Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The silver stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Сребърният камък

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0209-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4553

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Добре обмислени планове

Спорът тъкмо започваше да сгорещява кръвта на Арни Селмо, когато младежът заобиколи сградата. Напоследък, през самотните дни, проточилите се многобройни дни без Ефи, споровете бяха единствената му останала радост.

— Гарандът — каза той и протегна ръка към бутилката Лайненкугел, оставена на тревата до стола — бе най-хубавата проклетия от всички пушки, с които армията разполагаше. Видяха й сметката, когато решиха да я сменят с онези никакви измишльотини двайсет и втори. — Той отпи от бутилката.

Док Шърв се разсмя, а обичайното намръщено лице на Дейви Хансен се смрачи още повече. До плъзгащите се високи прозорци старият Хоузи Линкълн вдигна поглед от папката и парчето метал в скута, усмихна се бързо и ослепително, белите му зъби проблеснаха на лицето с цвят на кафе, едва докоснато от няколко капки мляко.

Дейви изсумтя, отпусна се назад на стола и се сгуши в зеленикавото вехто военно яке, което ако се съдеше по това, колко е износено, сигурно бе реликва, запазена още от Виетнамската война.

— Носил съм гаранд. Тежък. Не е от оръжията, дето можеш да мъкнеш просто така на гръб двайсет-трийсет километра на ден, но нека да е както кажете.

— Аз пък нямам нищо против да го мъкна — искам да кажа едно време — обади се Арни и се прокле, че е такъв глупак. Думите му бяха прозвучали и надуто, и глупаво; за да прикрие смущението си, той надигна бирата.

Естествено, че можеше да върви много повече от Дейви. Почти нямаше човек, който да не може да ходи повече от Дейви. Десният крак на мъжа под коляното бе отнесен от мина в някаква кална нива във Виетнам и въпреки че той не бе от хората, които се оплакват, бе повече от очевидно, че пластмасовият крак, който му бяха направили, след дълго ходене започваше силно да го убива.

Арни не искаше да го засегне, но как можа да каже такава дивотия!

Но пък това бе единственият талант, който Арни притежаваше, издръжливост при ходене. Беше израсъл във ферма, отдалечена на цели десет километра от града, и имаше чувството, че по-голямата част от Депресията бе прекарал на път или към училище, или към къщи на връщане от училище, с изключение на дните, когато снегът затрупваше семейство Селмо и те не можеха да излязат от дома си.

Дори докато траеше началното му военно обучение, преди почти половин век, за който Арни не искаше да си спомня, той завършваше петдесеткилометровите преходи и бе готов да започне отначало, въпреки че полагаше всички усилия, за да се прикрива; второто, което успя да научи, докато траеше същото това начално военно обучение, бе да не се дели от тълпата и да не надига много-много глава.

А наученото не изчезна, дори с възрастта.

Което даде доста странни резултати, защото човек, толкова издръжлив на ходене като Арни, бе разпределен в кавалерията — Кучешки взвод, 7 полк, Първа кавалерия. Съвсем не изглеждаше смешно, когато дебаркираха в Корея; трябваше да си пробиват път с бой на противния полуостров като пешаци, а да се луташ нагоре-надолу по хълмовете на Джорджия бе едно, докато корейската зима се оказа нещо съвсем друго. Беше дори по-гадна от зимите в Северна Дакота.

Сигурно им се бе сторило така заради мръсните свини, които стреляха по тях.

Дейви сви рамене.

— Предпочитам да си нося моя товар от пет кила и половина, дето го разнасям навсякъде — каза той, а Док стисна устни и поклати глава.

Въпреки че Арни отдавна бе научил, че хората не бива да бъдат преценявани по вида им, Док определено си приличаше на провинциален лекар, като се започнеше от стетоскопа, щръкнал от джоба на бялата престилка, сега преметната на облегалката на стола, и се минеше на малката черна докторска чанта, която бе винаги оставена на не повече от метър зад него, и се стигнеше до късата, грижливо оформена брада, сега вече посивяла дотолкова, че никой не можеше да я нарече прошарена.

Док лапна нова хапка от тортата и отпи глътка кафе от дълбоката чаша.

— Аз пък — каза той — се старая да знам възможно по-малко за огнестрелните оръжия. Е, то почти всяка година се случва така, че се разправям с ония, дето успяват да прострелят собствения си крак, и то е нещото, за което са били убедени, че не е заредено. Да знаете от мен, че тези незаредени пушки са страшно опасни.

— Аз поне си имам по-добро извинение. — Дейви се ухили и почука с пръст по изкуствения крак.

— А ти тази година ще дойдеш ли с нас на лов за сърни, Док? — попита той.

Док прехапа долната си устна, сякаш обмисляше предложението, сякаш не бе канен поне стотина пъти.

— Неее — отвърна най-сетне той, както ставаше винаги. — Никога не убивам нещо… така… за развлечение. — Вдигна ръка, за да възпре напиращите аргументи. — Вижте, не че ви критикувам, защото много добре знаете, че никога не отказвам еленско филе или пържолка, ако на някого му дойде в повече, но никога не се занимавам сам да си поправям колата и никога не убивам храната си. Не гледам отвисоко на тези, които го правят, просто подобни неща не са за мен. А като става дума за мен… — Той вдигна поглед. — … Аз бих казал добре дошъл на господин Силвърстайн — рече Док и се изправи, щом Иън се подаде иззад къщата, леко подтичвайки. — Къде си се разбързал така?

Младежът изглеждаше добре след прекараната ваканция, реши Арни. Лек тен бе заличил изпитото, типично за градско момче, лице, а през последния месец, месец и нещо, си бе пуснал брада, която твърде много му отиваше. Ефи сигурно щеше да реши, че е прекалено кльощав, и щеше да се опита да го поохрани, но момчето бе от тези, които винаги остават слаби, и нямаше начин да се превърнат в яки и набити като истинските американци от норвежки произход.

За Ефи това нямаше значение; светът бе достатъчно голям за всички хора.

Иън свали торбата от рамото си, пусна я на земята и пое протегнатата ръка на Док.

— Някакъв проблем ли има? — попита той. — Видях ти колата и веднага забързах насам.

Арни се ухили. Момчето определено се превръщаше в типичен жител на малко провинциално градче, и то за колко? За шест месеца ли? Там някъде. Само след някоя и друга годинка нямаше да се буди посред нощ с писъци.

— Неее. — Док се отпусна тежко на стола си. — Единственият проблем е, че току-що приключих с повикванията по домовете за днес и ще си почивам остатъка от следобеда, освен ако не се окаже, че Марта и Кейти не са се натъкнали на нещо, с което сами не могат да се справят, но тогава или ще ми пратят съобщение по пейджъра — обясни той и погали малкия апарат, който използваше като щипка за вратовръзка, — или ще звъннат на мобилния. — Той посочи с палец лекарската чанта. — Така че вместо да им ям вдлетените деликатеси, дето във „Врив-о-вкусно“ ги предлагат за вкъщи, реших да се отбия и да си изпрося парче от тортата на Карин и чаша хубаво кафе…

— Винаги си добре дошъл, Боб — каза Карин Торсен и се появи от сумрака в къщата, понесла поднос на дланта си. Очите й се разшириха, когато видя Иън, тя бързо постави таблата на масата и се затича към него, прегърна го бързо и го целуна леко по бузата.

Нещо — може би близостта й — притесни младежа и той се опита да прикрие обзелото го чувство, като пое подноса и го остави до Док Шърв.

Беше по-добре да се занимава с нещо, отколкото да стои така и на всички да им стане ясно, че не знае какво да направи.

— Благодаря ти. И добре дошъл у дома, пътешественико — каза тя. — Как беше Сейнт Китс?

— Прекарах страхотно. Доста спокойно, но хубаво. — Иън се протегна и се усмихна. — Почти целия месец ядох, спах и лежах на плажа, от другата страна на острова и Басетер.

— И никаква фехтовка? Съвсем никаква ли?

Той се ухили.

— Е, съвсем малко. И се гмурках, но основната ми работа бе да си почивам. — Той се понамръщи и докосна с палец стомаха си точно над черния дроб.

— Я? Какво е това? — намръщи се Док. — Лошо храносмилане? Или се обажда апендицитът?

— Нито едното, нито другото — поклати глава Иън. — Просто една стара рана, вече почти заздравяла.

— Ще ти донеса кафе — каза тя и се обърна. — Чисто, доколкото си спомням.

Арни сдържа усмивката си, докато наблюдаваше как погледът на Иън опипва стегнатите дънки на Карин, когато тя се упъти към кухнята, но въпреки това момчето го забеляза, че се подсмихва, и бузите му пламнаха.

Няма лошо. Карин Рьолке — по дяволите, дори и след двайсет години брак, Арни все още я наричаше с моминското й име — изглеждаше много по-млада за четирийсетте си години и какво от това, че Арни вече бе поостарял. Дългите крака в стегнати дънки, вирнатите гърди, опънали синята риза, вталена така, че да подчертава тънката талия, веднага накараха кръвта на стареца да кипне, а пък Иън бе още младо жребче, пълен с желания и хормони.

Но момчето бе достатъчно умно и нямаше да тръгне да се пуска на майката на Тори, а пък тя, мътните я взели, ако не искаше да я зяпат, нямаше да се облече така. А и не е забранено едно младо момиче да се облича така, че да подчертае хубавото си тяло.

Ама и ти, момче, откога започна да наричаш четирийсетгодишните жени момичета?

Арни усети погледа на Хоузи и отново пусна широката си усмивка. Няма лошо!

Хоузи Линкълн — е, поне така искаше да го наричат — кимна с глава, отвърна на усмивката и отново се съсредоточи над парчето метал, с което се занимаваше, прокара няколко пъти пилата по повърхността и го повдигна на светлината, за да го огледа добре. Дори и седнал, той изглеждаше висок и много слаб, а карираната риза и избелелият, грижливо закърпен гащеризон, марка „Левис“ приличаха по-скоро на костюм, отколкото на обичайните дрехи, с които ходеше всеки ден.

Дясната му ръка стискаше здраво метала, макар и някак непохватно, докато с лявата ръка извършваше фината работа.

— Радвам се, че се върна, Иън Силвърстоун — каза той. Говорът му бе леко завален, сякаш бе пил, въпреки че не това бе причината.

— Силвърстайн — поправи го Арни.

Иън отмина грешката със свиване на рамене.

— Нямам нищо против. И така са ми казвали — каза той и изрече някакви думи на език, съхранил мелодичното звучене на норвежкия, но Арни не разбра нищо.

Хоузи отговори на същия език, поне така му се стори по звученето.

— Мислех, че има още малко време, преди да се върнеш — продължи възрастният мъж на английски. — Надявам се да си прекарал приятно ваканцията.

Иън кимна.

— Много приятно.

— А раната ти по-добре ли е? — попита Хоузи и смръщи чело.

— Както бих казал аз, за неспокойните духове почивка няма — изсумтя Док, остави чашата кафе, изправи се и издърпа някакъв пакет от джоба на сакото си. — Така, така, сваляй тази риза. Да я видим сега тази рана — каза той, отвори пакета и извади влажна салфетка, избърса ръце с нея, а след това я прибра в другия си джоб. Потри ръце една в друга, за да ги изсуши, и заприлича на господин Скрудж в моментите, когато се наслаждава на натрупаните пари.

Иън поклати глава.

— Всичко е наред, доктор Шърв, честна дума.

— Да, сигурно. Ти нали си учил първо в специален колеж четири години медицина и три си посветил на специализирана практика. Я бързо да сваляш ризата — каза Док и посочи стария стол до него.

Дейви се разсмя.

— Момче, трябва да си доволен, че не си му споменал, че имаш хемороиди, защото щеше да те накара да се надупиш на ръце и колене вирнал анатомията си във въздуха.

— Млъквай, Дейви Ларсен. Иън Силвърстайн, сваляй ризата и сядай. — Док се разпореждаше с хората вече четири десетилетия, поне толкова помнеше Арни, а най-вероятно доста по-дълго. Господи, сигурно е държал този заповеднически тон още от люлката.

Иън разкопча зелената памучна риза и я свали от почернелите си космати гърди, с изключение на едно място от дясната страна на корема, точно под ребрата, където се виждаше петсантиметров белег, по-плътен горе, изтъняващ към долната част. На Арни му заприлича на удивителен знак.

— Чакай да позная — каза Док. — Някой се е опитал да ти извади жлъчката, но са решили, че ще им е по-забавно да започнат отдолу нагоре.

Хоузи се усмихна.

— Едва ли ще му повярваш, ако ти разкаже как точно беше.

— Не знам. Тук се нагледах на доста странни неща. Едва ли сте забравили, че наскоро се случи да правя аутопсия на два върколака. — Док изсумтя отново, докато натискаше раната с пръст. — Така боли ли? — попита той, когато Иън изпъшка.

— Да, ама и по ръката да ме натиснеш с такава сила, и там ще ме заболи.

— Хич не я отваряй тази голяма уста, малкия. Достатъчно възрастен съм, за да ти бъда дядо. — Док наклони глава на една страна. — Какво се е случило?

— Хоузи е прав. — Иън разпери ръце. — Едва ли ще ми повярваш.

Док се ухили.

— Ами ти пробвай.

— Добре — отвърна Иън. — Бих се със сабя с огнен гигант, който се преструваше на херцога на Пламенния род, и той на два пъти успя да ми пробие защитата. — Устните на Иън побеляха. — Аз също успях да пробия неговата защита. Само веднъж. — Той погледна предизвикателно. — Ще ме наречеш ли сега лъжец?

Док поклати глава.

— Неее. — Смръщи чело. — Вероятно са останали две сраствания, но е почти излекувана. — Той върна ризата на Иън. — Някакви промени в перисталтиката на червата? Повечко газове? Не? Чувстваш се по-добре, нали не става по-зле? Така. Значи би трябвало да си добре. Ако ти създава някакви проблеми, веднага да ми кажеш и ще ти направя един бърз бариев тест.

Тест? Бариев тест? — изкиска се отново Дейви. — Иска да каже клизма. Док умира да ти завира разни маркучи, където свари.

Док се ухили.

— Самата истина. Затова стой настрана от огнените гиганти. Не е здравословно.

Арни бе чувал историята, почти цялата. И сигурно би я сметнал за долна лъжа, ако не бе преживял Нощта на върколаците — както дори и най-дискретните в Хардуд наричаха онази нощ — а също и Деня на завръщането. Арни сам бе застрелял три или четири от Чедата с куршуми за сърни и всеки един от простреляните се бе надигнал, докато един от тях не се нахвърли върху Арни и не го дари с цяла нова колекция белези, които да отиват на старите три, вече сбръчкани и поизбледнели, с които се бе сдобил в никому неизвестното селце в Уиджонгбу, донесли му навремето Пурпурно сърце, както и на онзи, дето приличаше на цип, оставен от граната по време на прочистването на Таеджон.

Само че в Деня на завръщането стана тъкмо обратното. Арни и Орфи, само двамата — Орфи с пушка гаранд, а Арни с бар — успяха да повалят почти дванайсет Чеда, и то без да получат и драскотина. Това беше благодарение на сребърните куршуми.

Арни сви устни при тази мисъл. „Ще се ебаваш със съседите ми, а, помияр въшлив?“

Втори път нямаше да се получи подобно нещо.

След като бе станал свидетел на това, как върколаците изскачат изпод земята, за Арни не беше проблем да повярва, когато момчето разказваше за Скритите проходи между тяхната земя и Тир На Ног, нито пък за Огнения гигант, нито дори за Брисингамен.

„Майната му, момче, щом вярваш на това, всеки мошеник ще те изпързаля“ — каза си Арни и се ухили.

Това можеше да се случи дори и тук. Някакъв, дето се преструваше на банков инспектор, веднъж беше преметнал старата Ади Опегорд и бе задигнал всичките й спестявания и сигурно щеше да успее да се измъкне, ако Ингрид Орьосетер, която умираше да си завре носа навсякъде, не бе надничала през прозореца си и не се бе обадила на брат си, Джон Хонистед, защото видяла някаква непозната кола от друг щат, паркирана пред къщата на семейство Опегорд.

Но какво пък, защо да не повярва — ако Иън и Тори, и момичето на Тори, с Ториан и Карин Рьолке лъжеха като луди — ами майната им, майната му на всичко.

Не можеш да вярваш на всичко, но Арни Селмо вярваше на съседите си.

Карин се върна с димяща чаша кафе тъкмо когато Иън приключваше да закопчава ризата си. Едва ли са й трябвали цели пет минути, за да налее една чаша кафе, а за да смели ново и да го свари, щеше да й е необходимо значително повечко време. Просто не бе искала да се показва, докато той е със свалена риза.

— Арни? — Док наведе глава на една страна. — Какво се хилиш?

Арни сви рамене.

— Нищо особено, Док.

 

 

Карин Торсен се бе извинила и се бе качила в кабинета си, за да свърши малко работа; Иън довършваше втората си чаша кафе и третото парче торта, когато гумите на някаква кола изскърцаха на чакъла пред къщата.

На Иън му се искаше да извика Карин настрани, за да я попита какво става, но след като забелязаха, че я заглежда — ама по дяволите, как да не я заглежда, майката на Тори беше удивително красива и в интерес на истината, според Иън, доста приличаше на Фрея — прецени, че не е удобно да се промъкне в къщата, без да предизвика някоя и друга забележка.

— Върнаха се. — Дейви Ларсен вече беше скочил и куцукаше към предната част на къщата, а Арни Селмо, много по-подвижен, отколкото е обичайно за човек на неговата възраст, тръгна след него; само Хоузи се изправи бавно и тежко.

Док Шърв веднага застана до него.

— Много те моля, другите ще отидат. Искам да си кажем няколко думи насаме, Хоузи — каза той.

— Щом настояваш — отвърна Хоузи.

Иън умираше от желание да остане и да чуе разговора, но нямаше как да го направи, без да бъде нахален и да се натрапи.

Какво ставаше тук? Днес Хоузи изглеждаше доста уморен, а лекото му накуцване бе значително по-силно, но пък и той бе доста по-стар от планините наоколо — едва ли остаряваше пред очите на Иън, просто не беше възможно.

Малката процесия бе на вратата тъкмо когато Ториан Торсен паркираше голямото синьо бронко пред терасата със скорост, с която Иън дори не би си помислил да пробва, но Торсен очевидно се справяше твърде добре. Спря рязко, задните гуми бяха само на сантиметри от стълбите, и изскочи преди още Ивар дел Хивал да е откопчал предпазния си колан.

Щом видя Иън, по лицето му плъзна приятелска усмивка, която би отивала повече на пират, ако не бе белегът, който прорязваше дясната му буза, сякаш киселинна сълза си бе проправила път по лицето му, преди да се спусне надолу по челюстта.

Нито този белег, нито леко закривеният нос, който издаваше старо счупване, не можеха да скрият деликатните черти на лицето му и дългите изящни пръсти на ръцете. Изящни съвсем не означаваше хилави. Ръкостискането на Торсен бе здраво, но човек не се чувстваше застрашен от грубата сила.

— Мислех си, че ще се върнеш поне след месец — каза той. — С Тори и Маги.

Щом жена му не бе споменала, че го е помолила да се прибере по-рано, Иън нямаше никакво намерение да говори за това.

— Всичко тук започна да ми липсва — каза той и щом изрече тези думи, откри, че това е самата истина.

Колко странно. Бенджамин Силвърстайн, онова гнусно изчадие, наречено баща на Иън, го бе изритал от къщи, когато Иън престана да му се оставя да го пребива, и след това младежът бе живял в общежитията на колежите през учебната година — излизаше му по-скъпо, отколкото да си намери квартира някъде извън територията на колежа, но не можеше да си позволи да губи време в разходки напред-назад — затова си наемаше стая навън само през лятото.

Всеки път, когато се местеше в някоя от тези стаи под наем, той отново попадаше на познато място и нищо повече. Просто едно познато място.

Но ето че тук си бе като у дома, и това му се стори странно.

— Колко странно — каза Ивар дел Хивал, сякаш прочел мислите му. Той бе едър мъж, висок почти колкото Иън и сигурно точно два пъти по-як, белозъбата му усмивка бе искрена и широка на фона на щръкналата брада, толкова черна, че чак синееше.

— Това е наистина много странно, млади Силвърстоун, как е възможно да ти липсва този малък град — каза той и гласът му прогърмя като звука на голяма басова тръба. Изглеждаше смешен в обичайните за местните хора дънки и карирана бархетна риза, скроена специално за обемното му шкембе. На Иън все му се струваше, че в следващия момент ще се появи в черната ливрея на Пламенния род, обточена с оранжево.

— Място, където те харесват, ценят и чакат с нетърпение, а на теб ти липсва. — Ивар дел Хивал се разсмя и плесна с тежката си месеста длан рамото на Иън. — Колко странно. Следващото ще бъде да откриеш, че след като не си ял половин ден, си нещо малко гладен, или пък топлото меко легло ще ти се стори неудобно, когато клепачите ти тежат, или ако цели дванайсет дни не си получавал никакви ласки, оная ти работа е нещо малко щръкнала, след като си погледнал, докоснал и усетил до себе си красива жена, изпълнена с желание — каза той.

Ториан Торсен се разсмя, отвори багажника, извади плик с покупки и го подаде на Дейви Ларсен.

— Не намерих обикновени витамини, затова ти купих обогатени с минерали — каза той. — Надявам се, нямаш нищо против.

— Чудесно — каза Дейви. Остави внимателно плика на земята и пристъпи към бронкото с протегнати ръце.

— Няма нужда, достатъчно хора сме, за да разтоварим — каза Торсен. — Трябва да прибереш месото за хамбургерите във фризера, ако няма да го правиш днес, а сладоледът ще се стопи. Най-добре тръгвай към вас.

— Май си прав. — Дейви кимна и вдигна плика. — Благодаря, че ми напазарува. Бележката вътре ли е? Добре, ще ти напиша чек и ще ти го донеса по-късно.

Торсен кимна и веднага забрави за Дейви. Подаде два плика на Иън, за да ги отнесе в кухнята, а Арни, Ивар дел Хивал, Док Шърв, Хоузи и Торсен го последваха. Всеки от тях бе стиснал по два плика, с изключение на Хоузи, който носеше само един. Багажникът на бронкото се изпразни веднага и под зоркия поглед на Хоузи продуктите бяха бързо разпределени в шкафовете, в огромния хладилник в кухнята на семейство Торсен и във фризера с капак в мазето.

Торсен изнесе въглища и газ в задния двор и запали барбекюто, а Иън и останалите примъкнаха столовете си.

— Така — каза Ивар дел Хивал и се настани на стола си, сплел пръсти на огромния си корем, — как ще желаеш да стане?

— А?

— Връщаш се по-рано, което според мен означава, че нямаш търпение да потеглиш за Тир На Ног и да продължиш търсенето. — Ивар дел Хивал се протегна. — Ако питаш мен, предлагам да потренираш фехтовка с Ториан дел Ториан още около половин година, изкуството да стреляш с лък с Орфиндел и моите трикове, но…

Иън сви рамене.

— Аз не бързам.

Уреждането на работите му се получи дори по-лесно, отколкото си бе мислил. Д’Арно го бе уволнил от клуба по фехтовка, след като не се бе явил на работа, а в училище си пусна молба за отпуска, защото вече бе пропуснал часове. Наложи се само да попълни някакви документи. На Иън не му бе приятно, че са му обидени, но и нямаше как да обясни защо е изчезнал така изведнъж, затова оставаше само вариантът с официална молба за продължително отсъствие.

Имаше неколцина приятели, не особено близки, с които му се искаше да си вземе довиждане, но пък нямаше как да им каже, че смята да поеме по Скритите проходи към Тир На Ног, за да търси скъпоценните камъни от Брисингамен.

А, да, оставаше и онова гнусно изчадие, което му се водеше баща, но с него Иън нямаше какво да си каже.

Най-трудното бе превръщането на четирите раници, пълни със злато, в пари в брой, но той просто ги остави на Карин Торсен, а тя вече бе вършила подобно нещо навремето, с откраднатото от бъдещия си съпруг злато. В отлично оборудваната работилница в мазето на семейство Торсен буквите и печатът на Пламенния род изчезнаха и монетите се превърнаха в малки кюлчета, от които постепенно и предпазливо щяха да се отърват, ако се налагаше дори в продължение на години.

Иън не бързаше да си тръгва. Тори и Маги обикаляха някъде из Европа, Тори — натоварен с почти непосилната задача да съобщи на Маги, че следващия път няма да тръгне през проходите с тях.

Иън се намръщи. Маги нямаше да приеме новината спокойно, но и нямаше какво да направи. За разлика от Иън, Маги си имаше семейство и не можеше просто така да изчезне от лицето на земята, без никой да не забележи. За разлика от Тори, Маги нямаше семейство и приятели, които да я прикриват.

Да обясни на семейството си? Да бе, как ли пък не. „Слушай, татко, ще се поразходя из Тир На Ног, там, където са се оттеглили боговете в пенсия, за да потърся скъпоценните камъни от Брисингамен, в които е скрита черната материя, необходима за новото начало на вселената.“ Бащата на Маги бе клиничен психолог и веднага щеше да звънне на някой колега психиатър, за да я освидетелстват.

Освен това беше и много опасно.

Иън несъзнателно попипа торбата, в която бе прибран Убиецът на гиганти, със същия жест, с който попипваше портфейла си, когато бе в някой ресторант, за да се увери, че е в него, че не е изчезнал…

— Така, когато си готов — каза Ивар дел Хивал, — можеш да разчиташ на мен. Ще дойда с теб поне до Независимите владения. — Той сви рамене. — Там не е лошо място за начало на търсенето. Може пък някъде из Градищата да откриеш учен, който да има представа, откъде да започнеш.

Ториан Торсен изсумтя.

— Ако беше толкова лесно, ако съществуваха някакви сведения, всички скъпоценни камъни щяха отдавна да са открити.

В интерес на истината Тори, не Иън, се бе натъкнал на скрития сейф под сейфа, в който бе сложен рубинът. Приятелят му бе израсъл с Хоузи и имаше много по-добър усет към скривалищата, сътворени от Старея, отколкото Иън.

Но стига за това.

— Да не би да искаш да кажеш, че не трябва да тръгвам?

Торсен поклати глава.

— Нищо подобно. — Усмивката му едва се забелязваше, но въпреки това бе искрена. — Само че на мен ми се струва, че прекалената напористост е… неразумна.

— Съгласен съм, Ториан — кимна Ивар дел Хивал. — Не че ти казвам какво да правиш, Иън Силвърстайн, дори не мога да те посъветвам, защото нямам представа, как да постъпиш. Ти си упорит младеж и не бих искал да меря ината си с теб. — Наведе се напред, развърза работните си ботуши, свали ги, а след тях и дебелите чорапи, сгъна ги внимателно и чак тогава ги остави настрани. Стъпалата му бяха малки, не повече от четирийсети номер, но много широки. Малкият пръст на десния му крак липсваше. Сигурно имаше какво да разкаже, но пък миналото на Ивар дел Хивал бе доста богато и той можеше много да разказва.

Мъжът се изправи с пъшкане.

— Само че ако смяташ да продължиш обучението си, да започваме още сега, докато наблизо има медицинско лице, защото може да се наложи да ползваш услугите му.

— Забавлявайте се до насита. — Док повдигна чашата с кафе като тост. — Само да не забравите, че съм най-обикновен остарял провинциален лекар и ако му изтръгнеш сърцето или нещо такова, няма да мога просто да го наместя обратно.

Арни Селмо се усмихна широко.

— Бас държа, че можеш, Док. Резултат може и да няма, но ще успееш да го закърпиш.

Иън си свали обувките, нави ръкави и се изправи.

— Само леки докосвания, нали?

— Не съм съгласен. — Ивар дел Хивал стисна ръце и кокалчетата му изпукаха. — Без убийства, без трайни наранявания, мен преди са ме наранявали, а и сега нямам нищо против да си поразкървавя кокалчетата. — Приклекна, щом се отдалечиха от градинските столове. — Да видим сега дали ваканцията те е размекнала, какво ще кажеш.

Ториан Торсен бе дуелист, истински магьосник с меча, но Ивар дел Хивал бе прекарал целия си живот в служба за Пламенния род, а това означаваше години на напрегнато обучение като войн. Средните владения не бяха същите като преди векове, но от войните все още се очакваше да могат да поведат в бой рота селяни, въоръжени с копия или лъкове, ако се наложеше да се защитават Владенията, а това означаваше, че трябва да умее да се докаже, в случай на нужда, като се бие също като селянин, или в ръкопашен бой, или с импровизирани оръжия, взети от наличните градинарски инструменти. Освен че Ивар дел Хивал бе изключително умел, той бе и поне два пъти по-тежък и як от Иън.

Иън също приклекна и се измести вляво, като внимаваше къде стъпва. Само да се подхлъзне и с него бе свършено. Единственото му предимство бе младостта и бързината, всяка близост с противника му бе опасна. Ако успееше да накара Ивар дел Хивал да обикаля в кръг достатъчно дълго, по-възрастният мъж щеше да се умори и така младежът можеше да нападне и да отбележи точка в своя полза, но ако Иън се оставеше едрите ръце на опонента му да го спипат дори веднъж, двубоят бързо щеше да приключи. Иън бе губил от Ивар дел Хивал преди и усещането никак не му бе харесало.

Иън се престори, че напада, приведе се ниско под протегнатата ръка и изненадващо бързо се плъзна зад Ивар дел Хивал. Изкушаваше се да го нападне и да приложи задушаваща хватка, но реши да приложи по-консервативна тактика. Ритна Ивар дел Хивал в свивката на коленете и се опита да го удари в гръб ниско над бъбрека, но мъжът се подхлъзна.

По-скоро усети, дори не успя да види кога едрата му ръка се стрелна към него, докато падаше. Протегнатата длан на опонента се подпря на земята, за да омекоти падането, и Иън пролази на ръце, за да мине под него.

— Браво, момче. — Ивар дел Хивал отново зае началната полуприклекнала поза и се ухили на една страна. — Сега е мой ред. — Този път нападна стремително и Иън автоматично отстъпи назад, но… възрастният мъж се втурна с бързина, която младежът не бе виждал у толкова дебел човек, и една едра месеста длан стисна китката на Иън.

Нямаше никакъв смисъл да се дърпа, за да се отскубне от Ивар дел Хивал; беше пробвал преди. Затова се остави на хватката и с всички сили изтегли китката си нагоре, като същевременно успя да освободи палците си и с невероятно усилие заби изпънатите длани в бицепсите на едрия мъж.

Ивар дел Хивал изръмжа и ръцете му се отпуснаха, но когато двамата се сблъскаха, той съобрази да подложи крак на младежа и Иън усети, че губи опора, а след това една огромна тежка маса се стовари върху него точно когато се озова на земята.

Едър месест юмрук удари земята до врата на Иън.

— Смятай, че съм те праснал във врата — каза Ивар дел Хивал, докато се изправяше. Подаде на Иън ръка. — Добър опит. Още веднъж, а?

Иън вече мислеше каква нова тактика да приложи, когато Ториан Торсен ги прекъсна.

— Не. Сега е мой ред. — Торсен се бе изправил с протегната длан. — Напоследък толкова много слушах за некомпетентността на дуелистите от Стоманения род, когато нямат в ръцете си меч.

— Отлично — отвърна задъхан Ивар дел Хивал и протегна ръце. — Твой е.

— Не — ухили се Торсен. — Не го искам. Предпочитам малко по-груба игра. И искам да ми покажеш кое те накара да ги приказваш такива.

— Дори и на старите си приятели не можеш да имаш доверие, а? — Ивар дел Хивал все още дишаше тежко. — Значи остави младока да ме измори, и сега вече си готов да ми видиш сметката. Добре, я да те видим теб.

Докато двамата настъпваха, Иън чу как някой се задъхва приглушено.

Обърна се. Хоузи се бе изправил и се напъваше да си поеме глътка въздух, очите му бяха замътени и невиждащи, тялото му — разкривено, сякаш го бе ударил заряд електричество. Той се стовари на земята, обхванат от неудържими гърчове.