Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Elza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2016 г.)

Издание:

Автор: Джой Адамсън

Заглавие: Лъвицата Елза

Преводач: Весела Илиева; Василка Шопова; Светлана Стефанова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

Излязла от печат: 28. 1. 1982 г.

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Анна Михова

Художник: Петър Кръстев

Коректор: Мария Гарева; Венета Гинева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2088

История

  1. — Добавяне

Последен изпит

Изминахме около петнадесет километра и направихме лагер на брега на една река, която беше по-тясна, но по-дълбока от тази, която току-що бяхме напуснали. Решихме да прекараме една седмица тук. Привечер Джордж и аз тръгнахме да се поразходим по брега. Вървяхме бавно, а мислите ни бяха с Елза. Едва сега разбрах, колко силно се бях привързала към нея. В продължение на почти три години бях живяла с нея, бях споделяла нейните чувства и интереси. Ние така се бяхме сприятелили, че без нея се чувствувах непоносимо самотна. Така бях свикнала Елза да върви до мен, да търка глава в коленете ми, да чувствувам меката й козина и топлината на тялото й… Разбира се, ние щяхме да се видим отново след една седмица. С нетърпение очаквах тази среща.

Изведнъж Джордж се спря и посочи с ръка пред нас. Бързо се наведохме. Насреща идеше малък куду и грациозно късаше младите листенца на храстите. Изведнъж спря да пасе, вдигна глава и недоверчиво се огледа наоколо. Той трепкаше при всяка пробягваща сянка, от всеки счупен клон. Ние бяхме скрити добре и вятърът духаше срещу нас, но дали ни усети? Или може би това беше вроденият инстинкт, който караше това прекрасно животно да бъде винаги нащрек? Неговото удивително телосложение, изящните му шарки и бели линии и великолепните му рога — всичко това прави тази антилопа един от шедьоврите на природата. Гледахме я с възторг. Като пасеше бавно от храст на храст, малкият куду се скри от погледа ни.

Малко след това се чу шум откъм реката. Приближихме се внимателно и видяхме майка — хипопотам с малкото си, които пасяха на отсрещния бряг. Слънцето все още беше много силно за тях и без да напускат водата, те бавно се движеха край брега и вечеряха спокойно. Като гледахме дълбочината на реката, разбрахме, че те бяха застанали на задните си крака и като се движеха тежко настрана, хрускаха сочните листа, които висяха над реката.

Ние се любувахме на тази спокойна сцена и мислехме за Елза. На отсрещния бряг се показа слон. Той водеше след себе си малко стадо. Безшумно като призраци слоновете се приближаваха до бързеите на реката. Скалите до брега почти се съединяваха и образуваха тесен вход, през който слоновете можеха да пият само наредени един след друг. Като се приближи до реката, слонът докосна водата с хобота си няколко пъти и след това пи на големи глътки. Щом се напи, дръпна се назад и отстъпи място на следващия… През цялото време големите внимателно пазеха с телата си две малки слончета от всякаква възможна опасност.

Слънцето клонеше към запад. Неговите лъчи се отразяваха в бляскавите клонки на палмите дум и позлатяваха короните им. Отново започнах да мисля за Елза. В какъв прекрасен свят се беше родила тя! Колкото и трудно да беше за нас да се разделим с нея, ние непременно трябваше да направим всичко, за да я върнем в този свят. Не трябва да я оставим да живее като пленница и да я лишаваме от всичките чудеса, които природата беше приготвила за нея. Наистина ние не бяхме чували някой отгледан от хората лъв да е върнат на свобода. И все пак се надявахме, че Елза ще се нагоди към свободния живот, защото всъщност тя винаги беше живяла близо до него почти на воля.

Най-сетне изтече тревожната седмица на раздялата и ние се върнахме да проверим как Елза беше издържала изпита.

Като стигнахме на мястото на предишния ни лагер, веднага потърсихме нейните следи, но не ги намерихме. Аз започнах да я викам и скоро чухме познатото „хнк, хнк“. И ето, видяхме я как тича откъм реката, колкото се може по-бързо. Горещо поздрави Джордж и мен и ние веднага разбрахме, че и ние й бяхме липсвали така, както тя беше липсвала на нас. Трогателно беше, като я гледахме как се търкаше в нас и мяукаше радостно. Бяхме й донесли антилопа, но тя дори не погледна месото, а продължи да се радва и умилква. Когато голямата радост от срещата ни премина, аз погледнах корема й. Беше пълен. Значи, яла е неотдавна. Стана ми по-леко на душата. Елза се беше научила сама да си намира храна. Значи, можеше да живее на свобода. Тя не зависеше повече от нас за своята прехрана.

Докато опънат палатките, поведох Елза към реката, за да си починем заедно. Бях в чудесно настроение. Не се тревожех повече за бъдещето на Елза. Сигурно и тя беше доволна, защото сложи лапата си върху мен и задряма. Заспала съм и аз. Събудих се, когато Елза повдигна глава и се загледа към отсрещния бряг. В зеленината се подаваше червеникавата глава на горска антилопа. Елза равнодушно гледаше антилопата, която не ни забелязваше и бавно пристъпваше напред. Наистина в този час Елза беше настроена миролюбиво, но главната причина за нейното равнодушие към антилопата беше пълният й корем. Какво ли беше яла? От дървото ни гледаха мълчаливо няколко малки маймунки. Но къде ли бяха отишли шумните бабуини, които винаги присъствуваха тук преди? По-късно моите опасения се потвърдиха. Намерихме парчета кожа от маймуни почти на същото място, където бабуините ходеха на водопой и където така често обичаха да дразнят Елза.

Сега, когато вече бяхме спокойни относно бъдещето на Елза, решихме, че можем да си позволим да прекараме заедно с нея още няколко дни и да почакаме удобен момент, когато раздялата няма да бъде така болезнена.

Елза се стараеше да не ни изпуска от очите си, но ловният инстинкт се събуждаше в нея и често, когато се разхождахме заедно, тя ни напускаше за час-два и ходеше да ловува. Това ни радваше и ни даваше надежда за самостоятелен живот, защото смятахме това за добър признак.

Местността беше изгоряла от силната жега и често небето се озаряваше от степни пожари. Две-три седмици оставаха до краткотрайните дъждове и изсушената земя жадуваше за живителната влага. Мухите цеце ни досаждаха много. Елза също ги намираше непоносими. Особено много й дотягаха рано сутрин и привечер преди залез-слънце. Тя тичаше бясно из ниските храсти или се хвърляше на земята, а козината й, която обикновено беше гладка, стърчеше настръхнала.

За да привикнем Елза към самостоятелност, ние излизахме от лагера за цял ден. Разхождахме се два-три часа и после се настанявахме на някое сенчесто място край реката. Обядвахме на открито и след това аз изваждах скицника си. Елза скоро заспиваше и аз я използувах за възглавница, когато четях или спях.

Джордж прекарваше по-голямата част от времето си с въдица в ръка и изкарваше нашия обяд направо от реката. Първата риба принадлежеше на Елза, но тя, след като я поносеше известно време в уста, правеше гримаса на отвращение, хвърляше я и повече не се интересуваше от риболова на Джордж. Нуру и нашият оръженосец се оказаха отлични готвачи и печаха прясната риба веднага щом я уловяхме.

Веднъж ние изненадахме крокодил, който се приличаше на една скала. Изплашен, той се метна във вира, заграден с бързеи от двата края. Водата там беше прозрачна и ние виждахме плиткото дъно, но от крокодила нямаше ни следа, като че ли беше изчезнал вдън земя. Къде ли се беше скрил? Седнахме да се храним. Елза си почиваше край брега и аз се облегнах на нея. Джордж стана и реши да продължи риболова. За да се увери, че крокодилът си беше отишъл, той намушка пясъка по дъното с дългата си пръчка. Изведнъж пръчката беше изтръгната от ръката му и почти двуметровият крокодил, който се криеше в пясъка, бързо се плъзна по камъните и изчезна в друг вир. Той беше отхапал края на дебелата пръчка. Елза не видя нищо от тази случка и понеже не искахме да я насърчаваме да гони крокодили, побързахме да се изместим.

Наскоро след това един глиган — брадавник се спусна на водопой. Елза го проследи внимателно по всички правила на дебненето, захапа го за гърлото и го удуши. Наистина и Джордж й помогна с един куршум от пушката си. Глиганът беше убит недалеч от реката. Реших, че за Елза ще бъде по-удобно да пази жертвата си на сянка близо до водата, затова няколко пъти посочих с ръка към глигана и към реката, като виках:

— Маджи, Елза, маджи!

„Маджи“ означава вода на езика на суахилите. Елза знаеше тази дума, защото аз я употребявах винаги когато исках Нуру да напълни паницата й с вода.

Очевидно тя ме разбра, защото повлече трупа на глигана към реката и почти два часа си игра с него във водата. Тя се гмурка и плиска из водата, забавлява се, докато се измори. Най-после измъкна глигана от реката, занесе го на отсрещния бряг, скри го в гъсталака и застана да го пази. Стана време да се връщаме в лагера. Елза не искаше да остане сама, веднага повлече убитото животно и преплува реката с него. Нарязахме глигана пред нея, поделихме товара между Нуру и оръженосеца и потеглихме. Елза тръгна дружелюбно след нас.

От този ден нататък винаги когато убиеше нещо близо до реката, Елза непременно го довличаше до водата и започваше да си играе с него, както с глигана. Не знаехме как да си обясним това странно държане. Може би тя беше разбрала моята заповед „Маджи, Елза“ като едно от правилата, които влизаха в нейното обучение.

С всяка разходка нашите отношения с Елза ставаха все по-непринудени. Даже Нуру и оръженосецът се чувствуваха съвсем спокойни с нея и продължаваха да лежат, когато тя идваше да търка носа си в тях или сядаше на шега върху им. Те често разделяха задната седалка на колата с нея. Елза със своите сто и петдесет килограма се тръшваше до тънките им крака и те се смееха и я галеха, а тя ближеше колената им с грапавия си език.

Веднъж, когато си почивахме на брега на реката, а Елза спеше между нас, Джордж забеляза в храсталака на другия бряг на реката да се подават лицата на двама души. Бяха туземци — бракониери, въоръжени с лъкове и отровни стрели. Те се бяха настанили близо до мястото за водопой и чакаха дивите животни да дойдат да пият вода. Джордж вдигна тревога и заедно с Нуру и оръженосеца се спусна през реката. Елза се събуди внезапно и понеже винаги беше готова за игра, бързо се спусна след тях. Нарушителите се измъкнаха, но много ми се искаше да узная каква история са разказвали по домовете си за инспектора „Бвана“ (името на Джордж на техния език), който ходеше с лъвове да гони бракониерите.

Рано една сутрин през време на разходката ни преди закуска Елза ни поведе решително в посоката, откъдето през нощта се беше чул рев на слонове. Изведнъж тя се спря, отвори широко ноздрите си, вдигна глава и побягна в тръс. Ние останахме на местата си, а не след дълго в далечината се чу зов на лъв.

Елза не се върна през целия ден. Привечер разпознахме гласа й, който се смесваше с ръмженето на друг лъв. А през нощта дойдоха хиени, които ни държаха будни със своя глупав идиотски смях. Когато разсъмна, проследихме дирите на Елза и видяхме, че те отиваха вън от лагера и се смесваха с дирите на лъв. На третия ден видяхме само нейните следи и разбрахме, че е вървяла сама, а на четвъртия намерихме следите й отвъд реката. Търсихме Елза целия ден и изведнъж съвсем неочаквано се намерихме сред стадо слонове. Не оставаше нищо друго, освен да побегнем, за да се спасим от тях. Елза дойде едва на утрото на петия ден. Беше толкова изгладняла и с такова настървение се нахвърли върху месото, че едва не се пръсна от ядене. Като се нахрани, легна на моето походно легло и имаше вид, от който се разбираше, че не иска да я безпокоят. По-късно открих две ранички от ухапване и други по-малки от нокти на извивката на задните й крака. Дадох й първа помощ, доколкото можах. Елза ми отговори с благодарност, смука палците ми и ме прегърна с лапи. Вечерта тя не искаше да дойде на разходка с нас, а остана върху покрива на ландроувъра, докато се стъмни. После внезапно изчезна. Два часа по-късно чухме рев на лъв в далечината. Елза му отговори веднага. Отначало гласът й се чуваше близо до лагера, но постепенно се отдалечаваше, докато изчезна по посока на лъва.

Решихме, че това беше много удобен момент да я оставим отново сама за няколко дни. Затова на следната сутрин преместихме лагера. Може би другарят на Елза не одобряваше нашето присъствие. Тя ни беше доказала, че отлично може да се справя и без нас. Затова за мен раздялата не беше толкова болезнена, както първия път, но се безпокоях да не загноят раничките й.

След една седмица се върнахме на мястото на лагера и намерихме Елза там. Изненадахме я, когато дебнеше два водни козела. Беше рано следобед и страшно горещо. Бедната Елза, трябва да е погладувала доста, за да излезе на лов по това време на деня в такава горещина. Тя ни посрещна с голяма радост и това ме трогна дълбоко. После настървено се нахвърли върху месото, което й бяхме донесли.

На прегъвката на предния й крак забелязах нова рана, а и старите се нуждаеха от лекуване.

През следващите три дни Елза си отяде за седмицата, която беше прекарала в полуглад.

Вестта за нашата опитомена лъвица се беше разпространила надлъж и нашир и при пас дойде група американски ловци да направят филм за Елза. Тя ги забавлява чудесно и се стараеше всякак да им угоди. Катереше се по дърветата, играеше в реката, прегръщаше ме, седна при нас и пи чай и изобщо се държа много мило. Гостите ни просто не вярваха, че това е зряла лъвица, която малко преди тяхното пристигане се беше държала също така добре в компанията на диви лъвове.

Същата вечер отново чухме, че се разнася зовът на лъв, и Елза веднага излезе в тъмнината и не се върна два дни. Само веднъж си е идвала за малко и влязла в палатката на Джордж. Тя била настроена много нежно, даже сядала върху заспалия Джордж, та без малко не счупила походното му легло. Хапнала набързо и пак изчезнала. На сутринта проследихме дирите й, които водеха към скалистите хълмове близо до лагера. Изкачихме се до върха, търсехме я на любимите й места, но напразно. После без малко не я настъпихме. Тя лежеше и се спотайваше в гъстите храсти. Явно се надяваше, че няма да я видим. Макар че се появихме не навреме, все пак тя ни поздрави нежно, както винаги, и показа, че се радва да ни види. Ние уважихме нейните чувства и за да не я смущаваме повече, скоро си тръгнахме.

Късно вечерта до лагера достигна рев на лъв, а след това вой от хиени, които придружаваха лъва като свита нагоре по реката. После съвсем близо до лагера се чу гласът на Елза. Очевидно тя се беше научила, че когато нейният господар и повелител се храни, е по-добре да стои настрана и да чака.

По-късно тя влязла в палатката на Джордж за няколко минути, прегърнала го нежно с едната си лапа и глезено помяукала, като че ли искала да му каже: „Ти знаеш, че те обичам, но сега ме чака моят другар и аз трябва да отида при него. Надявам се, че ще ме разбереш.“ И бързо излязла навън. Рано на утрото намерихме следи от голям лъв близо до лагера. Изглежда, че той е чакал Елза, докато тя е влизала в палатката на Джордж, за да му даде обяснение.

Този път тя отсъствува три дни, но всяка вечер наминаваше по за няколко минути само за да ни засвидетелствува чувствата си, но веднага излизаше, без да се докосне до месото, което държахме готово за нея. Когато се завръщаше след такива приключения, тя беше по-нежна от друг път, като че ли искаше да ни награди за дългото си отсъствие.

Дъждовете започнаха. Както винаги, Елза стана по-активна и игрива. Тя още обичаше да играе с нас и ни устройваше засади зад всеки удобен храст. Понеже в нашето семейство аз бях нейната любимка, тя ме удостояваше с най-много внимание. Най-често бивах събаряна от Елза на земята, а мекото й, но тежко тяло ме притискаше, докато Джордж ми помогнеше да стана. Разбира се, Елза правеше това само от любов и избираше мен, защото ме обичаше, но все пак трябваше да се отучи от този навик, защото без чужда помощ аз не можех да стана. Скоро тя разбра по тона на гласа ми, че тази игра не ми харесва. Трогателно беше да я гледа човек как се стараеше да въздържа натрупалата се в нея енергия. Случваше се да се спусне с бърз скок към мен, но веднага се сещаше, че трябва да се въздържа и да ме приближи леко, без да ме събори.

След първите дъждове трънливият сух сив храсталак се преобрази в райска градина. Като че ли всяка песъчинка се превръщаше на семе, от което израстваше нещо. Вървяхме по пътеки, покрити с изобилна зеленина. Храстите станаха огромни букети от бели, розови и жълти цветове. Колкото и красива да беше обаче промяната на гората, тя стана много опасна за нас. Сега при разходка от два-три метра нататък нищо не можеше да се види. Навсякъде имаше локви и всички бяха пълни с изобилни пресни следи. Елза внимателно изучаваше „новините“ на храсталака и често ни оставяше, за да отиде на лов. Понякога я виждахме да преследва воден козел, като го гонеше към нас, друг път ние вървяхме след нея, докато дебнеше горска антилопа. Когато преследваше някое животно, тя винаги пресичаше направо неговите криволичения. Сега обаче тя се хранеше добре, коремът й беше пълен и тези преследвания бяха повече за забавление, отколкото сериозна работа.

Една сутрин вървяхме тихо край реката с намерение да прекараме целия ден на открито. Елза беше с нас, пълна с енергия и като гледах как въртеше опашка, разбрах, че е в превъзходно настроение. Като повървяхме два часа, започнахме да търсим подходящо място за закуска. Изведнъж Елза наостри уши и се спря. После се втурна безшумно към скалите, които заграждат реката на това място, и изчезна в гъстите храсти. Тук реката се дели на няколко ръкава, между които има малки острови, покрити с нанос, непроходими храсти и паднали от бурите дървета. Кого ли гонеше Елза? Спряхме и зачакахме. Чухме как тръбят мощните гласове на слоновете, които бяха така силни, че въздухът затрептя. Долу всред храстите имаше няколко слона Джордж обаче твърдеше, че това ся биволи. Бях чувала безброй много биволи да мучат по най-различни начини, но не бях чувала някой да тръби като слон. Почакахме пет минути, като се надявахме, че Елза, както друг път, ще се отегчи от играта с големите си приятели. Изведнъж се разнесе странен тътнеж. Джордж бързо побягна надолу, като извика, че нещо се е случило с Елза. Аз се спуснах с всички сили след него, но ново яростно мучене се понесе отдолу и аз спрях. Изплаших се, когато започнах да си пробивам път из джунглата. Всеки миг очаквах да се покаже разярен слон, който мачка всичко по пътя си. Инстинктивно момчетата и аз спряхме и извикахме на Джордж да не отива по-нататък и да не рискува, но нищо не можеше да го спре и той изчезна зад зелената стена от дървета и лиани. Отново се чу страшен рев, а после гласът на Джордж: „Елате! Бързо, бързо!“

Сърцето ми се сви. Беше се случила някаква беда! Представях си всевъзможни ужаси… Между клоните се мярна гърбът на Джордж, изгорял от слънцето. Той беше прав, значи всичко е в ред.

Джордж отново извика да побързаме. Когато най-после успях да си пробия път до брега, видях Елза, цялата мокра, възседнала бивол сред бързеите на реката. Не можех да повярвам на очите си. Натопила наполовина главата на бивола във водата, Елза късаше дебелата му кожа с нокти и зъби и го нападаше от всички страни. Ние само можехме да предполагаме какво се беше случило тук в последните десет минути, откакто чухме силния рев, който аз бях взела за тръбене на слон. Както изглежда, Елза беше изненадала стария бивол, докато си е почивал близо до водата, и го беше подгонила към реката. Като се е опитвал да мине на другия бряг, той трябва да се е плъзнал на гладките камъни при бързея и Елза не беше пропуснала случая да се възползува от неговото опасно положение, скочила върху него и натиснала главата му във водата. Той беше полуудавен и изтощен. Освен това тя го беше нападнала в най-уязвимото му място — между задните крака. И тогава ние дойдохме.

Джордж почака, докато Елза му даде възможност да стреля и доубие нещастното животно. Веднага щом спасителният куршум беше изстрелян, Нуру скочи в дълбокия разпенен поток. Кой можеше да устои на толкова много месо? Но понеже той беше мюсюлманин, неговият закон изискваше да пререже гърлото на животното, преди да е умряло, за да може да яде месото му. До кръста във вода, Нуру бързаше по плъзгавите камъни към бивола. А Елза, седнала върху своята жертва, внимателно следеше всяко негово движение. Тя познаваше Нуру от ранното си детство, всичко му позволяваше, а сега беше нащрек и много подозрителна. Дръпна назад уши, сърдито ръмжеше и беше готова да брани своята плячка, дори от „бавачката си“. Видът й наистина беше опасен. А Нуру, като гледаше това огромно количество месо, не обръщаше внимание на предупрежденията на Елза и не чуваше недоволството в гласа й. Забавно беше да се гледа неговата деликатна, слаба фигура, която безстрашно вървеше към свирепо ръмжащата лъвица, яхнала ритащия издъхващ бивол. Като се приближи, Нуру замаха с показалеца си и извика: „Не, не!“

И за наше учудване Елза го послуша и мирно легна върху бивола, докато Нуру преряза гърлото му.

Следващата задача беше да извадим мъртвото животно от реката. Да влачим през праговете по плъзгавите камъни петстотин килограма месо, пазено от възбудена лъвица, не беше лесна работа.

Умна, каквато беше, Елза веднага разбра какво искаме да правим. Захапа бивола в основата на опашката му и помогна на тримата мъже, които го дърпаха за главата и краката. Със задружен смях за Елзините усилия в края на краищата те успяха да издърпат трупа на брега, а след това пристъпихме към нарязването му. Елза и тук помагаше. Тя носеше на сянка в храстите един след друг огромните тежки крака на бивола, като спестяваше тази работа на момчетата. За щастие мястото позволяваше да докараме ландроувъра на около километър от реката и ние успяхме да пренесем почти всичкото месо в лагера.

Елза беше страшно уморена. Тя се беше нагълтала с големи количества вода, докато се беше борила с грамадния бивол, и беше престояла до шия във водата не по-малко от два часа. Въпреки това, не се отдели от бивола, докато не се убеди, че всичко беше свършено и месото нарязано и прибрано. Чак тогава отиде и легна на сянка под храста.

Аз отидох и седнах до нея. Тя започна да ближе ръката ми, прегърна ме с лапа и ме притисна към мократа си козина. Много ме трогна нейната любов, вниманието й да не одраска кожата ми със същите нокти, които само преди няколко минути бяха страшно оръжие в борбата й с дебелокожия силен бивол.

Дори за див лъв е голям подвиг самичък да убие бивол, още повече за Елза, която отскоро беше научила изкуството да ловува, и то го беше научила от своите слаби родители — осиновители. Макар че реката й беше помогнала доста, все пак изискваше се значителна интелигентност от нейна страна, за да се възползува от създалото се положение и аз много се гордеех с нея.

Късно следобед, като се връщахме към лагера, видяхме на другия бряг на реката жирафа, която беше дошла на водопой. Елза забрави своята умора и веднага започна да я дебне. Премина реката много внимателно, без ни най-малко пляскане на вода, промъкна се в храстите, като се пазеше да не я забележи жертвата й и гледаше да върви в посока срещу вятъра. Жирафата нищо не подозираше. Разтворила широко предните си крака, тя беше навела дългата си шия до водата и пиеше. Затаихме дъх. Всеки момент Елза щеше да изскочи от храстите и да се хвърли върху нея. За наша радост обаче жирафата или чу, или усети присъствието на Елза. В последния миг тя бързо се обърна и избяга в галоп. За щастие на жирафата Елза се беше наяла доволно с биволско месо.

Елзините приключения за този ден обаче още не бяха свършили. Понеже нейният девиз, изглежда, че беше: „Колкото по-голям противник, толкова по-добре“, насреща по пътечката, направена от дивите животни, се показа слон. Ние бързо завихме през храстите, за да го заобиколим, а Елза преспокойно клекна на пътечката и го зачака. Когато великанът дойде съвсем близо до нея, тя леко скочи встрани. Слонът се обърна кръгом и бързо избяга. След това Елза тихо тръгна след нас до лагера, хвърли се на леглото на Джордж и мигновено заспа. Няма какво да се каже, твърде бурен и интересен ден!

Наскоро след това ние се разхождахме по сенчестия бряг на реката и забелязахме в тинята на едно крайречно блато чашковидни вдлъбнатини с диаметър около един метър. Джордж обясни, че това са места, където се развъжда рибата тилапия, но ние още не я бяхме виждали в тази река. Докато разглеждахме вдлъбнатините, Елза изведнъж започна да души храсталака с голям интерес. После намръщи нос, което често правеше, когато подушваше лъв. Като мъркаше по особен начин, тя тръгна по следите и изчезна. Не се върна цяло денонощие. Привечер на другия ден излязохме да я потърсим и я открихме с бинокъла на любимата й скала. Изглежда, че тя също ни видя. Обади ни се, но продължаваше да лежи на скалата. Сигурно наблизо имаше диви лъвове. Не искахме да й пречим и се върнахме в лагера. След като всички си бяхме легнали, Джордж чул предсмъртния вик на някакво животно. Наскоро след това Елза влязла в палатката, легнала до леглото му и погалила Джордж с лапите си, като че ли искала да му каже нещо. След това излязла и пак не я видяхме цяло денонощие.

Вечерта седяхме до масата и вечеряхме. Елза влезе неочаквано, потърка гальовно глава в мен и излезе. Нямаше я пак цялата нощ. На сутринта проследихме дирите й много надалеч. Вечерта Елза не се върна. Нямаше я вече три дни, като не се смятат кратките посещения, които правеше, за да ни засвидетелствува чувствата си. Дали това не беше нейният мил начин да ни каже, че беше намерила вече средата си? Макар че още много ни обичаше, тя се опитваше малко по малко да отвикне от нас и да разхлаби връзките си с нас.

През нощта ни разбуди страшен рев на лъвове и кикот на хиени. Ние се ослушвахме за Елза. Започна да се зазорява, но тя не дойде. Щом стана съвсем светло, ние се отправихме към мястото, откъдето идваше шумът през нощта, но след няколкостотин метра спряхме изненадани. В реката ръмжеше лъв. А през дърветата, за да се спасят, бягаха няколко южноафрикански маймуни и една антилопа. Промъкнахме се предпазливо надолу към реката и видяхме на пясъка пресните следи на два или три лъва. Те се губеха в реката. Прегазихме я през брода и нагоре по отсрещния бряг намерихме други още влажни дири. Изведнъж на около петдесет метра от нас в гъстата джунгла забелязах силуета на лъв. Докато напрягах очи да разбера дали това беше Елза, Джордж я извика, но лъвицата продължи да върви нататък. Джордж извика още един път, но тя започна да бяга още по-бързо по пътечката, утъпкана от дивите животни. Само черният пискюл на края на опашката й се мярна за миг и изчезна в храстите.

Джордж и аз се спогледахме. Беше ли намерила Елза своята съдба? Тя непременно ни беше чула, но тръгна след лъвовете. Значи, тя направи избора си. Дали нашите усилия да я върнем към естествения й живот се бяха увенчали с успех? Бяхме ли успели да я отделим от нас, без да й причиним болка?

Върнахме се обратно в лагера сами. Беше ни много тежко. Бяхме много тъжни. Да си тръгнем ли сега? Да я оставим ли и с това да завършим една важна глава от нашия живот? Джордж предложи да останем още няколко дни, за да се убедим окончателно, че Елза беше приета в семейството на лъвовете.

Аз отидох в „кабинета“ на брега на реката, за да продължа описанието на живота на Елза, която до тази сутрин беше с нас. Беше ми много тъжно да седя сама, но се опитах да се утеша с мисълта, че може би в този момент Елза потриваше меката си кожа в кожата на някой лъв и си почиваше с него на сянка, както много пъти си беше почивала тук с мен.