Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Elza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2016 г.)

Издание:

Автор: Джой Адамсън

Заглавие: Лъвицата Елза

Преводач: Весела Илиева; Василка Шопова; Светлана Стефанова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

Излязла от печат: 28. 1. 1982 г.

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Анна Михова

Художник: Петър Кръстев

Коректор: Мария Гарева; Венета Гинева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2088

История

  1. — Добавяне

Втори опит

Предстояха ни около седемстотин километра път. При някое пътешествие всичко върви наопаки. Така беше и при нас този път. Едва бяхме изминали двадесет километра и един от лагерите на колата на Джордж се повреди. Трябваше да пътуваме сто и петдесет километра с моята кола до най-близкия пункт, където можеше да се набави нов лагер. Изпратих лагера на Джордж, а аз останах да пренощувам близо до пункта с бедната Елза, затворена в моята камионетка. Междувременно се оказало, че Джордж нямал гаечен ключ с подходящ диаметър, и той дълго се мъчил с чук и длето, докато най-после успял да направи ремонта не за един час, както очаквал, а за много повече, и чак вечерта ме настигна. В продължение на тази нощ и на следното утро двамата шест пъти пукахме гума, а на другия ден вечерта, когато бяхме само на двадесет километра от нашето местопредназначение, моторът на моята камионетка започна да издава някакъв страхотен шум. Решихме да спрем и да направим лагер под открито небе. Всички бяхме много изморени след петдесет и два часа почти непрекъснато пътуване. Елза се беше държала прекрасно през цялото време и нито веднъж не беше протестирала. Сега тя се отпусна тежко на земята и заспа.

На следващата сутрин ние се страхувахме, че ще бъде трудно да я убедим да влезе отново в колата, още повече че тя си беше намерила хубаво място за през деня в гъстите тръстики край една река близо до нашия лагер. Пресичането на реката щеше да бъде трудно, затова решихме първо да минат колите, а после да вземем Елза.

Ландроувърът премина леко, но моята камионетка затъна и трябваше да се изтегля. След това се върнахме, като прегазихме водата и предложихме на Елза да напусне хладното си убежище. Тя изведнъж послуша, премина реката с нас и скочи в колата ми, като че ли разбираше, че пътуването не беше свършило, и искаше да ни съдействува.

Пътят нататък беше много неравен и минаваше през гъст храсталак. Нашите трудности не бяха още свършили. След няколко километра един от задните ресори на моята камионетка се счупи. Едва привечер се добрахме до новия дом на Елза.

Мястото наистина беше диво. Това беше един напълно девствен кът от Африка. За да намерим хубаво място за лагер, Джордж и момчетата работиха цели четири дни, за да проправят и изсекат път през гъстите джунгли. На края се установихме на брега на една прекрасна река, по бреговете на която растяха палми дум, сенчести акации и смокини, обвити с пълзящи лиани. Реката се спускаше пенлива и буйна, скачаше по бързеите, обикаляше покритите с тръстика островчета, а под скалите се укротяваше и образуваше многобройни вирове от прохладна бистра вода, достатъчно дълбоки за развъждане на риба. Това беше рай за риболовците и Джордж не можа да се стърпи да не хвърли въдицата си веднага.

Тази местност се различаваше силно от другата, която бяхме напуснали. Тук беше много по-горещо, нямаше обширните поляни с огромни стада газели да пасат спокойно по тях. Всичко беше покрито с бодливи храсти и по-далеч от няколко метра не можеше да се види нищо. Кошмар за ловеца! Тази местност обаче беше само на петдесет километра от родното място на Елза и ландшафтът беше такъв, на какъвто тя беше свикнала.

Щом напуснеш пищната сочна тропическа зеленина, която се намира само около бреговете на реката, веднага те облива гореща вълна, като че ли влизаш в пещ. Екваторът е съвсем близо и сме на петстотин метра над морското равнище. През гъстите сухи храсталаци можеше да се проникне само по пътечки, направени от дивите животни. Следи и изпражнения на слонове, носорози и биволи показваха, че те минават оттук всеки ден. На двеста метра от лагера имаше солена скала. По отпечатъците от рога и зъби можеше да се съди, че често я навестяват носорози и слонове. Кората почти на всяко дърво без разлика на големината му беше изтъркана или излъскана от слоновете, които чешат гърбовете си в дърветата. Елза нямаше къде да наточи ноктите си. Само великаните баобаби издигаха неповредените си лилаво-сиви стволове над другите дървета. Понеже кората им е гладка, никое животно не чеше гърба си в тях.

Идеално убежище за лъвове беше огромната верига хълмове, покрити с червени отвесни скали и пещери. В сенчестите кътчета пробягваха дамани. От върха на хълмовете се откриваше чудесна панорама. Видяхме как жирафи, водни кози, малки куду, жирафови и горски антилопи се отправяха към реката, която беше тяхната жизнена артерия в тази безводна полупустинна местност.

Дали нашето лекуване или промяната на климата помогнаха на Елза, но тя започна да закрепва все повече и повече с всеки изминат ден, така че ние можехме да подновим тренировката й. Всяка сутрин, щом се разсъмнеше, я извеждахме на разходка. Същото правехме и привечер. Минавахме по многобройни пътечки, направени от дивите животни, или по песъчливи корита на пресъхнали потоци. Елза много обичаше тези разходки. Тя душеше навсякъде, изучаваше следите на животните, които бяха прекарали нощта по тези места, търкаляше се в изпражненията на слонове и носорози, гонеше глигани — брадавници и антилопи дик-дик. Ние също бяхме непрекъснато нащрек, следяхме дирите, определяхме времето на тяхното отпечатване и направлението им, наблюдавахме в коя посока духаше вятърът, ловяхме всеки звук, за да не налетим на някой слон, носорог или бивол. Тези внезапни срещи лице срещу лице с тях бяха най-опасните.

Тук, за разлика от старото място Елза можеше да ходи с Джордж на лов. Нито Джордж, нито аз обичахме да убиваме животни, но заради Елзиното обучение това беше необходимо. Ако беше израснала като дива лъвица, тя щеше сама да убива животните. И това мъничко ни успокояваше. Колкото по-бързо се научеше да убива жертвите си, толкова по-добре щеше да бъде за всички ни. Урокът се провеждаше така: Елза се промъкваше към животното и ако не можеше да го убие сама, Джордж го застрелваше и я оставяше тя самата да даде последния, решителния удар. После той си отиваше и оставаше Елза да пази жертвата си от лешояди, хиени и от други лъвове. По този начин тя щеше да се запознае с обитателите на местността при естествени условия.

Чувахме рев на лъвове около лагера и често виждахме техните дири.

Една вечер Елза не се върна от своето любимо място от върха на хълма. А там беше великолепно: подухваше прохладен ветрец, мухите цеце не я безпокояха, можеше да гледа животните долу. Ние още не бяхме изучили този край, както трябва, затова се разтревожихме от нейното закъснение и тръгнахме да я търсим. Отдавна се беше стъмнило, джунглата гъмжеше от опасни хищници и проникването в гъсталака ни се стори страшно. Не намерихме никакви следи от Елза и се върнахме разстроени.

На разсъмване отново се отправихме към гората и видяхме следи от Елзините лапи наред със следите на голям лъв. Дирите се спускаха до реката и продължаваха на отсрещния бряг. Там също имаше оголени скали. Може би убежището на лъва да беше там и той да е завел Елза в леговището си?

Около обяд бабуините, които живееха близо до нашия лагер, вдигнаха страшна врява. Дали не се връщаше Елза? Наистина така беше. Тя преплува реката, дойде при нас, поздрави ни, като търкаше глава в коленете ни и развълнувано мъркаше, като че ни разказваше за своите приключения. Ние се радвахме, че няма драскотини по нея. Едва преди две седмици тя беше силно издраскана от лъв при предишния ни лагер. Благополучният изход от новото запознанство сметнахме като добър признак.

Една сутрин срещнахме воден козел. Това беше удобен случай да въведем Елза в ловното изкуство. Джордж стреля срещу него и преди козелът да падне, Елза се впи в гърлото му като булдог и след няколко минути животното умря от задушаване. За пръв път тя убиваше животно, еднакво по тегло с нея. Сега ние видяхме, че тя знаеше по инстинкт къде да нанесе удара, за да предизвика бърза смърт у животното. Именно по този начин действуват лъвовете. Те не убиват жертвата си, като счупват врата й, както мислят някои хора.

Най-напред Елза изяде опашката на козела. Впоследствие забелязахме, че тя винаги започваше с опашката. След това разпра животното в слабините между задните крака, изяде вътрешностите, а съдържанието на стомаха внимателно зарови в пръстта, като засипа и всички следи от кръв. Дали направи това, за да заблуди грабливите птици? След това Елза хвана със зъби козела за врата и го повлече между предните си крака в сенчестия гъсталак на около петдесет метра от мястото, където го беше убила. Оставихме я там да пази своя обяд от грабливите птици през деня и от хиените през нощта. Бяхме чували често, че лъвовете мятат жертвата на гърба си и така я носят. Нито Джордж, нито аз сме наблюдавали такова нещо. Ако убитото животно е малко колкото зайче или куче, лъвът го захапва с уста, а ако е по-голямо, го влачи, както правеше Елза.

След обяд я посетихме и й занесохме вода. Макар че тя много обичаше да ни придружава в нашите вечерни разходки, този път отказа да остави убитото животно и дори не си дойде в лагера, когато се стъмни. В три часа през нощта ни събуди силен проливен дъжд и скоро Елза си дойде и остана да спи при нас.

Рано сутринта решихме да видим какво беше станало с козела. Беше изчезнал, разбира се. Наоколо земята беше нашарена със следи от хиени и лъвове. Наблизо се чуваха гласове на лъвове. Кое беше накарало Елза да се върне в лагера през нощта — дали дъждът или лъвовете.

Макар че здравето на Елза се беше подобрило значително, тя още не се беше напълно възстановила и предпочиташе по-голямата част от деня да прекарва в лагера. За да я отучим от този навик и да я накараме да лежи в прохладните сенки на реката, Джордж я вземаше със себе си на риболов. Елза внимателно следеше кога ще се раздвижи водата. Щом се уловеше риба на въдицата, тя скачаше във водата, доубиваше я още трепкаща и я донасяше на брега. Ние бързахме да извадим въдицата, защото понякога Елза бягаше с рибата чак до лагера и я слагаше на леглото на Джордж, като че ли искаше да му каже: „Ето тази странна студена плячка. Тя е твоя!“ След това се връщаше до реката, за да чака следващата риба. Това беше весела игра, но ние трябваше да измислим нещо друго, за да отвлечем вниманието на Елза от лагера.

Близо до реката растеше великолепно дърво. Долните му клони почти се къпеха във водата. Аз обичах да седя в прохладната полусянка на зеления балдахин, скрита от ослепителното слънце, и зад клоните му можех спокойно да наблюдавам различни животни. Много диви животни идваха на водопой: малки куду, горски антилопи, един красив щъркел с глава като чук. Идваха и маймуните бабуини, които наистина бяха много комични. Седяхме заедно с Елза под дървото и се чувствувахме съвсем като пред вратата на рая: пълно доверие между хора и животни. Тук реката течеше бавно и това допълваше идилията… Мислех, че на това място мога да си направя „кабинет“. Можех да пиша, да рисувам тук. Сковахме дъски от сандъците и направихме маса и скамейка, а широкото стъбло на дървото стана удобна облегалка.

Като се изправи на задните си крака, Елза недоверчиво помириса кутията ми с бои и пишещата машина. След това безцеремонно сложи лапите си на моите нещастни работни инструменти и облиза лицето ми, за да провери дали я обичам, както преди. Най-после легна в краката ми и аз започнах да тракам на машината, пълна с вдъхновение, но съвсем не бях предвидила публика за тези занимания. Току-що се бях съсредоточила, когато изведнъж изджавка бабуин и надникна между листата. А в храсталака на отсрещния бряг се появиха много любопитни муцунки. Скоро, заинтригувани от Елза, те започнаха да идват все по-близо и по-близо. Маймуните крещяха и джавкаха, безразсъдно скачаха от дърво на дърво, плъзгаха се надолу по дънерите, подскачаха и се люлееха като сенки по върховете на клоните, докато един малък немирник не шляпна в реката. Веднага един от старите бабуини се хвърли да го спасява и излезе от водата, като стискаше мокрия изплашен палавник и го отнесе на брега. Вдигна се такъв оглушителен шум, като че ли бабуините от целия свят се бяха събрали около нас. Елза, която не можеше да понася повече този шум, скочи във водата и преплува отсреща, изпратена от ликуващите викове на маймуните. Щом стъпи на земята, тя подскочи към най-близкия малък немирник. Той се люлееше на един клон почти до земята, но ловко избягна удара, като се прехвърли на по-горен клон, и от това сигурно място започна да прави гримаси и заканително да маха с клона към Елза. Останалите маймуни също се включиха в играта. Колкото повече се ядосваше Елза, толкова повече се забавляваха маймуните. Седяха малко по-високо, отколкото тя можеше да ги достигне, чешеха се по задниците и си придаваха вид, като че ли не забелязват разярената лъвица. Това беше толкова забавно, че аз не се удържах и реших да снема на филм тази сцена, макар че беше унизителна за Елза. Но това беше прекалено много за нея. Щом видя, че насочвам към нея омразната кутия, тя се спусна отново в реката, бързо я преплува и преди да се опомня да скрия апарата, ме удари по краката и ме събори. И двете се търкулнахме в пясъка. Бедният ми скъп апарат „Болекс“! Той се намокри. Маймуните възторжено ръкопляскаха на нашия спектакъл. Струва ми се, че и Елза, и аз много паднахме в очите на нашите зрители след тази случка.

Оттогава маймуните търсеха Елза непрекъснато. Постепенно и двете страни се изучиха добре едни други. Елза търпеше техните дразнения и се държеше пренебрежително, но те ставаха все по-смели и по-смели. Често се спускаха на водопой съвсем близо до нас, на два-три метра от лъвицата. Един от тях оставаше на пост, а останалите клякаха на брега и пиеха вода, докато се напият добре.

Те обаче не бяха единствените малки нахални същества, които дразнеха Елза. Един път например, когато донесохме в лагера убита антилопа, иззад храстите излезе гущер. Този вид гущери са напълно безопасни, дълги са до метър или метър и половина, дебели до петнадесет сантиметра и с раздвоен на края език. Живеят в реките, хранят се с риба, но не се отказват и от месото. Съществува суеверие, че гущерите предупреждават за появата на крокодил. В действителност те ядат яйцата на крокодилите и може да се каже, че контролират раждаемостта им.

Сега нашият гост се опита да откъсне две-три хапки от месото, предназначено за Елза. Тя се спусна след него да го улови, но той беше много по-бърз от нея. Тогава Елза скри антилопата по-далеч, за да не може гущерът да се добере до нея и да си откъсне отново от месото. Това й държане беше различно от държането й към нас. Тя ме допускаше до животните, които убиваше, и обичаше да й давам с ръка да яде. Джордж и Нуру също можеха да се докосват до яденето й. Навярно тя смяташе, че ние сме от нейното семейство и беше готова да дели всичко с нас. С гущера обаче нямаше никакво намерение да дели яденето си. Всъщност и между хората правеше разлика. На мен, на Джордж, на Нуру и на другите наши близки позволяваше да изнасяме храната й от палатката, но на момчетата и готвача не позволяваше. Само за нас правеше изключение.

Нашата идилия щеше да бъде пълна, ако Елза не беше месоядно животно, което трябваше да учим да убива други животни. Следващата ни жертва беше жирафова антилопа. Елза помогна при убиването й и ние я оставихме да я пази на няколко километра от лагера ни. Като се прибирахме, срещнахме лъв, който отиваше по посоката, в която бяхме оставили Елза. Дали така бързо беше подушил месото? Когато се върнахме привечер на мястото, не намерихме нито Елза, нито антилопата, само много следи от голям лъв, което ясно говореше за това, което се беше случило. Ние проследихме дирите на Елза на разстояние от три километра и я видяхме с бинокъла на любимата й скала. Много умно беше избрала това място, където не се страхуваше от други лъвове, а ние лесно можехме да я видим отдалеч.

Една нощ бяхме събудени от трополене и шум, които идваха от мястото, където се намираше солената скала. Още не се бяхме опомнили, когато Елза изскочи вън от палатката и се хвърли да гони неприятеля, за да запази „леговището си“. Грохот, суматоха. После всичко утихна. Очевидно Елза беше въдворила ред. Запъхтяна, тя се върна обратно, тръшна се на земята до леглото на Джордж и сложи лапи върху него, като че ли искаше да го успокои: „Всичко е наред! Това беше само един носорог!“

Подобно нещо се случи след няколко дни със стадо слонове. Техните тревожни викове се чуха късно една нощ някъде зад лагера. Това беше достатъчно да накара Елза веднага да изтича след тях. За щастие тя успя да ги прогони. Техният рев беше ужасен. Аз винаги се страхувам много от слонове. Те са единствените животни, които наистина ме плашат. Не можех да не мисля какво би станало, ако положението се беше изменило: ако те бяха подгонили Елза, и тя естествено би избягала при нас за защита. Джордж се смееше на моите страхове, но аз се тревожех, защото човек не може винаги да разчита на късмет.

До нашия лагер се беше научил да идва един бивол. Той дохождаше всеки ден, докато една сутрин Джордж го застреля. Макар че биволът беше отдавна умрял, когато Елза се върна, щом го видя, тя изпадна в страшен възторг. Никога не я бяхме виждали да се радва толкова много на убито животно. Тя се хвърляше лудо върху него от всички страни, премяташе се през глава през тялото му. Колкото и бурни обаче да бяха движенията й, тя следеше да е далеч от опасните му рога. Накрая Елза потупа бивола с лапа по муцуната, за да провери дали наистина е мъртъв.

Джордж беше убил бивола главно за да привлече диви лъвове с него. Надявахме се, ако дойдат, да стане общ пир и Елза да се сприятели с тях. На нас не ни се искаше сами да видим тази сцена, затова решихме да завлечем бивола далеч от лагера и там да го оставим на Елза да го пази. Междувременно отидохме да вземем колата. Когато се върнахме, видяхме, че по всички дървета наоколо бяха накацали грабливи птици и щъркели марабу. Елза беше застанала до бивола на слънце и не ги допускаше наблизо. Като ни видя, зарадва се много, защото ние бяхме от „семейството“ и тя можеше да повери на някого от нас убитото животно и да отиде малко на сянка. Но щом момчетата започнаха да режат дебелата двусантиметрова кожа на бивола, Елза не можа да се въздържи и се присъедини към тях. Докато те разрязваха корема му, тя им помагаше, без да се страхува от острите ножове, изваждаше вътрешностите и ги ядеше с наслада. Червата всмукваше като макарони, като със зъби изстискваше нежеланото им съдържание, както зъбната паста излиза от тубата. После спокойно гледаше как прикрепихме трупа на веригата и го закачихме за колата. Докато нашият ландроувър се напрягаше да тегли тежкия бивол по неравната пръст, Елза добави още сто и петдесет килограма товар, като се метна върху брезента на покрива.

Привързахме бивола с верига за едно дърво не много далеч от лагера. Елза го пази ревностно цял ден и цяла нощ. Като слушахме непрекъснатите пискливи викове на хиените, разбрахме, че Елза е имала доста работа през нощта. На сутринта я заварихме на поста си. Чак когато ни видя, тя се отдели от бивола, като го остави ние да го пазим. Тя се запъти към реката, а ние покрихме трупа с клони и тръни, за да го запазим за още един нощен урок на Елза по защита на лова.

Вечерта, както всякога, отидохме на разходка. Елза тръгна с нас, а коремът й, пълен с биволско месо, се клатеше насам-натам. Тъкмо бяхме излезли от лагера, и тя забеляза хиена, която вървеше бавно към скрития биволски труп. Елза замръзна на място, вдигнала лявата си лапа. После бавно легна на земята и съвсем се сля със сламения цвят на сухата трева. С напрегната, но овладяна възбуда Елза следеше хиената, която си подскачаше безгрижно, без да подозира, че я наблюдаваха. Когато хиената дойде само на няколко метра от Елза, тя се метна върху нея и й нанесе страшен удар. Хиената се преметна и падна на гръб, като започна провлечено и жално да скимти. Елза се обърна към нас и посочи с глава към животното, като че ни питаше: „Какво да правя сега?“

Ние не отговорихме на нейния въпрос. Тогава тя започна да ближе лапите си, напълно равнодушна към поваленото жалко същество пред нея. Постепенно хиената се съвзе и като продължаваше да скимти, се измъкна бързо.

Неведнъж Елза беше показвала пълно доверие в нас. Късно един следобед ние я оставихме на стража до една антилопа, която тя и Джордж бяха убили твърде далеч от лагера. Знаехме, че тя няма да иска да остане тук да пренощува сама, затова отидохме да докараме колата, за да пренесем антилопата по-близо до лагера. Когато се върнахме, не намерихме нито Елза, нито антилопата. Елза обаче се появи скоро и ни поведе към мястото, където беше завлякла лова си в наше отсъствие. Макар че се зарадва много, като ни видя, тя не ни позволи да издърпаме антилопата до колата. Нито един от моите трикове да я надхитря не успя. Тогава ние докарахме колата близо до убитото животно и аз започнах да й соча колата, после антилопата, пак колата, отново антилопата, като исках да й кажа, че ние само искаме да й помогнем. И тя ме разбра, защото изведнъж скочи, потърка глава в коленете ми и повлече антилопата от храста към нас. Тя дори се опита да вмъкне антилопата в колата, като я дърпаше за главата. После съобрази, че няма да може да направи това отвън, скочи вътре в колата и като захапа главата на убитото животно, започна да дърпа с всички сили. Ние повдигнахме антилопата за задните крака. Накрая тя бе вкарана в колата, а запъхтяната Елза седна отгоре й. Джордж подкара. Пътят беше много неравен и колата се друсаше силно. Елза сметна, че вътре не й е много удобно, затова изскочи навън и се метна върху покрива на колата. От време на време тя се навеждаше и гледаше вътре, за да провери дали антилопата е още там.

Когато наближихме лагера, ние се чудехме дали ще ни позволи да свалим антилопата от колата. Но сега Елза не се противеше. Напротив, тя ни остави сами да се справим с изваждането. Всички се бяха заловили за работа, само аз стоях настрана. Тогава Елза се приближи до мене и ме поблъсна, като че ли искаше да ми каже: „А ти защо не помагаш?“.

Оставихме антилопата недалеч от лагера, но Елза не одобри мястото, защото скоро я чухме как влачи тялото по-близо. Тя просто беше решила да вкара жертвата си в палатката. Ние бързо затворихме трънената ограда, като я оставихме навън заедно с миризливата антилопа. Бедната Елза! В палатката тя се чувствуваше прекрасно, а сега трябваше да стои на стража цяла нощ. Най-добре щеше да бъде да остави антилопата близо до самата трънена ограда. И тя направи точно така. През нощта хиените вдигнаха такава страшна врява, че беше невъзможно да се спи. Накрая сигурно Елза се беше уморила да гони хиените, защото я чухме да влачи антилопата към реката, а после изпляска във водата и преплава на другия бряг. С това тя победи хиените и те избягаха. Дали знаеше, че те няма да тръгнат след нея през реката?

На сутринта отидохме по следите, оставени от влаченото животно. Изглежда, че Елза не е искала да бъде много далеч от нас, защото следите водеха обратно към нашия бряг. Елза беше скрила антилопата до самия бряг на реката в непроходим гъсталак, до който можеше да се стигне само откъм водата. Намерихме я клекнала до антилопата. Видът й показваше обаче, че тя ни беше много обидена, загдето не я бяхме пуснали вътре в палатката. Трябваше ни дълго време, докато спечелим отново доверието й и ни удостои с прошка.

Макар че Елза беше израснала без майка и никой не я беше учил, тя инстинктивно чувствуваше докъде може да отиде в отношенията си с другите диви животни. Често, когато се разхождахме из гората, ние я наблюдавахме как започваше да души въздуха, после тихо изчезваше и след малко до нас достигаше шум от чупене на клони и тропот от бягащи животни. Неведнъж усещаше приближаването на носорози и ги прогонваше надалеч. Всъщност тя ни беше едно прекрасно куче — пазач!

На хълма недалеч от лагера се бяха заселили няколко стада биволи и Елза не изпускаше случай да внесе бъркотия всред тези грамадни животни. Много пъти тя ги нападаше неочаквано, когато спяха, кръжеше около тях, като скачаше ловко и избягваше рогата им. Не се успокояваше, докато не ги накараше да побегнат.

Една сутрин вървяхме в сухото корито на една река и по пясъка разчитахме историята на произшествията от предишната нощ. Главните участници в нощното представление са били два лъва и няколко слона.

Ставаше все по-горещо и след като бяхме вървели три часа, се изморихме доста. Вятърът духаше насреща ни. Когато направихме непредпазливо един завой, без малко не връхлетяхме на стадо слонове. За щастие Елза вървеше няколко крачки след нас и не ги забеляза изведнъж. Ние успяхме да се изкачим на единия висок бряг, докато слоновете се изкачиха на другия, като пазеха внимателно три малки слончета. Най-отзад вървеше стар мъжки слон, готов да даде отпор на всеки, който би посмял да наруши тяхното спокойствие. Полусънена от горещината, Елза не ги забеляза изведнъж. После видя стария слон, спря се и клекна. Какво ще става сега?… И двамата се гледаха дълго, безкрайно дълго. Накрая слонът тръгна да догони стадото, а Елза започна да се търкаля по гръб, за да изгони няколко мухи цеце от гърба си.

По пътя за къщи Джордж стреля по един воден козел, застанал в реката. Ранен, козелът се спусна с последни сили към отсрещния бряг. Елза премина поразително бързо дълбокия поток и се затича след него. Когато отидохме на отсрещната страна, сред храстите край реката намерихме Елза, запъхтяна, да стои върху мъртвия козел. Тя беше силно възбудена и не ни позволи да се докоснем до плячката й. Решихме да си отидем в лагера и да я оставим сама да се спра вя с него. Едва бяхме нагазили във водата обаче и Елза тръгна след нас. Тя, изглежда, не искаше да остане сама с лова си от другата страна на реката, но не искаше и да загуби козела. Малко след това тя се върна към лова си, после пак го остави и тръгна след нас, направи опит да нагази във водата, но пак се върна нерешително назад. Когато ние достигнахме отсрещния бряг обаче, тя изведнъж взе решението си.

Видяхме я как влачеше козела към реката. Какво беше намислила? Дали смяташе да преплува реката с тази голяма тежест? Но Елза нямаше намерение да се остави да бъде победена. Тя държеше плячката си със зъби и плуваше с нея в дълбоката вода, като често потапяше главата си, за да захапе по-добре козела. Елза влачеше, теглеше, блъскаше, дърпаше… Когато козелът спираше, тя го издърпваше нагоре да плува. Понякога над водата се показваше само Елзината опашка или крак на козела. Ние наблюдавахме слисани. Елза се мъчи половин час и накрая гордо повлече козела по плитките води на брега до нас. Беше се изморила много, но работата й не беше още свършена. Тя завлече козела в малък спокоен залив, където водното течение нямаше да го отнесе, и започна да търси сигурно скривалище. Реката беше заградена със стръмни скали, върху които висяха бодливите остри клончета на палмите дум. Дори Елза не можеше да си пробие път през тях.

Оставихме я да пази плячката си, а ние отидохме да вземем ножове и въжета и да изядем закъснялата си закуска. След това, като се върнахме, прорязахме пътечка през палмовите клонки до самата вода. Докато Елза гледаше подозрително към мъжете, аз нахлузих примка на главата на козела. Всичко беше готово да го изтеглим нагоре по стръмния бряг. Щом дръпнахме въжето обаче, Елза сви назад ушите си и заръмжа. Мислеше, че ще й вземем плячката, но като видя, че и аз дърпам въжето, тя се успокои и се заизкачва. С общи усилия извлякохме козела на високия бряг на около три метра над реката, където момчетата бяха приготвили добре запазено сенчесто място за Елза и убитото животно. Накрая тя разбра, че ние бяхме направили всичко това за нея. Трогателно беше, като я гледахме как отива при всеки един от нас и търка глава в коленете му, за да му благодари, като мяукаше тихо.

На два пъти видях как Елза невъзмутимо пресичаше широк поток от черни едри мравки. Големите й лапи внасяха бъркотия в стройните мравешки колони. Мравките обикновено яростно нападат всяко препятствие, което се изпречи на пътя им, но Елза те не докоснаха.

Един ден бяхме много уморени и аз вървях разсеяно след Елза. Изведнъж тя нададе страшен рев, изправи се на задните си крака и подскочи назад. Минавахме край едно дърво, което се разклоняваше високо, и на метър и половина над земята, навита на кълбо и с насочена към нас глава, стоеше червена кобра. Благодарение на предупреждението на Елза не се случи нищо лошо, но да минеш така близо до кобра е много опасно. Дотогава аз не бях виждала кобра на дърво. Дори Елза се изплаши и през следващите няколко дни внимателно заобикаляше, когато се приближавахме до това дърво.

Настанаха горещини. Елза често се вмъкваше в реката и там прекарваше голяма част от времето, полупотопена във водата. Имаше много крокодили, но те не я трогваха. Когато Джордж убиеше токачка и тя паднеше в реката, Елза смело се спускаше след нея и се възползуваше от случая да попляска във водата. Беше й много приятно да си поиграе в нея, а ние се забавлявахме, като я гледахме.

Сега Елза се беше поправила напълно и се чувствуваше отлично. Тя беше много консервативна в своите привички. Ако не смятам някои малки отклонения, ние бяхме установили следния дневен режим: сутрин разходка, след това почивка и сън близо до мен под дървото на брега на реката, докато стане време за чай, а след това вечерна разходка. Като се върнехме вечер, Елза вечеряше. Обикновено тя вземаше месото и го качваше на покрива на колата и оставаше там, докато изгасим лампите и легнем да спим. Тогава тя влизаше в палатката на Джордж и лягаше на земята до леглото му, като слагаше едната си лапа върху него.

Веднъж привечер тя отказа да дойде с нас на разходка. Когато се стъмни и ние се върнахме, тя не беше в лагера. Върна се едва на следната сутрин. По-късно намерихме близо до лагера отпечатъци от стъпките на голям лъв. А когато Елза се върна, усетих миризмата, която се явяваше у нея, когато се разгонваше. Цялото й поведение се беше изменило. Тя се държеше много приветливо, но истинската нежност, с която се отнасяше към нас друг път, сега липсваше. Веднага след закуска тя пак изчезна и не се върна през целия ден. Когато се стъмни, чухме я да скача на покрива на ландроувъра. Веднага излязох от палатката и отидох да си поиграя с нея, но на Елза не й се играеше. Тя беше доста сдържана и неспокойна, скочи от колата и се скри в мрака. През нощта я слушах как пляскаше във водата под сърдитите викове на изплашените маймуни. Това трая до изгрев-слънце. Тогава Елза се върна за малко в лагера, позволи на Джордж да я погали, помърка малко и изчезна отново. Явно беше, че тя се беше влюбила.

Знаехме от опит, че това ще продължи около четири дни. За разлика от предишния ни лагер, тук всичко беше благоприятно за Елза. Може би сега щеше да ни се удаде да я върнем към естествения за нея живот? Най-удобният момент като че ли беше дошъл и ние решихме да се оттеглим тактично за една седмица, като я оставим насаме с нейния другар. Само че трябваше да съберем нещата бързо и да тръгнем, преди тя да забележи това. Елза се върна обаче, докато още опаковахме багажа. Уговорихме се аз да се погрижа за нея, докато Джордж сгъне палатките, завърши опаковането, натовари колите и ги откара на няколко километра, а след това да изпрати някой да ме вземе.

Поведох Елза до нашето дърво на брега на реката. Дали това не беше нашият последен ден заедно? Тя усещаше, че нещо не е в ред. Стараех се да си давам вид, че всичко е както трябва, дори бях взела пишещата машина и започнах да тракам на нея, за да приспя подозренията й, но тя продължаваше да се тревожи. И аз бях много разсеяна и не знаех какво пиша.

Отдавна се бяхме приготвили да я оставим да живее напълно свободна и бяхме сигурни, че така ще е по-щастлива, отколкото като живееше като пленница. Съвсем различно обаче беше да го мислим и да го изпълняваме в действителност. Наистина да се разделим с нея, да сложим кръст на нашите отношения и да заминем, а може би и никога вече да не се видим беше тежко за мен. Елза като че ли долавяше моето вълнение и през цялото време търкаше копринената си глава в мен.

Реката лениво влачеше водите си пред нас така, както беше текла вчера, както щеше да тече и утре… Обади се птица носорог, паднаха няколко сухи листа от дървото и потокът ги отнесе надолу. Елза беше неделима частица от този живот. Нейното място беше тук, а не с човека. „Човекът“ бяхме ние, които обичахме Елза и я бяхме научили също да ни обича. Дали щеше да забрави всичко, с което беше свикнала до тази сутрин? Дали щеше да тръгне на лов, когато огладнее, или щеше да стои доверчиво да чака нашето завръщане? До този ден нито веднъж не я бяхме измамвали. Аз се наведох и я целунах, за да потвърдя любовта си към нея и да я успокоя. Но не беше ли моята целувка предателска? Как щеше тя да разбере, че именно любовта ми към нея ми помогна да се реша да я върна обратно в природата, за да се научи да живее самостоятелно и да си намери подходяща среда и истински другари?

Нуру дойде и ме повика. Той беше донесъл парче месо за Елза. Тя доверчиво тръгна след него към тръстиките и започна да се храни. А ние тихо се измъкнахме.