Джоел Розенберг
Сребърният камък (21)

Глава 20
Масата

Високо над градините на Средището, викач — по-скоро певец — обикаляше крепостните стени, а нетрепващият му баритон прорязваше шумоленето на вятъра из листака.

Здрачът вече се сгъсти,

мрачината завладя света.

Конете са прибрани из обори,

а децата мирно спят.

Но преди денят да си отиде,

и преди денят да се стопи,

вестява се Часът на Дългите Свещи,

дохожда Часът на Дългите свещи,

настъпва Часът на Дългите свещи,

завръща се Часът на Дългите Свещи.

Е, реши Арни Селмо, местните много ги бива да театралничат. Навсякъде блеснаха факли, засъскаха и хвърляха искри и трепкащи сенки из градината. Залата бе наистина впечатляваща през деня, когато хладните зелени пипала на лозите обгръщаха високите колони, но нощем белият мрамор надничаше иззад увития листак също като костите на отдавна загинал гигант.

Шестимата крачеха по широкия мраморен коридор към Масата, а токовете им потракваха по камъка, сякаш биеха барабани.

Ивар дел Хивал, Маги Кристенсен, Тори Торсен, Иън Силвърстайн и Ториан Торсен вървяха в редица отпред; Арни Селмо ги следваше на няколко крачки зад Иън, както би постъпил всеки прилежен верен паж.

Да се преструва на слуга, никак не притесняваше Арни. Човек трябва да върви напред, а ако се налага да пренебрегне нещата, които някои приемат за обидни, то Арни нямаше нищо против.

Защо да се обижда, особено като може да извлече полза от положението. Иън и Ивар се хранеха на официалната трапеза, трябваше да се притесняват коя вилица да използват, докато в същото време Арни седеше спокойно в кухнята, а дървената или нащърбената му глинена паница бе отрупана с всякакви вкусни неща, докато се наслаждаваше на смеха и клюките.

Никак не беше зле. Напротив, много полезно дори.

Освен това понякога се оказваше в доста изгодно положение. Той знаеше, че момичето Ериксдотир ще предложи брак на Иън часове преди Иън да има представа; знаеше, че едно евентуално дете от Иън ще бъде добре дошло за нея, дори да се окаже, че той не е Вреченият войн. Да даде презервативите на младежа, който бе или прекалено срамежлив и безкрайно притеснителен, за да си поиска, или прекалено умислен за други неща, за да се сети за тях, бе нещо, което Арни бе правил много преди Иън да е бил роден, но сега се почувства приятно, че може отново да бъде от полза някому.

Понякога, както в този момент, се чувстваше добре да крачи след Иън. Иън държеше пред себе си копието в готовност, докато останалите стискаха мечовете си.

Определено имаше предимства да оставиш другите да вървят пред теб.

 

 

Първият и последен урок, който Ториан дел Ториан бе получил от баща си, бе по самообладание и въпреки че по кой знае каква причина, нещо, което можеше поне пред себе си да признае, бе пренебрегнал полезните разумни уроци, които Ториан дел Орвалд му бе преподал по фехтовка, всичко, свързано със самообладанието, бе останало дълбоко вкоренено в него. Наученото му служеше добре, докато крачеше по мраморния под в крачка със… спътниците си.

Самообладание. Това бе ключът колкото и пъти да си се сблъсквал със смъртта, дори да си останал жив след това, самата мисъл, че ще умреш, си беше страшна. Но дори и да си позволяваше да изрече подобно нещо, нито лицето, нито тялото му издаваха страха. Двете неща бяха различни.

Това би означавало срам за него, би го принизило сред бойните му другари. Дори по-лошо. Освен това имаше нещо още по-долно от това да си срам за бойните другари.

Всъщност беше много необичайно да мисли за Маги Кристенсен като за боен другар. Берсмолската дума за боен другар най-точно се превеждаше като брат по оръжие, брат по меч, беше в мъжки род, също като брат или съпруг, или войн.

Но така се случи, че в Тайните проходи, стиснала и меч, и нож, тя му бе разкрила, че за да му бъде достоен боен другар, не е нужно да е мъж, а по пътя от дома на Харбард за Средището му бе напомнила нещо, което той знаеше, което не биваше никога да забравя, че началото на една битка се повежда с ума и духа, не с ръката или меча. Тя се бе противопоставила на Харбард на негова територия и, в светото име на Стереите, бе го сторила с усмивка и тихи думи, с поклащане на красивата си главица, бе запазила малката победа за себе си, докато най-сетне бе преценила, че може да я сподели с останалите.

Тя бе истински боен другар. Ториан бе възпитан да приема парите и търговията като женска работа, докато за мъжете оставаше управлението на държавата, битките и въпросите на честта. Някога остана възмутен, когато разбра, че жените в Новия свят не си знаят мястото — въпреки че като гост в онзи свят не можеше да коментира подобен въпрос, защото щеше да се получи много неловко.

Само че с това момиче нещата стояха иначе.

Наложи си да не въздиша. Надяваше се неестествените занимания, на които се е отдала, да не съсухрят утробата й дотолкова, че да не може да бъде използвана по предназначение. Щеше да се радва да стане дядо, преди да прекрачи във вечната тъма.

Но както и да е. Младият Ториан бе разбрал, че предстои изпитание, и бе закален да го посрещне подобаващо, въпреки че се страхуваше. Никой друг не бе в състояние да съзре загрижеността и решителността му — младият Ториан дел Ториан си бе научил добре уроците — баща му се бе погрижил за това.

Ториан дел Ториан не би… какъв беше изразът? Няма да вие и да се оплаква, когато над него се изсипят ударите на съдбата, колкото и несправедливи и жестоки да са те. Пред каквото и изпитание да се изправят, каквато и опасност да предстои, той бе готов да приеме, че синът му може да загине. Винаги съществуваше подобна възможност, та нали светът бе изпълнен с опасности. Това е животът.

Но ако такъв момент настъпеше, той нямаше да се даде лесно, първо щеше да загине пръв, като баща на Тори.

Бяха минали много години, откакто Ториан дел Ториан и Орфиндел помогнаха на Робърт Шърв да извади Тори на бял свят, целият мокър и покрит с кръв от утробата на майка му, но в онзи момент се бе променил целият му живот. От онзи миг насетне, докато в гърдите на Ториан дел Ториан пулсираше живот, нито един меч нямаше да докосне сина му, без преди това да е пробол сърцето на бащата.

Не поглеждаха встрани. Това може да издаде нещо. Един дуелист от Стоманения род никога не се издаваше с движение, а Ториан дел Ториан бе роден дуелист в Стоманения род.

Ако му бе писано да умре в този ден, той щеше да умре като дуелист от Стоманения род.

Карин, мин асклинг…

Тя ще разбере. Тя го разбираше прекалено добре.

Това е животът.

 

 

Ивар дел Хивал се опитваше да запази спокойствие, докато крачеше редом с другите. Беше напълно справедливо Средните владения да имат представител на Масата в Средището, въпреки че бе малко вероятно Негово Топлейшество да избере именно него за емисар, въпреки че тъкмо това в момента нямаше особено значение.

Беше напълно естествено да поеме отговорност. Нали това бе същността на живота. Същото бе и в дуелите, и в политиката, навсякъде. Местиш малките дървени фигурки по шахматната дъска и действаш, без да проливаш кръв, изчакваш момента, когато едно незначително отстъпление се превръща в кървав завършек за противника. Движение тук, удар там, намек за намеренията ти и всичко си идва на мястото.

Нещата започваха да се подреждат, а той вече започваше да се сеща кои ще бъдат играчите.

Не се учуди, когато видя маркграфа на Вътрешните земи, седнал на Масата с останалите. Целта — е, поне една от целите — на пътуването до Средището, поне за Иън, бе да опознае Марта, а тя да опита шансовете си да постигне съюз, който да издигне семейството й. За маркграфа щеше да е чудесно постижение, ако тя имаше дете от него — Вречен войн или не, той си оставаше Иън Сребърния Камък, убиецът на огнен гигант, но ако се окажеше, че е нещо повече, още по-добре. Дали Иън щеше да оцелее, след като се изправеше пред Масата или не, не бе от особено значение за маркграфа.

Както и за Ивар дел Хивал. Оцеляването бе едно; успехът — съвсем друго. Иън трябваше да успее, поне в това отношение Ивар дел Хивал имаше обща цел с Харбард, въпреки че той като смъртен отдавна бе разбрал, че предотвратяването на войната не е единствената цел на Харбард, нито пък че тази цел бе основната.

Боговете, също като хората, лъжат.

Щеше отново да настъпи моментът, в който Алената й Древната Церулийски компании да се обединят и да поемат южно от Градищата, но този момент все още не бе назрял. Градищата не бяха като едно време, не бяха и това, в което щяха да се превърнат някой ден.

Затова нека всяка пешка заеме полагаемото й се място, каза си Ивар дел Хивал.

Ако той се окажеше една от пешките, побутнати към центъра на шахматната дъска, добре, какво от това? Нямаше да е за пръв път.

Нека играта започне.

 

 

Иън спря на няколко крачки от Масата, сякаш в отговор на безмълвно издадена команда. По-скоро почувства, не забеляза кога и останалите са сторили същото.

Кой знае защо очакваше нещо по-грандиозно, по-впечатляващо, но Масата бе, ами, това си бе маса, заела почти цялата дължина на Залата. На всеки един от краищата й имаше крак, сякаш част от някога значително по-дълга колона, подпирала покрива на Залата.

Имаше, разбира се, нещо впечатляващо в дългата каменна Маса, която очевидно не се нуждаеше от подпори по дължината, защото такива не се виждаха. По дългата гладка повърхност бяха оставени само празните ножници и извадените мечове на мъжете, настанили се по местата си. Пламъците на редиците свещи, очертали пътя им, танцуваха по оголените остриета.

Иън никога не бе виждал представител на братството на Тирсон да не стиска меча в ръка. Макар да бе глупаво, той си представи маркграфа на Вътрешните земи да прави секс, без да изпуска оръжието, но в настоящия момент този образ не му се стори никак смешен.

Точно сега нямаше кой знае колко смешни неща.

Маркграфът на Вътрешните земи постави и двете си длани, и металната, и тази от плът и кръв върху Масата и се изправи. Погледна прямо и строго Иън и придружителите му.

— Мои другари от масата — каза той, а тенорът му проехтя много по-силно, отколкото Иън си спомняше. — Представям ви Иън Сребърния Камък и неговите… придружители. Те носят със себе си копието Гунгнир като доказателство, че са изпратени от едного, познат като Харбард от ферибота, Харбард е множеството имена. Те носят и призив към Масата и аз каня моите другари да преценят дали да го изслушат. — Той седна, без да бърза, без да се бави.

Няколко места по-надолу, един мъж се изправи по същия начин като маркграфа.

— Не чух моят другар маркграфа от Вътрешните земи да отправя призив — каза той, а гласът му бе писклив от възрастта. Изкашля се в ръката си, прочисти гърлото си и продължи: — Разбирам, че той нито застава зад Иън Сребърния Камък, нито пък го обвинява — заяви той и се отпусна тежко на стола.

Маркграфът кимна и сред седналите мъже премина шепот.

След това се изправи Сребърния Хорсел Тирсон с квадратната челюст. И той, също като маркграфа, постави ръце на Масата, за да стане.

— Присъединявам се към моя другар херцога на Високопланинските райони и потвърждавам, че моят приятел маркграфът единствено съобщава, не отправя призив. — Той сниши глас. — За разлика от другарите си на Масата, аз не съм от благородническо потекло, нито се стремя да бъда. Винаги съм знаел — каза той и вдигна дясната си ръка, сребърната си ръка, — че тази сребърна ръка е достатъчен товар за живота ми.

— Заявявам това, без да настоявам или отричам каквото и да е. Тук сме се събрали, Сребърен, обикновен син, маркграф, граф, херцог и обикновен човек. Тук обаче на тази Маса може обикновеният човек да иска да приеме нещата по различен начин.

— Бих искал да видя някакво доказателство за истинността и сериозността на този Иън Силвърстайн, или Иън Сребърния Камък, или както предпочита да се нарича. — Очите му се спряха на Иън. — Той самият твърди, че е убивал гиганти и мразници. В такъв случай трябва да има смелостта да постави ръката си в пастта на Вълка, както са сторили всички, седнали на тази Маса в Нощта на Дългите Свещи, когато Масата се събира, за да обсъди въпросите на честта и войната. — Той скръсти ръце на гърдите си, но не седна. Очите му не се откъсваха от Иън.

Иън без колебание посрещна погледа му. Задържа го дълго, докато някой от седналите около него не се прокашля и звукът не привлече погледа му.

Хорсел Тирсон кимна и направи жест на извинение, а след това се тръшна на мястото си.

Друг мъж, целият в черно, с изключение на медния цвят на изкуствената ръка и два реда медни копчета отпред на туниката бе следващият, който постави ръце на масата и се изправи. Очевидно правилото — поне за настанилите се на Масата — бе, след като един се изправи, другите да го изчакат търпеливо.

— Моят другар Сребърния Хорсел Тирсон — избумтя той — е прав. Ако ще отдаваме тежест и чест на думите на вестителя, на вестоносеца, тогава той трябва да бъде подложен на изпитание.

— А какво ще стане, ако той не издържи това изпитание? Ами ако се провали не защото съобщението е лъжливо, а защото той е неспособен? — Огледа присъстващите, сякаш очакваше отговор, въпреки че ако Иън бе схванал както трябва правилата, този въпрос бе риторичен. — Ами ако той е самозванец — ако не е нито Вреченият войн, нито бъдещ Тирсон, а просто най-обикновен вестител? — Той посочи Иън със здравата си ръка. — Трябва ли тогава да му откажем да изслушаме съобщението? — Той разпери театрално ръце. — Очаквам мъдростта на другарите си.

Изправи се друг.

— Моят приятел, маркграфа от устието на Гилфи, ме учуди с думите си. Какво ли толкова важно има в това съобщение, че да се занимаваме с него? — Той протегна ръка към Иън, но Иън нямаше никакво намерение да пристъпи напред, за да я поеме. — Всички ние чухме слуховете за група убийци, изпратени да го възпрат да не стигне до Масата, но те така и не се появиха и ето че той е тук, пред нас. Възможно ли е някой, по някаква причина да е пуснал този слух, за да му придаде повече достоверност? Възможно ли е, докато ние седим тук на тази маса, Алената и Древната Церулийски компании от Средните владения да напредват, да помитат всичко из Вътрешните земи и да разрязват Вандескард, както готвачите разрязват ябълка. — Изгледа лошо Иън и седна.

Бащата на Марта се надигна отново.

— Моят приятел, графът на Блеснал залив, не говори мъдро както обикновено. Отдавна съм поставил постови на всички подходи към Вътрешните земи. Сигурен съм, че и другите маркграфове са сторили същото, а може би дори някои от херцозите и графовете. Ако бързите войни от Владенията нахлуят като мравки, птици ще донесат съобщения веднага и ние ще разберем. — На Масата се разнесе одобрително мърморене. — Може би нещата са по-различни в Блеснал залив, но съм готов да уверя моя другар, че ако се наложи да призовем Вътрешните земи на бой, моите войски ще се представят достойно и в мое отсъствие и едва ли тази ръка и този меч ще им липсват. — Той си позволи да се засмее. — Не. Ние на Масата трябва да решим много неща, а липсата на неколцина възрастни мъже… не, това няма да определи изхода на една възможна битка. — Седна отново.

Стана нов представител на Масата.

— Да, не е там въпросът. Смея да твърдя, че моят другар, Маркграфът на Вътрешните земи, е прав; предлагам да чуем съобщението и след това да продължим с изпитанието. — Той посочи пердето зад себе си. — После ще решаваме доколко е сериозно съобщението. Не за пръв път изслушваме някого, и преди е имало лъжци.

Друг взе думата.

— Съгласен съм с другаря ми граф на Борови Обори.

Обади се и друг.

— Аз също.

Бащата на Марта пак се изправи и се обърна към Иън.

— И така, Иън Среброкаменни, ти твърдиш, че си вестоносецът на така наречения Харбард от ферибота и носиш съобщение за Масата. — Той го покани с жест. — Представи се, ако обичаш. — Седна и скръсти ръце в скута си.

Иън усещаше болка в раменете от напрежението, с което стискаше Гунгнир. Постави долния му край много внимателно на земята.

— Ами…

Дууум.

Подът завибрира с басов глас.

Всички мъже на масата скочиха, повечето се разкрещяха, лицата им бяха разкривени от гняв. На Сребърния Хорсел Тирсон му трябваше време, за да ги успокои, като удряше със сребърната си ръка по масата като с чук.

Мина доста време, преди Сребърния да заговори отново.

— Не е необходимо да ни заплашваш с копието Гунгнир. Това няма да ти спечели желания резултат. — Той огледа присъстващите. — Всички са съгласни с мнението ми.

— Ама… — Иън искаше да каже, че не бе имал намерение да прави нищо с копието. Преди беше успявал да го подпре, без да разтърсва всичко, а сега…

Само че подобно обяснение би прозвучало като извинение, а публиката не бе от тези, които биха приели едно извинение. Той приклекна и бавно и внимателно остави Гунгнир на мраморния под, заповяда му мислено да не прави нищо и да не разтърсва нищо повече, заповяда с такова силно усилие на волята, че пръстенът на Харбард отново запулсира на ръката му.

Копието остана да лежи пред него. Той огледа спътниците си.

— Каквото и да става — предупреди ги, — не докосвайте това копие дори с пръста на крака си.

Свали ръкавиците и ги пъхна в колана.

— Моля да ме извините — започна тихо — за безпокойството. Не бе сторено нарочно.

— Както и на кея ли? — попита Сребърния Хорсел Тирсон. — И тогава ли бе неволно?

Иън не харесваше Хорсел Тирсон, но това не означаваше, че може да си позволи да го пренебрегва. Това също така не означаваше, че Сребърния нямаше право.

— Напротив, тогава не бе — отвърна той. — Исках да ти докажа, че не съм просто кой да е, стиснал една пръчка. — Надигна глас и се обърна към Масата. — Аз не съм вашият Вречен войн. Но не съм и човек, когото можете да си позволите да пренебрегнете. Вестител съм на онзи, що се нарича Харбард от ферибота. Той смята, че ще започне война между Вандескард и Средните владения, а тази война заплашва мира, който на него му харесва. Струваше му доста, за да ме изпрати да спра тази война.

Хорсел Тирсон скочи на крака.

— Ами ако преценим да не се вслушваме в думите на този… фериботаджия?

— Той ми каза да ви заплаша с Проклятието на Один — отвърна Иън. Протегна ръка към Хорсел Тирсон, повтаряйки необичайния жест, който бе видял от Один. — Той постави ябълка на масата и прошепна нещо в желанието си да…

Отначало на Иън му се стори, че Хорсел Тирсон просто се е отпуснал обратно на стола си.

Но след това мъжът издаде звук, който бе нещо средно между охкане и писък, преви се на мястото си, а спазматичното движение го повали по лице върху Масата с такава сила, че Иън простена съчувствено.

Това не забави нещата; Хорсел Тирсон се срина на пода и тялото му започна да се свива и отпуска също като крак на жаба, докоснат от заряд електричество.

Иън направи стъпка напред, след това прескочи копието и се метна отгоре на Масата, за да се добере по-бързо до другата страна, и никак не се изненада, че Ториан Торсен също бе до гърчещия се мъж, както и Тори. Арни Селмо бе зад тях; той се промуши под Масата и също застана до Хорсел Тирсон.

Сребърния все още се мяташе, когато Иън го сграбчи за туниката, за да предпази вече окървавеното му лице отново да се стовари върху Масата. Арни Селмо изрита столовете, за да не пречат, и двамата се опитаха да притиснат Хорсел Тирсон на земята, а Иън веднага си припомни напътствията на Док Шърв как да се справя с епилептичен пристъп.

Чу се неколкократно потракване на стомана върху стомана и Иън вдигна поглед, за да види, че Ториан Торсен е застанал между него и десетина извадени мечове, докато Тори бе заел позиция, готов да го защитава от другата страна. И двамата Торсен бяха извадили мечовете си и звънтенето им показваше, че вече се води битка, но Иън не видя кръв по остриетата.

С бавни премерени движения Ториан Торсен отпусна меча.

— Тази битка е безсмислена — каза той.

— Не се правете на глупаци — пригласяше Ивар дел Хивал, с висок и отекващ глас. — Те само искат да спрат Сребърния да не се нарани отново.

Гласът на Маги прозвуча над множеството гласове.

— Престанете! — кресна тя. — Те няма да му направят нищо лошо!

Не успяваха да му помогнат кой знае колко, но не му и вредяха. Поне така се постъпваше, когато някой имаше припадък. Не му се пречи на движенията, просто човекът трябва да бъде предпазен, за да не се нарани.

Гърчовете намаляха и Хорсел Тирсон се отпусна на пода. Земята бе лепкава и омазана с кръвта, потекла от носа му.

Арни попиваше пот и кръв от лицето на Сребърния с някаква синя кърпа, вече потъмняла от кръв.

— Всичко е наред — каза той и обърна главата на Хорсел Тирсон на една страна. — Така няма да поемеш собственото си повръщано, нали, Сребърни? — обърна се той към мъжа, изпаднал в безсъзнание. — Просто си почивай — каза Арни и го потупа леко по рамото. — Та значи, откъдето идвам, на това му казваме припадък. — Предполагаше се, че говори на Хорсел Тирсон, но гласът му най-неочаквано бе станал неестествено висок и кънтеше из цялата зала. — След малко ще се оправиш — продължи той. Вдигна глава и погледна Иън в очите. — Припадък. Предизвикан от Проклятието на Один. И ти ли мислиш за това, за което се сещам и аз?

Именно. Нищо чудно, че Хоузи имаше същите припадъци, които, както се оказа, спряха, когато го пренесоха в Тир На Ног и се отправиха към Брода на Харбард.

„Один, мошенико“ — каза си той.

Один бе потвърдил славата си на измамник, когато се бе опитал да спре Маги и Тори да не идват тук. Нищо чудно Проклятието на Один да бе положило началото на всичко, което се случваше, заради желанието му Хоузи да бъде доведен в Тир На Ног, придружен от някой пълен глупак, който да му носи копието — и проклятието — чак до Средището.

А ако в края успееше да се отърве от този досадник, наречен Иън Силвърстайн… е, това никак не би притеснило бога, нали така?

Арни постави пръсти отстрани на шията на Хорсел Тирсон и вдигна ръка, за да даде знак на всички да запазят тишина.

— Изглежда зле, но се оправя — каза той, докато устата му потръпваше. — По една случайност разполагам с лекарства за епилепсия. В стаята ми са, но е най-добре да не ги използва. Според мен няма да се наложи.

— Точно така — кимна Иън. Не бяха наясно дали лекарствата от Новия свят щяха да действат в Тир На Ног, а Иън не бе никак сигурен дали Харбард не бе намерил някой начин да ги развали, докато бяха в дома му.

Погледна Тори и Ториан. Ако те не бяха тук, Арни щеше да е мъртъв, пронизан от меча на другар от Масата. Или ако не бяха убити, то поне щяха вече да са ги завлекли в местната тъмница.

А двамата Торсен нямаше да са тук, ако Маги не ги бе подтикнала и тръгнала с тях.

Иън улови усмивката на момичето. Вдигна два пръста към слепоочието си за небрежен поздрав.

„Браво“ — помисли си той.