Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The silver stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Сребърният камък

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0209-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4553

История

  1. — Добавяне

Глава 10
Правилата на спаринга

Когато се оказа, че Иън повече няма да се оставя да бъде емоционална и физическа боксова круша на гадината, която му се водеше баща, и старият го изгони, му се наложи да се издържа, като преподава фехтовка, а от време на време си докарваше по нещо допълнително със случайно намерена работа или някоя и друга игра на покер.

Бе наистина невероятно колко добър става човек във фехтовката или на покер, когато това е от значение, когато си единственият в залата или на масата, който си дава ясна сметка, че трябва да спечели на всяка цена, да победи в играта, и то не само веднъж, а отново и отново, за да има нещо, на което да разчита през лятото, иначе трябва да е готов да преживее през август на откраднатото жито от експерименталната лаборатория на факултета по агрономия, а нощем да дебне около езерото на първокурсниците с тел и метла, за да успее да хване някоя патица.

Патица и жито. За Иън патиците и житото бяха синоним на бедност и глад. Те означаваха страх. Те бяха синонимът на пълната загуба на самоконтрол. По тази загуба на самоконтрол не бе някакъв природен закон, това бе моментът, когато обръщаш внимание на нуждите на тялото си, когато се сещаш за достойнството си, когато умът ти подсказва, че прехраната и елементарните условия са си твоя грижа, че само един момент на небрежност, породен, от която и да е слабост или удоволствие, може да прецака нещата.

Веднъж, късно една нощ, в трапезарията на колежа, той си позволи едва забележима усмивка, защото картите му бяха истинска мечта. Усмивката бе трепнала едва-едва, но се оказа, че е напълно достатъчна, за да го съсипе: Фил Клайн, седнал точно срещу него, се поколеба и не отпусна ръка на масата, както възнамеряваше, и парите, които щяха да му осигурят боб и ориз през следващите две седмици, може би дори някой Биг Мак, отлетяха неусетно.

През целия август, докато преглъщаше жито и патица, не спря да мисли за това залагане.

Втори път подобно нещо нямаше да се случи.

Пълен самоконтрол; лице на истински играч на покер. Е, можеше да се постъпи и много по-умно с повече финес, можеше да наложи маската, която подобава за случая, но Иън не си падаше по игричките. Те те водеха по доста опасен път. Ако се преструваш, че те е страх, ако се отдръпнеш без причина или се правиш на щастлив, това може да те издаде.

А няма човек, който може да види през стена.

Иън запази лицето си безизразно, когато повикаха двама от слугите вестри, за да донесат две рапири, докато в същото време Ивар дел Хивал и Арни Селмо му помогнаха да се подготви.

Той махна тежките ботуши и ги замени с чифт гуменки от раницата, свали плътната памучна риза и си сложи лека тениска с остро деколте. Това не бе най-подходящото за фехтовка облекло, но дори и да бе изглупял дотолкова, че да си вземе дрехите за целта — в раницата бе сложил много по-полезни работи — нямаше да има особено желание да ги облече за този случай.

Седна на пода и започна обичайната серия разтягания, без да обръща никакво внимание на подигравателните погледи на вандестийците. Нямаше значение какво си мислят; упражненията за разтягане на мускулите бяха важни. Щяха да му дадат по-голяма подвижност, повече бързина, а той имаше нужда от всяко предимство.

Освен това така нямаше да има опасност да се нарани, а това също беше от огромно значение.

Но сега не бе времето да мисли за наранявания, за мечове, не бе времето да мисли, за каквото и да е.

Зае се сериозно с упражненията за разгряване.

 

 

Иън Силвърстайн стоеше изправен на няколко метра от Бурс Ериксон. Тренировъчният меч, който му дадоха, не беше толкова гъвкав, колкото рапирите за фехтовка, а бе и пет-шест сантиметра по-къс. Върхът бе просто затънен, не като топче, защитната чашка не приличаше нито на тези на шпагите, нито на рапирите.

Но това бе вид рапира, а Иън Силвърстайн бе свикнал на двубои с рапири.

Бурс Ериксон се съсредоточи, проряза въздуха със своята рапира, описвайки осморки в нещо като прекалено натруфен поздрав.

Някъде дълбоко в себе си Иън се усмихна. Някои неща навсякъде си оставаха същите. У дома, повечето треньори, повечето школи си имаха свой поздрав. Ако се интересуваш и знаеш достатъчно, дори можеш да разбереш кога някой е провел обучението си. Поздравът на Д’Арно, както самият Д’Арно веднъж призна пред него, бе същото движение, което баща му, диригент, бе използвал, когато размахвал палката за 4/4.

Иън просто повдигна и спусна острието, след което зае поза ангард с вдигнат връх.

С крайчеца на окото си той забеляза, че маркграфът и момичето го наблюдават, а шестима от войниците на Бурс Ериксон си шушукаха, докато оглеждаха Ивар дел Хивал и Арни Селмо…

… но всичко това нямаше значение.

Мраморната пътека под краката му бе по-широка от стандартната пътека за фехтовка, но това също нямаше значение.

Бавно и спокойно, момче, бавно и спокойно.

Той се изключи за останалата част от вселената. Нищо от нещата наоколо нямаше значение. Ако имаш една силна страна и тази твоя силна страна е концентрацията, значи трябва да се научиш как да я използваш.

Чудесно. Срещу него бе застанал мъж с рапира. Бурс Ериксон не бе висок като Иън, но бе значително по-набит. Яки китки, сигурно не по-малко силни от китките на Иън. Но той едва ли очакваше, поне от началото, силата и гъвкавостта в ръцете на опонента. Щеше да се опита да свали острието на Иън, да контролира ударите.

Точното време и удачно заетото място щяха да са от основно значение; Иън можеше да разчита на няколко сантиметра по-широк замах, което бе истинско предимство; Бурс Ериксон щеше да пробва да пробие защитата на Иън и да атакува.

А имаше вероятност да се опита да приключи още в самото начало със стремглава атака.

Не.

Нямаше да го направи. Подобен флеш бе един от триковете на фехтовчиците с рапири, не бе типичен за мечоносците. Едно е да опиташ флеш стремглава атака, която ще ти донесе единствено допълнителна точка, ако е изпълнена както трябва, и ще те накара да се засрамиш, ако си прекалено тромав.

Единствено някой глупак или напълно отчаян би направил подобно нещо в истински дуел. Дори някой, който, също като Ториан Торсен от Стоманения род, искаше да живее единствено заради следващата схватка, не би изложил тялото си на подобна опасност.

Така, значи никакъв флеш, но Бурс Ериксон ще се постарае да действа бързо, за да обърка и унизи Иън.

Лявата ръка на Иън бе отметната назад и встрани, с леко заоблена длан. Иън се възползва от всички предимства, големи и привидно незначителни: лявата ръка, на височината на главата му, придаваше допълнителен баланс и стабилност, а когато я спускаше надолу при пряко нападение или балестра, щеше да разчита на малко по-голямо ускорение и баланс, които да вложи в атаката…

„Хайде, скапаняко, атакувай ме!“ — помисли си той.

В повечето случаи фехтовките с рапири бяха за идиоти, а първият от двамата, който направеше грешка, губеше. Всяко движение можеше да се окаже грешка — в това отношение фехтовката с рапира бе също като живота.

Пристъпваха един към друг, докато Бурс Ериксон, прекалено нетърпелив да приключи с всичко, направи неочаквана малка полукрачка, за да приближи Иън, и тогава скъси разстоянието с бърза балестра, пробвайки светкавичен удар по острието на противника. Май това бе добър начин да се изявиш в дуел; докато контролираш острието на опонента, той няма как да те нарани. Само че Иън очакваше подобен ход и парира от сиксте в кварте, а след това бързо отби чуждото острие, но без да атакува. Това бе отлична стратегия за началото на мача, когато ти трябва време, за да изпиташ техниката на противника.

Бурс Ериксон не се впускаше в очевидни движения; бързият ремиз, с който продължи атаката, бе отлична техника, както и начин да отбележиш точка, преди противникът да е завършил своя рипост, но това бе техника, характерна за фехтовчиците, не за дуелистите.

В истински дуел, след подобен ход, и двамата биха останали със забодени в гърдите оръжия.

Заради пропуснатия удар, острието на Бурс Ериксон попадна встрани; Иън се престори, че изпълнява висок удар, след това нападна ниско с протегната ръка и докосна противника си точно в колана.

Иън се оттегли с бързо пестеливо движение, което бе много удобно, когато фехтовчикът е решил да контролира разстоянието с опонента, а сетне без всякакъв проблем парира следващото нападение на Бурс Ериксон, като остави остриетата кръстосани.

Иън бе решил да изчака още малко, преди да премине в атака, но мускулите и нервите му имаха друго мнение по въпроса: той се освободи, отби чуждото острие и се протегна за удар по централната част на тялото на Бурс Ериксон, като при отстъплението си отново кръстоса острието си с него.

Бурс Ериксон успя да насочи слаб удар към външната страна на ръката на Иън, но младежът парира успешно и продължи с нова атака, отбелязвайки още веднъж удар по централната част на тялото.

Иън отстъпи и вдигна оръжието си за поздрав. Задържа го така, докато Бурс Ериксон, засрамен, само повтори поздрава.

— Много добре, господине, почти успяхте да докоснете ръката ми.

Бурс Ериксон повтори поздрава на подигравка и зае поза.

— Отново.

Иън се впусна напред, след това изпълни бърза подвеждаща атака, която точно както смяташе, нямаше да достигне гърдите на Бурс Ериксон, дори и да не се бе защитил както трябва — просто другият младеж беше сравнително далече. Последва очакваният рипост, а Иън изпълни цяло завъртане, последвано от париране, което за малко не обезоръжи противника. Той отби острието, нападна, отбеляза докосване и се отдръпна.

Поклати глава. Искаше да го обезоръжи — защото, както у дома, така и тук, противникът не е победен, докато оръжието му не докосне земята — и да го перне няколко пъти преди рапирата да издрънчи на земята, но многогодишните тренировки го бяха направили консервативен.

Добре, не беше никак зле. Сега, най-сетне си позволи да се усмихне. Кимна на Бурс Ериксон.

— Мисля, че това беше достатъчно.

Умишлено насочи поглед към острието.

„Следващия път, тъпако — опита се да му изкрещи наум той, — ще те обезоръжа, а ако си въобразяват, че си засрамен след тази загуба, чакай да видиш как ще се почувстваш, когато оръжието ти прелита над главата, преди да се озове в краката на красивата съпруга на баща ти. Какво ще кажеш?“

Но тук си каза думата наученото от Ториан Торсен: победи противника, но не го унижавай. Победата ти носи достатъчно, а унижението ще ти се върне някой ден.

Той подхвърли шпагата и я хвана за ефеса от горе на долу и я върна на слугата вестри, след което се извърна към Бурс Ериксон. Иън плесна няколко пъти с ръце, също като дилър на блекджек, който демонстрира, че не държи чипове, и протегна дясната си ръка.

— Добър двубой — каза той с усмивка. Да печелиш по подходящ начин, бе нещо, което всеки, който искаше да изкара пари от преподаването на фехтовка, трябваше да умее до съвършенство.

— Благодаря. — Ръкостискането на Бурс Ериксон бе по-стегнато, отколкото трябва, а усмивката му не бе искрена. Сигурно си мислеше, че е сразен, но така и нямаше да разбере как стана.

Техническият термин бе „декаданс“. Дуелите с рапири бяха възникнали, когато двубоят се е водел до смърт, а рана, нанесена в триъгълника от раменете до слабините, бе сигурен начин да убиеш някого.

Двубоите с шпаги бяха започнали при сблъсъците до първа кръв, като раната бе нанесена независимо къде, и Иън съвсем не се учуди, че един вандетийски благородник е обучен да нанася раните по същия начин, както и дуелистите от Родовете.

Иън щеше да се представи добре в истински дуел, но можеше и да не се представи. Години наред му бяха необходими, за да стане добър с рапирата, а времето, прекарано с Ториан Торсен и Ивар дел Хивал, съвсем не бе достатъчно, за да овладее свободния стил, и още дълго нямаше да може да е значим противник на опитен дуелист. Някои от уменията щяха да са му от помощ, но не всички.

И тъй като Бурс играеше по правилата на Иън, той нямаше почти никакъв шанс, докато Иън щеше да се справи прекрасно, ако бе играл по правилата на Бурс. Младежът кимна към Ивар дел Хивал. Едрият мъж тук му бе от по-голяма полза, отколкото само да крепи носилката.

Беше победил. Защо тогава имаше чувството, че е играл покер с белязани карти?

— Така — каза маркграфът — доказа, че си изключителен с меча, това е наистина прекрасно, но така и не ми даде причина, поради която да те изпратя в Средището на Масата, за да представиш искането.

„Тогава защо беше всичко това, макграфе?“ — помисли си Иън, но не попита на глас. Не беше ли това неизказаното обещание зад тази схватка, че ако…

— Нека да обсъдим въпроса на масата тази вечер — каза маркграфинята и хвана под ръка маркграфа. — Искам да чуя още от този толкова… интересен млад мъж.

Иън се изненада, когато маркграфът кимна.

— Много добре, Марта — каза тихо той. — Иън Силвърстайн, ти и Ивар дел Хивал ще ни удостоите с присъствието си тази вечер и, разбира се, ще останете тук през нощта — каза той и погледна многозначително Бурс Ериксон. След това посочи Арни. — Ако искате и слугата да ви придружава, ще го нахраним в покоите ви.

Иън бе готов да негодува, но очите на Арни проблясваха развеселени от предположението на маркграфа, че е слуга, така че преди още Иън да е решил какво да каже по въпроса, Арни вече излизаше от стаята в компанията на двама слуги вестри, а Ивар дел Хивал заговори:

— Много любезно от ваша страна, маркграфе — каза Ивар дел Хивал. — За нас това е голяма чест. — Изправи се сковано, с ръце, прибрани до тялото, и се поклони прецизно, след което погледна Иън строго, за да го подкани да направи същото.

— За нас е част — повтори Иън. Тъкмо отвори уста да каже още нещо, въпреки че не бе съвсем сигурен какво да бъде, когато бе прекъснат от викове, разнесли се отвън.

 

 

Било момченце, разправяха, въпреки че вече не бе ясно. Единственото останало бе овъглен къс смрадливо месо със стърчащи бялнали се кости.

Било просто едно малко момченце, което докоснало копието, след което пламнало като ослепително заблестял факел.

Никой не беше видял как точно се е случило, въпреки че навън бе имало достатъчно присъстващи.

Някакво момиченце, на четири или пет, продължаваше да плаче, триеше очите си и непрекъснато повдигаше ръце пред погледа си, сякаш за да се увери, че все още може да вижда. Друг, войник с мокри от сълзи очи, вече си бе възвърнал зрението дотолкова, че да приближи до Агловейн Тирсон и да му прошепне нещо на ухото.

Иън докосна мехура на ръката си.

— Как…

Тежката ръка на Ивар дел Хивал го стисна за рамото.

— Да не си продумал и дума — прошепна той. — Нито дума, казвам ти. — Обърна се към маркграфа. — Агловейн Тирсон ще ви каже, че Иън Силвърстайн го предупреди никой да не го докосва — каза той. — Не сме искали да навредим на никого.

Маркграфът кимна бавно, лицето му бе като издялано от камък, безизразно, докато извръщаше поглед от овъгления труп към Иън, а след това отново към Ивар дел Хивал.

— Да, да, наистина каза.

— Кой… — започна Иън, но се спря. — Кой трябваше да го пази?

Ръката на Агловейн Тирсон стисна меча.

— Това, Иън Среброкаменни, не е твоя работа.

— Остави тази работа — предупреди го Ивар дел Хивал. — Просто остави.

— Спокойно, Иън — прошепна Арни Селмо зад него. — Сега сме на територията на индианците, а пустите туземци хич не са дружелюбно настроени.

Но това бе само едно дете. Ако някой възрастен тъпак пренебрегнеше предупреждението, бе едно, но не можеш да очакваш едно дете съзнателно да се пази от опасностите.

— Да, да — каза Арни, явно очаквал възражението на Иън. — Нека местните да раздават правосъдие, а ако то не е същото като правосъдието у дома… тогава още по-зле за тях.

— Копието — каза Ивар дел Хивал. Преглътна тежко.

— Нарича се Гунгнир — каза маркграфът и кимна. — Знам за него. Единствено аезирец може да го носи безопасно.

— Нещо такова — потвърди Иън. — Само тези от расата на Стареите и малцина от нас… със специално разрешение.

— Аха. — Маркграфът го посочи с глава. — Изтегли го от земята.

Иън кимна и плъзна ръце в ръкавиците.

— Както желаете.

Както и първия път оказа се трудно да го стисне; когато се наведе, усещането бе странно, сякаш бе марионетка под контрола на оръжието, сякаш то дърпаше конците и контролираше движенията на Иън.

Първо ги стисна с едната, а след това и с другата ръка; за момент вселената се завъртя и той отново бе същият обикновен Иън Силвърстоун, застанал над овъглените останки на момченцето, стиснал копието на един бог, докато сълзите, необезпокоявани, се стичаха по бузите му.