Джоел Розенберг
Сребърният камък (10)

Глава 9
„Най-прекрасният плод…“

Цялата работа бе, както Иън много бързо откри, да стиска копието поне с едната от облечените си в ръкавици длани. Така, дори и да се отриеше в него, нямаше нищо да се случи. Най-добрата аналогия, която откри, бе, че ръкавиците го заземяваха, въпреки че не намираше много смисъл. Е, то и не беше нужно да търси смисъл, важното бе, че е така.

И отново, това си бе магия, а в магиите човек не можеше да открие кой знае какъв смисъл. По дяволите, та то в живота често смисълът се губеше и нямаше начин да откриеш обяснение.

Важното бе да не повтаря това, което се случи първата вечер: тогава заби копието в земята, свали ръкавиците на Фрея и си постла за лягане наблизо. По някое време през нощта ръката му се отърка в копието. Събуди се на мига, прорязан от ужасна болка, а на ръката му се бе образувал мехур с размерите на яйце.

Все още го болеше зверски, но когато с Арни и Ивар дел Хивал продължиха по пътя, внимаваше изключително много.

Арни бе невероятен за стар човек. Иън очакваше да няма капка сила още накрая на първия ден, но ето че той крачеше редом с по-младите мъже.

— Какво става, младежо? — попита той и сбръчканото му лице грейна в усмивка. — Да не би да ти е трудно да ни следваш? — Колкото и странно да бе, на Арни му се отразяваше добре тук.

В един момент Ивар дел Хивал вдигна ръка.

— Я внимавайте, на пътя пред нас има патрул, с поне двойно по-малко стражи от обикновено.

— Защо тогава не се усмихваш? — попита Иън.

— Защото трима копиеносци са достатъчни, за да ни видят сметката преди още да сме пръднали, и защото според мен вандестийците едва ли са пратили патрул след нас.

— Точно така. — Пръстите на Арни Селмо сякаш се опитваха да хванат нещо, което го нямаше. Погледна надолу, сякаш едва сега забеляза какво прави, а сетне пъхна палци в презрамките на раницата. — Както Док Шърв казва, когато чуеш тропота на копита някъде зад теб — а аз чувам, че зад нас се носи тропот на копита — мисли си за коне, не за зебри.

— Има време, когато да се биеш, и време, когато да мируваш — каза Ивар дел Хивал. — А сега не е от онези моменти, когато ти предстои труден избор.

Предводителят на патрула дръпна юздите на коня и премина в тръс, а след това го подкара съвсем бавно. На гърба на коня изглеждаше по-висок от Иън, естествено, но по всичко личеше, че е едър мъж. Беше облечен в черни кожени дрехи, обточени със златна нишка; дебела вълнена наметка прикриваше меча, стиснат от емайлираната изкуствена лява ръка.

Макар той и хората му да изглеждаха готови за нападение, единственият изход бе да се изправят пред тях. Иън усети как кръвта пулсира в ушите му, но странното бе, че се зачуди какво прави този тип, когато го засърби носът, след като здравата му ръка бе заета с юздите, а другата винаги стискаше меча.

Само че точно сега не бе най-подходящото време да зададе този въпрос.

— Поздравяваме ви — каза Иън с глух глас.

Мъжът го изгледа мълчаливо за момент с тъмните си очи, пронизващи изпод гъстите вежди.

— Отвръщам на поздрава — каза той тихо — без враждебност и бъдеща обвързаност — продължи патрулът, но изражението му го издаде, че лъже. — Аз съм Агловейн Тирсон; по рождение брат на маркграфинята на Вътрешните земи, по назначение главен водач на този патрул. Обявете намеренията си, ако благоволите.

— Хм-хм — Иън прочисти гърлото си за прикритие. — Искам да кажа, ъъъ, нямаме враждебни намерения. Носим съобщение до столицата ви…

— За Средището — добави Ивар дел Хивал. — Ние сме само вестоносци.

Едно от ъгълчетата на устата на Агловейн Тирсон се изви нагоре.

— Разбира се, естествено, трудно може човек да си представи служител на Пламенния род да тръгне на шпионска мисия. Освен, разбира се, ако същият този човек не е срещал като малко момче Ивар дел Хивал, невинен търговец в самото Средище, а по-късно не е открил, че той е бил шпионин на Владенията. — Обърна се към един от подчинените си, по-възрастен мъж с едри гърди, който напомни на Иън за Джон Рийс Дейвис. — Какво правим с шпионите?

— Доколкото ми е известно, все още ги обезглавяваме — отвърна огромният мъж. Гласът му звучеше носово и дразнещо. Огледа ги внимателно и почеса наболата по брадичката четина. — Ще трябва да попиташ маркграфа по този въпрос. Той трябва да каже какво да правим с придружителите на шпионина, нали така?

Звукът от конски копита зад тях бе приближил; Иън и приятелите му бяха в клопка. Логиката му подсказваше, че това не е проблем — били са заобиколени още когато Тирсон е разделил патрула и е изпратил другата половина да им отреже пътя за бягство — но логиката нямаше да ги отърве от проблемите, които им предстояха на този прашен път, докато бяха обградени от копиеносци, същата тази логика нямаше нищо общо с металния вкус на страха в устата му.

Но това бе всичко, което Иън можеше да направи, за да спре ръцете си да треперят, а той да престане да заеква.

Лицето на Арни Селмо бе пребледняло, челото му бе обсипано с капчици пот, но колкото и странно да бе, той не изглеждаше уплашен. Просто стоеше, пъхнал палци под презрамките на раницата, втренчил се в Ивар дел Хивал с изражение на неприкрито недоумение, сякаш се опитваше да му каже: „Ама ние защо още не сме мъртви?“

Беше напълно естествено Арни да гледа към Ивар дел Хивал. Иън бе почти дете. Приказките, че той отговаря за всичко, че предстоящата задача е негова отговорност, не звучаха сериозно както на Арни, така и на Ивар дел Хивал, но и нямаше как да бъде иначе.

Изпълнен с разочарование, без дори да се замисля, Иън блъсна долния край на копието в земята.

Бууум.

Земята затрепери и заехтя с дебел басов тътен, от който конете зацвилиха, а листата по дърветата затрептяха. Небето над тях ненадейно се покри с десетки, може би стотици птици, размахали ужасено криле в опитите си да се изкачат възможно по-високо към небето.

По дяволите, по дяволите, по дяволите. Само един съвършен глупак би постъпил така в момент, когато е обграден от десет въоръжени конници, които само чакат едно ненадейно движение, за да…

Я чакай малко. Докато повечето конници се опитваха да държат под контрол обезумелите коне, Агловейн Тирсон бе пуснал юздите и протегнал ръка с изпъната длан и разперени пръсти в някакво подобие на умиротворяващ жест. Естествено, върховете на копията сочеха към небето, а ръцете на войниците бяха пуснали ефесите на мечовете.

Устата на Агловейн Тирсон бе широко отворена. Той я затвори и бързо слезе от коня, свитият метален юмрук, който стискаше меча, бе прибран плътно към гърдите, а ефесът му точно под брадичката. Изглеждаше безкрайно неудобно, а и освен това от тази поза нямаше как да изтегли оръжието, което означаваше, че намеренията му са миролюбиви.

Мъжът се изправи на прашния път с наведена глава.

— Моля за вашето извинение, господине — каза той с тих глас, въпреки това достатъчно ясен, за да го чуят всички наоколо, — заради проявеното неуважение. Вие да не би да сте… този, за когото ви мисля?

Иън трябваше да отговори, а нямаше представа, какво да каже. Тъкмо се канеше да заговори, и най-вероятно щеше да изрече нещо неподходящо, когато Ивар дел Хивал се обади.

— А ти кой си — запита той, — та си въобразяваш, че можеш да разпитваш някого, за когото се съмняваш, че е Вреченият войн, все едно че е търговец, заловен да бута талигата си по военен път?

На Агловейн Тирсон тези думи никак не му харесаха.

— Да не би да ми казваш, че той е Вреченият войн?

— Не съм казал подобно нещо. — Ивар дел Хивал сви рамене. — И въобще има ли значение това, което аз казвам или не казвам? — попита той. — Нали твърдиш, че съм някакъв си шпионин; каквото и да кажа, ще ме наречеш лъжец. — Той протегна ръка към Иън. — Ами ако ти кажа, че това е Иън Силвърстайн, наричан Иън Среброкаменни. Че мечът, който виждаш на бедрото му, е известен под името Убиеца на гиганти, че той е човекът, който изпи кръвчицата на огнен гигант, а също видя сметката на един мразник?

Ивар дел Хивал не бе от хората, които говореха направо, и бе способен да поднесе истината така, сякаш представляваше миризлива подправка, с която лесно ще прекалиш. Но очевидно така се постъпваше в родовете на Средните владения, там бяха откърмени още от деца да въртят както меча, така и всевъзможни интриги. Истината, в този случай, не бе никак далече. Всъщност Иън само бе изплашил и прогонил мразника, бе убил единствено огнения гигант. А това до голяма степен бе въпрос на късмет.

Но сега моментът не бе особено подходящ за подобни обяснения, като се имаше предвид какво става.

— Нищо не знам за вашия Вречен воин — каза тихо Иън. — Аз съм просто преносителят на едно съобщение. Това е.

— Тогава, предполагам, няма да имаш нищо против да ни придружиш до маркграфа.

Тирсон не изчака отговора, щракна с пръсти и посочи първия конник, след това още един и сетне още един. Тримата бързо слязоха, поведоха все още неспокойните си коне и ги задържаха, за да могат Иън и останалите да се качат на седлата. Иън не знаеше кой знае колко за седлата, но не трябваше ли да има нещо като гърбица, издатина? Дали се наричаше гърбица това, което стърчеше леко в средата?

На това седло имаше няколко месингови халки, сплескани от едната страна, вероятно за камшика, от дясната страна се виждаше къса метална чашка и Иън реши да постави там задната част на копието, но пък нямаше къде да се държи. Въпреки че се бе качвал на кон няколко пъти преди, никога не успя да свикне с начина, по който тези огромни животни мърдаха, докато ходеха, дори докато стояха. Тези непривични движения му бяха достатъчни, за да го хване морска болест.

Е, поне щяха да яздят и известно време нямаше да се налага да вървят пеша.

— Сега никой няма да посмее да каже, че синът на маркграфинята е позволил на предполагаемия Вречен войн да върви пеша, докато войниците му са яздели. — Агловейн Тирсон се усмихна, без да се преструва, че е приятелски настроен. — Сигурен съм, че животните ще ви си сторят удобни, въпреки че не са нито толкова бързи, нито отпочинали като другите. Човек невинаги получава това, което иска.

— Да — довърши той и си помисли: „А ако все пак някога решиш да опиташ, може и да откриеш, че има случаи, когато си постигаш своето.“

Агловейн Тирсон отново се качи на коня си, обърна го и потегли. И пред тях, и зад тях се бяха подредили конници и единственото, което Иън можеше да си позволи, бе да подкара послушното животно на бавен ход.

 

 

През пролука в дърветата съзряха замъка на маркграфа, обагрен в алено и златно от залязващото слънце. Пътят се виеше през ниски падини, засети с ориз, на няколко места се стесняваше толкова много, че едва стигаше за двама конници да вървят един до друг, което значително забавяше процесията, въпреки че когато пътят отново се разшири, те се опитаха да наваксат. Иън яздеше почти допрял коляно от едната страна с Ивар дел Хивал, а от другата — с Арни Селмо.

— Тук нещо да ти изглежда познато? — изпъшка Арни.

— Ами, да — отвърна Ивар дел Хивал. — Не се е променило кой знае колко с годините. Въпреки това ми е трудно да определя със сигурност, те правят много добре, като замазват всички поражения. Ние поне нямаме голяма нужда от подобно нещо в Градищата.

Това бе така. Петте Градища във Владенията са били вкопани в планинските скали преди векове и камъкът бе неподатлив на разрушаване, затова в Градищата нямаше много специалисти по построяването на замъци.

Ивар посочи към югозападния край на външната стена.

— Сигурен съм, че преди няколко века там е имало пробив, но дори и да огледаш внимателно, няма да успееш да забележиш. Няколко варела с мазилка, двайсетина майстори бояджии и двеста години слънце и дъжд и всичко е както преди, изглежда напълно непроменено.

— Значи — попита Иън — ти си бил тук преди?

Ивар дел Хивал не му отговори веднага.

— Е… в онези времена, преди да остарея толкова, че обикалянето из Тир На Ног да ми дотежи, търгувах малко ту тук, ту там, наблизо, понякога и по-далече. Алената и Древната Церулийски търговски компании все още държат фронта, така Владенията пазят мястото си на пазара на мечове, а и други неща.

— Агловейн Тирсон не спомена нищо за търговия; нарече те шпионин.

— Шпионин е толкова… технически термин. — Ивар изкриви уста. — Предпочитам да ме наричат търговец, който не намира за необходимо да извръща поглед, когато забележи нещо интересно. А пък на Негово Топлейшество — не този, с когото се сблъскахте; дядото на сегашния Огнен Херцог — винаги му беше интересно, когато му разказвах какво съм видял след завръщането си в Градищата.

— Сега вече разбирам как могат вандестийците да обърнат нещата — каза Арни Селмо, без да прикрива сарказма в гласа си. — И не можеш да ги виниш.

— Невинността е монета само с една страна.

Арни изсумтя.

Слязоха от конете пред главната порта, край подвижен мост и четирима от войниците поведоха конете по една пътека, която завиваше някъде зад крепостната стена, а останалите придружиха Иън, Арни Селмо и Ивар дел Хивал вътре, ботушите им потропваха в такт по яките дървени греди на подвижния мост.

След като бе прекарал известно време с Тори и Хоузи, Иън бе започнал да се заглежда в местата, където хитрият човек би направил тайник, може би някой капан, но опит не му бе необходим, за да забележи причудливите форми на водоливниците по стените, най-вероятно монтирани там, за да се излива през тях горещо олио върху пробилите защитата чак до това място.

Сподели наблюденията си с Ивар дел Хивал, който му се закани с пръст.

— Знаеш ли, млади Силвърстоун — отвърна му той на английски с мила усмивка, — или както там се наричаш, едно е да забележиш някоя интересна подробност от вандестийската архитектура, а съвсем друго да обсъдим положението й, когато става въпрос за настъпваща армия. Това е нещо, което силно би изнервило придружителите ни. — Той посочи с широк замах всичко наоколо, жест напълно несъвместим с нещата, които говореше.

— Я виж ти! — Арни поклати глава. — Тук всички говорят английски.

Ивар дел Хивал кривна глава на една страна.

— Доколкото знам, никой не говори. Готов съм да проверя, да не би да се окаже, че го говорят със същата лекота, с която и ти започна да говориш берсмолски. — Той поклати глава. — Не само Орфиндел може да ти даде тази дарба за езици.

Главният вход — масивна порта от огромни древни греди, прикрепени една за друга с въжета, с дебелината на човешка китка, заковани с парчета метал и стъкло — бе затворен, но тесен пасаж ги отведе настрани и войниците поведоха Иън и останалите по тесен тъмен коридор.

— Тук ми се струва познато — каза Ивар дел Хивал и подаде багажа си на Арни, за да се провре през един особено тесен завой.

— Да — отвърна Арни. — Все едно че се раждаш.

— Това е стара шега от младостта ти — каза Ивар дел Хивал, — но не това имах предвид. Този пасаж е също като пасажните входове в Градищата. Едва ли е чак толкова сложен, но искрено се съмнявам, че този замък е строен от Обречения строител.

— Така е. Строен е от съпруга на майката на майката на моята майка. — Агловейн Тирсон спря на три крачки пред вратата. — Сега внимавайте.

Двайсетина почернели метални шипове с различна височина, от трийсет до деветдесет сантиметра, бяха монтирани към касата на вратата. Тирсон използва прибрания в ножницата меч, за да бутне тези от лявата страна, а един от войниците му стори същото с тези отдясно.

Иън пристъпи и се озова под златните лъчи на залязващото слънце.

Не си бе представял как ще изглежда замъкът отвътре. Земята бе грижливо поддържана и парцелирана, дървета — някои огромни — бяха засадени навсякъде, с изключение на тесен просек покрай стената. Едно поточе се виеше през тревата и се изливаше в езеро в самия северозападен край, където плуваха лебеди, поне десет, някои навеждаха глави и ги вадеха от водата, стиснали в човките мятаща се риба. Десетина, може би дванайсет деца тичаха и крещяха край езерото, а докато Иън ги наблюдаваше, едно дребно момиченце в бяла туника се подхлъзна на някакво зелено петно, което Иън реши, че е курешка на лебед. Тя се плъзна с краката напред в езерото, но изскочи бързо сред пръски и смях.

Резиденцията, квадратна триетажна сграда бе на върха на полегат хълм. Според първоначалния замисъл е била квадратна, а по-свежите на цвят източни и западни крила очевидно са били добавяни допълнително.

Агловейн Тирсон спря на поляната пред главния вход.

— Налага се да оставите оръжията си тук — каза той. — Маркграфът не позволява непознати да влизат въоръжени в присъствието на маркграфинята.

Иън се замисли за момент. Никак не му се искаше да се разделя с Убиеца на гиганти и имаше чувството, че Один няма да е възхитен, ако остави копието му тук навън. Но около тях имаше прекалено много стражи и сега едва ли бе най-подходящият момент да спори.

Затова, внимателно и бавно, той насочи острата страна на Гунгнир към земята и го натисна силно, така че копието се скри под земята.

— Погрижете се никой да не го докосва — каза той. — Опасно е.

Разкопча колана на меча и го остави на тревата, така че да докосва копието. Ивар дел Хивал също разкопча своя колан и понечи да го остави до копието, но се спря навреме; подаде го на Иън, за да го остави до своя. Раниците също останаха на тревата, а след бързо претърсване, по-скоро потупване по дрехите, Агловейн Тирсон ги поведе през арковидния вход, по тъмен коридор към стабилна дъбова врата.

Щом приближиха, вратата тихо се отвори.

Покоите на маркграфа бяха приблизително с размерите на салона по физическо в гимназията на Иън. Подът бе покрит с плътен килим в цвета на прясно рукнала кръв, само на места прекъсван от зелени мраморни стъпки, които изглеждаха като част от пода, а не просто поставени върху килима.

Разпределението бе съсредоточено в пет ъгъла: в северозападния край бе поставено легло с балдахин, покрито с изключително фино изплетена мрежа; в североизточния ъгъл бяха разположени маса и дванайсет стола, на югоизток гледаше простичък на вид чекрък с два напълно обикновени, дори груби на пръв поглед стола, а в последния ъгъл се намираше бюро, отрупано с хартии и всевъзможни дреболии, докато центърът на стаята представляваше островче, очертано от подредени близко едни до други ниски канапета и тумбести столове. Тук, на нещо, което Иън определи като лежанка, въпреки че според него името бе нещо различно, се бяха настанили един до друг маркграфът и млада жена. Друг млад мъж, който сякаш бе по-млад Агловейн, седеше на стол край тях.

Щом влязоха, маркграфът се изправи. Той бе слаб мъж, висок, с късо подстригана черна коса, посребряла на слепоочията и колкото и странно да бе, на бретона. Също като Агловейн Тирсон, той стискаше ножницата и меча с метална лява ръка, така че те приличаха по-скоро на част от облеклото, отколкото на оръжие.

Трудно можеше да му се обърне прекалено много внимание, защото жената, отпусната до него, силно развълнува Иън.

Не можеше да определи причината със сигурност. Да, тя наистина беше много красива — черна лъскава коса падаше по раменете, обрамчила високи скули и екзотични сини очи над изящно носле и пълни червени устни. Черната й рокля, обточена със сребърно, в тон с косата на маркграфа, бе с висока офицерска яка, заради която му се прииска да я развърже, докато на бедрото имаше висока цепка, разкриваща сметаново бяло бедро и извивката на сандал без пръсти и син като очите й лак за нокти.

По ръцете нямаше нито накити, нито лак; беше ги отпуснала скромно в скута, преплела дълги фини пръсти.

Иън насочи вниманието си към маркграфа. „Какво те е прихванало, бе, смотаняк? — каза си той. — Ако тръгнеш да оглеждаш младата прелестна женичка на маркграфа, нито ще се сприятелиш с него, нито ще успееш да окажеш някакво влияние тук или където и да е.“

Стаята притихна неестествено много, докато най-сетне Ивар дел Хивал прочисти гърлото си и погледна настоятелно Иън.

О-па. Когато си в Рим…

— Поздравявам те, маркграфе — започна Иън. Вандестийските обичаи изискваха прекалено много натруфени титли за благородниците и Иън предпочете да го сметнат за грубоват, след като използва само тази титла, вместо да се опита да подреди всички и нещо да оплеска. — Името ми е Иън Силвърстайн — представи се Иън на берсмолски, — въпреки че често се случва да ме наричат Иън Сребърния камък.

— Поздравявам те, Иън Среброкаменни — отвърна маркграфът. Колкото и изненадващо да бе, гласът му се оказа по-висок, отколкото предполагаше Иън — топъл меден тенор, а не дуднещ баритон. — Аз съм Ерик Тирсон, маркграф на Вътрешните земи — каза той, но не представи нито жена си, нито детето си. Сигурно такива бяха изискванията на етикета и Иън реши по-късно да попита Ивар дел Хивал.

Но щеше да остане за по-късно.

— А спътниците ти кои са? — В мъжа не бе стаена заплаха, когато се обърна към Арни и Ивар дел Хивал, но на Иън не му бе необходимо да се натъкне на някоя от хитрините на маркграфа, за да си спомни, че се намират в неговия замък, без оръжие, точно в този момент заобиколени от над десет въоръжени стражи, които гледаха с надменна арогантност, която разкриваше, че познават великолепно тайните на боравенето с оръжията си, въпреки че това може и да не беше точно така.

— Ивар дел Хивал — започна Ивар дел Хивал, — служител на Пламенния род, заклет в новия херцог.

— Стори ми се, че помня това лице — каза маркграфът.

— Обикновено лице — отвърна Ивар дел Хивал, — но свикнах с него през всичките тези години.

Иън нямаше представа, защо е цялото това представление, защото бе сигурен, че някой бързоходец е бил изпратен да донесе пълен отчет на маркграфа, докато тримата се освобождаваха от оръжията си и от всичко, което дори бегло наподобяваше на оръжие, освен ако Агловейн Тирсон не бе изпратил вестоносеца още когато ги бе обкръжил на прашния път.

— Ммм… значи не разбрах по каква причина придружаваш Иън Среброкаменни. — Маркграфът вдигна длан, за да възпре отговора. — Не, не, няма значение; трябва ти малко време, за да ми представиш достоверна история, искам да кажа, за да можеш да ми разкажеш подробностите, благодарение на които се озова тук. — Обърна се към Арни. — Ами ти?

Арни се изправи и отдаде чест.

— Арнолд Дж. Селмо — каза той. — Ефрейтор Седма кавалерия, полк В, пенсионер. — Каза всичко на английски сигурно защото му бе трудно да определи кой берсмолски термин най-добре подхожда на ефрейтор. Иън напълно го разбираше. Само не успя да разбере дали Арни е напълно сериозен, или нарочно се прави на шут, та поздравът му бе като на парад, без следа от сарказъм или ирония, а той задържа ръката си вдигната неестествено дълго, докато най-сетне маркграфът с неестествено движение повтори непознатия поздрав. Не го направи както трябва, защото дланта му гледаше напред с разперени пръсти, но едва ли сега бе най-подходящото време да го поправят.

Маркграфът кимна леко, сякаш мислеше за нещо свое, а след това им посочи да седнат.

— Е, тогава да се заемаме със задачите.

Никой не си направи труда да представи момичето; тя просто се облегна назад, кръстоса крака и продължи да отпива от димящия чай, а очите й нито за миг не се откъсваха от Иън.

— Аз мисля, достопочтени маркграфе — започна тя, — че се спомена за някакво искане от човека, който държи ферибота.

Гласът на маркграфа бе по-висок, отколкото би предположил Иън, докато нейният се оказа значително по-нисък и гърлен, отколкото младежът очакваше; това бе алт с музикално звучене, привличащ вниманието, сладък и леко дрезгав, също като обой. Тя го погледна над чашата. У нея имаше нещо, което да накара Иън да се притеснява или заеква.

— Маркграфинята, разбира се, има право — каза маркграфът. — Макар да съм сигурен, че той би искал да приемем съобщението като молба, не като искане. Едно искане би било проява на наглост.

Иън не можеше да си представи Харбард да моли смирено, но бе положил клетва да казва истината.

— Той…

Ивар дел Хивал му даде знак да мълчи.

— Той ще бъде много доволен, ако го изслушате — поясни предпазливо.

— И каква точно е тази негова молба?

Ето че пак се сблъскваше с противните благородници, възпитани да ръсят само надути високопарни приказки…

— Иска войната да спре, преди да е започнала — заяви Иън. Това беше сделката: предай информацията, покажи кой я праща и се връщай при Брода на Харбард, за да бъде излекуван Хоузи. Свърши работа, приключвай бързо и се надявай вандестийците да не убият вестоносеца с лошите новини.

— Война ли? — попита маркграфът.

Да не би тук да има ехо?

— Харбард от ферибота, ваша чест, храни известни подозрения — каза Ивар дел Хивал, подбирайки бавно думите си. — Според него допълнителните патрули близо до Брода на Харбард са прекалено близо до границата със Средните владения и той смята, че това е началната стъпка за набег към Градищата. Моли подобно нещо да не се случва.

— Аха — Маркграфът стисна устни и наклони глава, изпълнен с интерес. — Значи, ако правилно разбрах, тъй като един престарял изпаднал фериботаджия желае да няма война, значи не трябва да има война. — Той кимна два пъти. — Нещата ми изглеждат доста прости. — Той се надигна и остана да ги гледа в недоумение, докато Иън и останалите не се изправиха също. — Това ли е то?

Арни Селмо се усмихна на Иън.

— Не мислех, че ще се окаже толкова лесно, а ти?

Иън прочисти гърлото си.

— С цялото ми уважение, маркграфе, мисля, че би трябвало да вземете Харбард на сериозно.

— Един фериботаджия.

Иън го погледна право в очите. Не бе важно какво казваше маркграфът, а начинът, по който го казваше, пренебрежителното свиване на раменете и бързата усмивка. Това бе грешка, това бе глупава постъпка. Дори и Один да не бе това, което някога е бил, един бог излъчва власт, не е човек, с когото да се подиграеш.

Маркграфът трябваше да го разбере. Беше длъжен да разбере.

Внезапен натиск го накара да погледне надолу. Пръстенът на Харбард пулсираше на палеца му и го стискаше ритмично, сякаш се опитваше да изцеди мляко. Не се бе променил, все още си бе просто пръстен, застинал неподвижно на пръста му, нито се увеличаваше, нито се смаляваше, просто стискаше и отпускаше в такт със сърцето на Иън.

За момент усети замайване, след това направи малка крачка назад.

— Иън Силвърстоун? — Момичето — маркграфинята — се бе изправила. Пристъпи към него.

— Моля ви. Наистина трябва да ми повярвате — каза й той.

По очите й позна, че му вярва. Пръстенът го стисна още два пъти и след това още два пъти.

Младият, седнал до маркграфа, поклати глава.

— Маркграфът — каза той с глас по-висок от необходимото, доста по-висок от обикновено, — не е длъжен да прави подобно нещо.

— Бурс. — В тона на маркграфа прозвуча команда. — Никой не те е представил, седи мирно.

Бурс Ериксон сякаш не го чу.

— Аз съм Бурс Ериксон, син на маркграфа — каза той. — Сега, след като вече се представих, мога да ти кажа направо: маркграфът не отговаря пред чужденци, не отговаря и пред бачкатора на ферибота. Отговаря единствено пред Масата, а всеки, който иска обяснение от него, нека да го стори с оръжие в ръка.

— Бурс — повтори маркграфът: гласът му бе нисък и остър, свободната му ръка — протегната напред, пръстите — разперени с протегната длан, — мълчи. Преценил съм, че ще изслушам този млад човек, а това означава, че ще го изслушам докрай.

— Важно е — продължи Иън. — Не съм сигурен дали знаете кой е Харбард, но той не е просто човекът от ферибота, който има мания за величие; той е един от Стареите.

— Естествено — разкиска се Бурс Ериксон. — Разбира се. Всеки гол отшелник, който живее на ядки и дървесни кори, е Старей, на когото месото и топлината са му омръзнали. Всеки нещастник, който проси я коричка, я кокал, е в действителност Старей, който изпитва тези, на чиято врата е похлопал. Всяка стара кранта с провиснали до коленете цици, тръгнала да продава задушливи помади с неясен произход, е Старей, приела този вид, за да се позабавлява.

Арни не погледна към Иън, когато прошепна:

— Какъв му е проблемът на този идиот? Да не би да се перчи пред момичето?

— Ще ти го кажа още веднъж — не можеш да си сигурен, че местните не говорят английски. — Широкото лице на Ивар дел Хивал бе ухилено, но това не можеше да се нарече приятелска усмивка. Стрелна с бърз поглед маркграфа, сякаш да подскаже: „Наблюдавайте го“.

Бурс Ериксон не беше приключил.

— Естествено, всеки хърбав селянин със смрадлива кожена раница и пръстен, минал през златна баня, е Вреченият войн, дошъл да ни поведе към Края на зимата. Гадост.

— Виж, Бурс, мой любими сине — каза маркграфът, — ти наистина прекали.

Ако Иън не ги наблюдаваше, щеше да пропусне да види едва забележимия жест, който маркграфът направи с показалеца си. Все едно че го премести първо напред, а сетне назад, все едно че викаше някого.

— Не, маркграфе, не съм прекалил. — Коланът с меча на Бурс Ериксон бе прехвърлен на облегалката на стола му. Побутна меча. — Я сега да го видим колко го бива този… убиец на гиганти. Не настоявам на дуел до смърт, нито дори до пръв белег — всъщност дори не съм сигурен дали искам да удостоя този… Иън Силвърстоун с белега си. Но нищо, нека вземем две оръжия и направим един малък дуел до първа кръв. — Той се обърна към Иън. — Хайде, идвай, да кръстосаме шпаги. Дори ще си взема учебен меч с притъпен връх заради теб, Убиецо на гиганти.

— Само един огнен гигант — поправи го Иън. — И това се дължеше до голяма степен на… късмет.

Изкушението, разбира се, бе да се надуе и да се покаже като корав мъжага пред момичето, но това не само че бе глупаво, но сигурно и всички очакваха така да постъпи. Иън години наред бе тренирал с рапира, той не бе дуелист. И въпреки че превръщаше любимия спорт в смъртоносна отбранителна система под зоркия поглед на Ториан Торсен и Ивар дел Хивал, една среща с този силно белязан в схватки Бурс Ериксон можеше да се окаже последна за него.

Само че Бурс Ериксон бе твърдо решил да се прави на обиден, независимо от думите на Иън.

— А, толкова смел и така талантлив, че с лека ръка пренебрегва убийството на един огнен гигант. — Обърна се към маркграфа. — Маркграфе, татко мой, моля те. Позволи ми да го нараня.

— Не забелязах да ти е нанесъл обида, Бурс — отвърна маркграфинята. Тя постави ръка над китката му. — И предпочитам да не потъпкваш кода на честта в бъдещия си Орден с толкова лека ръка.

— Бурс, сине мой любим, този човек е наш гост…

— Не, той е наш пленник. Бе доведен тук под стража, но…

— Така бях наредил да стане. — Маркграфът разиграваше своята част от предварителния замисъл. Бе очевидно, че търси начин Иън да се съгласи на някакъв дуел с Бурс, но изобщо не ставаше ясно защо.

— Този проблем — вметна Ивар дел Хивал, — може да се реши много лесно. Почитаемият Бурс Ериксон смята, че Иън Силвърстайн не е достатъчно издигнат, за да се бие с него в дуел, но така или иначе иска да се дуелира. — Той поклати глава. — Аз обаче съм имал тренировки с него и смея да изтъкна, маркграфе, че в дясната му ръка се е вселил демон — той… той просто не знае как да направи онова движение за оставяне на белег. Той дори не приема противниковата ръка, крак или стъпало за цел.

Иън не се усмихна. Кракът, ръката, стъпалото не бяха мишени в двубоите с рапири и на него му трябваше време, за да свикне с новата техника.

Ивар дел Хивал му се намръщи и се обърна към маркграфа.

— Ако го пуснете дори в най-обикновения дуел с Бурс Ериксон, кълна се, че на пода ще има труп, без да уточнявам дали това ще бъде Иън Силвърстайн или Бурс Ериксон.

— Не се страхувам — намеси се Бурс Ериксон.

— С възрастта идва и мъдростта, която те кара да се страхуваш, когато трябва — каза Ивар дел Хивал. — Само че не желая да споря по този въпрос — нека да изложим нашето прошение, а вие му намерете необходимото разрешение, след като си заминем.

— Така значи. — Маркграфът наблюдаваше скептично Ивар дел Хивал. — Значи няма начин да проверим способностите му с меча, без да стигнем до кръв? Наистина ли?

— Поне аз не се сещам за такава възможност, маркграфе, а след като…

— Има и друга възможност — каза маркграфът. — Можем да ги оставим да… да си поиграят с учебни мечове.

— Учебни мечове ли? — попита Ивар дел Хивал. — Говорите за онези покрити с катран пръчки…

— Не, не, не — уточни маркграфът. — Вие във Владенията може би действате така, но ние тук обучаваме бъдещите благородници с по-прости оръжия мечове без острие, със затънен връх, много гъвкави. Стига да не се навират в очите и в ямката на гърлото, не нанасят рани, освен някоя и друга синина.

Иън бе чувал за тези измишльотини преди. Наричаха се рапири за фехтуване и той бе прекарвал повече часове с подобно нещо в ръката, отколкото бе в състояние да преброи.

Само че той не се усмихна, устните му не трепнаха, нито се отпусна, нито се стегна.

„Майка му стара — каза си той, — майка му стара. Каква проклетия.“

„Не този път, проклетнико — каза си той, — този път няма да го бъде.“