Джоел Розенберг
Сребърният камък (15)

Глава 14
Средището

Досега всичко бе протекло лесно и безпроблемно; значи някъде трябваше да има уловка, каза си Иън, докато каретата трополеше по пътя.

Младежът седеше в посока, обратна на движението, долният край на Гунгнир бе приклещен между седалката и стената на каретата, а горният — щръкнал през прозореца към небето. Така Иън можеше да го прикрепя и с двете си ръце, облечени в ръкавици, за да е сигурен, че няма да го изпусне.

В каретата се возеха много хора — коленете му се допираха до тези на Марта — но не беше неудобно, особено в сравнение с ездата, единствената друга възможност.

Не можа да определи със сигурност от какво са направени колелата, но определено бяха надуваеми, сравнително меки и поемаха друсането на пътя доста успешно. Така наистина беше много по-добре, отколкото да язди, а все още натъртеното му дупе да подскача при всяка стъпка на коня и да се чуди дали да се задържи на седлото, или да прикрепя Гунгнир, притеснен какво би станало, ако дясната ръка случайно изпусне копието, макар и за момент.

През едно от летата помагаше на Д’Арно да сменят електрическата инсталация в къщата на чичо му — естествено за много по-малко пари, отколкото му се полагаха, но истината бе, че тогава възприемаше Д’Арно като купона си за храна — и непрекъснато тръпнеше от страх, че може да докосне някоя оголена жица и да прекара изключително кратката част от полагащия му се след това живот, стиснал я здраво, докато електричеството преминаваше спокойно през тялото му.

И сега беше така, дори още по-лошо. Само едно трепване, един момент на разсеяност, едно кихване и Гунгнир щеше да полети във въздуха, готов да изпълни мисията, за която бе създаден — да убива.

А така, ако объркаше нещо, застрашаваше единствено и само себе си. Сега Гунгнир бе здраво заклещен и ако нещо станеше, само Иън щеше да страда, а хората, които се возеха до него, нямаше да бъдат засегнати, нито Арни Селмо, нито Марта, седнали срещу него.

— По всичко личи, че си обзет от дълбоки мисли, Иън Силвърстоун — каза Марта.

Беше облечена като за път, в нещо, което Иън оприличи на кюлоти — въпреки че едва ли се казваха точно така; това бяха кафяви панталони, много широки, така че ефектът бе по-скоро като пола до земята — комбинирани с искрящо бяла блуза с пришит към нея корсет. Ръкавите бяха обемни, богати, с маншети на китките, а плътен колан пристягаше тънкия й кръст. Доста прилични одежди за пътуване, по които Иън с удоволствие се заглеждаше.

— Не бих казал дълбоки, Марта — отвърна той.

— Да — измърмори Арни Селмо с нисък глас, — обзалагам се, че се чуди от какво ли беше лепкавият буламач, дето трябваше да го ядем на закуска. Кой го знае. Дали не беше желирана змиорка? Или пък най-просто желе с вкус на пиле? Май най-доброто си е да похапнеш нещо простичко и сигурно.

Арни пропусна да се обръсне тази сутрин и сега приличаше на истински клошар, макар и сравнително прилично облечен — дънките и карираната му риза бяха изпрани и грижливо изгладени, докато бе спал през нощта, а обикновените бели копчета на ризата бяха сменени с малко по-големи, овални, сякаш издялани от кост.

Марта се усмихна разсеяно на тези думи. Което не…

Аха. Арни бе заговорил на английски. Което се предполагаше, че е тайният им език, поне за пред повечето хора, както навремето Зайда Сол и Баба Ривка на Иън си приказваха на иврит, защото много добре знаеха, че нито Иън, нито баща му могат да разберат за какво става въпрос.

Иън кимна, сякаш съгласен с мнението и на двамата.

— Просто се чудя как така стана, че нещата вървят почти безпроблемно този път — отвърна той на английски на Арни, а след това поклати глава и се обърна към Марта, за да заговори с нея на берсмолски.

— Съвсем не е така, Марта. Просто си мислех за… тежката отговорност, която ми е поверена, това е. — Искаше да е сигурен, че лявата му ръка в ръкавица е стиснала здраво Гунгнир, преди да я смени с дясната, също в ръкавица. Непрекъснато се налагаше да си сменя ръцете, защото пръстите му се вдървяваха.

— Да — отново заговори Арни. — Излиза, че е много по-лесно, отколкото си мислех, че ще бъде. Май се оказа точно както той каза.

— А ти не му ли вярваш?

Арни изсумтя.

— Може и така да се каже.

Марта сведе глава на една страна, а топлината в усмивката й се стопи.

— Мога ли да попитам какво обсъждате вие двамата?

Иън се насили да се усмихне.

— Казвах на Арни, че се надявам нещата да се развият добре.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред, когато се явите пред Масата. При положение че си този, за когото те мисля. — Тя възпря напиращото възражение на младежа с усмивка и тръсване на глава, при което косата й изплющя. — Да, да, знам, че ще отречеш, а аз съм последният човек, който ще те нарече „вречен“. Но в пророчествата не се казва дали Вреченият войн сам ще обяви, че е той, или просто всички ще го познаят.

Навън, виещият се горски път бе преминал в права пътека през полето, задигната над нивите от двете й страни. Иън бе готов да каже, че пейзажът му прилича на Северна Дакота, но далечният хоризонт бе закрит от планинска верига, която се извисяваше високо нагоре и се скриваше някъде в облаците.

Широкото лице на Ивар дел Хивал изведнъж се появи на прозореца.

— Надявам се пътуването да ви е поне толкова приятно, колкото и на мен.

Очевидно ездата бе още един от талантите на едрия мъж; по всичко личеше, че той се забавлява, въпреки че се бе привел от едната страна на коня по начин, за който Иън дори не би си помислил, закрепен на седлото единствено от пъхнатите в стремената стъпала, стиснал юздите само с една ръка.

— Благородният ни водач предложи да спрем, за да обядваме в селцето там отпред — избоботи той, — и искрено се надява, че това предложение ще бъде одобрено и от маркграфинята, и от вестоносеца.

— Разбира се — кимна Иън. — За мен няма проблем.

— Щом това допада на Иън Среброкаменни — каза Марта, — тогава за мен ще бъде удоволствие. — Тя намръщи по очарователен начин чело. — Не съм минавала по пътя за Масата от времето, когато бях малко момиченце, но все още си спомням местните специалитети, които ни сервираха тогава… — Приведе се напред, сякаш искаше да споделя някаква безкрайно важна тайна. — Става въпрос за риба, която местните наричат „огнената уста“ — те ги развъждат само тук, в изкуствени езера, а след това подправят филето с някаква никому непозната смес от билки; сетне я опушват, докато стане годна за ядене. И билките, и опушването са някакво невероятно изкуство, защото, когато главната ни готвачка се опита да се добере до рецептата, й казаха, че трябва да получат заповед от баща ми. — Тя щракна с пръсти. — Той, разбира се, е достатъчно мъдър и няма да лиши тези хора от нещо, с което винаги са се гордели.

Това звучеше разумно, ако човек се замисли, въпреки че Иън не би постъпил така, ако трябваше да реши въпроса. Но пък, от друга страна, изкуството да се управляват села или владенията на някоя маркграфиня, всъщност каквото и да е, бе нещо, с което никога не се бе занимавал.

Въздъхна. Това нямаше никакво значение. Така или иначе, той не бе Вреченият войн на тези хора, а дори и да беше, наистина нямаше никакво значение как ще постъпи. Но той не беше.

Много му се искаше да убеди Марта в този факт. Едно е да поразкраси и преувеличи малко приключенията си, за да я вкара в леглото си — но какво пък, той наистина беше убил истински огнен гигант, а ако една от наградите бе голата Марта в прегръдките му, щеше с удоволствие да приеме този дар.

Само че Иън не беше от тези, които използват думите „Обичам те“ като начин за прелъстяване, а пък да каже „Аз съм Вреченият воин“ му се струваше наистина много нечестно. Можеше да лъже, като изпуска разни неща, но…

Стига. Ти си това, което си.

Приведе се напред, стиснал здраво копието.

— Моля те, изслушай ме. Не съм никакъв Вречен войн. Направил съм каквото съм направил и ако това те кара да си мислиш, че по някакъв начин съм по-специален — при тези думи тя се усмихна, — това никак не ме притеснява. — Имаше нещо, когато я поглеждаше в очите, нещо, което затрудняваше дишането му. Той преглътна с усилие, а след това си наложи да продължи. — Но не съм това, за което вие ме мислите — продължи той много по-разпалено, отколкото бе възнамерявал. — Все ми е едно какво си мислят братята или баща ти, но поне ти ми повярвай. Трябва да ми повярваш.

Пръстенът на палеца му започна да пулсира, както се бе случвало преди. Веднъж, два пъти, три пъти, с ритъма на сърцето му. След това отново.

За момент очите й се замъглиха, но най-сетне тя кимна.

— Вярвам ти — отвърна тя и положи ръка върху неговата.

Само че очите й казваха, че няма никакво значение.

 

 

За да обядват, се настаниха на две пейки, поставени от двете страни на тясна износена груба маса пред доста разнебитена постройка, за която Иън предположи, че е кръчма, въпреки че никой не я нарече така.

Контрастът между масата с пейката, по-скоро удобни и подходящи за пикник, и натруфените дрехи, го накара да се усмихне. Иън свързваше пикниците с къси панталонки, дънки, тениски и гуменки; с пластмасови или картонени прибори и чинии за еднократна употреба, които бяха готови всеки момент да се преобърнат и да изсипят съдържанието си, глинени чаши, докато сребърните прибори тук, блеснали на слънцето, снежнобялата ленена покривка, подмятана от ветреца и финия порцелан, съвсем не бяха на място.

Храненето, поне за вандестийците, беше тържествено събитие. Марта се бе преоблякла в почти прозрачна ефирна бяла рокля, която би била съвсем подходяща за някой бал, а двайсетината стражи или може би бодигардове, бяха сменили кожените дрехи за из път с копринени роби и широки панталони, които Иън би предпочел да облече като пижама, вместо да седне на масата с тях.

Но всеки с традициите и обичаите си. Дори и някои да бе забелязал, че Иън не се е преоблякъл за обяд, не спомена и дума. Не отрониха и дума, когато младежът остави Гунгнир в малката конюшня до кръчмата, но на часа изведоха всички животни. Той остави копието в центъра на постройката с връх, забоден в земята, и четирима стражи в кожени дрехи и ливреи веднага го заобиколиха, за да го пазят.

Храната никак не беше лоша. За стандартите на ресторантската кухня бе направо чудесна. Реши, че местният специалитет ще се окаже нещо като филе, но се оказа дребна риба с изключителен вкус; най-хубавата, която той някога бе опитвал. Гъстият зелен сос, с който я сервираха в нещо като черупки, бе лют, с натрапчив вкус и накара очите му да се насълзят.

Разговорът се въртеше предимно около политиката. По всичко личеше, че благородниците, удостоени с честта да имат глас на Масата в Средището, непрекъснато се боричкат за повече влияние. Те трудно се поддаваха на убеждаване, тъй като повечето от тях бяха от тирсоните, и всеки се обръщаше към тях с това име. Иън реши, че има трима различни Ерик Тирсон — маркграфът, с когото се бе запознал, и още двама, единият, наричан граф, а другият бе в очакване на графската титла. Накрая Марта му обясни, че на Масата има четирима.

Ивар дел Хивал удържаше положението в далечния край на масата и пиеше чаша след чаша вино, без да спира да насърчава слушателите си, главно войници, да не изостават от глътката му. Иън остана отвратен от пиянския им смях, но се постара да не обръща внимание, защото знаеше, че има предубеждение към пияниците и пияните.

— Чудя се защо си толкова ядосан — попита Марта и се наведе към него. Косата й ухаеше на рози и лимон. Беше предпочела да седне от дясната му страна или ако трябваше да бъде точен, повика Иън да седне от лявата й страна, като по този начин той се оказа седнал в самия край на пейката.

— Нищо — отвърна той с въздишка. — Нищо особено. — Попипа сребърната щипка, която държеше покривката за масата.

— Сигурна съм, че не е нещо особено — отвърна тя. — Просто гледаше приятеля си Ивар дел Хивал толкова лошо, че ми се стори, че ти се ще да е мъртъв, а след това тръсна глава, сякаш отправяше сам на себе си порицание, че си го погледнал по този начин. — Усмивката й бе шеговита, но искриците в очите й показваха, че не говори нито злобно, нито заядливо.

„Напомни ми никога да не играя покер с теб“ — помисли си Иън.

— Наистина не беше нищо особено.

— Да — съгласи се тя. — Знам. Ако ставаше въпрос за нещо сериозно, щеше да го предизвикаш да си извади меча.

Иън бе готов да се закълне, че Ивар дел Хивал не би могъл да чуе думите й над множеството гласове, а и той седеше чак на другия край на масата, само че едрият мъж скочи на крака и подвикна на един от войниците, як набит мъж, когото Иън оприличи на онези идиоти културистите, които прекарваха часове наред в залите, за да напомпват още и още и без това достатъчно надутите си мускули.

Донесоха обучителни мечове, а Ивар дел Хивал и противникът му заеха позиции, поздравиха се и бяха в ангард.

Беше приятно да наблюдаваш уменията на Ивар дел Хивал, особено пък ако си го виждал в действие и преди. Точно както очакваше Иън, той колебливо опипваше техниката и умението на противника, а след това се впусна в престорена атака, благодарение на която се оказа, че нацели централната част на гърдите на другия мъж. Някой по-добър сабльор би пренебрегнал опита на Ивар дел Хивал да доминира в двубоя и би наложил своя стил, но Ивар изчакваше момента, за да започне истинска атака, а след това се задвижи значително по-бързо, отколкото наблюдателите очакваха, отстъпи крачка назад, за да парира и принуди опонента да отпусне острието към земята, после го отби настрани, пристъпи с подскок напред и го докосна.

Иън не се сдържа и се засмя. Ивар дел Хивал се бе учил на техниките, прилагани с рапира, докато Иън бе учил от него тънкостите на боя с меч. А за човек, изпил количеството, което Ивар бе погълнал, той се движеше удивително бързо.

— Доста добър е — каза Марта, когато Ивар подхвърли меча си на един от слугите, застанали в очакване наблизо, след това се обърна към масата и прехвърли едрата си ръка през раменете на вече бившия противник.

Иън кимна.

— Самата истина.

— Само че ти си по-добър. — Усмивката й бе предизвикателен, сякаш сама не вярваше на думите, които бе изрекла.

— Така ли? — избоботи гласът на Ивар от другия край на масата. Той отново скочи на крака. — Чувам, че си въобразяваш, че все още можеш да ме биеш, дори и в прекрасен ден като този.

Иън сви рамене. Доста добре успяваше да се справи в двубоите срещу Ивар дел Хивал, дори в случаите, когато се упражняваха с шпаги или следваха правилата на свободния стил, доста подобни на истинските схватки. Беше необходима доста работа — Иън трябваше да забрави голяма част от репертоара, използван в двубоите с рапира — но по-широкият му обхват и малко по-голямата бързина, на която бе способен, представляваха естествено преимущество срещу значителната сила на Ивар. Да, ако двамата бяха равнопоставени, то всяко дребно предимство щеше да бъде от решаващо значение, но те не бяха, а и един двубой с мечове съвсем не беше като ръкопашния бой.

— Може и да е така — каза той и се надигна от мястото си.

— Я тогава да те видим — каза Ивар дел Хивал и поиска отново да донесат обучителните мечове.

Иън вдигна предупредително пръст.

— Дай ми само минута да се разтегна. — Въпреки че според местните обичаи никой не ползваше предпазни средства, младежът в никакъв случай не би се впуснал в двубой направо, той се притесняваше да не разтегне мускул или сухожилие не толкова от синина или натъртване, причинено от върха на опонента.

Разбира се, опасността да остане без око не можеше да се избегне, но…

— Не — рече остро Ивар дел Хивал и застана с гръб към хората на масата. — Давай, да започваме.

Едното му око се притвори в умишлено намигване.

Лицето на Иън си остана безизразна маска, докато той заемаше позиция срещу Ивар дел Хивал. В този момент обаче изпитваше истинско отвращение от едрия мъж заради постановката, а също и от себе си, защото си бе позволил да се забърка. Можеше да направи всичко, което пожелаеше; Ивар дел Хивал щеше да се бие така, че да загуби, нямаше да си позволи да спечели. Това не бе истински двубой, предназначението му бе да допълни и изгради имиджа на Иън, да повдигне репутацията му. Очевидно Ивар дел Хивал не бе пил чак толкова, колкото му се стори на Иън, по всичко личеше, че бе замислил това, което ставаше.

Правилното нещо в случая, това, което моралът изискваше да направи, бе да остави обучителния меч и да се върне да седне на масата без повече приказки и уговорки.

Вместо това Иън вдигна меча си за поздрав, приближи, за да отбие пестеливото нападение на другия мъж с кръгово париране, при което мечът на противника полетя във въздуха, а Ивар дел Хивал се върна на масата, клатейки глава в престорено удивление на лесното поражение, което бе претърпял, а победата остави вкус на пепел в устата на Иън.

 

 

Сребърната луна бе надвиснала високо над езерото, лек хладен вятър браздеше тъмната сатенена повърхност, шумолеше сред листата на чворестите дървета, прилични на древни гиганти, застанали на стража в самия край на лагера.

Вандестийските благородници се държаха прилично дори и когато стануваха извън града. Бяха издигнали лагера край малко езерце, облагородявано поколения наред, така че задигнатите брегове нямаше да допуснат водите на езерото, в случай че се надигнеха след дъжд, да залеят лагера. Бяха издълбани плитки ями за огньове, очертани от скални късове, а настрани някой бе струпал дърва за огрев и те създаваха впечатление за импровизирана ограда около лагера. Един от потоците, които се вливаха в езерото, бе превърнат в нещо като скалист канал, който прорязваше лагера и даваше възможност да се налови прясна пъстърва за вечеря, дори да се извади вода за пиене или къпане, а в същото време бълбукаше и ромолеше толкова приятно, че Иън заподозря, че някой специално се бе погрижил за тези неповторими звуци.

Бе издигната и мраморна беседка, за да може всеки, настанил се тук през природата, да се полюбува на нощта, да се вслуша в ромона, да вдъхне богатия мирис на гора и лагерни огньове и да се взре в сребърната луна, огледала се в езерото.

Надяваше се Марта да дойде при него. Нямаше начин сам да отиде до палатката й и да мине покрай стражите отпред, въпреки че компанията й щеше да му е приятна. Имаше чувството, че още усеща уханието на косите й.

Сигурно щеше да се намери време и място и за тях двамата някъде по пътя до Средището. Но не и тук, в лагера, в присъствието на двама от братята й и на цял отряд войници, разположили се само на няколко метра.

Лошото бе, че нямаше с кого да поговори. Не се чувстваше особено удобно в компанията на братята й — беше гузен заради начина, по който Ивар дел Хивал бе подвел Бурс Ериксон, а на Агловейн Тирсон определено не му допадаше начинът, по който сестра му се бе увлякла по този непознат, независимо дали беше Вреченият войн или не. Арни си беше легнал, а Ивар дел Хивал бе прекалено зает да разправя небивалици на новите си приятели.

Може би ако се чувстваше просто самотен, щеше да е съвсем нормално. Но защо трябваше да се чувства като глупак? Бяха тук, за да помогнат на Хоузи да се излекува, а Иън дори и за момент не би изпитал съмнение, че Харбард ще се отрече от дадената дума. Ако спирането на войната бе цената, която се налагаше да платят, то това в никакъв случай не бе някаква важна дилема. Иън не бе човекът, който щеше да започне тази война. Така поне стотици, дори стотици хиляди невинни хора, които можеха да загинат на бойното поле в тази война, сега щяха да доживеят до дълбока старост.

Нима това бе нещо лошо? Определено не.

Арни бе убеден, че всичко ще мине добре, но Иън не бе толкова сигурен. Когато всичко си бе наред, той не се притесняваше, иначе нямаше да се установи в Хардуд.

Плет от пръти ограждаше едната страна на лагера, където Иън бе оставил Гунгнир, беше оставен и страж, така че копието не го притесняваше.

И въпреки това се чувстваше ужасно.

Ивар дел Хивал седна тежко на пейката до него.

— Умора ли тегне над теб? — попита той.

— Какво?

— Това е от вашата Библия, Иън. Така рекъл Господ на Йоан.

— Чел си Библията?

Ивар сви рамене.

— Ходих тук и там. Четох това-онова. Научих два-три езика. — Той потупа огромното си шкембе. — Навремето, когато бях по-млад и не се налагаше да мъкна този тумбак, Негово Топлейшество ме изпращаше на някои мисии, на различни места. — Той поклати глава и въздъхна. — Май поостарях за подобни задачи, но някои от старите умения, от старите таланти се запазиха.

— Като например да се престориш, че си бил обезоръжен.

Ивар дел Хивал се разсмя.

— Доверието, което проявяваш към другите, е доста странно, Иън. Чувал съм те да казваш, че тази твоя работа с фехтовката била просто начин да си изкарваш хляба, след като баща ти те е изритал от вас.

— Да, така е. — Първоначално Иън се бе заел с фехтовка единствено за да има някакво правдоподобно извинение, което да му помага да е далече от дома, а когато Бенджамин Силвърстайн ясно показа, че презира тези занимания, както и абсолютно всичко, с което синът му се заемеше, Иън вече се бе заел сериозно. Първоначално, естествено, бе очаквал да се превърне в Ерол Флин за нула време, но едва след десетина урока му стана ясно, че показността не е всичко, което предлага фехтовката. Оказа се, че има нещо красиво, една неповторима елегантност, най-вече, когато ставаше дума за фехтовката с рапири, и това му допадна особено много.

След това се оказа, че е на улицата, пред вратата на дома, който допреди минути бе негов, стиснал сак в едната ръка, а в другата принадлежностите за фехтовка, синината на лявата му буза в тон със синината на кокалчетата на дясната ръка, пъхнал 87.50 долара в джоба и ключа, който Д’Арно му бе дал за залата, наречена клуб по фехтовка, въпреки че Д’Арно настояваше всички да я наричат оръжейната. Същата нощ преспа в малкия склад и използва сака си за възглавница, а когато се събуди на следващата сутрин, погледът му попадна на принадлежностите за фехтовка и той разбра, че това е единственото му спасение. Иън нямаше живи роднини — и нито един близък приятел — много е трудно да си създадеш приятели, след като не смееш да поканиш у дома никого, след като се срамуваш да обясниш защо е така.

Поне можеше да преподава на начинаещи фехтовчици и да върши всяка работа, която му попадне, за да не умре от глад и да успее да преживее последните месеци от гимназията, както и предстоящия колеж.

Беше успял да се справи.

И беше доста добър. Налагаше се да е добър.

Само че, докато се опитваше да постигне всичко това и да се наложи на пътеките за фехтовка, докато се увери, че без всякакъв проблем може да срази всеки един от учениците на Д’Арно, докато се сдобие с увереността и арогантността, която караше останалите с желание да пилеят пари, за да си осигурят уроци при него, радостта от фехтовката вече бе отлетяла незнайно къде. Рапирата бе оръжие, нищо повече от едно оръжие.

Погали ефеса на Убиеца на гиганти. До момента, когато се изправи срещу огнения гигант, стиснал острието, закалено в кръвта на един Старей, убеден, че противникът му е непобедим, Иън Силвърстайн — не Д’Арно, нито пък Тори Торсен, никой друг — решен, че трябва да спаси приятелите си, че трябва да осъществи този подвиг с уменията си на боец с рапира, защото нищо друго нямаше да помогне, не бе изпитвал радост от фехтовката.

Този сблъсък бе върнал загубеното удоволствие и то се бе запазило у него чак до този ден.

Ивар дел Хивал го наблюдаваше.

— Защо тогава изглеждаш като човек, захапал пържола и установил, че е пълна с червеи? Има ли нещо, за което искаш да поговорим?

— Неее. Просто аз съм един глупак в мрачно настроение. — Иън поклати глава. — Няма нищо особено. Просто напоследък доста съм се разглезил. Като поспя малко, пак ще стана весел, както обикновено.

Ивар дел Хивал стисна с едрата си длан рамото му.

— Тогава отивай да си лягаш, поспи и ме остави аз да скапя деня утре.

 

 

Палатката на Иън бе като на всички останали благородници: с подпора във вид на буквата А, от която излизаха здрави въжета, затегнати с колчета към земята, а отгоре — за здрава тел, пресечена на кръст над главите им. Беше широко и той не се притесняваше, че докато се добере до своята палатка, ще ритне или настъпи някого в тъмното.

В палатката принадлежностите за фехтовка бяха подпрени в един от ъглите, а одеялата, струпани върху водонепропускливия спален чувал.

Той бързо се съблече и се пъхна под одеялата и никак не се изненада, когато усети, че импровизираното му легло е затоплено. Благородниците се грижеха твърде добре за себе си; слугите вестри бяха изкопали туфи трева, бяха загрели камъни, поставили ги под всяко легло, а преди да опънат постелите, отново бяха покрили камъните с трева.

Социалната пирамида тук бе с прекалено заострен връх, но поне осигуряваше всички възможни удобства. Най-важното бе, че ще спи на топло.

 

 

Иън не бе сигурен дали спи и сънува, или тя наистина се промъкна в палатката, докато той се прозяваше.

Наистина беше тя. Дори и фигурата й да не се бе очертала, когато пусна одеялото, с което се бе увила, сребърната луна я обля в светлина и му разкри, че е Марта. Ухаеше на цветя и слънце с едва доловима мускусна миризма.

Господи, та тя бе прекрасна на лунната светлина.

Обърна се и завърза отвора на палатката.

— Мислех си — прошепна тя, — че ще продължиш да си говориш с шумния си приятел цяла нощ.