Джоел Розенберг
Сребърният камък (4)

Глава 3
Решения

С периферното си зрение Иън забеляза как нещо полита към него и той автоматично замахна, за да отбие парчето метал, над което Хоузи работеше.

Ивар дел Хивал и Торсен спряха схватката и се загледаха слисани, а Док Шърв тутакси скочи на крака.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — каза той. — Пак ли? — Дръпна рязко стола, на който бе седял Хоузи. Гърчовете на възрастния мъж не преставаха, затова лекарят коленичи и с лекота го обърна по гръб.

Отново ли бе казал той?

— Трябва ми помощ — каза Док, без да обръща внимание, че размаханата ръка на болния перна джоба на ризата му с такава сила, че всичко вътре се разхвърча. — Карин! — Нов спазъм изтласка ръката на Хоузи нагоре и тя попадна право в лицето на Док. Док не обърна никакво внимание. Ивар дел Хивал, Ториан и Иън заобиколиха Хоузи, а Док отново извика Карин.

От къщата не се чу отговор. Когато Карин бе в кабинета си и обработваше някоя поръчка, останалата част от света не съществуваше.

Иън се отпусна на колене до Шърв. Посегна и сграбчи ръката му, а след това я задържа неподвижно.

— Какво му е?

— Остър спазматичен припадък — отвърна Док и извади неразпечатана спринцовка от чантата. — Дръжте ръцете му неподвижно. Ториан, натискай тук.

— Не трябва ли просто да изчакаме да отшуми — попита Иън и още щом изрече думите, се почувства като глупак. Ако Док преценеше, че трябва да го остави, значи щеше да го остави.

— Ами то… зависи. — Ако Док се бе обидил, това не пролича нито по гласа, нито по изражението му. — Оставяш го да отшуми, ако си сигурен, че наистина ще мине от само себе си. Обикновено става така. — Док успя да задържи мятащата се ръка на Хоузи достатъчно дълго, за да разкъса ръкава чак до лакътя. Док Шърв бе по-силен, отколкото изглеждаше. — А пък ако не отшуми и когато физиологичният разтвор би трябвало да е подействал, тогава просто ще се наложи да го оставим да премине. — Устните му бяха побелели. — Ториан, Иън. Ще ви го кажа само веднъж. Трябва да държите ръката му напълно неподвижна, за да поставя иглата във вената и да я залепя, за да може да се вкара разтворът. След това да шава колкото иска, единствено не трябва да изтръгва иглата.

— Арни, в чантата ми има телефон. Вземи го и натисни бутона за изпращане — само бутона за изпращане, или набери клиниката — кажи на Марта, че Хоузи е получил нов припадък и искам хеликоптера от Гранд Форкс в готовност, в случай че валиумът не подейства.

Той поклати глава, а ръцете му нито за миг не забавиха бързите си уверени движения, докато приготвяше спринцовката, след това я стисна странично между устните си, за да завърже тънък гумен маркуч над лакътя на Хоузи.

— По дяволите — изломоти той, все още стиснал спринцовката в уста. — Мога да му бия достатъчно успокоително, за да прекрати припадъка, но не искам да рискувам да му спра дишането. Така. Сега дръжте здраво. Започвам.

Иън стисна Хоузи за китката, докато Торсен, от другата страна на Док Шърв, стегна горната част на ръката му, а с другата предпазваше доктора от стиснатия юмрук на болния. Беше страшно как възрастният човек се гърчи, как се свиват мускулите му, как се отпускаха внезапно очите му подбелени, докато почти невъзможното дишане предизвикваше ужасно хъркане.

— Всичко е наред, Хоузи. Ей сега ще се оправиш — каза Док и проми свивката на лакътя му. — Добри вени има.

Иън ненавиждаше спринцовките. Затвори очи и извърна глава настрани, докато Док пуфтеше.

— Готов съм.

Иън отвори очи.

Пресечен лейкопласт държеше иглата неподвижна за ръката на Хоузи. Ивар дел Хивал се бе изправил над тях, стиснал малка торбичка в ръце, която Док свърза с някаква тръба.

Течността започна да се процежда и бързо изпълни спринцовката, след което той я инжектира.

— Хайде — каза той, — просто спокойно. — Док поклати глава, измърмори нещо неразбрано и отново напълни спринцовката.

Хоузи се отпусна почти мигновено. Док веднага си сложи стетоскопа и преслуша гърдите на мъжа и едва след това си позволи да се отпусне назад и да въздъхне шумно. Усмихна се.

— Валиумът е уникален — каза той, забоде спринцовката в земята, посегна към чантата си и извади нова. След това заговори отново, гласът му вече бе по-естествен и спокоен. — Това означава, че ни остават още пет, може би дори десет минути, за да сме готови с малко Тегретол, да видим дали ще успеем да успокоим топката. — Той напълни нова спринцовка и я забоде в торбичката с разтвора, а след това, докато поставяше капачка на иглата, се намръщи. Устните му се движеха, сякаш правеше някакви изчисления, а сетне нагласи течността да се процежда по-бързо. — Добре, Арни — извика през рамо той, — можеш да кажеш на Марта, че всичко е наред, поне за момента, да не праща хеликоптера.

Извади забитата в земята спринцовка, постави капаче на иглата и пусна и двете спринцовки в джоба, където държеше ненужните и вече използвани неща.

Арни подаде мобилния телефон на Док.

— Тя иска да говори с теб.

— Здрасти, скъпа — каза Док, повдигна рамото си и наведе глава, за да заклещи телефона до ухото и ръцете му да останат свободни. — Веднага примъкни дебелото си дупе в лабораторията; изпращам Арни Селмо с една кръвна проба — да, за начало кръвни показатели и функцията на черния дроб. Да извадиш и картона. Ако откриеш нещо, което наскоро не е проверявано, пусни го и него — каза той, без да откъсва очи от пациента. — Ториан, Ивар — в колата ми има носилка и метална стойка за банката с разтвора — донесете ги, за да го внесем. — Той се заслуша в нещо, което му казваха по телефона, и прехапа устни. — Да, знам. Правим каквото можем.

 

 

За вечеря всеки яде каквото намери — останала яхния, сандвичи от все още топлия домашен хляб с тънки, почти прозрачни, резени шунка, измъкната от килера, великолепни парчета гъше, шпиковани с чесън, преглътнати с вино или бира, а за десерт пиха много чаши традиционно слабо кафе и прясно опечен кекс, от който из цялата къща се разнесе приятен аромат на канела, а Карин се притесни от аромата, въпреки че Иън така и не разбра защо.

Когато приключиха, бе станало осем, прибраха мръсните съдове в съдомиялната, а Иън изнесе чаша безкофеиново кафе в задния двор. Така и не успя да разбере защо местните жители пиеха безкофеиновото кафе толкова силно.

Небето над тях бе притъмняло също като гъстата течност в чашата му, обсипано с бели като диаманти звезди. Той излезе, далече от светлината вътре. Трябваше му цяла минута, за да се адаптират очите му и да открие горе високо Млечния път. В града никога не можеш да го различиш. Там имаше прекалено много светлини, а и въздухът бе изключително замърсен.

Стори му се, че една от звездите мърда, много бавно, и чак след малко Иън разбра, че се мести от северозапад на югоизток.

Сателит. И това не можеш да видиш в града. Сега не бе подходящото време, но понякога човек успява да зърне метеоритен дъжд.

Подуши нощния въздух. Някъде отдалече се носеше миризма на скункс, но не му се стори неприятна, не и когато бе едва доловима. Дори му стана приятна.

Вратата на терасата се плъзна и Карин Торсен излезе в тъмното, очите й обиколиха за момент мрака, докато най-сетне го забеляза.

— Иън… В първия момент не те видях. — Направи няколко предпазливи крачки към него и спря. Лекият полъх на вятъра разнесе аромата на сапун и парфюм Обсешън.

— Всичко наред ли е?

Тя кимна.

— Ториан каза, че иска да те види на приземния етаж след около половин час. Хоузи хапна малко супа, а Марта Шърв ще остане при него довечера — обясни тя. — Боб иска да го прати в Гранд Форкс за още изследвания, но… — Тя сви рамене. — Нали го знаеш Хоузи. Не иска с него да се занимават непознати.

— Откога?

— Какво откога?

— Откога е така?

Тя поклати глава.

— Десет години не е имал припадъци, започнаха… наскоро — отвърна тя. — Въпреки че пие фенобарбитал, откакто се помня. — Тя почука с пръст по слепоочието си. — Има някакво мозъчно увреждане.

Иън стисна устни.

— Разбрах го още в деня, когато се запознах с него — каза той, сетил се за леко заваления говор, накуцването и неестествения начин, по който Хоузи държеше дясната си ръка. — Не знаех обаче за епилепсията. Състоянието му се влошава, откакто се върнахме от Тир На Ног — заяви той.

— Да.

Всичко бе ясно. Хоузи умишлено бе повредил част от ума си. Беше хитро и добре измислено, а Иън искрено се възхищаваше на куража му, въпреки че щеше да е много по-добре, ако Хоузи се бе доверил на уменията на Иън във фехтовката. Онзи последен път.

— Какво казва Док Шърв?

— Какво да казва? — Тя се усмихна. — Почти нищо не казва. Главно ругае. Хоузи винаги му е създавал проблеми.

Иън чу отварянето и затварянето на вратата, но не бе предполагал, че това ще бъде Док, придружен от Ивар дел Хивал.

— Мислех, че си се прибрал — каза му едрият мъж.

— Точно това смятам да направя — обясни Док Шърв. — Исках да те похваля, че помогна днес следобед. Добре се справи, момче.

Ивар не знаеше какво да каже. Никой не го бе хвалил отдавна.

— Благодаря — отвърна най-сетне той.

Шърв извади дебела пура от вътрешния си джоб и я разопакова.

— Прави каквото казвам, не прави каквото правя аз — каза той, отхапа края на пурата и запали клечка старомоден кибрит на подметката на обувката си. Започна да пуфти със смрадливата пура, за да я разпали, без да сваля очи от тлеещия край. — Истината е, че той е голям проблем. — Стисна пурата между зъбите си и започна да отброява на пръсти. — Нормалната му телесна температура е едва над трийсет и пет градуса. Сърцето е с ритъм четирийсет и пет, четирийсет и шест удара на минута, кръвното му е сто и деветдесет на трийсет, което кой знае какви проблеми може да създаде, само че за него си е нормално, при тестовете за стрес сърдечният ритъм става сто и двайсет, а систоличното налягане спада. — Лекарят обясняваше разпалено, все едно че ругаеше, а не изброяваше данни от прегледите. — Чернодробни ензими почти не съществуват при него, а броят на белите кръвни телца показва, че има остра левкемия, но нито черният му дроб е уголемен, нито жлъчката, нито пък има лимфни удебеления, кръвоизливи също няма, а пък когато се пореже, раната зараства неестествено бързо, не изпитва слабост, а инфекции не познава. Няма нито апендицит, нито пък белег от операция…

— Док…

— Шшш. Не съм свършил. Та както вече казах, нито има белег от оперативно изваден апендицит, нито има апендицит. Открих този факт, когато го преглеждах преди няколко години. Тогава установих, че вътрешностите му преминават съвсем гладко от тънки към дебели черва, посредством някаква междинна структура, която ще нарека средни черва — само господ знае какви са функциите на това чудо, защото аз нямам никаква представа. Вътрешностите му показват известни отклонения, но у него няма и следа от дивертикулит или дивертикулоза. — Докторът въздъхна. — Да не говорим за мозъка му. Скенерът показа десетки наранявания — сраствания — би трябвало да получава тези припадъци непрекъснато, но до много скоро нямаше никакъв проблем и положението му си бе съвсем стабилно, благодарение на смешно малко количество фенобарбитал, а доколкото разбирам, докато сте бродили из Тир На Ног — продължи той, — той не е пил абсолютно никакво лекарство, но не е имал и проблеми. — Другият мъж кимна. — Затова той за мен е един огромен проблем. — Шърв нервно пуфтеше с пурата, а димът бързо се разнасяше и изчезваше под лекия полъх на ветреца.

Ивар дел Хивал кимна.

— Аз не разбирам защо си ядосан, докторе. Това, че Орфиндел е различен от човешката раса, не е за учудване. Все пак той е от Стареите. Те не са хора, както и вестрите. Но защо се ядосваш?

— Защото — продължи Шърв, — аз съм много добър в работата си и обикновено се справям, без да се притеснявам, че няма изход. Никак не се трогнах, когато трябваше да съобщя на Отър Ларсен, че ако не спре да пие, черният му дроб ще му види сметката, както и стана, не се трогнах, докато ракът бавно стопяваше Ефи Селмо, а единственото, с което можех да помогна, бе да облекча болките й, защото друго беше невъзможно. Най-доброто, което мога да направя за чуканчето на Дейви Ларсен, е да го накарам да го маже с еусерин. — Той вирна пурата. — Всичко това има смисъл за хората, а когато не разбирам нещо, когато се налага, насочвам пациентите си към тесен специалист или в Гранд Форкс, или дори в Майо. А Хоузи ме остави да му направя изследвания и аз нямам никакво понятие как да постъпя. Да оперирам? Какво да оперирам? Мозъкът ли? И как да го направя? Да му изпиша нови лекарства ли? — Той отново дръпна от пурата. — Ще ми се да опитам смесена терапия — може да уцеля точното съотношение между Дилантин и Тегретол с някои нови хапове и да се надявам, че така състоянието му ще се позакрепи, но това си е работа за специалист, а според мен в целия Среден запад няма специалист с достатъчно опит, за да излекува един Старей.

— Това е самата истина — кимна Ивар дел Хивал. — Само че това не е причината за тревогите ти.

Док измърмори нещо нечленоразделно.

— Става по-лошо. Не откривам физически промени, но колкото повече зачестяват припадъците, изследванията показват, че състоянието му ще продължи да се влошава, и то значително. — Той разпери ръце. — Но наистина няма нищо различно — след всяко изследване се натъквам на поредната аномалия, която се оказва обичайна за него. Единственото, което се променя са припадъците, а те определено се влошават. Нищо не ми идва наум. Днес можех да викна хеликоптера от Гранд Форкс и щях да го викна, ако не бяхме успели да овладеем припадъка, но не съм сигурен, че те щяха да постигнат нещо повече.

Карин упорито гледаше настрани.

Иън въздъхна. Значи затова е искала той да се върне по-рано.

А ти какво очакваше? Че ще те повика, за да завържете любовна връзка под носа на съпруга си ли?

Не. Беше го накарала да си дойде, да направи нещо. И той знаеше не по-зле от нея какво е това нещо.

— Остава още една възможност — каза Ивар дел Хивал. — Едва ли някой от хирурзите на вестрите ще бъде в състояние да постигне кой знае какво, но това все пак е възможност. Само че едно е да ближеш рана, а съвсем друго да отвориш главата на някой и да му ровиш в мозъка, докато се оправи. Въпреки това силите му ще се възстановят значително в Тир На Ног, а това може да е повече от достатъчно.

Имаше и още нещо, което трябваше да се свърши в Тир На Ног. Хоузи имаше двама приятели на Брода Харбард, мислеше си Иън, а те и двамата притежаваха умението да лекуват.

Наричаха се Харбард и Фрида. Това бяха Один и Фрея. Фрида бе жената с дарбата да лекува, тя бе изцерила Хоузи от раните, нанесени от мразника, тя бе възстановила силите на Иън, след като довлече умиращия Хоузи от планината. Може би нейното докосване бе пазило Хоузи здрав в Тир На Ног. Ако действително бе така, значи щеше да подейства отново.

Иън потри длани. Докато бе теглил носилката, дланите му не бяха просто покрити с мехури, а разкървавени, инфектирани, а тя само за една вечер ги излекува и той отново бе в прекрасно здраве, раните изчезнаха, дори белези не останаха.

— И моите ръце започват да се потят само като си помисля — каза Ивар дел Хивал. — Бих предпочел да остана тук, докато нещата у дома утихнат, но ако няма да съм тук, по-добре да си ходя. Не искам Негово Топлейшество да реши, че селата ми могат да се управляват сам-сами, а ако няма да ги управлявам вечно, то тогава ми трябва нова жена и достатъчно време, за да се сдобия с един или двама синове. — Той се намръщи. — Мога да го взема със себе си и да видя дали въздухът и земята в Тир На Ног няма да направят чудо. Случвало се е преди, несъмнено ще се случи отново.

Иън харесваше Ивар дел Хивал; просто човек не можеше да не го хареса. Гръмкият смях и приятната добросърдечна усмивка на едрия мъж бяха заразни, а Иън високо ценеше уроците му в ръкопашния бой и стрелбата с лък, които Ивар дел Хивал настоя младежът да научи, освен инструкциите на Ториан Торсен във фехтовката.

Но това бе едно. Да остави Орфиндел в ръцете му, бе съвсем друго. Промените у Хоузи може и да го бяха превърнали в по-незначителна плячка, отколкото преди, но ако някой не повярваше на истината? Ами ако той все пак се окажеше ценен? Хоузи е бил заключван в килия неведнъж и измъчван заради тайните, които съхраняваше, а Иън не смееше да рискува това да се случи отново.

— Аз трябва да го направя — намеси се тихо той. — Харбард и Фрида едва ли ще погледнат с добро око на някой, когото не познават.

Лицето на Карин Торсен не трепваше.

— Всъщност говориш за връщане.

Точно така. Щеше да се върне, за да открие останалите камъни от Брисингамен, беше преценил, че това връщане си струваше, макар и никога да не успееше да открие това, което търсеше. И въпреки всичко бе очаквал Тори Торсен да тръгне с него. Тори не бе просто по-добър в свободния стил — дуелите — играта с мечове, от Иън; на него просто можеше да му се довери така, както никога нямаше да посмее да се довери на Ивар дел Хивал. Искаш ли да разбереш мотивите на Тори, за каквото и да е? Просто го попитай и той ще ти каже. Иън харесваше тази негова черта. Непретенциозен не означаваше глупав, но определено означаваше достоен за доверие, понякога.

А оставаше и тя. Иън тръсна глава.

— Трябва да помисля — каза той.

Шърв се намръщи.

— Не мисли прекалено дълго.

 

 

Ториан Торсен го чакаше в залата за фехтовки на приземния етаж.

— Радвам се, че се върна, Иън — каза той и посочи кукичките, където бе закачил торбата.

— Ама…

— Ама нищо, млади Силвърстайн. — Усмивката на по-възрастния мъж можеше да мине и за приятелска, ако не бе белегът, който се спускаше през бузата му чак до ъгъла на устата. Стори му се далечен, дори страшен. — Робърт Шърв ще го наглежда много по-добре от мен или теб, а сега най-доброто за Хоузи е почивката. — Той протегна ръка с дланта нагоре, пръстите му бяха разперени. — Най-доброто за теб в момента е практиката.

Торсен бе облечен в къси панталонки и тениска, дебели бели къси чорапи и гуменките, които, изглежда, предпочиташе за тренировките. Той се отпусна на една от постелките за серия разтягания и след малко Иън също се съблече, за да си сложи препаска, която миришеше на белина — проклетията започваше да го убива, ако не я дезинфекцираше редовно, а след това навлече избелели панталонки и прекъсната тениска с надпис Знам, че тази гадост ще те повлече надолу отпред, и Защо ми трябва да живея там долу? на гърба.

Той също се зае с упражнения за разтягане. Ако имаше достатъчно време за тренировки, значи имаше и достатъчно време да разгрее. По-добре сега да го позаболи, отколкото да разтегне някой мускул после.

Ториан чакаше нетърпеливо, когато Иън най-сетне се изправи и посегна към оръжието.

— Аз бих казал, че човек, който иска да превърне фехтовката в професия, ще се приготви по-бързо за урока си — каза той.

Такъв си беше той, винаги успяваше да изненада Иън. Причината не бе в обучението му по фехтовка — дуелист от Стоманения род можеше да прекара дни наред в подготовка за важен дуел, ако се налагаше и нямаше нужда да хаби минутите в безсмислено потене.

Иън си облече якето, предназначено единствено за срещите по фехтовка, нахлузи дълъг панталон върху късия, но ръкавиците остави на масата. Новата шпага с остър връх, направена специално за него от Хоузи, създаваше същото впечатление на допир като Убиеца на гиганти и въпреки че имаше опасност да получи нараняване по ръката, а още по-вероятно по китката, Иън усети, че му е приятно да я стиска в голата си ръка.

След като завърза обувките, Иън свали шпагата от стената. Щом я стисна, го прониза тръпка, но тя не бе неприятна.

Иън напрегна внимание. Вдигна шпагата за поздрав, спусна бързо маската пред лицето си, след това свали острието и се отдръпна, щом Торсен нападна, без дори да се е прикрил зад маската си.

„Майната ти, учителю Ториан“ — помисли си той и в същия момент реши, че не може — не, това не бе истина, не би приел несериозно Ториан единствено защото по-възрастният мъж не си бе спуснал маската. Само че Иън не искаше да го нарани в очите, докато тренираха.

Двамата се доближиха и Иън започна с любимия си ход, сиксте, след което отпусна върха и насочи нисък удар, който профуча покрай шпагата на Торсен и го докосна по прасеца, а при отдръпването си успя да отбие рипоста на противника.

Торсен се ухили.

— Браво — каза той. — Очаквах да започнеш с обходен удар, но ти майсторски ме подведе. — Гласът му прозвуча спокоен и невъзмутим, въпреки че през всичкото време търсеше слабост в отбраната на Иън, а върховете им се сблъскваха с мелодично звънтене, докато най-сетне Торсен атакува и отбеляза точка високо на ръката, с която Иън държеше оръжието, точно преди ударът на младежа да го докосне по лявата буза в мига преди да парира острието на Торсен.

Възрастният мъж изръмжа от болка, Иън се поколеба за момент, прекалено дълъг момент, в който Торсен поднови атаката, отби острието на Иън и го остави незащитен, неподготвен, дори без опора за отстъпление.

Острието на Торсен докосна гърдите на Иън и младежът пробва нападение в последната минута, използвано само веднъж преди това: изтласка се назад, краката му поддадоха, тупна тежко по гръб на пода и остана без въздух, но не успя да възпре острието на мъжа да отбележи точка с прецизно попадение в гърдите, точно над сърцето. Поне вдигна шпагата в права линия, така че Торсен щеше да се наниже на нея, ако не бе спрял атаката си навреме.

— Добър опит — каза Торсен и свали шпагата, за да подаде ръка на Иън и да му помогне да се изправи. — Бях решил, че си загубил тренинг след ваканцията, но старите ми очи не ме подведоха, работил си — сигурно със сабльор.

Иън се усмихна и прие предложената ръка. Бе по-силна, отколкото неговата щеше да стане, а мускулите на китката изглеждаха стегнати, здрави, не като на фехтовчик, но това бе само за да го вдигне от пода.

— В Басетер открих клуб по фехтовка и направих няколко сеанса — каза Иън, докато вдигаше маската.

— Нали не си ги учил на свободен стил? — попита Торсен.

— Не съм — отвърна Иън и вдигна шпагата. Изправи се. — Започваме ли отново, този път и двамата с маски. — Червената резка на бузата на Торсен, където го бе пернало острието на Иън, се открояваше все повече. Ако бе с Убиеца на гиганти, щеше да го прореже чак до скулата и да направи близнак на белега от другата страна на лицето на Торсен.

— Както кажеш.

Иън си наложи да се съсредоточи, но успя да спечели само една от следващите няколко точки, а Торсен отново пое ролята на наставник и накара Иън отново да преиграе ударите им на бавни обороти, стъпка по стъпка, като спираше, за да преразгледат различните възможности и възможностите на възможностите.

Торсен непрекъснато го фаулираше или заради стъпка, направена накриво, или заради замах, започнат частица от секундата по-късно от необходимо или напротив, прекалено прибързано, или заради загуба на равновесие.

Буквалният превод на това, което Торсен наричаше „свободен стил“ на английски, на берсмолски означаваше „стратегия“. Принципно под „стратегия“ се разбираше продължителен двубой със саби, с отбелязване на точки на принципа на схватките с шпаги и забрана да се бележат точки непосредствено след постигната победа, като по този начин се подчертаваше необходимостта да се предпазиш дори след като си нанесъл удар.

Всяка школа във фехтовката бе произлязла по свой си начин от дуелите — двубоите с рапири водеха началото си от мъже, които не се примиряваха само с пускането на първа кръв; началото на боя с шпаги бе поставено в един по-малко див век, когато повечето дуели са приключвали при първа кръв, когато едно докосване е било достатъчно. Свободният стил — стратегията — бе започнала с поддържането на уменията, превърнали войните от Средните владения в най-известните бойци от единия до другия край на Тир На Ног, а по-късно от схватките, с които се уреждали правни въпроси и въпроси на честта в петте Градища, където всяко попадение служело да забави опонента, да го принуди да се откаже поради загуба на кръв, схватки, в които никой от противниците не се отказвал единствено защото кръвта му била по острието на съперника.

Всеки стил си имаше своите недостатъци в истинския бой и Иън си помисли, че току-що бе открил един от недостатъците на свободния стил. Но поне за момента бе най-добре да премълчи. Освен това по-възрастният мъж го бе изпотил здравата.

— Искам да тръгна с теб — каза Ториан. — Нека да дойда аз, вместо сина ми.

— С мен ли?

— Ясно е, че ще се наложи ти да отведеш Хоузи. Поне за мен от известно време е повече от ясно, а за жена ми от по-отдавна. Ти си добре дошъл в… дома на Харбард, а това може да не важи за останалите, а за мен и дума не може да става да ме посрещнат с отворени обятия.

— Така ли? — А каква му беше целта на Торсен с тази молба? Ами да. Разбира се! Щеше да защити сина си.

— Няма да те подведа, Иън. Мога да съм ти от полза, но не и когато става въпрос за Харбард, а може да се окаже, че не мога да постигна нищо и във Владенията. Аз съм положил клетва, Иън, и въпреки че е хитър и пресметлив, Едноокият никога не разчита на хора, пристъпили честта си. Младите воини заслужено се радват на възхищението му. Поне ги предпочита, зависи как ще погледнеш на въпроса.

— Ще си помисля — каза Иън. — Нека първо да видим дали Тори няма да се обади през следващите дни. — Той смръщи чело. — Я чакай. Имам една идея.

— Така ли? — Торсен сви вежди.

— Тори нали носи кредитна карта, когато пътува? Златна Американ Експрес.

Торсен сви рамене. Това бе въпрос на пари и сметки, а както бе възпитан, парите и сметките бяха женска работа и въпреки че не приемаше подобно занимание за нещо долно, предпочиташе просто да не го забелязва.

— Може, но ако исках да разбера, щях да попитам жена ми.

— Да — кимна Иън. — Май си прав. Ще попитам жена ти.

Торсен отново сви рамене.

— Както искаш.

 

 

Иън я откри в кухнята да вади чистите съдове от съдомиялната.

Беше петък, когато според строгите правила в къщата на Торсен бе ред на Хоузи да вдига и почиства, но ето че правилата все пак се оказваха достатъчно гъвкави, когато Хоузи бе в леглото, за да се възстанови след припадъка си.

— Имам нужда от номера на Амекса на Тори — каза той.

Карин му се усмихна.

— Вземи моята, ако нямаш Американ Експрес… но всъщност ти имаш, нали аз ти я извадих.

Иън се беше ухилил от ухо до ухо.

— Не, не искам пари назаем от него. Искам да я използвам, за да разбера къде се намира.

С изненада откри, че усмивката й се стопи, и забеляза, че в първия момент тя се поколеба.

— Ще се кача да видя дали ще го намеря.

 

 

Иън остави бавно слушалката и се отпусна на тумбестото кресло в хола на Арни. Бавно и спокойно, това бе едно от правилата: контролирай гнева си. Проблемът си е твой, не е на никой друг. Ако се владееш и не си го изкарваш с удари по предметите, няма да си го изкарваш с удари и по хората.

Въпреки това бе ужасно потискащо.

Арни Селмо бе облякъл пижама с разръфани маншети и много стар кариран хавлиен халат. Чехлите му шляпаха, докато се приближаваше от кухнята с две високи чаши. Ледени кубчета леко подрънкваха, когато остави едната на клатушкащата се масичка до лакътя на Иън.

— Благодаря, Арни — каза Иън и отпи. Богат наситен плодов вкус, но с познат аромат… — Ред Зингер ли е това?

Сбръчканото лице на стареца грейна.

— Кой е казал, че не можеш да научиш един дърт пес на нови трикове? Много хубав студен чай е това, а на моята възраст мога да мина и без кофеин. — Арни се настани на съседния тумбест фотьойл. — Успя ли?

— Не. — Иън поклати глава. — Проблемът е, че може да са къде ли не между Лисабон и Букурещ и няма начин да ги открия. Карин каза, че последно се е чула с тях, когато са били в Париж, но аз проверих хотела и се оказа, че са заминали преди повече от седмица, а едва ли ще се върнат през идващите две. — Той се намръщи. — Учудвам се, че Тори е тръгнал, след като е знаел, че Хоузи е в такова състояние.

— Не би го направил. Няма начин. Не и Тори — изсумтя Арни. — Ама той Хоузи не беше зле. Е, имал е припадък, но само един-единствен път. След като не си бе пил лекарствата толкова дълго, Док каза, че нямало нищо за чудене. — Подхвана с пръсти малката порцеланова фигурка от края на масата, а след това я върна на точното й място.

Иън въздъхна.

— Реших, че идеята ми е гениална. Взех номера на кредитната карта на Тори от Карин и им звъннах, за да ми кажат къде е използвана за последен път. Целият ни свят е едно голямо село, по телефона можеш да направиш каквато си искаш проверка.

— И се оказа, че той не я е използвал.

Иън поклати глава.

— Не поискаха да ми кажат. Това си е сметката на Тори и никой, който не е упоменат в тази сметка, не може да измъкне и дума от Амекс. — Той посочи телефона. — Дори да става въпрос за спешен случай.

— Я виж ти — Арни смръщи чело. — Значи не желаят да ти дадат информация, но едва ли ще ти откажат, ако ги помолиш да им оставиш ти някаква информация.

— Какво?

— Обади им се. Сигурно ще се наложи да говориш с някого от началниците. Обясни, че има някакъв домашен проблем, след това ги помоли да обозначат сметката, така че следващия път, когато той я използва, да изискат някакво потвърждение и едва след като той го направи, да му се каже, че трябва да се обади у дома. Следващия път, когато използва картата, ще получи съобщението.

— Мислиш ли, че ще се съгласят?

— Защо да не се съгласят? А ти си длъжен да опиташ.

Той тъкмо посягаше към телефона, когато се звънна.

— Ало?

— Иън? Боб Шърв се обажда. — Гласът на Док звучеше съвсем спокоен. — Хоузи има нов пристъп и му слагам повече валиум, отколкото ми се иска. Нещо става тази вечер, просто не разбирам какво, но не съм сигурен дали хората в Гранд Форкс ще успеят да се справят, дори и той да ми разреши да им се обадя. — Някъде зад него се чу шум. — Той казва, че иска да го преведеш тази вечер. Сега.

Беше страшно, но имаше нещо хубаво в това, някой да се нуждае от теб.

— Тръгвам веднага. Кажи на господин Торсен да извади две от раниците за спешни случаи, ще ми трябват. — Семейство Торсен винаги държаха приготвени раници с неща от първа необходимост. — Ивар да извади носилката от колата ти. Свалете го в приземието.

— В приземието ли?

— Просто го направи. — Иън затвори и стана. Е, той бе свикнал да пътува с малко багаж, а и освен това дори не си бе отварял багажа след завръщането.

Пътуването с малко вещи можеше да означава да зарежеш всичко ненужно. Взима се само най-важното: Убиецът на гиганти, ботушите и дрехите. Я вдигай саковете, ще събереш каквото трябва у семейство Торсен, при това ако остане време.

— Ще те изпратя — каза Арни. Той вече си бе обул дънките и бархетна работна риза, която висеше на слабото му тяло. Сложи си тежки ботуши и ги завърза с повече лекота, отколкото бе обичайно за човек на неговата възраст. — Тъкмо ще ти помогна.

— Добре. — Иън прехвърли колана на Убиеца на гиганти през рамо, взе сака и излезе в нощта. Арни Селмо го последва.

 

 

Докато минат по пътеката през горичката и стигнат къщата на семейство Торсен, входната врата зад решетката против комари бе вече оставена отворена. Вратата към приземието също бе отворена и надолу зееха широки удобни стълби.

За Иън мазетата и приземията винаги означаваха влажни мрачни помещения, но в къщата на семейство Торсен бе съвсем различно. Централното антре, осветено от луминесцентни лампи, водеше към работилница от дясната страна, перално помещение право напред и залата за фехтовка с още една работилница от дясната страна. Иън пристъпи към залата за фехтовка, където го чакаха останалите.

Торсен и Ивар дел Хивал бяха облечени за път, Ивар — във военни панталони и широка тениска с яка, а Торсен в дънки и работна риза, и двамата с високи ботуши, удобни за дълги преходи.

Док Шърв сякаш току-що се бе измъкнал от леглото, косата му бе щръкнала на всички посоки, под ризата, наполовина напъхана в панталона, се виждаше яката на червена пижама.

Във всеки друг случай Иън би обърнал специално внимание на хубавите крака на Карин, които се подаваха под къс черен халат, но състоянието на Хоузи бе толкова тежко, че младежът сам се притесни от посоката, в която се отклониха очите му.

Възрастният мъж лежеше под одеяло, вързан за носилката с колан през кръста, гърдите и глезените, дясната му ръка също бе обездвижена, само лявата бе оставена свободна. Лицето му имаше зеленикав оттенък, въпреки че този цвят донякъде се дължеше на тихо бръмчащите луминесцентни лампи. Очите му бяха стъклени, вперени невиждащо напред, дишаше накъсано, въпреки че щом видя Иън, малко се поуспокои.

Иън коленичи до носилката.

— Мислиш ли, че ще ти подейства добре, ако преминем? — Що за тъп въпрос? Иън много добре знаеше, че силите на Хоузи са значително по-големи в Тир На Ног, а и друг избор просто нямаше.

— Къде ще преминавате? — изръмжа Шърв.

— Тихо, докторе — изръмжа на свой ред Ивар дел Хивал. — Младият Силвърстоун знае какво прави, също както ти си наясно, когато става дума за хирургия и обща медицина.

Хоузи понечи да каже нещо, но от устата му излязоха само неясни вопли.

— Каквото и да смятате да правите, правете го по-бързо — каза Арни. — Като гледам, май няма къде по-зле да става.

— Да. — Иън се отпусна на лакти и колене до пътеката за фехтовка. Предишния път, когато преминаха, Хоузи бе свършил всичко, освен това не Иън, а Хоузи притежаваше умения да отваря скрити ключалки, от които Тори разбираше доста повече, отколкото Иън. — Кажи на Тори, че ще оставя следа като скаутите, в случай че реши да тръгне след нас.

— Щом искаш, въпреки че не виждам защо да го прави — каза Ториан Торсен и клекна, за да му помогне. — Оставих му карта за брода на Харбард.

Иън кимна.

— Две крачки пред мен, а? Добре.

— Не мислите ли… — Карин Торсен замълча. — Искам да поговоря с теб насаме, Иън. Моля те.

Той усети очите на останалите, вперени в гърба му, и я последва през антрето към пералното помещение.

Тя отвори уста, а след това я затвори.

— Трябва да те помоля за една услуга. Моля те, не позволявай на съпруга ми да тръгне с теб.

Той не знаеше какво да каже.

— Решението му не зависи от мен. Хоузи е… искам да кажа, че е бил с…

— Хоузи ми е много скъп от толкова отдавна, че вече губя следите на времето — прекъсна го тя. — Само че се страхувам и аз… мен ме е страх да остана тук сама, без Ториан.

Щеше да му е много по-лесно да я убеди, ако неотдавна глутницата Чеда не бяха нахлули в къщата посред нощ и не я бяха завлекли полугола и окървавена през друг Скрит проход към Тир На Ног.

Иън се зачуди защо той не изпитва страх. Не че очакваше с нетърпение да се върне в Тир На Ног — или всъщност очакваше? Беше се върнал оттам преди половин година и вероятно тъкмо това бе проблемът. Е, на това лесно щеше да му се намери лек, а и той нямаше особена нужда от помощта на Ториан.

Ръката му напипа ефеса на Убиеца на гиганти.

— Всичко е наред. Ще го помоля да остане.

— Не. Той няма да те послуша, ако просто му кажеш; трябва да настояваш. — Тя направи крачка към него. — Моля те — продължи тя. — Не му позволявай да ме остави сама. Никога не съм се преструвала на герой, защото не съм, Иън. Докато бяхме в Тир На Ног, се налагаше да се държа смело, това ми костваше толкова много и… Напълно безполезна съм в такива неща и не се преструвам. Не мога… моля те. Моля те.

Тори и Маги не бяха разказали нищо подобно на Иън, но в момента младежът не бе в настроение да спори. Карин знаеше по-добре от него колко изплашена е била и Иън не я винеше.

— Ами… — Той разпери ръце. — Аз ще…

Не си спомняше да е пристъпвал към нея — никога не би посмял да започне нещо с майката на Тори, със съпругата на Ториан, но кой знае как стана така, че тя се озова в прегръдките му, топла, разплакана на рамото му, а близостта й го притесни заради леката дреха, с която бе облечена.

Той отдръпна ръце, за да не посегне към нея. Винаги бе намирал майката на Тори за невероятно привлекателна, но какво, по дяволите, ставаше тук?

— Добре, добре — каза той и сви юмруци. — Ще му кажа. Ще стане както искаш.

Тя се отдръпна.

— Благодаря ти — прошепна тя, а гласът й бе тръпнещ шепот.

Тя, изглежда, дори не забеляза, че и той трепереше като лист.

Иън се върна бързо в залата за фехтовка, полагайки невероятно усилие да спре треперенето.

 

 

„Идиот — каза си той, — мисълта, че ще пълзиш през Скритите проходи, не те плаши, а губиш самообладание, щом една красива жена те докосне. Ако те беше целунала, сигурно щеше да се напикаеш.“

„Я млъквай — каза си той. — Това ще го мислиш по-късно?“

— В думите на Карин има смисъл — каза той, а именно че ако една хубавица в късо халатче ти ревне на рамото, си готов да направиш каквото й скимне — ще възникнат проблеми, ако Ториан дойде.

Измисляше си всичко, но думите му прозвучаха много правдоподобно.

— Ако и той дойде с нас, веднага ще възникнат проблеми със Стоманения род, а дори Ториан дел Орвалд да иска да помогне на приятеля на внука си — може би щеше да им помогне; Тори му харесваше — той си остава Маестрото по дуелите. Длъжен е да изпрати хората си по петите на Ториан Предателя.

Торсен отвори уста, след това я затвори и най-сетне отново я отвори.

— Ти говореше за пътуване до Брода на Харбард, не до Градищата в Средните владения.

— Ами ако не намерим това, което ни трябва, при Брода на Харбард? — Иън поклати глава. — Не. А и да не забравяме Чедата на Фенрис. Те идваха веднъж тук и…

— Тогава ни изненадаха. Втори път няма да се случи, вече не. — Арни Селмо изкриви устни. — Точно сега едва ли нещо може да се промъкне покрай Дейви Ларсен и партньора му, просто е невъзможно. Ние сме винаги на пост…

— Но само на изхода, който знаете — каза Иън. — Към Скритите проходи води път, който е точно под краката ви, за който нямате представа, че съществува, и нямаше и да разберете, ако Хоузи не ми го беше показал. — Входовете бяха скрити от очите на обикновените наблюдатели, така бяха създадени. Ако не знаеш къде да търсиш, щеше да гледаш наоколо и никога нямаше да успееш да ги видиш.

Иън очакваше да се разрази спор, но Ториан Торсен се изправи.

— Както прецениш — отвърна той. — Само че аз…

— Освен това — каза Ивар дел Хивал тихо и се приведе към Ториан Торсен, — шампионът трябва да вземе решение, не ти, стари приятелю. — Той се изправи и тръгна към Иън. — Ще ме вземеш ли за спътник, Иън Силвърстоун? Ако не друго, то поне ще имаш нужда от още един чифт ръце, които да придържат другата страна на носилката.

Иън кимна.

— Надявах се да предложиш. — Щеше да се радва Тори да е с него, или вместо Ивар, или с него, но нищо; нямаше време за губене. Обърна се към Док Шърв. — Натъпчи го, с каквито лекарства намериш за необходимо — каза той. — Мислиш ли, че трябва да носим нещо с нас?

— Лекарства ли? — Шърв се усмихна на една страна. — Разрешителното ми важи само за Северна Дакота. Нямаме споразумение с Тир На Ног — каза той. Сви рамене. — Знам, че нещата там са различни, но доколко? Дали Валиумът ще потисне дишането повече или по-малко? Колко ефективно е действието на тегретола? — Той отвори чантата си и започна да вади неща, след това въздъхна. — По дяволите — каза лекарят и започна да ги прибира. — Каквото ще да става. Взимайте всичко. По-добре да носите неща, които са ви излишни, отколкото да няма това, което ви трябва. — Затвори лекарската чанта, закопча каишките и я подаде. — Използвайте наръчника на Мерк и преценявайте сами.

— Вземи ме — каза тихо Арни Селмо.

Иън се обърна стреснат.

— Вземи ме — повтори Арни. — Фармацевтичният ми лиценз е изтекъл, но двамата с Ефи държахме „Лекарства Селмо“ повече години, отколкото ми се иска да си спомням. Не съм младеж, но не нося очила и мога да вървя повече от всеки друг, а ще съм до вас, ако се наложи да разчитате на някой излишен да ви пази гърба.

— А? — Иън не разбираше. — Как така излишен? Кой е излишен?

Арни го гледаше право в очите.

— Аз — отвърна тихо той. — Аз съм излишен от… по дяволите, момче, мога да ти кажа откога е така, но ти никога… — Той замълча, след това отново заговори, гласът му бе приглушен и дрезгав. — Само че ти не я познаваше и това няма да значи нищо за теб — говореше той. — Много по-як съм, отколкото изглеждам, а и не съм й обещавал да… — За момент затвори очи. — Не съм й обещавал да не правя подобно нещо, а съм излишен също като използвана салфетка. — Той погледна Торсен. — Аз съм горе-долу размерите на вашето момче, малко по-тесен в раменете. Ще ми дадете ли нещо, което да ми стане.

 

 

Лентата за фехтовка се наклони на скритите си панти и се отвори към черната дупка.

Това не бе черна дупка. Светлината на фенерчето не се отразяваше.

Иън закачи лентата-врата за подпорната греда, след това провери възлите на импровизираната люлка, с която щяха да спуснат носилката на Хоузи. Иън си спомни какво бе направил Хоузи миналия път; този проход бе еднопосочен.

Дали Хоузи го беше открил, или сам го бе създал? Тогава Иън не се бе сетил да попита, а и до този момент не бе имало случай. Щеше да попита по-късно.

Извади парче дърво от едно сандъче и пъхна края му в тъмното.

То се плъзна тихо надолу, а когато го извади, долната част я нямаше. Иън вдигна края. Беше отрязан равномерно, на една страна, ръбчетата — гладки, сякаш обработени с пила.

Очите на наблюдателите се разшириха, когато ги огледа.

— Не се колебайте, и двамата. И, за бога, дори няма да трепвате, когато спускате Хоузи. — Опита се да си представи нещата. — Дупката е само в една посока, ако го люшкате, докато го спускате, ще бъде разрязан. Не се мъчете да го пускате постепенно и плавно. Просто го закрепете над отвора и пускайте, аз ще го хвана.

Устата на Иън пресъхна, той усети вкус на сол и желязо, но си наложи да се усмихне спокойно. Това бе нещо, научено от Огнения Херцог: еднакво лесно е да извършиш това, което се налага, със стил и смелост, или да го направиш разтреперан и обезверен.

Изтегли бавно Убиеца на гиганти, вдигна го в знак на бърз поздрав, след това го прибра отново в ножницата с шумно щракване и скочи в мрака.