Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пазители на скритите проходи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The silver stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Сребърният камък

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0209-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4553

История

  1. — Добавяне

Част втора
Тир на Ног

Глава 5
Игра на котка и мишка

Дългият тунел пред Иън се простираше напред и краят му се губеше незнайно къде в мрака. Младежът вървеше, заобиколен от мътна сивкава светлина, от която не се излъчваше топлина. Въздухът бе топъл, без вкус, без всякакъв мирис.

Би трябвало всичко да го боли, би трябвало да е смъртно уморен, би трябвало да изпитва поне нещо — по дяволите, каквото и да е — но всички усещания се бяха изгубили. Сякаш не бе тук, сякаш гледаше някакъв отегчителен филм без говор, който продължаваше досадно дълго.

Наистина би трябвало да изпитва нещо. Тежка вълнена наметка покриваше раменете му, но той я бе отметнал назад, за да остави свободни ръцете, а горната част на гърдите да усеща полъха на въздуха. Поне под дрехите трябваше да е по-загрят, дори потен, или пък там, където кожата му бе открита, да усеща хлад, но навсякъде бе равномерно и приятно топъл. Твърдата почва отдолу би трябвало досега да е предизвикала болка в стъпалата, но нищо не го болеше. Краката му дори не бяха изтръпнали, а щом размърдаше пръсти, усещаше плътната материя на чорапите.

Би трябвало и ръцете, и раменете да са го заболели, стискаше задната част на носилката хиляди, хиляди крачки, толкова отдавна, че им бе загубил броя. Пръстите му не бяха схванати, по дланите нямаше прежулени места и мехури.

Беше минало достатъчно време и би трябвало вече да е гладен и жаден, да изпита желание да спре, за да похапне и да отиде до тоалетна. Само че стомахът му не бе празен, а пикочният му мехур не го притискаше, просто усещанията се бяха загубили напълно.

Иън продължаваше да напредва през безкрайната сивота, без да изпитва нито болка, нито удоволствие, без да го тормози глад, загубил представа за времето. Беше му прекалено трудно да мисли, а да обясни наблюденията си, щеше да се окаже невъзможно. Сякаш всичко тук се случваше на някой друг.

На носилката пред него, Хоузи спеше, без да забелязва придържащите го колани, гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно, клепачите му не трепваха, от време на време главата му се люшваше на една страна при някоя по-рязка стъпка, сякаш кимаше на нещо казано. Едрата фигура на Ивар дел Хивал в предната част на носилката даваше възможност на Иън от време на време да зърне гърба на Арни Селмо най-отпред. И двамата мъже вървяха с тихи равномерни крачки, без да се въртят и бавят.

През всичкото това безкрайно време никой от тях не проговори. Иън реши, че би могъл да каже нещо, за да разсее тишината, нарушавана единствено от стъпките им, но не измисли нищо.

Сякаш една част от мозъка му бе изключила.

 

 

Вървя така безкрайно дълго, неясно колко дълго, през Скрития проход, докато най-сетне тунелът започна да се изкачва и само след една крачка, след едно трепване на окото, се оказа, че стъпват по обикновена пръст, не по грубите сиви камъни на проходите. Тунелът бе станал по-широк, стените се оказаха издялани в пръстта, с дървени арковидни подпори, поставени на всеки десет-петнайсет метра, и на Иън му се стори, че минават през нечий хранопровод.

Гладката дървена повърхност на дръжките на носилката натежаха непоносимо в ръцете му, презрамките на раницата започнаха да се врязват болезнено в раменете му. Далечен неприятен мирис достигна до него и още преди Арни Селмо най-отпред да стъпи върху килим от бръшлян, Иън долови цвърчене и птичи песни.

Хубавото, когато носиш задната част на носилката, е, че не зависи от теб да взимаш решения. Иън затвори очи и наведе глава, за да последва Ивар дел Хивал през листака навън в свежата приятна хладина, където нямаше и следа от тъмнината в тунела.

Излязоха през арката на извита стена, толкова гъсто обрасла с лози, че…

Не. Това, дето надничаше иззад шумата, не бе стена, а дървесна кора. Дървото, разперило клони над тях, бе най-голямото, което той бе виждал през живота си, толкова огромно, че за момент на Иън му се стори, че и тримата са се смалили.

Но не, кафявите загнили листа, окапали по земята, си бяха нормални дъбови листа, а другите дървета наоколо също бяха забележителни и раззеленени, но не чак толкова големи.

Отворът, през който излязоха, се оказа извит като арка корен, опасан с лози и мъх, най-големият корен, на най-голямото дърво, което Иън някога бе виждал. Обиколката му сигурно бе колкото на най-големите секвои. А пък колко високо се издигаше, бе невъзможно да се определи. На няколко метра над тях се разперваха дебели клони, истински зелен покров, протегнал се към близката гора.

Ивар дел Хивал се ухили, когато двамата с Иън оставиха носилката на земята.

— Чувал съм, че родените тук извличат сили от въздуха и земята на Тир На Ног — каза той, клекна и загреба две шепи загнили листа от земята. — И съм готов да се закълна, че това е самата истина за Ивар, син на Хивал. — Той потри длани, сякаш искаше да втрие почернелия гнилоч в кожата си.

Арни Селмо, няколко метра по-напред, се настани на полузатрупан корен.

— За вас двамата не знам, но не се чувствам толкова уморен, колкото би трябвало. — Едно ъгълче на устата му се изкриви нагоре и подчерта бръчките по лицето. — Ако трябва да си говорим честно — продължи той, — чувствам се добре.

Иън кимна.

— Точно както стана и миналия път; Скритите проходи не те изморяват. Сякаш…

Той замълча. Кафявите очи на Хоузи се бяха спрели на лицето му, по устните му бе плъзнала тънка усмивка.

— Хоузи! — Иън клекна на земята до него. Арни вече бе понечил да стане и за малко не се спъна в страничния израстък на корена, но не изпусна черната чанта на Док Шърв.

Хоузи облиза напуканите си устни и преглътна.

— Благодаря ти — каза той с тънък, писклив глас, говорът му бе силно завален. — Благодаря ти, Иън. — Помъчи се да освободи дясната си ръка от коланите, притиснали кръста и гърдите му към носилката. Иън се приближи още и ги разкопча вместо него.

Пръстите на Хоузи се спуснаха към хумуса, треперенето на ръката му разбута сухите листа и те прошумоляха. След като зарови цялата си китка, треперенето спря. — Хубаво е да се върнеш — каза той, гласът му значително по-силен.

В първия момент Иън не можа да заговори, нито пък Арни. Тук съвсем не бе като в Скритите проходи, не че мислите му бягаха и изчезваха. Само че някъде дълбоко в себе си той бе убеден, че начинанието им е обречено от самото начало.

Стига с тази интуиция; така или иначе той никога не й се бе доверявал особено много. По дяволите, та нали интуицията в по-голямата си част се дължеше на натрупания опит, а това, което той бе научил през живота си до този момент, бе, че тези, които обичаш, или ще те пребиват до смърт, или ще те изритат завинаги от живота си, както бе сторил баща му, или ще ти умрат в ръцете, като стана с майка му.

Няма начин да победиш, просто не става.

Иън се изправи и се протегна. Я майната му; това си е истинска победа, поне за момента.

Ивар дел Хивал развали магията със сумтене.

— Хайде да мърдаме. Денят напредва, а също и времето, което имаме.

— Така е — отвърна Хоузи и се отпусна отново на носилката. — Може да успеем да превалим хълма на Боин до свечеряване и да ни остане време да поспим.

— Не виждам защо да трябва — намръщи се Ивар дел Хивал. — Точно това място ли? Всички казват, че е свърталище на вещици. — Той поклати глава. — Толкова са много, че дори не искам да изричам името му на глас, не и на открито.

Хоузи се усмихна.

— Свърталище на вещици е много грубо определение. Нека просто кажем, че е… обитаемо. Какво ще кажеш?

Опита се да се изправи и да седне, но не успя и преди да се е наранил с подобни опити, Иън положи ръка на рамото му и го накара отново да се отпусне на носилката.

— Най-добре ние да те носим, поне за известно време. Почивай си, Хоузи. Моля те.

Арни Селмо бе оставил медицинската чанта и се бе изправил.

— Някой знае ли накъде да вървим?

Не бяха на повече от три, може би три часа и половина път от скрития изход на тунела, когато Арни Селмо, начело на редицата, застина малко преди билото на един рид.

— Залегни — изсъска Арни и веднага се строполи на земята, следвайки собствената си команда.

Докато Иън и Ивар дел Хивал спуснат носилката на зеления мъх отстрани на прашния път, Арни бе захвърлил раницата и всичко, което носеше, проснат по корем и се промъкваше пълзешком нагоре по хълма към билото, с лекота, която бе доста неестествена за човек на неговата възраст.

На Иън му се прииска да допълзи до Арни, но реши, че е най-добре първо да погледне Хоузи.

Черният мъж отново спеше. Изглежда, полюшването на носилката го бе унесло. Тъмната му кожа имаше грозен сивкав оттенък, дишаше плитко, учестено и накъсано. Иън опипа гърлото му, за да усети пулса. Кожата му бе студена и влажна, но поне сърцето биеше бавно и равномерно.

Това бе добре. Хоузи бе отказал предложеното от Арни лекарство и Иън малко се успокои, че състоянието на приятеля му се подобрява, макар и бавно.

Поне в едно хубаво нещо бе сигурен: откакто бяха влезли в Скрития проход, той не бе получавал пристъп.

Клепките на Хоузи трепнаха, след това се отвориха и той вдигна очи към Иън, погледът му бе стъклен. Облиза устни веднъж и понечи да каже нещо, но устните му се задвижиха беззвучно, а Иън му даде знак да мълчи, като постави пръст пред тях.

„Не сега“ — изрече младежът с устни, без дори да шепти.

Хоузи се усмихна едва забележимо и отпусна глава назад. Очите му не се отделяха от Иън. В тези очи винаги имаше нещо специално, нещо необикновено. Това бяха очи на съдник, които преценяваха всичко видяно, а интелигентността, която блестеше в тях, не излъчваше нито топлота, нито студенина, само увереност, че не желае да контролира и променя каквото и да е.

„Почвай“ — изрече с устни Иън, кимна рязко на Ивар дел Хивал и пропълзя до билото, където лежеше Арни. Отначало пълзеше, но после продължи да върви клекнал, а най-сетне се отпусна на ръце и крака, последните метри се провлече по корем.

— Тихо, момче — прошепна Арни. — За малко да се сблъскаме с конен отряд, тръгнал на изток, облечени за бой. — Усмивката на сбръчканото му лице не беше нито топла, нито особено приятелска. — Не бях наясно дали искаме или не искаме да се натъкнем на тях. Искаш ли да ги огледаш?

Иън изпълзя към върха и спря щом Арни го подръпна за крака.

— Недей. Не от върха. — Той посочи с палец към туфа, обрасла с висока трева. — Нали не искаме да открият местонахождението ни. Прикрий се.

Увереността на Арни накара Иън да се почувства тромав, освен това започваше да се дразни.

— Ами ако нямаше никакво прикритие.

Арни се усмихна.

— В такъв случай си връзваш някаква кърпа на главата и забождаш дребни клонки отзад. Ако и клони няма — каза той с усмивка по лицето, която показваше, че е очаквал възражението на Иън, — изскубваш малко трева. — Той изкриви устни. — Още един урок ли искаш да чуеш, или ще вървиш да провериш какво става?

Иън се намръщи, но кимна, отпусна се по корем и се приближи до петното трева, като внимателно избягваше бодливите растения. Едва ли щеше да успее да се приближи достатъчно близо, без да се издере целият, но сред тревата имаше вдлъбнатина с камъни и Иън се доближи към тях, без да разкъса дрехите си и да се издраска много.

Ридът се спускаше към малко поточе със сребриста вода, което струеше към долината. Водата разделяше поляната от гората така прецизно, сякаш някой бе определил, че от западната страна на потока няма да растат дървета. Което бе напълно възможно, каза си Иън.

Отвъд потока, покрай гората, се виеше тесен път, по който можеше да мине само една кола — или карета, каруца, което бе по-вероятно. Две редици конници яздеха бавно по пътя.

Началото на колоната бе завила покрай потока и Иън успя да преброи петнайсет двойки, преди последните да се скрият от погледа му сред прашния облак, който ги следваше неотклонно.

— Не е на добро. — Ивар дел Хивал се оказа до него. Иън не бе проявил особена бдителност и това бе наистина зле.

Ивар дел Хивал изсумтя.

— Най-добре да поизчакаме. Не успях да видя какъв е знакът им, но оръжията бяха вандестийски, а това на никого не вещае нищо добро.

— Това е Вандескард. — Защо ли той се учудваше, че има вандестийски войници в собствената им страна?

Ивар дел Хивал кимна.

— Само че защо точно тук ще патрулира кавалерийска военна част, съставена от ветерани? Долу на юг може; там винаги е имало военни лагери, за да задържат бенизирците. — Той стисна плътните си устни. — Ама тук, на изток? Възможно е да са освободили от наряд някои части от стражевата охрана, но ако е така, къде им е багажът, обозът? — Той поклати глава. — Да поизчакаме малко, след това ще се спуснем надолу. Той посочи пътя с брадичка. — Така хем ще избегнем облаците прах, хем няма да се налага да даваме обяснения на непознати.

Иън се намръщи.

— Имаме ли нещо за криене?

Усмивката на Ивар дел Хивал бе малко по-широка, отколкото на Иън му харесваше.

— В интерес на истината, никак не ми се занимава да обяснявам какво търси един дребен благородник от Пламенния род във Вандескард, при това придружен от трима непознати, определено с твърде необичаен вид. Не ме разбирай погрешно, не искам да те обидя. Ако съм търговец, къде е стоката? Ако искам да поговоря с местния маркграф, къде са ми препоръчителните писма? — Едрият мъж извади плоско шише от раницата и отпи добре премерена глътка, предложи и на Иън с бързо повдигане на едната си вежда, но младежът отказа.

— Така — каза Ивар дел Хивал, — в такъв случай остава да съм шпионин и могат да ме разменят срещу откуп или да ме пуснат, при условие че дам дума да не бягам, но да не забравяме войниците… а те набождат на копие подозрителните странници без много въпроси и чак след това мислят какви извинения да поднесат, ако изобщо се стигне до това.

Иън кимна и понечи да се спусне от рида, обратно долу при Хоузи, без да се изправя на крака, докато не бе сигурен, че облото възвишение не го прикрива напълно.

Хоузи дишаше по-спокойно и с повече лекота, а и вече бе събрал достатъчно сили, за да се обърне на една страна. Беше взел манерката, привързана към раницата, която Иън пусна до него.

— Ще победим ли? — попита той с крива усмивка.

— Засега сме в изгодна позиция. Арни забеляза местна кавалерийска част, а според Ивар дел Хивал присъствието й тук е доста необичайно.

Хоузи се изправи на лакът.

— Кавалерия? — Той кимна. — Прав е. Не е нормално. Конниците обикновено са от средите на дребните благородници, а тук, на границата с Владенията, не ги очаква нито слава, нито богатство. — Лицето му стана сериозно. — Поне така е напоследък.

— Положението може да е доста зле, трудно ми е да преценя. — Ивар дел Хивал стисна устни. — За момент ми се стори, че най-предният от копиеносците носи инкрустирана с емайл бойна ръкавица, ама…

Хоузи смръщи чело.

— Инкрустирана с емайл?

— Просто не е възможно. Би било прекалено претенциозно, а проявите на претенциозна показност във Вандескард са твърде опасни.

Иън нищо не разбра.

— Значи един от тях е носил украсена метална ръкавица… че това какво значение има?

— Това означава, че патрулът е ръководен от Син на Тир. Това е елитна военна част от Вандескард, които определят много от правилата.

— Те ли са единствените, на които им е позволено да носят украсени ръкавици?

— Това не е ръкавица. Това е… протеза, май вие така казвахте. — Хоузи стисна устни. — Можеше да бъде и по-зле, добре че не е била сребърна.

— Разликата е малка. — Ивар дел Хивал се изправи. — Най-добре да тръгваме. Колкото по-бързо се доберем до Брода на Харбард, толкова по-бързо ще успея да съобщя на Негово Топлейшество, че във Вандескард стават странни неща.

Иън изсумтя.

— Май отдаваш прекалено голямо внимание на някаква кавалерийска част, при това на единия му липсва ръка.

Ивар дел Хивал сви рамене.

— Може и да си прав.

 

 

Носилката започваше да става все по-тежка, но това съвсем не беше най-лошото. Иън усещаше как го сърби носът, но не можеше да спира непрекъснато, за да се чеше. Енергичното мърдане и всевъзможните физиономии не помогнаха.

Арни бе предложил да се редуват от двата края на носилката и бе стиснал задната част, а Иън вървеше отпред с Ивар дел Хивал начело, на около двайсет — трийсет метра пред тях, и при по-острите завои се скриваше от погледите им.

Хоузи определено се чувстваше по-силен; вече си правеше устата да повърви, въпреки че бе очевидно, че прибързва.

Това, което отдалече им приличаше на пътека покрай гората, се оказа каменен път. Много стар път, леко неравен единствено по краищата, в средата износен чак до хоросановия пълнеж между каменните блокове.

Иън се намръщи. Тук нещо не се връзваше. Хоросанът би трябвало да се износи много по-бързо от камъните. Каза го на другите.

Арни се разсмя.

— И аз си мислех за същото. Следващия път, когато спрем да починем, извади някакво метално парче, дето не ти дължи ник’ви пари, и се опитай да изчегърташ малко, още сега съм готов да се обзаложа, че само по метала ще останат следи.

Иън смръщи чело.

— Как така да не ми дължи ник’ви пари?

— Стар лаф. От Втората световна война, когато Бил Молдин направи анимационен филм за един сержант, дето казваше нещо като „Искам двама за рутинна патрулна обиколка, ама да не ми дължат ник’ви пари“.

Ивар дел Хивал се усмихна широко.

— Би трябвало вече да се е износил, нали? Хоросанът изобщо не е здрав. — Той извади някакво метално парче: колче за палатка. — Пробвай — каза той. — Мой ред е да нося.

Иън остави внимателно носилката с истинско облекчение и започна да драска хоросана между два камъка с равна повърхност. Нищо.

Металното парче не бе от най-здравите, това бе сигурно, но трябваше да остави поне някаква следа. Засили натиска, но в резултат колчето се притъпи и остави единствено черна следа отгоре на хоросана. Иън пробва да го забие, но то се огъна.

— Древните са знаели как да строят, а? — Ивар дел Хивал бе заел мястото на Арни в задната част на носилката, а Арни приклекна отпред, стисна здраво дръжките, преброи до три и се изправи.

Човек на възрастта на Арни не би трябвало да успее да се надигне с такава лекота, но Иън започваше да свиква с това, че нещата не са такива, каквито трябва. По дяволите, та той се бе нагледал тъкмо на това покрай баща си — гадината бе прекрасен учител за това, че нещата изобщо не са такива, каквито трябва — но той бе приел, че това е проклятие, не благословия.

Ивар дел Хивал кимна.

— Твой ред е да водиш. Ще вървим по този път през по-голямата част от деня. — Сведе поглед към Хоузи. — Орфиндел, аз лично бих предпочел да стоя настрани от хълма на Боин, но ако ти все пак настояваш…

— Настоявам.

 

 

Слънцето слезе на хоризонта и обагри западното небе в прасковено и алено, сякаш небрежното пръстче на някое от бебетата на боговете бе направило първия си опит да рисува.

Иън седна и се облегна на някаква скала. Потръпна и придърпа пелерината, зачуден дали този трепет се дължеше на студа или на настъпващия мрак.

Или на лоши предчувствия.

Преди няколко километра пътят ги бе извел от покрайнините на гората в тясна седловина между два хълма. Последваха напътствията на Хоузи и се отделиха от пътя, за да се насочат към обрасъл с висока трева хълм, сред която се издигаха четири древни каменни стълба. Напомниха му на стар британски менхир, мегалит, който бе забелязал много отдавна в някаква книга, въпреки че тези бяха с доста неправилна форма и едва ли бяха специално издялани, а пък, от друга страна, изглеждаха твърде обли, за да са творение на природата.

Докато бяха далече, му заприличаха на пръстите на вкаменен гигант, протегнал се от центъра на земята. Сега до тях, вече ставаше ясно, че са просто огромни късове скала.

На самото било на хълма бе студено, но да запалят огън, докато все още се намираха на територията на Вандескард, не бе особено добра идея.

— Утре — каза Хоузи и се уви и в наметката, и в одеялата. — Утре вечер може и да се доберем до Брода Харбард. Ако не успеем, поне ще сме много близо. Достатъчно близо, за да си позволим да накладем огън.

Арни Селмо вече бе свалил гарда. Спеше дълбоко върху постеля от туфите трева, които бе наскубал.

Ивар дел Хивал прокашля дискретно отдалече, за да оповести завръщането си. В едната си ръка държеше малка лопата, а в другата самозалепващ плик с руло тоалетна хартия.

— Ако искаш, ще остана пръв на стража — предложи той.

— Притесняваш ли се да спиш тук? — попита го Иън.

Ивар дел Хивал сви рамене.

— Когато станеш на моята възраст, млади Иън, ще разбереш, че съществува разлика между предпазливост, притеснение и страх. Всъщност сега изпитвам и трите. — Усмивката му издаде, че не казва истината, но може пък и самата усмивка да бе лъжа. Трудно бе да се прецени. — Ще те събудя — каза той.

Като дете Иън страдаше от безсъние, но през последния срок в гимназията успя да се справи с този проблем, след като баща му го изгони само с един сак в ръка и принадлежностите за фехтовка. Когато работиш на пълен работен ден и ходиш на всички часове, безсънието се превръща в лукс. Иън не можеше да си позволи какъвто и да е лукс, поне не до скоро.

Отпусна се по гръб, затвори очи и се насили да заспи.

 

 

Изправи се рязко, със схванати мускули, и посегна към Убиеца на гиганти. Пръстите му не напипаха ефеса на меча и когато сведе поглед, откри, че го няма.

— Успокой се, Иън Силвърстоун — долетя шепот отнякъде в нощта. — Няма от какво да се страхуваш.

Останалите спяха под звездния покров. Поне лежаха неподвижни. Къде беше Убиецът на гиганти?

— Не е тук. — Далечен кикот. — Няма да ми е приятно да видя какво можеш да ми сториш, дори… тук. Но не се притеснявай, млади човече, когато се събудиш, ще го намериш до себе си.

Въздухът пред него сякаш се сгъсти и доби плътност, изтъкан от трептящите звездни отблясъци на конци бяла и червена светлина. Конците се сплетоха в нишки, които изтъкаха смътно доловима въздушна тъкан, която доби форма и очерта слаба изправена женска фигура. Тялото й бе прикрито от воалена туника от бюста точно до коленете, слабите ръце и рамене бяха голи, фините стъпала със заострени пръсти, едва докосваха земята. Единият й крак бе извит доста странно. Лявата й ръка лежеше на гърдите, дланта бе скрита под мишницата.

— Нека позная — каза той, изненадан от собственото си спокойствие. — Призракът на вече отминалите коледи.

— Не. — Лицето й бе скрито в сенките, но той долови смеха в гласа й. — Де да бях толкова млада отново — каза тя. — Мина толкова много време.

— И от други моменти е минало много време. — Иън не го бе чул кога се е размърдал, но Хоузи стоеше до него. — Как си Боин?

— Доста добре, любов моя. — Фигурата направи нещо между поклон и приклякване. — Стара. Уморена — отвърна сериозно тя. — Но поне не съм съвсем самотна. Скалите, дърветата, тревите са ми добра компания, въпреки че скалите са мълчаливи, а тревите — прекалено бъбриви.

Хоузи се усмихна отново.

— Аз пък винаги съм предпочитал да си приказвам с дърветата. Те са отлични слушатели. — Възрастният мъж притисна длани и ги протегна пред себе си.

Образът й трепна отново, също като далечен мираж на сгорещен път и се превърна в истинска млада жена, лявата страна на лицето й бе ясно осветено, дясната — прикрита от тъмна сянка. Лицето на самодивата, обрамчено от кървавочервени къдрици, бе обсипано с лунички. Туниката й бе изтъкана от облаци, вплетени със светлина, а голите крака с пръсти, заострени като на балерина, почти не докосваха земята.

Бе станала сериозна.

— Донесе ли ми подарък? — попита тя.

Иън очакваше да чуе отговора на Хоузи, когато осъзна, че и Хоузи, и Боин го гледат.

Подарък ли? Ами…

„Провери в маншета на дънките“ — каза далечен безплътен контраалт.

Наведе се, за да послуша гласа, но там откри само пръст, няколко стръка трева и един желъд.

Желъд?

Тъкмо се канеше да го захвърли някъде настрани, когато тя заговори.

— А ще ми го насадиш ли, когато утрото зазори?

Иън кимна.

— Ще го сторя. И ще го полея.

Тя кимна сериозно.

— Това е наистина прекрасен подарък, от него ще стане великолепно дърво. — Махна с ръка и пред мегалитите изникна огромен дъб с напукани клони, разперени нашироко, сякаш възрастна грижовна баба бдеше над внучето си. — Ако някой ден ти или децата ти заспите под него, сянката му ще ви приветства с добре дошли. А сега, кажи ми какво би искал от мен?

Иън не знаеше какво да каже.

— Сън — вметна Хоузи, — и спокойна почивка за всички ни. Това е то.

Тя кимна.

— С това мога да ви даря. Тази вечер. — Поклати глава и въздъхна. — А то не е много.

— Боин — каза Хоузи и пристъпи напред, за да постави ръка почти върху рамото й. — Благодаря ти.

Иън най-сетне разбра. Заваленият говор на Хоузи бе изчезнал, той стоеше изправен без следа от познатото накуцване. Ръката, положена почти върху рамото й, бе дясната му ръка, тази, която не можеше да се движи, тази, която Хоузи не можеше да използва.

— Това е всичко, което… намирам желание да сторя напоследък — обясни тя. — А имаше време…

— Да — прекъсна я Хоузи, — имаше, Боин. — Докосна устните си с два пръста и ги приближи до нея. — Това време и на мен ми липсва.

Тя се обърна към Иън.

— Всичко, което мога да ти предложа, е почивка — каза му тя. — Спокойна почивка.

Тя застана неподвижно като Хоузи, докато Иън реши, че трябва да отговори нещо.

— Аз… бих искал да поспя, няма друго — каза той.

— Това нали ще бъде справедливо, след като ме дари с едно наистина прекрасно дърво? — Тя не звучеше озадачена, въпросът й по-скоро бе риторичен, все едно че някой питаше Наясно ли си с правата си?

— Ами, разбира се. Да — отвърна Иън.

— Така да бъде тогава. — Тя прокара ръка пред очите му и светът се завъртя в черна бездна, изпълнена с топлина и спокойствие.

 

 

Изправи се рязко, със схванати мускули, и посегна към Убиеца на гиганти. Стори му се, че ръката му посяга по своя воля, неподвластна на решенията на ума му. Пръстите му напипаха ефеса на меча, той скочи, отметна одеялата, готов да извика, изтегли меча с толкова бърз и рязък замах, че ножницата се отплесна настрани, профуча през свежия утринен въздух и се удари в един от близките мегалити, а след това тупна безшумно на тревата.

Иън откри, че се озърта бос и разтреперан от студ, стъпил на мократа от росата трева, облян от първите лъчи на зазоряване.

Боин я нямаше, нямаше го и дъба.

Докато Арни Селмо се напъваше да си обуе ботушите, Ивар дел Хивал, с коса, щръкнала от съня, вече бе скочил на крака, изтеглил и своя меч, в другата ръка стиснал кама, раздвоена като вилица.

— В името на Бенизир! — ревна той. — Какво има?

— Успокойте се, всичко е наред. — Хоузи се бе подпрял полуизправен на най-близкия от мегалитите, увит в одеялата си като мумия, само главата му се подаваше. Заваленият говор отново личеше ясно, а дясната му ръка висеше безпомощно на скута. — Просто Иън се стресна. Добре ли спахте?

Това бе глупав въпрос, но… всъщност да, той се бе наспал добре, толкова отпочинал не се бе чувствал от години. Въпреки това, силно притеснен, той се огледа наоколо. Слънцето започваше да наднича иззад хълма в далечината. Синьото небе бе осеяно с валма бели облаци.

Просто едно най-обикновено спокойно утро.

Нима бе сънувал? Или ставаше въпрос за нещо друго?

Наведе се, за да вдигне ножницата, и приплъзна Убиеца на гиганти вътре, а след това се протегна за дънните. Възможно ли бе…?

Маншетът на левия му крачол се бе развил, но в десния имаше пръст, стръкчета трева и един желъд.

Той се изправи, присви очи към желъда в дланта си и чак тогава усети, че тази сутрин не се чувства леко замаян от съня както бе обикновено, че приливът на адреналин след рязкото ставане се бе стопил, за да отстъпи място на нетърпението да се заеме с предстоящите задачи.

— Щом всички сме будни, да вървим — каза Арни Селмо и започна да навива одеялото. — Да използваме, докато е светло. Облекчаваме се набързо и тръгваме.

Иън кимна.

— Само да насадя и полея това.

Арни май беше готов да възрази, но Ивар дел Хивал кимна.

Кимна и Хоузи.

— Така трябва.