Джоел Розенберг
Сребърният камък (16)

Глава 15
Сторнас Стеле

Пазарният ден в селцето Сторнас Стеле бе истински празник за окото, смесица от най-невероятни звуци и, разбира се, миризми. Както и вкусове.

На самия вход на пазара нещо, което бе прекалено едро, за да бъде крава, се въртеше на шиш над подкладен в плитка яма огън. Потният собственик на животното, неописуемо дебел мъж, гол от кръста нагоре, посягаше с приборите си — нож за рязане и двузъба вилица, завързани за нещо, което според Тори наподобяваше дълги почти метър и половина пръчки за хранене — и отряза няколко къса цвърчащо месо, след което ги подметна с опитна ръка право към масата отзад. Помощничката на дебелия — съпруга? Сестра? Слугиня? — тънка като тръстика жена в омърляна сива рокля, бързо поръсваше всяка страна от месото с точно премерено количество подправка, която вадеше от дървена купа, след това го завиваше в кръгли като огромна палачинка листа на зелен зеленчук с червени жилки, притискаше вече готовия къс месо между дланите си и го подаваше на следващия на опашката срещу дребна монета, а понякога пъхваше пръсти в престилката, за да върне ресто.

Тори бе утолил жаждата си на потока пред портите на града, но откакто закусиха на Брода Харбард, бе минало доста време.

— Аз бих похапнал — каза той.

Татко кимна.

— Чакай тук. — Огледа тълпата с бърз преценяващ поглед и пренебрегвайки опашката, мина бавно и демонстративно най-отпред — тълпата около него се раздели също както Червено море се бе разполовило пред стъпките на Мойсей — вдигна три пръста и пое три сандвича, след като вече бе подал една монета от кесията. Върна се при Тори, който се стараеше да не издава изумлението си, подаде едно от увитите парчета на Маги, а след това и на Тори.

Продължиха покрай сергия, където десетки охранени тлъсти пилета от някаква непозната порода чакаха в дървени клетки до плешив мъж в туника, покрита с кървави лекета. Главата на продавача бе изгоряла на слънцето и се белеше на парцали, а той остреше някаква пръчка на нещо като бруст.

— Татко…

— Я чакай малко — каза баща му. — Това не го бях виждал двайсет, може би трийсет години.

— Не си виждал как се продават пилета ли?

— Мълчи.

Яка жена в безформена селска рокля, стиснала ракитова кошница, пълна с връзки моркови и дебели колкото показалец хлебчета, се спря пред продавача на пилета, поспориха малко, като в същото време пръстите й се движеха в неестествено бърз ритъм, сякаш използваше някакви знаци, въпреки че Тори ясно чуваше как порицава с грубия си глас продавача за скъпотията, алчността му, мошеничествата и какви ли не други грехове.

Най-сетне двамата се споразумяха и тя бързо му плесна в дланта няколко монети, а продавачът извади едно пиле от клетката и го постави на дръвника. Тори бе виждал как се колят пилета, разбира се; вкъщи, невероятните пържени пилета на Санди Хансен обикновено си бяха живи и здрави в двора до късния следобед, преди да се превърнат в невероятно вкусно ястие.

Само че тукашният продавач не изви врата на пилето с опитната си ръка, както Тори предполагаше, че ще направи. Вместо това го постави внимателно на дръвника, погали го нежно — дръпна пръстите си, за да не го клъвне острата човка — взе парче тебешир и бързо начерта съвършено права линия на повърхността на дръвника, започвайки от пилето и продължавайки към себе си.

Птицата замръзна неподвижна, сякаш бе препарирана.

Не остана дълго така; продавачът замахна с рязко пестеливо движение, стиснал брадвичка в ръка, и пилето тупна на дръвника, а от врата му шурна кръв още докато главата падаше към купчина вътрешности наблизо.

Татко се усмихна.

— Видяхте ли?

Тори поклати глава.

— Това магия ли беше?

— Не. Получава се и вкъщи. Съвършено правата линия сякаш хипнотизира пилетата. — Татко сви рамене. — Веднъж се опитах да науча Санди как се прави този номер, но тя не се заинтересува особено.

Продавачът извади къс остър нож и с няколко обиграни замаха разряза тялото на пилето. Тори извърна поглед; беше виждал и преди как се изкормва пиле.

Татко ги поведе през пазара, покрай сергия, отрупана с връзки пресен лук, от които очите на Тори залютяха; покрай мършав, започнал да оплешивява червендалест грънчар, дългата му коса бе сплетена на плитка, който счупи една от чиниите на коляното си, като през всичкото време крещеше, че има повече смисъл да прави чинии, за да се наслади на звука от счупеното, отколкото да ги продава за никакви пари; покрай обущар с кожена престилка, стиснал нож, за да изреже стърчащата част от подметката на дамска обувка; покрай приличен на скелет дребосък, стиснал дръжките на количка, натоварена с конска тор, която караше тълпата да се разпръсква, а широката му беззъба усмивка сякаш компенсираше ужасната воня около него.

Най-сетне пристигнаха там, закъдето татко се бе насочил: при зидар от вида на вестрите, зает да кърпи част от високата до кръста ограда на пазара. Вестрито бе толкова заето, че мина известно време, преди да ги забележи и да престане ритмичната си работа с длетото.

Вестрито бе дребен и много набит, ръцете му бяха неестествено дълги — челото силно вдлъбнато и почти нямаше брада. Ако не бяха широката селска риза, панталоните, грижливо оформената брада и спретнатата плитка на гърба, той щеше да е като истински неандерталец, включен като експонат в изложба, въпреки че бе значително по-дребен от неандерталците: главата му едва достигаше кръста на Тори.

Когато най-сетне ги забеляза, се обърна безизразно, остави инструментите и докосна чело с показалци.

— Мога ли да ви помогна, Уважаеми? — попита той с лекото съскане, характерно за вида му.

— Имам нужда от помощ, сине на вида Вестри — каза татко на гърления език на джуджетата.

Може би татко бе научил езика на вестрите, докато е живял в Средните владения, а бе напълно възможно да владее така свободно езика благодарение на дарбата на чичо Хоузи.

Очите на вестрито се разшириха. Джуджетата работеха и като слуги, и като пажове на дребни благородници, в зависимост от това в коя част на Тир На Ног се намираш, но за тях бе доста необичайно хората да владеят езика им, още по-малко да се обръщат към тях с общоприетите любезности.

— Разбира се, Уважаеми, разбира се — отвърна той на бавен берсмолски, изричайки предпазливо думите. — Този тук слуга ще ти помогне, но… — той разпери ръце и посочи стената — денят напредва, а работата ми не напредва, докато си говорим. Ще ми позволите ли?

— Разбира се. — Татко му махна да продължи с работата си. — Продължавай.

— Сине човешки — започна вестрито на собствения си език, след като отново пое чука и длетото, — защо се нуждаеш ти от скромната ми помощ? Аз съм просто Валин, каменоделец по професия, и едва ли знанията ми са достатъчни, за да ви помогна.

Татко клекна до него и сниши глас.

— Нямам време за подобни глупости, Валин, сине на Вестри. Имам нужда от знания, а може да се наложи да потърся и помощ. Погледни ме — каза той тихо с глас, който Тори не си спомни някога, преди да бе чувал. — Аз съм Ториан, син на Ториан, на някои известен като Ториан Предателя, но твоят народ не ме нарича така.

Чукът се изплъзна от пръстите на Валин.

— Ти си… Ама нали се говореше, че отдавна си бил умрял.

Татко го погледна, а лицето му бе безизразна маска.

Вестрите съвсем не бяха особено умни същества, въпреки че някои бяха доста будни. На Валин му трябваше известно време, за да осъзнае, че подобно признание на открито представлява ужасен риск, дори за човек, който в действителност е Ториан дел Ториан и той по всяка вероятност не лъже. А бе напълно възможно човекът пред него да го заблуждава, за да поиска нещо и да се създаде проблем, ако той вдигне на крак всички наблизо.

Очите на каменоделеца се присвиха.

Татко се приведе към него и прошепна нещо в месестото ухо на джуджето.

Сякаш изрече заповед. Вестрито веднага събра инструментите си, постави ги сръчно в огромна торба от зебло и я преметна през рамо.

— Ако обичате, Приятели на Бащата на Вестри, Баща на нашия вид, моля ви смирено да ме последвате — избъбри той и пое нанякъде с толкова бърза крачка, че Тори едва успяваше да го настига.

Вестрито ги поведе през криволичещи улички, покрай стена, която отделяше селището от околните безразборно пръснати примитивни жилища, сред разпръснати боклуци, покрай отводнителни канали и много мръсотия. Ако къщите в селото бяха иззидани над каменни, високи до кръста основи, за да са поздрави, тук постройките бяха дъсчени и започнали да гният в основата.

В края на дълга редица готови да паднат всеки момент къщи, Валин спря, почука два пъти на една врата и ги покани да влязат след него.

Тори вървеше най-отпред, отмести няколко влажни мухлясали завеси и се озова в почти непрогледен мрак, сред миризма на застояло, пот и нещо още по-неприятно. Маги възкликна и тънките й пръсти се впиха в ръката му.

Той не я винеше за тази реакция. Отначало забеляза десетки очи, които сякаш грееха в червено и се взираха, без да мигват.

След малко очите му привикнаха с мрака и тогава видя, че са влезли в тясна стаичка, в която единствената светлина се процеждаше от тясна дупка в стената; на пода бяха налягали поне десетима вестри, някои — разположили се в хамаци, завързани за подпорните греди на къщата. В самия ъгъл бе издълбано огнище, в което трепкаше огън, и двама мърляви вестри бъркаха някаква бълбукаща течност, зяпнали Тори, Маги и татко с неприкрита враждебност.

Тори реши, че това е бедняшкият приют на вестрите.

Десет чифта очи загледаха тримата човеци и дълго време никой не продума.

Валин пусна торбата на пода.

— Аз съм Валин Каменоделец, син на Бурин Разорени, а той син — на Валин Едноух — рече той.

— Да, да, да — закима престарял вестри с посивяла брада и надникна изпод одеялото си. — Ти си от добър род, а ние сме копелетата на вестрите, тези, които се смятат за щастливци, ако успеят да научат имената на майките си, благословени от боговете, ако си позволят да предположат кои са бащите им. — Едра ръка им даде знак да пристъпят навътре. — Сигурно си има причина, за да доведеш тези смрадливци тук… — Той вдигна ръка и замълча. — Не, самозабравям се аз; смирено моля да ме извините. Моля, простете на нещастника и приемете, че съм казал: вие сигурно имате причина да внесете благородната си воня сред смирените ни носове, несъмнено е така… и сигурно това е причината да дойдеш с тези Уважаеми. — Гласът му прозвуча като любезно изречено проклятие. — Стоят те и ни гледат, сякаш сме глутница нечисти псета от вида на вестрите. — Той се изкиска с изтънял глас. — Но то си е така, разбира се.

Той се оттласна от стената и залюля хамака, изтърси се тромаво от него, но успя да скочи на късите си яки крака.

Изплю огромна противна храчка на опакото на ръката си, покрита със старчески петна, и се избърса в одеялото. Лицето му бе сбръчкано от възрастта, а брадата — мръсно сива. Беше стар и едва ли му оставаше да живее още дълго; възрастта на вестрите проличаваше едва към края на живота им.

— Наричам се Дурин от Боклуците — каза джуджето — близки неизвестни, умения не притежавам, изкарвам си прехраната, като изхвърлям нощните гърнета и на богати, и на бедни и прокопавам отходни канали под къщите и на бедни, и на богати, за да ги свържа с каналите извън стените на селото. — Последва нисък поклон. — И ви предлагам услугите си, Уважаеми.

— Млъквай, Дурин — обади се друг. — Валин ги е довел за нещо; не искаш ли да разбереш защо?

— Лично аз — намеси се друг, — работих много допреди малко и ще поспя. — Той се превъртя в хамака си, уви се в продраното одеяло и веднага захърка.

Валин изпъна гръб.

— Искам да ви кажа на всички, че Уважаемият е приятел…

— Да, да, да, всички много добре знаем, че Уважаемите са ни приятели — прекъсна го Дурин. — Дневно време ми правят страшна услуга, като ми позволяват да изнеса техните…

— … приятел на Бащата на всички Вестри! — кресна Валин.

Всички замълчаха. Стана толкова тихо, че Тори чу бълбукането на котлето над огъня.

— Това — започна Дурин, — е друга работа, не е ли тъй. — Той се заклати към татко и го огледа внимателно. — Чува се, че преди години Бащата на всички Вестри бил заключен в тъмна стая, измъчван и телом, и духом, за да издаде онуй, що знае.

— Да — кимна татко. — Така беше. Бе завързан с въже от вътрешностите на бог.

— Ммм… чува се, че един приятел го освободил и двамата избягали. — Той сведе глава на една страна. — Не се съмнявам, че той е доверил на този близък свой приятел, като благодарност, как да докаже, че е той, ако му се наложи.

Също както и на пазара, татко отново се наведе и прошепна нещо на ухото на Вестрито.

Дурин веднага се изпъна.

— Това е вече друго — каза той с равен спокоен глас и сарказмът изчезна без следа. — Какво ще искаш ти от мен, приятелю на Бащата на всички Вестри? Да разрежа ли корема си, за да затопля уморените ти нозе?

Татко се разсмя.

— Няма да бъде необходимо. — Сви рамене, за да свали раницата, отвори я, порови вътре и извади пакет пушено телешко. Погледна към бълбукащото котле. — Моля ви да се нахраним заедно, докато ми разкажеш за онези, които са минавали тъдява. Трябва да знам всичко — кога са дошли? Къде са? С кого са разговаряли?

— Аха — кимна Дурин. — Иън Сребърния Камен, онзи що мнозина наричат Вреченият войн. Той и приятелите му минаха през селото, придружени от отряд, воден от Еднорък. Толкоз малко са ни новините, а слуховете се множат.

— Искам да чуя всичко.

Дурин плесна четири пъти с ръце.

— Ставайте, лентяи. Ставайте на часа. Валин, помогни ми да вдигна тези търтеи. — Той протегна ръка и разтърси един от хамаците, после още един, удари шамар с опакото на ръката си на джудже, което още не се бе събудило.

— Казах да ставате, всите — ревна Дурин и разтърси четвърти. — Дошъл е приятел на Бащата и със спътниците си ще ни удостоят да споделят вечерята и знанията ни. — Изправи се и в същия момент смрадливият старец с хлътнало чело се преобрази в достоен представител на вида си. — Дори боклуци като нас имат чест. Може и да сме помияри, да пренасяме дърва, вода и мръсотия, но си оставаме Синове на Вестри.

 

 

Докато се хранеха и разговаряха — яхнията се оказа доста вкусна, а след като се добави телешко, замразени моркови и подправки от раниците, стана още по-вкусна — трябваше време, за да разкажат всички това, което знаеха, и да го преведат на Маги. Беше общувала с Хоузи достатъчно дълго, за да знае берсмолски, но не и езика на Вестрите. За да приемеш дарбата на чичо Хоузи за езици, се изискваше повече време.

Най-сетне Тори вдигна ръка.

— Чакайте сега да видим дали съм ви разбрал правилно. Иън е потеглил към Средището и Масата, където да им съобщи, че Вандескард не трябва да обявява война на Владенията. Носи се слух, че той е Вреченият войн, който ще стори тъкмо обратното и ще поведе вандестийците в бой срещу Владенията и всички останали.

Чу се одобрително сумтене.

— Дотук добре. — Той разпери ръце. — След като нямат намерение да го убиват като вестоносец с лоши новини, излиза, че чичо Хоузи е бил прав; не можем да ги оставим да се справят с всичко само тримата сами. — Обърна се към баща си. — Иън ми е приятел, но според мен няма нужда да го спасяваме. Защо да се забъркваме в неприятности? — Особено пък като се имаше предвид кой е баща му. Във Вандескард издирваха Ториан Предателя, макар че той не бе предал никого във Вандескард, когато бе освободил чичо Хоузи.

Но това съвсем не означаваше, че е разумно — или пък безопасно — да се намесват в местната политика.

Маги поклати глава.

— Проблемите са два. Как, според вас, ще разберат дали той е Вреченият войн?

— Едва ли ще тръгнат да го проверяват — отвърна притеснен Тори.

Татко изглеждаше толкова учуден и притеснен, колкото бе Тори.

— Не разбирам.

— Защото не си слушал внимателно — каза тя. — Само помисли. Какво е изпитанието, за да се попадне в тази войнска общност, Дурин?

Джуджето сви рамене.

— Не знам. Нарича се Болката и те остават с по една ръка, както е останал Тир, след като пъхнал ръката си в пастта на вълка Фенрис, докато е бил заложник. — Дребните му зъби затракаха.

— Мислиш ли, че ще го накарат да се подложи на това? Нали това карат войните да правят? Обаче едва ли ще използват същото за Вречения войн.

Валин поклати глава.

— Май ти наистина не си разбрал — рече той на езика на вестрите, след което отново заговори на берсмолски, защото Дурин го перна, за да му напомни, че Маги не разбира езика им. — Момичето е право. Ти не си разбрал. Разбира се, че ще го подложат на изпитание. Това е невероятна чест за всеки, който ще става Тирсон. Как би могъл да откаже?

Татко поклати глава.

— Много се съмнявам, че Иън ще прояви интерес. — Усмихна се. — Много вероятно е да благодари и да откаже и въпреки че така ще изгуби значителна част от уважението… според мен ще го преживее.

— Не — каза Маги. — Не може да е толкова просто.

Тори поклати глава, усети, че повтаря жеста на баща си, и се спря.

— Защо да не може? Просто защото ти не можеш да приемеш, че нещо може и да е лесно.

Тя кимна.

— Именно. Ако беше чак толкова лесно, кажи ми, не се ли носят слухове за трима пътешественици, двама мъже и една жена, които щели да донесат зли беди на Вандескард?

Дурин разпери ръце.

— Говорих и слушах внимателно, Уважаеми, но подобен слух не ми е известен.

— Денят още не е превалил. Подобни слухове ще се разпространят до здрач — отвърна тя. — Може да се чуе, че сме шпиони на Владенията, убийци, които са тръгнали да ликвидират Вречения войн, преди да е успял да се докаже. Слуховете ще тръгнат и всеки, врекъл верността си на Масата и Средището, ще повярва на мълвата и ще се опита да ни спре, за да получи някаква награда.

Татко поклати глава.

— Според мен…

— Не, няма според теб — прекъсна го тя; гласът й бе тих, но напрегнат. — Това е бедата. Ти си силен мъж, господин Торсен, смел си и не бих и мечтала за по-добър… — тя разпери пръсти, за да намери подходящата дума — спътник, когато се сблъскахме с Чедата на Фенрис. Дори когато си в лоша форма, сигурно пак ще бъдеш по-добър, отколкото аз някога ще съм. И ти, както и синът ти, сте добри хора.

— Само че когато и двамата си изключите мозъците, или защото мислите с малката глава на върха на пениса ви, или просто защото се чувствате добре с хората около вас, е много лесно да ви заблудят.

— Жена ти го стори, без дори да се затрудни. Не че е чак толкова умна. Никой от вас нямаше да прозре намеренията й, ако Дейв Опегорд и Док, и Мини, и останалите не ви наблюдаваха внимателно. Ставате предпазливи, когато се появят непознати, но когато хванете някой приятел да ви бърка из джобовете с очевидното намерение да ви обере, си казвате, че просто е искал да си стопли шибаните пръсти.

Тори бе напълно объркан. Защо бе тази разпаленост, този гняв? Защо й трябваше да ругае?

Заговори бавно и тихо, но не прекалено тихо и бавно.

— Маги, моля те — каза той. — Защо си толкова сигурна? Защо да не се окаже, че наистина е лесно?

— Защото, ако наистина бе чак толкова лесно — каза тя, а в изтънелия й глас се долавяха първите следи от истерия, — ако нямаше никаква причина да тръгваме, защо онзи идиот, който се правеше на Хоузи, се опита да ни спре?