Джоел Розенберг
Сребърният камък (22)

Глава 21
Пастта на Вълка

Трябваше известно време, за да се успокоят всички на Масата. Бяха пристигнали и стражите на Средището, облечени в най-различни униформи, за да отнесат най-сетне заспалия Хорсел Тирсон на нещо като импровизирана носилка от одеяла.

Когато благородниците заеха местата си отново, атмосферата бе различна, не така официална, но значително по-напрегната.

Херцогът на Блеснал залив се изправи и шепотът веднага престана.

— Смятам, че не сте имали за цел да навредите на Хорсел Тирсон.

Иън поклати глава.

— Не бях аз този, който го нарани. Това бе Проклятието на Один, не мое. — Той разпери ръце. — Аз… аз не притежавам такива сили — каза той. — Не съм Старей все пак. Аз съм… просто един най-обикновен човек.

— Но ето че държиш копието на Върховен бог и то не те наранява. И по всичко личи, че ти запрати Проклятието на Один върху Хорсел Тирсон.

Иън поклати глава.

— Аз… ако бях аз, а не мисля, че го направих аз… просто не знам как стана. — Той разпери ръце. — Просто не знам.

Мислеше трескаво. Бе очевидно, че Один може да хвърли проклятието си от голямо разстояние. Или пък беше благодарение на пръстена? Не; това бе малко вероятно. Единственото свойство на пръстена бе да пулсира на палеца му от време на време. Ако всичко стана, когато Иън протегна напред ръка…

Не, сега не бе най-подходящото време да пробва. Но би трябвало да усети нещо по-различно, да почувства поне нещо.

— Честна дума, не исках да навредя — каза Иън. — Не знам…

— Тогава по всичко личи, че трябва да се докажеш — прекъсна го Херцогът на Блеснал залив. — Всички тези приказки, че си Вреченият войн, за проклятия, които не били проклятия, и магия, дето не е магия… — Той огледа присъстващите на Масата. — Аз… аз съм обзет от колебания. Нямам никакво намерение да повеждам война срещу Владенията, нито сега, нито… — Той замълча. — Нито пък с оглед на положението в настоящия момент. — Той поклати глава. — Но искам да призная пред другарите си, че съм раздвоен. Да пъхнеш ръката си във вълчата Паст винаги е било привилегия, а не право. — Той вдигна металната си ръка. — Всички ние сме изпитали Болката, но сме се подложили на това изпитание, за да докажем, че сме достойни мъже, че сме родени за водачи, а не за да докажем… да докажем, че не лъжем.

Той се приближи към пердето зад масата и го дръпна. То се отмести тихо.

Отзад се виждаше каменна маса, която стигаше почти до гърдите на херцога. Върху тази каменна маса бе поставена скулптура на главата на някакво животно.

На Иън му трябваше минута, за да прецени, че това е вълк; главата бе прекалено голяма, зъбите — прекалено много, челюстта — твърде широка и общото впечатление бе като за някаква карикатура.

На стелаж зад масата бяха поставени, както реши отначало Иън, дванайсет копия, на всяко едно отгоре — дървен диск, с размерите на чиния.

— Всеки един от нас, също като нашия Баща Тир, се е срещал с Вълка и е слагал ръка в Пастта му, за да изпита Болката.

— Значи така сте си загубили ръцете, а? — попита Тори и стресна Иън. Тори си бе мълчал, което бе доста неестествено за него.

— Не — отвърна херцогът. — Вдигна металната си ръка. — Така пожертвахме ръцете си, за да докажем, че сме достойни и храбри мъже. — Той взе един от прътите от стелажа. — Право на тези, които смятат кандидата за достоен, е да го отхвърлят, след като е приел Болката; право на тези, които го смятат за недостоен, да спрат още сега опита му. — Той остави подобието на копие. — Ако той е Вреченият войн, болка няма да изпита, когато се изправи пред Болката, ръката му няма да се съсухри или изгори. — Той посочи към Гунгнир, поставен на твърдия под. — Ще бъде също, както стискаш копието на бога Один, без то да ти навреди.

Глупости на търкалета. Иън бе докоснал копието един — единствен път без ръкавиците на Фрея. Един — единствен път, и то на сън. Потърка все още чувствителното място на лявата ръка, където се бе надигнал мехурът.

— Ти искаш да си завра ръката в устата на статуята и да сграбча тази така наречена Болка, докато вие ме гледате и се чудите дали ще умра или не?

Херцогът кимна.

— Да. — Седна и махна към Иън с ръка. — Точно това искаме да направиш.

Иън преглътна тежко, но металният вкус не изчезна от устата му. Очакваха от него да си изгори ръката — това бе най-малкото. Ами ако дори един от тях след това решеше, че им е по-добре без Иън?

— Ами ако не го направи? — Маги пристъпи напред. — Ами ако той каже: „Така да бъде, вие получихте предупреждението, правете каквото искате, аз си отивам вкъщи“? Какво ще стане, ако просто решим и си тръгнем?

Маркграфът на Вътрешните земи се надигна от стола.

— По ваше собствено желание се явихте пред Масата, всички вие, до един. Мислите ли, че ще можете да си отидете, без да сте били съдени? Да не би да си въобразявате, че ние сме безпомощни старци, които само си играят и след това се разотиват? Пристъпи напред, за да бъдеш съден!

Устата на Тори бе пресъхнала. Времето изтичаше.

— Чакайте — каза той. — Чакайте. — Пристъпи напред. — Съдете мен вместо него. Аз съм неговият шампион.

Арни си спомни една усмивка.

Но дори животът му да зависеше от това, не можа да си спомни до кое село бе онзи кръстопът. Със сигурност беше някъде между Нам’по и Синде’Донг. Кучешкият взвод бе откъснат от останалата част от Седма. Старика — името на капитана бе Янг (млад), а и той бе някъде в средата на двайсетте, а пък приличаше на осемнайсетгодишно момче, затова всички му викаха Старика, макар че не смееха да изрекат този прякор пред него — бе получил заповед по радиостанцията, която сигурно бе за така нареченото стратегическо оттегляне, но всички добре съзнаваха, че това е оттегляне с подвита опашка, поне докато не им дойдат на помощ.

Старика бе оставил двама мъже с една картечница и бе издал заповед да удържат врага колкото е възможно по-дълго, а след това да бягат, стига да имат тази възможност. Двамата сигурно щяха да забавят авангарда на настъпващите части няколко минути, а тогава минутите бяха от огромно значение.

Помощникът на картечаря, момче с обсипано с акне лице, родом от Джорджия, кимна един — единствен път, макар че бе пребледнял като платно. Самият картечар, някакъв устатник на име Петрочели от Ню Йорк, за пръв път в живота си мълчеше. Той само бе кимнал и каза: „Ясно, кап’тане“, след което се бе усмихнал.

Арни все още си спомняше тази усмивка, усмивката на човек, който щеше да изгуби живота си, за да спечели на братята си по оръжие няколко мизерни минути, за да разсее врага.

Но какво пък, това не бе чак толкова лошо. Петрочели бе още момче, на двайсет и три, може би двайсет и четири. Беше изгубил колко, може би половин век живот.

А какво му оставаше на Арни?

Нищо вече не го примамваше на този свят.

Животът нямаше онази сладост както преди. Той не се страхуваше да умре. Смъртта го бе сполетяла веднъж. По-добрата частица от него неотдавна бе издъхнала в ръцете му и единствената причина да не тръгне след нея бе, че й обеща да живее, а Арни никога не би излъгал Ефи, не и на смъртния й одър, никога.

Освен това той си бе късметлия. Животът му бе дал всичко. Просто нямаше да продължи да го има вечно. Имаш невероятен късмет, когато живееш с добра жена десет, двайсет, а след това и трийсет години, чак тогава разбираш за какво се отнася клишето „моята по-добра половинка“, чак тогава ти става ясно, че това е самата истина.

И накрая, когато най-сетне се пенсионира и започна да се наслаждава на всеки час, прекаран с нея, един стар приятел с бяла престилка ги повика в кабинета си. Още от самото начало знаеше, че Док има лоши новини. Док надяваше онази професионална маска на загриженост единствено когато имаше да съобщава лоши новини.

Само че Арни не бе готов за това, колко лоши бяха новините. Никой не можа да преглътне тази отвратително грозна дума: метастази. Болките се влошаваха и накрая всичко завърши с една спринцовка, която лесно прекрати неистовите болки на Ефи.

Кой знае как успя да преживее изминалите оттогава дни. Понякога минаваха минути, в които вътрешната болка изчезваше.

Затова без всякакво съжаление Арни се втурна към Масата, прескочи празния стол и се метна към Главата на Вълка.

Тупна тежко и усети пареща болка в левия глезен, когато кракът му поддаде и той се просна на мраморния под.

Арни се изправи също като бегач, готов да полети напред, отново се втурна към целта, към Главата на Вълка, подскачайки на един крак.

Сякаш някой бе забил нож в капачката на коляното му, но това нямаше значение, вече нямаше никакво значение, защото навря ръка дълбоко в каменната паст. Каменните зъби задраскаха по ръката му, разкъсаха кожата, но съвсем скоро това нямаше да има никакво значение.

Дълбоко в гърлото имаше нещо като дървена дръжка.

Арни я стисна с всички сили и зачака да усети Болката, за да приключи най-сетне всичко.

Само че болка нямаше. Далечно жужене изпълни ушите му и изведнъж отекна толкова оглушително силно, че заличи всички останали звуци, а тялото му завибрира като струна на китара. Болките в глезена и коляното изчезнаха с вибрациите, както и много други незначителни болки, за които той се сети, когато вече ги нямаше.

Все още бе жив, мътните го взели. Не трябваше ли в този момент да е станал на пепел? Ето че все още стискаше дървената дръжка в Пастта на Вълка.

— Не!

Никой нямаше да му повярва, затова нямаше и да спомене, че обзет от гняв и разочарование, стисна с всички сили дървената дръжка в гърлото на Вълчата Глава и дръпна, разбивайки главата на десетки малки парчета, за да измъкне някакъв боен чук, с който застана на мраморния пиедестал.

Беше ядосан, по-ядосан откогато и да е, затова си бе напълно естествено да вдигне чука над главата и да го стовари върху пиедестала.

Той се разцепи на две с пропукване, което му достави невероятно удоволствие.

А сред останките проблесна диамант с размерите на яйце.

Арни се извърна към морето от лица, към тихото мърморене, което се превърна във викове и надигна чука Мьолнир над главата си.

Думите дойдоха лесно, когато се изправи пред мъжете от Масата.

— Има ли желание някой от вас — ревна той, а гласът му обиколи тътнещ залата и се върна обратно, — който и да е, желание да оспори желанието на приятелите ми да излязат от тази зала?

Едва тогава Залата утихна.