града?

Ивар дел Хивал сви устни.

— Не съм много сигурен какви са заповедите на пазачите на портата, дали им е позволено да те пускат навън… — Той поклати глава. — Според мен да провериш при Сребърния…

— А пък според мен е по-лесно да ти простят, отколкото да молиш за разрешение. — Иън свали напоената с пот риза и избърса гърдите и подмишниците си. Чиста гладена туника лежеше до Убиеца на гиганти, пъхнат в ножницата. Той я нахлузи през главата, оправи я по себе си и си сложи колана с меча на кръста. — Ей сега ще разберем.

Повика Марта, която веднага стана и се приближи до него.

— Да се разходим в градината — каза той, пое ръката й и махна на другите да си останат по местата. Арни веднага разбра и се впусна в разговор със стражите на Иън, а Ивар дел Хивал изпробва същата тактика върху Бурс Ериксон. Така поне за известно време щяха да ги разсеят. Работата им бе по-скоро да не допускат Иън в резиденцията, отколкото да го следват на всяка крачка.

Иън и Марта вървяха по виеща се тясна пътека, леко влажна от пръските на фонтана.

— Марта — обърна се към нея той. — Имам нужда от напътствия. Освен това трябва да отида в града. Ще ми помогнеш ли?

Марта спря и в първия момент изпусна изненадано сдържания въздух.

— Това беше направо казано, нали? — Тънка усмивка побягна по лицето й. — Да, мой Иън, ще ти помогна. Просто ти трябва да кимаш и да се съгласяваш с всичко, което кажа. А след това, когато ти кажа да повториш нещо, те ще ти повярват.

Портата, която отвеждаше извън Твърдината, бе наблизо. Освен наблюдателниците, имаше още една врата, което на Иън му се стори странно. Стражите можеха да контролират кой влиза и излиза и при нужда щяха да заключат и да спуснат предпазната външна решетка.

— Маркграфиньо Марта Ериксдотир — каза дебел брадат пазач, който приличаше повече на главния готвач в „Луизиана“, Пол Прудхом, отколкото на войник. — Надявам се, нямате намерение да излезете от Средището сама?

— А, Халбердиер старши Ескобен — отвърна Марта. — Разбира се, че не. — Тя посочи Иън. — Не сте се запознали с годеника ми, Иън Сребърния Камък.

Стражът огледа Иън.

— Понякога до нас долитат сведения. Но не бях уведомен за годежа.

— Така ли? — Усмивката й веднага стана значително по-студена. — Да не би да си въобразявате, че той би отхвърлил предложението ми?

— Нито за момент, маркграфиньо. Нито един мъж, на който главата му е наред, не би се осмелил. — Насочи месестата си ръка към резиденцията, по-точно към градината, която пречеше да се наднича вътре в резиденцията. — Чух, че давал уроци по фехтовка на брата на маркграфинята, Уважаемия Бурс Ериксон.

Марта се разсмя и смехът й прозвуча като сребърни звънчета.

— Може и така да се каже, Халбердиер старши, това е самата истина. Освен това може да се каже, че той побеждава брат ми, смятан за изкусен боец, с невиждана лекота. Това е самата истина. — Усмивката се стопи от лицето й. — Може би и вие ще пожелаете да вземете някой и друг урок от него; знам, че си търсеше нов партньор за тренировки. — Тя погледна Иън. — Моля те, би ли потвърдил пред Халбердиер старши, че можеш да ме защитаваш.

Иън погледна дебелака право в лицето.

— Ще се погрижа за безопасността й — потвърди той.

— Не се съмнявам, че ще дадеш всичко от себе си — каза той и повика друг страж. По дяволите, нямаше да се получи. Стражът не му повярва и отвърна поглед. — Херан, ще бъдеш ли така любезен…

— Не — каза Иън и усети колко свадливо прозвуча гласът му. — Гледай ме в очите, когато говориш с мен — каза той.

Пръстенът на Харбард отново запулсира на пръста му. Този път каква ли беше причината? Не беше, защото реагира емоционално — не бе пулсирал, когато спа с Марта, нито пък когато предизвикваше Бурс Ериксон — беше нещо друго. Колко потискащо един пръстен да ти пулсира на пръста, когато трябва да убедиш главния страж да те пусне с Марта и да отвори вратата.

— Казах — продължи Иън и в гласа му се долови яд, — че ще я защитавам и че тя ще бъде в безопасност с мен.

Марта постави ръка върху ръката на Ескобен.

— Нали не се опитвате да кажете, че улиците в Средището са станали опасно място?

Очите на Ескобен се откъснаха от Иън.

— Не, маркграфиньо Марта, нищо такова, сигурен съм, че този младеж ще ви пази добре. Имам ли думата ви, че ще я защитавате с меча и живота си, ако се наложи?

Иън кимна.

— Разбира се.

Обърна се към войника, с когото бе разговарял одеве.

— Отвори вратата, ако обичаш.

— Ама…

— Ама нищо. Маркграфинята иска да разгледа града и има кой да я защитава. — Поклони им се и ги изчака да преминат. — Очаквам завръщането ви.

 

 

Изчакаха да повървят малко и да стигнат редиците сергии. Топове плат, кожа и метал в различни форми, някои познати, други — доста причудливи, прясно месо и зеленчуци бяха отрупали сергиите.

Към тях се насочиха звънки гласове.

— Насам, любезни господине, моля, пипнете този фин вълнен плат. Прекрасна вълна, не боде, сбит е, за вас ще стане прекрасно палто.

— Обожаема, опитайте помадите и лосионите ми, те ще направят меката ви кожа още по-мека и гладка…

Уважаеми! Опитайте деликатесите ми, заповядайте!

Иън се усмихна разсеяно и продължи:

— За благородниците има всичко.

Марта го хвана под ръка.

— Не съвсем всичко. А сега ще ми кажеш ли къде отиваме?

— Не ние. Само аз. — Иън се намръщи. — Трябва да ме упътиш, а след това да се върнеш в Твърдината. Кажи им, че съм решил да пообиколя още малко, а ти не си видяла нищо интересно на пазара…

— Ти — започна тя и посочи с ръка пазара, — ти, разбира се, нямаш намерение да ме зарежеш сама тук? Не и след като се закле да ме защитаваш. Няма да ме оставаш сама в опасност тук, нали?

Та това тук бе пазар, на който търговците си изкарваха прехраната, като продаваха различни стоки на благородниците от Средището. Тя трябваше да мине само няколко метра, за да стигне обратно при портата и да си влезе в Средището. Тук, ако извикаше, щяха да чуят стражите. За Марта тук нямаше никаква опасност, а Иън щеше да гледа след нея, докато си влезе обратно.

— Няма да те оставя, Иън — каза тя и стисна инатливо устни. — Тръгваме ли?

— Марта…

— Иън. — В нацупения й глас личеше непреклонност, а ръката й стисна още по-силно неговата. — Една жена се подчинява на съпруга си, въпреки че разумният съпруг рядко се налага. Дъщерята се подчинява на баща си, когато трябва, както и на по-големите си братя, ако баща й е починал. Но ти не си ми нито баща, нито брат, нито пък съпруг, а ми обеща разходка из града и държа да спазиш обещанието си.

Иън сви рамене.

— Ами…

Тя отпусна пръсти и разпръсна напрежението, като се изкиска и заприлича на петгодишно момиченце.

— Какво ще правим сега?

Каквото ще да става…

— Къде е ъгълът на Мръсната улица и Булеварда?

Тя посочи с брадичка към калдъръмена алея.

— Натам. Може ли да попитам кого ще търсим?

— Мой добър приятел. Може и да не е сам.

— Много добре — отвърна тя. — Винаги съм твърдяла, че можеш да разбереш що за съпруг ще излезе от някой мъж, след като се запознаеш с приятелите му.

— Олеле — разсмя се Иън. — Аз пък си мислех, че искаш да се ожениш за мен, независимо от всичко останало.

— Точно така — потвърди тя. — Само че ако се окажеш добър съпруг, сигурно няма да се налага да те отравям или да те пробода с кама, докато спиш. — Тя го целуна нежно по рамото. — Тръгваме ли?

 

 

Оказа се, че Булеварда е дълга, широка улица с лек наклон, от двете й страни имаше къщи, а по средата бе прокарана тясна тревиста алея. Впечатляващи брястове бяха разперили клони и образуваха прохладен навес под залязващото слънце. Къщите бяха големи, строени от бял камък, а към тях водеха съвършено прави алеи, за които Марта обясни, че били, за да минават каретите, преди да ги приберат отзад.

Вървяха по тревистата алея в средата и минувачите поглеждаха към тях, но не бяха изненадани. Блузата и кюлотите на Марта бяха напълно обикновени дрехи за дъщерята на някой богат търговец, а идеята да се разходи с някой мечоносец си бе напълно в реда на нещата. Иън забеляза поне още четири двойки, подобни на тях, а след това престана да се оглежда и притеснява.

Така поне разбра какво бе намислила Марта. Поне донякъде.

— Иска ми се — каза тя, — да позная за какво си мислиш, когато станеш такъв мълчалив.

Улицата се спускаше под наклон и къщите се превърнаха в по-обикновени и прости. Вече не бяха много големи, искрящата бяла боя отвън вече имаше множество петна. Широките алеи към задните части се стесниха, а грижливо поддържаният жив плет, преплетен с розови храсти, се превърна в най-обикновени избуяли храсти.

Не беше неприятно, съвсем не, но не беше и това, което радваше окото горе на хълма.

— В Средището има една поговорка — каза Марта — за това, колко е лесно да се търкулнеш надолу по хълма, а колко е трудно да се изкачиш отново нагоре. — Тя посочи малка къща, съвсем не толкова впечатляваща, колкото онези, които бяха видели на върха на Булеварда, но въпреки това грижливо поддържана; живият плет бе подкастрен, стените — блеснали от чистота. — Не им помня името, но тук живее семейство, което се занимава с бизнеса с баржите. Живееха доста по-нагоре на хълма и искаха да си купят имение на самия връх, но по време на силна буря една от баржите им се блъснала и разбила баржата на конкурент. Масата реши, че конкурентът трябва да получи обезщетение. — Тя стисна устни. — Но след едно-две поколения пак ще се върнат горе на хълма.

— Гледаш доста напред в бъдещето.

— Разумно е мъжете да имат поглед в бъдещето. — Тя го поглади по ръката. — А за жените е задължително.

Булевардът свършваше в парк на няколко метра от стената край реката, където една от пътеките разкриваше как водата минава през открит акведукт и се скрива в отвор в стената.

Мръсната улица се падаше от дясната им страна, точно пред тях. Сградите тук бяха занемарени и неприятни — неравномерни греди, пролуките между тях запушени с глина, измесена с пръчки и вейки, те приличаха на кошници, оплескани с кал. Така бе по-евтино да се строи, но по всичко личеше, че това е единственото хубаво нещо.

От двете страни на улицата минаваха широки мръсни канали, които се оттичаха в няколко дупки, край които се бяха привели по двама гнусни мъже с туники до коленете, които може би някога са били прани, но едва ли някой можеше да си спомни кога. Работниците край мръсните канали стискаха лопати и изтласкваха слузестата течност, за да са сигурни, че няма да се появи запушване, поради което каналите да прелеят.

Група осветители пътуваха надолу по улицата във вагон, теглен от коне, а кочияшът спираше точно пред загасналите лампи, за да бъдат заменени с нови. Новите ги палеше придружителят му; с бързо движение докосваше напоения фитил, поставяше новата лампа на място и даваше сигнал на партньора си да продължава към следващата.

Само че от Тори, Маги или някое познато лице нямаше и следа.

Иън поклати глава.

— Нито следа от тях.

Марта смръщи чело и стисна устни.

— Сега е точно по залез. — Замисли се за момент. — Да повървим тогава.

Иън кимна.

— Поне не е дълга тази улица. — Не му харесваше какво става и никак не му беше приятно, че Марта е с него. — Искам да ми обещаеш нещо.

— Да?

— Ако се появи някаква опасност и ти кажа да бягаш, хукваш на мига. Без да се колебаеш. Без да спориш. И най-вече, без да ме чакаш. Бягаш, пищиш, крещиш, привличаш вниманието, викаш помощ.

— Да, Иън — каза тя.

— Никакви спорове. Никакви разправии.

— Няма, Иън — каза тя, без да откъсва очи от него, а устните й бяха леко разтворени. — Ще бъде както ти кажеш.

— Да вървим. — Той потегли, а Марта го следваше две крачки по-назад.

Не можеше да си спомни кога е разкопчал колана на меча, но сега стискаше ножницата в лявата си ръка в точна имитация на начина, по който тирсоните стискаха своите оръжия. Дясната му ръка бе отпусната върху ефеса, който сякаш го докосваше и му вливаше увереност. Ако се наложеше, щеше много бързо да го изтегли.

Мина покрай каналджиите и продължи по улицата.

На смрачаване бе тихо. Прозорците бяха затворени за през нощта, а мирисът на готвено изпълваше въздуха. Пред него нечие лице надникна от една врата, а щом го видя, се пъхна веднага вътре.

Това не означаваше нищо.

Иън продължи да върви, като оглеждаше всяка притъмняла врата по пътя.

Бяха стигнали до осмата или деветата врата — Иън не ги броеше внимателно. Когато минаваше, по-скоро усети, не чу кога вратата се отвори.

Изви се, запокити ножницата на една страна и вдигна Убиеца на гиганти.

Нещо, някой се раздвижи в сенките…

И Тори Торсен, с лице, по-изпито и уморено, отколкото Иън някога го бе виждал, с дрехи ужасно мърляви и разкъсани, най-ужасните парцали, които човек би си представил, пристъпи в сумрака и подаде празната си ръка напред. По лицето му се разля широка усмивка.

Вдигна бавно ръце.

— Да, сигурен съм, че има достатъчно неща, за които да си вкиснат, Иън, но може ли първо да поговорим, преди да ме смажеш?