Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Elza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2016 г.)

Издание:

Автор: Джой Адамсън

Заглавие: Лъвицата Елза

Преводач: Весела Илиева; Василка Шопова; Светлана Стефанова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

Излязла от печат: 28. 1. 1982 г.

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Анна Михова

Художник: Петър Кръстев

Коректор: Мария Гарева; Венета Гинева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2088

История

  1. — Добавяне

Раждането на лъвчетата

Беше почти средата на декември и ние чакахме всеки ден появата на Елзините деца. А тя беше толкова натежала, че най-малкото движение й струваше усилие. Ако живееше нормален живот, наистина би правила известни упражнения, тъй че аз се мъчех да я водя на разходка със себе си, но тя предпочиташе да е близо до палатките. Питахме се кое ли място ще избере за раждането на малките и дори мислехме, че понеже винаги смяташе нашите палатки като най-безопасно „скривалище“, ще ги роди там. Затова приготвихме шише за хранене и поставихме малко консервирано мляко и гликоза, а аз прочетох всички книги и брошури, които можех да намеря, относно, ражданията на животните и възможните усложнения.

Тъй като нямах никакъв опит по акушерство, бях неспокойна и се съветвах с един ветеринарен лекар. За да преценя колко Елза е напреднала в бременността си, поставих внимателно ръката си и притиснах корема й точно под ребрата. Не можах да почувствувам нищо и се запитах дали не бъркаме с датата на зачеването.

Реката сега беше придошла и Джордж и аз решихме да походим пет километра надолу по течението и да погледаме водопадите, които са много внушителни по това време. Елза наблюдаваше нашето отдалечаване отгоре на ландроувъра. Не направи опит да се присъедини към нас и изглеждаше заспала. Храсталакът, през който трябваше да минем, беше много гъст и като вървяхме, ми се искаше и тя да е с нас, за да ни предизвести за евентуалното приближаване на бивол или слон, защото торът наоколо подсказваше, че са наблизо.

Водопадите бяха величествена гледка: водата се пенеше, провираше се и падаше през теснините, трещеше през скалите и после се изливаше в дълбок водовъртеж.

На връщане, веднага щом се отдалечих от шума на водопадите, чух познатото „хнк-хнк“ на Елза и скоро я видях да бърза по пътеката към нас. Беше покрита с мухите цеце, но ни поздрави най-сърдечно и се хвърли на земята, като се мъчеше да се отърве от мухите с търкаляне.

Бях трогната от нейния опит да дойде към нас, още повече че лъвът й беше ревал отчаяно през цялата предишна нощ и продължи да я вика до 9 часа сутринта. Тя не отиде при него. Това ни правеше удоволствие, но също ни напомняше за опасността, че той може да се отегчи от такова съперничество. Отне ни дълго време, докато й намерим другар; ще бъде непростимо, ако нашата намеса сега го накара да я остави. Искахме нейните лъвчета да отраснат диви, а това значи, че им беше нужен баща.

Решихме да заминем за три дни. Беше наистина риск, защото малките можеха да се родят всеки момент и Елза да има нужда от нас, но си мислехме, че опасността да я остави нейният лъв е по-голяма от двете злини. Тъй че заминахме.

Върнахме се на 16 декември и намерихме Елза гладна да ни чака. Два дни тя остана в лагера. Вероятно честите гръмотевични бури са я накарали да не напуска подслона си. За наша изненада обаче сама беше направила няколко къси разходки и винаги до Голямата скала, но се е връщала бързо. Яде невероятно много и ние чувствувахме, че складираше резерви за дните, които бяха напред.

През нощта на 18 декември Елза пролази в тъмното през трънената ограда, която беше около моята палатка, и прекара нощта близо до леглото ми — нещо, което правеше рядко, и аз го приех като знак, че беше наближило времето за раждане.

На следващия ден Джордж и аз отидохме на разходка. Елза дойде с нас. По всичко личеше, че й е тежко. Често сядаше, за да си отдъхне. Щом видяхме това, тръгнахме обратно и вървяхме много бавно. За наше учудване тя изведнъж сви в шубрака по посока на Голямата скала. Не се върна и през нощта, но на сутринта чухме как тихо ни вика. Помислихме, че това означава, че има вече малки, и тръгнахме по следите й. Те ни отведоха близо до скалата, но тревата беше толкова висока, че ги загубихме. Скалистият район е около километър и половина дълъг и въпреки че търсихме твърде дълго, не можахме да открием къде беше Елза.

Следобед отново излязохме и я видяхме през биноклите си. Стоеше на Голямата скала и по силуета й разбрахме, че още е бременна. Покатерихме се и я намерихме да лежи на един объл камък, който се намираше върху голяма пукнатина на скалата. Наблизо имаше малко трева, а едно дръвче хвърляше сянка. Това място е било винаги един от любимите наблюдателни пунктове на Елза и ние чувствувахме, че може да стане отлични детски ясли, тъй като в пукнатината имаше добре защитена и осигурена от дъжд дупка.

Оставихме инициативата в нейни ръце и тогава тя бавно дойде при нас, като вървеше много внимателно и очевидно имаше болки. Поздрави ни предано, но аз забелязах, че от вагината й капеше кръв, сигурен знак, че родилните мъки са започнали. След това тя отиде до Македе и Тото, които бяха изостанали, и потърка главата си в краката им, преди да седне. Когато я приближих, Елза стана и се премести до края на скалата и остана там с глава, извърната към нас. Стори ми се, че избира тази опасна позиция, за да се осигури, че никой няма да я последва. Няколко пъти се връщаше при мен и търкаше главата си нежно на моята и после решително се връщаше на камъка. Беше ясно. Искаше да бъде оставена сама.

Отдалечихме се на известно разстояние и половин час я наблюдавахме през биноклите. Тя се търкаляше от страна на страна, ближеше вагината си и стенеше упорито. Внезапно се надигна, отиде много внимателно долу до стръмната фасада на скалата и изчезна в основата на гъстия шубрак. Тъй като нямаше какво да правим, за да й помогнем, ние се върнахме в лагера. След като се стъмни, до нас достигна викът на нейния лъв, но никой не му отговори.

Лежах будна почти през цялата нощ и мислех за нея, а когато към сутринта започна да вали, моето нетърпение нарасна и аз едва можах да дочакам да се развидели, за да изляза и видя какво е станало.

Двамата с Джордж потеглихме много рано. Първо вървяхме по следите на лъва на Елза. Той беше идвал близо до лагера. Дръпнал беше вмирисания труп на козата, който Елза не беше докосвала три дни, и го беше изял в храсталака. След това беше ходил до шубрака близо до мястото, където Елза изчезна.

Какво да правим по-нататък? Не искахме нашето любопитство да донесе какъвто и да е риск на малките, а знаехме, че пленени лъвици, попаднали в неволя наскоро след като са дали живот на лъвчета, са убивали малките. Мислехме също, че баща им може да е много наблизо. Решихме да спрем нашето търсене. Вместо това Джордж отиде и уби една антилопа, за да достави на Елза и съпруга й повече храна.

Междувременно се изкатерих на Голямата скала и чаках там цял час, ослушвайки се за някакъв звук, който би ни позволил да отгатнем приблизителното местонахождение на Елза. Напрягах ушите си, но напразно. Всичко беше тихо. Накрая не можех да понасям неизвестността повече и извиках. Нямаше отговор. Мъртва ли беше Елза?

Надявах се, че следите на лъва биха могли да ме отведат до Елза, и тръгнах по неговите дири. Стигнах до сухо речно корито близо до скалата. Там оставихме яденето, като разчитахме, че ако той дойде за антилопата, може да ни помогне да намерим Елза.

През нощта го чухме да реве в далечината и затова бяхме изненадани, когато намерихме следи от лапите му близо до лагера. Не беше взел месото, което бяхме сложили близо до лагера, а беше отишъл до антилопата, която му бяхме оставили близо до скалите. Беше я теглил поне на осемстотин метра през ужасно тежък терен, през клисури, скалисти пластове и гъсти шубраци. Нямахме желание да го безпокоим, когато се храни, затова се заловихме да търсим Елза, но не намерихме и следа от нея. Тогава се върнахме в лагера на закуска и скоро през далекогледите си видяхме грамадно ято лешояди, накацали по дърветата, които растяха близо около мястото, където допускахме, че лъвът се угощава. Предполагахме, че е свършил да яде. Приближихме мястото. Когато стигнахме там, намерихме всички храсти и дървета отрупани с птици, готови за плячка. Всяка гледаше към сухото речно корито, където беше трупът, проснат на палещото слънце. След като месото беше на открито и лешоядите не напускаха мястото си, заключихме, че лъвът е наблизо и пази „плячката“ си. Доколкото можехме да видим, той не беше я докосвал. Може би Елза е някъде наблизо и нейният галантен другар е дотътрил двеста килограмовата тежест на такова дълго разстояние заради нея. Смятахме за неблагоразумно да продължаваме нашето търсене и се върнахме обратно в лагера за обяд. Следобед потеглихме отново.

Когато видяхме, че лешоядите са още по дърветата, оградихме мястото и като се движехме срещу вятъра, го приближихме много предпазливо от високо.

Джордж, Македе и аз точно бяхме минали през един гъсталак, който се надвесваше над дълбока пукнатина на земята, когато изведнъж ме обзе странно неприятно чувство. Спрях и погледнах назад. Видях Тото, който беше близо до мен, загледан внимателно в храста. Последва ужасен рев и чупене на клони. Секунда по-късно всичко беше отново тихо — лъвът беше изчезнал. Бяхме минали на около два метра от него. Мисля, че чувството ми на неудобство се е дължало на това, че той ни е наблюдавал много внимателно. Когато Тото се наведе, за да види какво има в храсталака, лъвът не можа да издържи и си отиде. Те фактически са се гледали един друг в очите и Тото беше видял неговото голямо тяло да изчезва в дълбоката пукнатина. Явно сме имали късмет. Прибрахме се и оставихме три големи парчета месо на различни места, преди да падне нощта.

Веднага щом се развидели, отидохме да проверим оставената храна за лъва. Всичката беше вдигната от хиени.

До реката намерихме следи от лапите на съпруга на Елза. Нейни стъпки нямаше. Много преди това всички малки дъждовни локви бяха пресушени и единственото място, където Елза можеше да уталожи жаждата си, беше реката затова липсата на каквато и да е нейна следа беше обезпокояваща. Всъщност близо до мястото, където я бяхме видели преди три дни, намерихме няколко следи от лапи, които биха могли да бъдат нейни, въпреки че не беше съвсем сигурно. Обнадеждени, направихме обстоен преглед на подножието на Голямата скала, но напразно.

Тъй като лешоядите си бяха вече отишли, останахме без следи за нейното местонахождение.

Отново поставихме месо близо до скалата недалеч от лагера. На сутринта намерихме, че съпругът на Елза беше дърпал част от него към „кабинета“ и го беше изял там. Останалото беше отнесено от хиени.

Вече три дни, откакто не бяхме виждали Елза, и шест откакто тя не беше яла нищо, освен ако не е поделила антилопата с нейния партньор. Вярвахме, че е родила своите лъвчета през нощта на 20 декември. Не мислехме, че може да е съвпадение нейният лъв, който не беше се появявал много дни, да се появи отново същата нощ и оттогава да остане неотклонно близо до скалата — нещо необикновено за него.

На Бъдни вечер Джордж отиде да вземе една коза, докато аз продължих безплодното търсене и виках Елза, без да получа отговор.

С натежало сърце приготвих нашето коледно дърво. В миналото винаги импровизирах такова. Понякога вземах полилеовидни еуфорбия, по чиито симетрични клони окачвах гирлянди, а по сърцевината залепвах свещи. Понякога използувах алое с неговите разперени клончета с цветя, понякога — фиданка на трънесто баланитно дърво, което е много декоративно и има великолепни шипове, на които се закачват украшения. Когато нямах нищо друго подръка, напълвах съд с пясък, закрепвах свещи в него и го украсявах със зелени растения, каквито намирах в нашата полупустинна околност. Тази вечер обаче имах съвсем истинско малко дърво с блестящи сърмени клонки, светещи украшения и свещи. Поставих го пред палатката на масата, която бях покрила с цветя и зеленина. След това събрах подаръците, които бях донесла на Джордж, Македе, Нуру, Ибрахим, Тото и готвача, и запечатаните пликове с пари за момчетата, на които бях нарисувала клонче от коледно дърво. За тях имаше също пакети с цигари, фурми и кутии с мляко.

Бързо се преоблякох и понеже вече беше тъмно, можех да запаля свещите. Извиках мъжете. Те дойдоха, облечени за случая, засмени, но малко смутени. Повечето от тях никога преди това не бяха виждали такова коледно дърво.

Трябва да призная, че самата аз се развълнувах, когато видях малкото сребърно дърво да блести на тъмния фон на околните храсталаци.

На Бъдни вечер винаги се чувствувам като малко дете. За да наруша натегнатата атмосфера, разказах на мъжете за европейския обичай да се празнува Бъдни вечери с елха. След като им раздадох подаръците, всички вдигнахме три тоста в чест на Елза. Звукът като че ли увисна във въздуха. Почувствувах, че някаква бучка застана на гърлото ми. Беше ли жива? Бързо казах на готвача да донесе пудинга от сливи, който бяхме донесли от Изиоло, да го залее с бренди и да го запали. Уви! Не се появи никакъв син пламък, защото нашият коледен пудинг беше една влажна маса, която имаше вкус на уорчестърски сос.

Сигурно готвачът никога преди това не е изпълнявал подобен ритуал. Той не беше обърнал внимание на моите инструкции и твърдо вярваше, че Джордж толкова много обича своето бренди „Леа и Перинз“, че е правилно самият пудинг от сливи да бъде напоен с това питие.

Не бяхме единствените разочаровани на нашата коледна вечер. Бяхме закачили трупа на една коза далеч от хищниците. Можехме да го смъкнем, като се появеше Елза. След като седнахме, чухме съпругът й да мърмори и да реве до дървото и да прави всякакви акробатически номера. Това продължи дълго. После лъвът се оттегли изтощен.

Рано сутринта на Коледа отидохме да търсим Елза. Вървяхме по следите на лъва през реката и пак прегледахме храсталака около мястото, до което той беше изтеглил водната коза. След часове на безплодно търсене се върнахме на закуска.

Сутринта Джордж уби една свирепа кобра, която намерихме близо до лагера.

По-късно поехме пак към скалистия район. Нещо като че ли ни подсказваше, че ако Елза беше още жива, би трябвало да бъде там. Промъквахме се през гъсти храсталаци, а аз се промушвах във всяка пукнатина. В душата си се страхувах да не намеря Елза мъртва, но скрита от лешоядите в непроходимите трънливи гъсталаци.

Когато всички се изморихме, седнахме да починем под сянката на една надвиснала скала и обсъждахме какво може да е сполетяло Елза. Бяхме много потиснати и дори Нуру и Македе говореха с понижени гласове.

Мъчехме се да се окуражим, като си спомняхме случаи с кучки, които не оставят малките си през първите пет-шест дни, защото трябва да ги топлят и хранят, да масират коремчетата им, за да подпомагат храносмилателните им функции. Разбира се, очаквахме и Елза да има подобни реакции, но това не изключваше липсата на всякакви следи от нея. Кучките често отиват и посещават техните господари след освобождаването от бременността и след като Елза беше показала по-голяма привързаност към нас, отколкото към другаря си, поне до времето на нейните родилни мъки, изглеждаше невероятен и зловещ фактът, че давайки живот на малките, е могла да подивее напълно.

Към обяд се върнахме в лагера и коледният ни обяд беше тъжен и тих. Изведнъж след бързо раздвижване, още преди да възприема какво ставаше, Елза беше между нас, омете всичко на масата, повали ни на земята и седна върху нас, като показваше своята радост и любов. В това време се появиха и момчетата и Елза поздрави и тях със същите чувства.

Изглеждаше съвсем добре, фигурата й беше отново нормална. Гръдните й зърна бяха много малки и, очевидно сухи. Около всяко имаше тъмночервен кръг, широк около пет сантиметра. Внимателно изстисках едното зърно. Нямаше никакво мляко. Дадохме й малко месо, което тя веднага изяде. Междувременно обсъдихме много въпроси. Защо е дошла да ни посети през най-горещата част на деня? Обикновено в тези часове човек не можеше да я мръдне. Може би го е избрала умишлено, тъй като беше най-безопасното време да остави малките. Колко хищници биха търсили плячка в такава жега? Дали не беше чула гърмежа на Джордж по кобрата и дали не го беше взела като сигнал за нея? А защо зърната й бяха малки и сухи? Дали не беше накърмила току-що малките? Но с това не можеше да се обясни защо млечните й жлези, толкова големи през бременността й, сега бяха в нормалния си вид. Умрели ли са малките? И какво въобще се беше случило, защо беше чакала пет дни, преди да дойде при нас за храна?

След като се наяде добре и пи малко вода, тя се потърка нежно о нас, повървя около тридесет метра надолу към реката, легна и задряма. Оставихме я сама, за да се почувствува свободна. Когато я потърсих към 5 часа (по времето за чая), вече я нямаше.

Известно време следвахме дирите й. Те водеха към скалистия район, но скоро ги загубихме и се върнахме без сведения за малките. Сега, след като бяхме сигурни за Елза, нашето настроение се подобри.

През нощта чухме рева на нейния лъв от другата страна на реката, но тя не му отговори.

На следващия ден тревогата ни за малките ставаше все по-голяма и по-голяма. Ако бяха живи, можеше ли майка им да ги кърми с тези сухи гърди? Мъчехме се да се успокоим, като си казвахме, че червените пръстени около тях се дължат вероятно на енергичното сукане на малките. Тревогата не ни напусна, защото зоолози ни бяха предупредили, че изкуствено хранените лъвици често раждат ненормални лъвчета, които не живеят, и наистина една от сестрите на Елза преживя такова нещастие. Чувствувахме, че трябва да узнаем истината за лъвчетата и да им помогнем, ако беше необходимо. Така на следващата сутрин търсихме пет часа, но не намерихме нищо друго, освен тор или окапали листа. Нямаше никаква следа, която да подскаже къде беше Елзината „детска стая“.

Продължихме безуспешно и следобеда. Докато се тътрехме из шубраците, Джордж едва не стъпи на изключително голяма ехидна и имаше късмет, че я уби преди тя да може да го удари.

Половин час по-късно чухме Ибрахим да стреля с пушка, сигнал, че Елза е пристигнала в лагера. Очевидно тя беше отговорила на изстрела, с който Джордж уби змията.

Елза ни посрещна възбудено и нежно, но се разтревожихме, като видяхме, че зърната й бяха все още малки и сухи. Ибрахим ни увери, че когато пристигнала, млечните й жлези били грамадни, висящи надолу и се люлеели настрани. Каза ни също, че държанието й било съвсем необикновено. Когато взел пушката от кухнята, тя се втурнала нервно подир него. Вероятно е помислила, че той ще отиде при малките й. По-късно, когато отишъл до „кабинета“ да вземе месото й, скрито там на сянка, тя не му дала да го докосне. След това се настанила на ландроувъра и едва тогава Ибрахим забелязал, че зърната и млечните й жлези са се свили в нормалния си вид. Той каза, че ги е „натъпкала“ и че камилите и кравите могат да задържат млякото си, като прибират зърната си. И ако техният собственик настоява да получи мляко, трябва да завърже животното за едно дърво и да сложи няколко бандажа, което повишава наплива на кръв в мускулите, докато стигне предела, при който жлезите автоматично се отпускат, и едва тогава може да почне доенето. Чудехме се дали прибирането на зърната обяснява, необичайното състояние на цицките на Елза. Беше ли възможно лъвицата да е способна на подобна реакция да свива зърната си при ловуване? Наистина, ако тя не би могла да прави това, би се затруднила много от тежкия товар отдолу, а освен това зърната й можеше да се наранят от бодливите храсти.

Докато си задавахме тези въпроси, Елза, след като беше изяла огромни количества, се беше разположила и не показваше никакво намерение да се връща при малките си. Това ме разтревожи, защото се смрачаваше и идваше най-опасният момент да ги оставя сами. Помъчихме се да я склоним да се върне при тях, като тръгнахме по пътеката надолу, откъдето беше дошла. Елза ни последва с неохота, ослушвайки се по посока на скалата, но скоро се върна в лагера. Чудехме се дали би могла да се страхува, че може да я последваме и намерим малките й. Междувременно тя се върна при храната си и едва след като свърши последната трохичка, по-скоро за наше успокоение изчезна в тъмнината. Много вероятно е да е чакала, докато всяка светлина изчезне, за да се увери, че не можем да тръгнем подир нея.

Вече се убедихме, че Елза се грижи за своите малки. След предупрежденията обаче, които имахме от зоолозите, не можехме да сме щастливи, докато сами не видим, че те са нормални.

Направихме още един несполучлив опит на търсене, преди да се върнем в Изиоло, където прекарахме последните три дни на декември. На връщане за лагера едва не се сблъскахме с два носорога, а след това срещнахме стадо слонове. Нямахме друг избор, освен да се втурнем покрай тях, надявайки се да „успеем“, но водачът на стадото се обиди и вървя подир нас доста време. Не бях във възторг от това, тъй като слоновете са единствените животни, от които наистина се страхувам.

Свирихме няколко пъти, преди да достигнем лагера, за да предупредим Елза, че си пристигаме, и видяхме, че ни чака на върха на голям объл камък на мястото, където пътят минаваше покрай Голямата скала. Тя скочи в ландроувъра отзад между момчетата, а след това отиде в ремаркето, където имаше умряла коза. Рядко съм я виждала толкова гладна.

Забелязах веднага, че зърната на гърдите й са пак малки и сухи. Изстисках ги, но нямаше никакво мляко. Помислихме, че това е лош знак. Елза прекара седем часа в лагера, яде, качва се и слиза от ландроувъра. Уплашихме се, че вече няма малки, за които да се грижи. Елза ни напусна едва в два часа след полунощ.

Станахме много рано и се упътихме по следите й, които водеха към Голямата скала. Наблизо беше мястото, което смятахме идеално убежище за лъвица с малки. Големи обли камъни даваха подслон, заграден с храсталаци, които бяха почти непроходими. Отидохме направо към най-горния камък и от него се мъчехме да погледнем надолу в центъра на „бърлогата“. Не видяхме следи от лапи, но имаше белези, че някакво животно го е използувало за леговище.

Наблизо забелязахме стари следи от кръв. Беше до мястото, където бяхме видели Елза в родилните й мъки, и това ни караше да мислим, че може би тук тя беше дала живот на малките си. От друга страна, бяхме на три крачки от мястото, където бяхме ходили при едно от предишните си търсения, и изглеждаше почти невъзможно Елза да е била там, криейки своите малки, и да не ни осведоми за своето присъствие.

Като че ли за да докаже, че грешим, след като бяхме викали половин час, тя внезапно се появи иззад група храсти само на двеста метра далеч. Изглеждаше малко недоволна, че ни вижда. Гледа ни стреснато, мълчалива и много тиха, като че се надяваше, че няма да се приближим.

Може би бяхме толкова близо до нейната „детска стая“, че е намерила за по-добре да се покаже и по този начин да ни попречи да я открием. След няколко мига Елза се приближи към нас и беше много нежна към Джордж, мен, Македе и Тото, но не издаде звук. За мое успокоение видях, че зърната й бяха двойни в сравнение с нормалния им размер и че козината около тях беше още мокра от сукане.

Скоро тя се върна бавно към храсталака и стоя около пет минути, обърната с гръб към нас, ослушвайки се внимателно за някакъв шум от шубрака. След това седна все още с гръб към нас. С това като че ли искаше да ни каже: „Оттук започва моят интимен свят и вие не трябва да го прекрачвате.“

Това беше достойна демонстрация и никакви думи не биха могли да изразят по-ясно нейните желания.

Промъкнахме се надалеч колкото можем по-тихо, като заобиколихме, за да се изкачим на Голямата скала. От нея погледнахме и я видяхме да седи така, както я бяхме оставили. Очевидно тя ни надушваше, знаеше точно какво правим и не възнамеряваше да допусне да открием нейното леговище. Това ме накара да разбера колко сме неосведомени въпреки нашата близост с Елза за проявите на дивите животни. Чудя се, като си спомня, колко се подготвяхме за възможността малките да се родят в нашата палатка и как сме се надценявали, като сме предполагали, че Елза го смята за място, където се чувствува в най-голяма безопасност. Въпреки че следите, които бяхме намерили, водеха точно към по-долната скала, мислехме, че малките са се родили в каменното прикритие и че по-късно Елза ги е преместила на около триста метра оттам, където са и сега. Ако това беше причината, тя вероятно е направила преместването, след като дъждовете спряха, защото новото леговище не беше защитено от дъжд, въпреки че иначе представляваше идеална детска стая.

Сметнахме, че трябва да съблюдаваме желанията на Елза и да не се опитваме да видим малките, докато тя не ги доведе при нас, което очаквахме да направи един ден. Решихме да стоим в лагера, за да я снабдяваме с храна, и да не се налага ти да оставя за дълго време семейството си без защита, докато ходи на лов за тях. Също решихме да носим храната й по-близо до леговището и с това да намалим времето, в което тя трябва да изоставя малките си.

Веднага започнахме изпълнението на плана и същия следобед отидохме с кола близо до нейното леговище. Знаехме, че Елза ще свърже шума на мотора с нас и храната.

Като приближихме мястото, където за последен път видяхме Елза, започнахме да викаме — маджи, чакула, ниама — думи на суахили, означаващи вода, храна, месо, които тя знаеше. Скоро Елза дойде. Беше нежна, както винаги, и яде много. Докато главата й беше в легена, който бяхме натъпкали в земята, за да го задържим здраво, и усилено пиеше, ние си отидохме. Тя се огледа, като чу мотора, но не направи опит да ни последва.

На следващата сутрин занесохме дневната й дажба, но тя не се появи, нито беше там, когато отидохме пак следобед. През нощта един чужд лъв се приближи на сто и петдесет метра до нашата палатка и отнесе остатъците от месото.

След закуска тръгнахме по неговите следи, които водеха към Голямата скала, а други следи показваха, че още един лъв е бил с него. Надявахме се, че. Елза се радва на тяхната компания и че може би те й помагат в поддържането на дома й.

Слязохме до реката да видим дали не беше оставила някакви следи там. Нямаше нищо, но скоро след това Джордж, който отиде да вземе друга коза, я срещнал близо до скалата. Била много жадна, алуминиевият леген бил изчезнал и се чудехме дали другият лъв го беше откраднал. На връщане Джордж я нахранил и от апетита й разбрал, че не е възможно лъвовете да са я снабдили дори с част от храната, която бяха откраднали.

По-късно през деня Джордж замина за Изиоло. Елза остана в лагера с мен до късно следобед. След това я видях да се промъква нагоре по храсталака и я проследих. Очевидно не искаше да бъде наблюдавана, защото, когато усети моето присъствие, тя се престори, че остри ноктите си на едно дърво. Веднага щом й обърнах гръб, тя скочи върху мен и ме повали, като че ли за да ми каже: „Това, загдето ме следиш!“ Сега вече беше мой ред да се преструвам, че съм дошла уж само за да й донеса ядене. Тя прие моето извинение, последва ме и започна да яде отново. След това вече нищо не можеше да я накара да се върне при малките си, докато не стана тъмно. Уверена, че не я следя, напусна лагера.

През следващите дни продължих да й нося храна близо до мястото, където смятах, че са малките й лъвчета. Когато срещнех Елза при тези случаи, тя правеше всичко възможно да не я изпратя до леговището. Понякога се връщаше по два пъти по собствените си следи, без съмнение, за да ме заблуди.

Един следобед, като минавах покрай Голямата скала, видях едно странно животно да седи на нея. На неясната светлина то приличаше на нещо смесено между хиена и малък лъв. Като ме видя, то се измъкна с походка на котка. Навярно е подушило убежището на лъвчетата, си помислих с тревога. По-късно, когато занесох малко храна, Елза дойде веднага, щом я повиках. Изглеждаше необикновено възбудена и беше твърде жестока към Тото. Оставих я спокойно да яде на покрива на камиона ми. Там бяхме оставили вечерта месо, за да го запазим от хищниците, от които малко биха се решили да скочат върху непознат обект, дори и да са в състояние да извършат подобно нещо. Не знаех кое е по-добре. Ако продължавах да оставям храна близо до „детската стая“ на Елза, това не би ли привлякло хищници? Обратно, ако държах месото в лагера и Елза трябваше да оставя малките и да идва да го взема, нямаше ли опасност да бъдат убити, докато тя отсъствува? Изправена пред тези два незадоволителни избора, все пак реших да продължавам да доставям храна близо до нейното леговище. Като направих това на следващата вечер, чух рева на няколко лъва близо до мен. В този момент се появи Елза, много нервна и жадна.

Прецених, че независимо от неодобрението й е по-добре да открия колко са малките и дали са добре. Тогава бих могла да помогна при крайна нужда. На 11 януари направих нещо непростимо. Оставих един ловен надзирател (Македе беше болен) с пушка на шосето долу и придружена от Тото, когото Елза познаваше добре, изкачих предната страна на скалата, викайки непрекъснато, за да я предупредя за нашето приближаване. Тя не отговори. Казах на Тото да събуе сандалите си, за да не вдига шум. Когато стигнахме върха и застанахме на ръба на канарата, размърдахме храсталаците отдолу с нашите бинокли. Точно под нас беше мястото, откъдето Елза се беше измъкнала първия път, когато я изненадахме, и беше застанала на пост. Сега нямаше и следа от нея, но мястото приличаше на добре използувана „детска стая“ и беше идеално за лъвчетата.

Въпреки че се бях съсредоточила върху изследването на храсталака под нас, внезапно почувствувах нещо странно, изпуснах бинокъла, обърнах се и видях Елза да се промъква зад Тото. Имах време само да извикам, за да го предупредя, преди тя да го повали. Елза се беше промъкнала по скалата зад нас съвсем тихо и Тото едва на косъм щеше да се прекатури през канарата и не стана така само защото беше бос, което му даде възможност да се задържи на скалата.

След това Елза повали и мен приятелски, но беше съвсем очевидно, че изразяваше досада, че се намираме така близо до нейните малки лъвчета.

След тази демонстрация тя тръгна бавно по гребена на скалата и от време на време поглеждаше назад през рамото си, за да се увери, че я следваме. Тя ни отведе тихо до най-крайния хребет.

Там ние се спуснахме в храсталака. Веднага щом бяхме на равнището на земята, тя се втурна напред, неколкократно обръщайки глава, за да се убеди, че я следваме.

По този начин ни върна на шосето, но направи доста голяма обиколка вероятно да избегне минаването покрай малките. Сметнах тишината, с която се движеше, като желание да не ги безпокоим или за да избегне те да се измъкнат и да ни последват.

Когато вървим заедно, аз обикновено галя Елза от време на време и това й харесва, но днес тя не ми позволяваше да я докосна и показа ясно, че съм в немилост. Дори и когато вечеряше на покрива на колата в лагера, ако я приближех се извръщаше от мен. Тя не отиде при малките, докато не се стъмни.

Най-сетне Джордж се върна от Изиоло и ме смени. Елза ми даде да почувствувам, че повече не мога да я шпионирам; Джордж нямаше същото преживяване, тъй че за него забраните бяха по-малко. Любопитството ми беше огромно и чувствувах, че би било щастлив компромис, ако той постъпи „нетактично“ и аз се възползувам от неговото заблуждение.