Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Elza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VeGan (2016 г.)

Издание:

Автор: Джой Адамсън

Заглавие: Лъвицата Елза

Преводач: Весела Илиева; Василка Шопова; Светлана Стефанова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: Държавно издателство „Земиздат“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: ДП „Ат. Стратиев“ — Хасково

Излязла от печат: 28. 1. 1982 г.

Художествен редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Анна Михова

Художник: Петър Кръстев

Коректор: Мария Гарева; Венета Гинева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2088

История

  1. — Добавяне

Турист в Серенгети

През по-голямата част от деня вдигахме лагера и пристигнахме в Серонера едва към 5 часа следобед. Трима инспектори със семействата си живееха наблизо до туристическия хотел. Къмпингът беше на два километра. Предпочитах да живея на открито, за да наблюдавам зората от леглото в палатката си.

След като Джордж си отиде, започнахме да построяваме лагера. Изведнъж се изля пороен дъжд и измокри вещите ни. През нощта около лагера се промъкнаха хиени и един лъв се приближи до палатката ми толкова, че чух дишането му. За щастие момчетата спяха в камиона.

Сутринта отидох в Серонера, за да уредя престоя си. Казаха ми, че трябва да предам огнестрелните оръжия, защото правилникът забранявал посетителите да носят, такива. Когато попитах инспектора какво да правя, ако през нощта дойдат лъвове, той се засмя и отговори: „Пропъдете ги с викове.“ И действително, когато след време напуснах Серонера, аз бях овладяла техниката на пропъждане на лъвове с викове до съвършенство.

Рано на следната сутрин с Нуру и един местен шофьор отидохме да търсим лъвчетата. Пътувахме четиридесет километра по хлъзгаво шосе. Намерихме и трите под едно голямо дърво. Беше 9 часа сутринта и аз за пръв път ги виждах на открито през деня. Дали не чакаха нас? Те никога не се бяха опитвали да ни търсят, но винаги очакваха ние да ги подирим. Точно така правеше и Елза. След като я пуснахме на свобода, тя винаги се отнасяше с нас като с гости. Дали поведението на лъвчетата не показваше, че те не се чувствуваха изоставени, а, напротив, добре настанени на новото място като у дома си. В такъв случай нашият опит беше успял!

Повиках лъвчетата. Те не се помръднаха. Когато слязох от колата мигновено избягаха. Тръгнахме след тях с колата. Гоупа и Джеспа се настаниха под едно дърво. Малката Елза беше изчезнала. После отидох в пролома да видя какво беше станало с последното месо, но от него нямаше следа.

Върнах се. Двамата братя лежаха под дървото. Показах се и ги повиках. Те ме гледаха, без да мръднат. Седнах да пиша писма. По-късно Гоупа слезе до реката, а след малко бавно го последва и Джеспа. След два часа една зебра изтрополи край мен, следвана от стадо антилопи, които тичаха, като че ли бягаха от нещо. Реших, че лъвчетата ги гонят. Подкарах колата към мястото, където изчезна Джеспа, и почти се сблъсках с един светлогрив лъв, по-надолу видях лъвица, а после — още две. Лъвчетата обаче ги нямаше.

Трябваше да се връщаме, за да стигнем Серонера, преди да се стъмни. Моторът не беше в изправност. На другата сутрин се наложи да го поправят. Тръгнахме едва след 10 часа и аз не се надявах да намеря лъвчетата на открито.

По пътя видях величествен червеникавокафяв лъв. Той лежеше сит и сънлив край лова си. Три чакала също ръфаха от жертвата, но лъвът беше напълно равнодушен. Той не обръщаше внимание и на двата млади светлогриви лъва, които седяха под едно дърво на стотина метра.

Когато стигнахме пролома, намерихме единствено самотния импала.

Бях взела със себе си само Нуру, защото мислех, че непознатият шофьор вчера беше причина за нервността на лъвчетата. Щастието обаче не ни се усмихна и трябваше да тръгнем обратно за Серонера, без да ги видим. Светлокафявият лъв и неговата компания не бяха мръднали от мястото си.

На път за пролома на другата сутрин видяхме десетина петнисти хиени, които бързаха нанякъде. По-нататък зърнах група животни. Взех бинокъла. Шест диви кучета бяха заобиколили нещо. Когато за момент се отдръпнаха, различих една млада хиена. Тя се мъчеше да се изправи на крака, но след секунда кучетата се хвърлиха пак върху нея. Не можех да гледам как шест кучета разкъсват едно младо животно. Втурнах се напред с най-голяма скорост. Кучетата се дръпнаха и аз закрих малкото с колата. То стана и бавно тръгна към глутницата хиени. Гърбът на малката хиена беше разкървавен, но раните не изглеждаха дълбоки или болезнени. Животното на няколко пъти се обръща назад към кучетата. В това време още едно малко се отдели от глутницата. Сега вече не знаех как да застана, за да мога да защитя и двете едновременно. Възрастните хиени обаче се намесиха и побързаха да заобиколят малките си. Тогава кучетата намериха друга жертва. Като си даваха вид, че играят, те се изправяха на задните си крака едно върху друго и хитро се приближаваха до няколко антилопи Томи. Неочаквано четири хиени нападнаха кучетата и за моя изненада кучетата избягаха. Действително хиените имат здрави челюсти и като глутница са опасни, но никога не бях очаквала, че диви кучета ще изоставят жертва, кръвта на която са помирисали, при нападение на по-малочислен противник.

Сред животните, които срещнахме тази сутрин, беше едно стадо от петдесет импала. Това са едни от най-красивите антилопи: с лировидни рога, стройни, грациозни тела и наситено червена окраска. При нашето приближаване една антилопа побягна с изящни дълги скокове и скоро цялото стадо подскачаше ритмично във въздуха. Сега те бягаха от нас, но често скачат без причина, просто за удоволствие. През това време на годината стадата бяха смесени, но през определени месеци женските странят и мъжките образуват ергенски стада. Изброявали сме до четиридесет млади и стари самци в едно стадо и до седемдесет самки. Понякога самките се пазят от един мъжки.

На входа на долината разпознах двете двойки лъвове, които бяхме виждали преди, а когато пристигнахме при пролома намерих кост от челюст на наскоро убита импала. Тревожно се огледах за нашия самотен познайник и с радост го видях да пие вода наблизо. Повиках лъвчетата, но в храстите се мярна само една хиена.

Този ден също не ни провървя. Пътувахме по много неудобен терен и неколкократно попадахме на дупки от мравояди, скрити в тревата, и трябваше да повдигаме колата с крик.

Всяка сутрин тръгвахме в зори за Долината на лъвчетата. Слънцето беше ниско и равнините блестяха като море от искряща роса, от което се издигаше утринната мъглявина. Накъдето обърнехме взор — пъстър животински свят с гладки или пухкави кожи, на райета, петна или едноцветни, с най-разнообразни форми на рогата и телата, те подскачаха и играеха със заразително безгрижие. Мнозина имаха установени навици и ние малко по малко опознахме някои видове много добре.

Един ден наблюдавахме три лъва, които толкова много приличаха на нашите, че Нуру не искаше да повярва, че това не бяха Гоупа, Джеспа и Малката Елза. За да го убедя, че греши, извиках, но не получих отговор. За по-голяма сигурност поставих съд с вода до колата. Когато го видя, едно от мъжките лъвчета, очевидно водачът, се озъби и се отдръпна. Странно, тези три лъвчета на възраст колкото Елзините също бяха загубили майка си. Странно беше също, че лъвицата не само приличаше на Малката Елза, но и се държеше като нея. Единствената разлика беше, че когато сядаше, не сгушваше глава между раменете си. Никое от мъжките нямаше белег от стрела в хълбока или шкембе като Гоупа. Наблюдавах ги няколко часа, за да съм напълно сигурна. И все пак, когато си тръгнахме, започнах да се съмнявам! Отново се върнахме, за да се убедя още веднъж, че това не бяха нашите лъвчета.

Много време трябваше да мине преди Джеспа, Гоупа и Малката Елза да свикнат с мухите цеце или с близостта на много чужди лъвове. Затова продължих да ги търся в подножието на стръмното възвишение и в далечните проломи, където нямаше цеце и лъвовете бяха по-малко. Една силно ерозирана луга ми изглеждаше особено обещаваща. Под защитата на нейните стръмни стени лъвчетата много по-спокойно можеха да слизат до реката на водопой, отколкото ако трябваше да прекосяват откритата долина. Около лугата имаше толкова много антилопи импала, че я нарекохме Импала. В по-отдалечения й край до реката се беше настанило семейство лъвове. Първия път ги срещнахме през горещите часове на деня. Видяхме една лъвица и две големи женски лъвчета, заспали край своя лов. Макар и сити, те го пазеха. Дървото над лова беше пълно с грабливи птици и едно трето женско лъвче лежеше в клоните. След малко то стана, протегна се, прозя се, слезе бавно на земята и се хвърли върху майка си.

Горещината беше потискаща и лъвовете дишаха тежко. Две от малките отидоха до едно храстовидно дръвче. Тънките му клони застрашително се залюляха под тежестта на младите лъвици, но те не се разколебаха — горе все пак подухваше лек бриз.

При друг случай на път за един застоял вир край реката попаднахме пак на тези четири лъвици. Майката вървеше напред и внимателно опипваше калта с лапа. Когато разбра, че не може да достигне реката, защото рискува да затъне в калта, тя избра едно място и легна върху хладната кал. Две от лъвчетата последваха примера й. Бяхме наблюдавали и Елза да действува със същата предпазливост. Лъвовете винаги стъпват много внимателно върху несигурна почва и не си спомням да съм чувала лъв да попадне в смъртоносния капан на калта.

За нещастие слоновете не са така предпазливи. При суша те просто полудяват от жажда и често нагазват в блатата. Колкото по-отчаяно се борят да се измъкнат, толкова по-дълбоко затъват. Неведнъж сме се опитвали да спасим слонове от тази ужасна бавна смърт. Случва се няколко слона да пропаднат на едно и също място като в капан. Възможно е такова нещастие да е създало мита за „гробница на слоновете“. От друга страна, хипопотамът, носорогът и биволът, все тежки животни, обичат да се търкалят в кал, но никога не затъват. Изглежда, по инстинкт те разбират кои места са за кални бани и кои трябва да се избягват.

След няколко дни пак около същото място срещнахме отново четирите лъвици заедно с един много голям лъв. Реших, че беше по-добре да продължим търсенето надолу в долината, защото нашите лъвчета едва ли биха останали във владението на толкова голямо семейство. Пропътувахме шестдесет километра до края на долината. Тук имаше много гну и зебри, а над тях се носеха облаци от мухи цеце. Не, и това място не беше по вкуса на нашите лъвчета. Останаха неизследвани само два участъка: хълмовете на отвъдния бряг на реката срещу пролома на лъвчетата и платото на скалистото възвишение.

Хълмовете бяха почти безнадеждна работа, тъй като нямаше път, но до платото на възвишението се надявахме да стигнем, като направим голям обход в равнината и се изкачим по по-полегатите склонове откъм гърба му. Няколко дни загубихме в упорити опити да стигнем до подстъпите, но земята под ниската трева беше толкова неравна и осеяна с дупки и камъни, че на края бях принудена да се откажа, защото не можех да си позволя авария в толкова отдалечена от Серонера област.

Всяка сутрин тръгвахме, изпълнени с надежда, и всяка вечер се прибирахме победени. На връщане към лагера слънцето беше винаги зад нас и наблюдавахме животните в прекрасно осветление. Вечерният пейзаж излъчваше мир и спокойствие, но аз знаех, че това е само един миг на затишие, преди всеки хищник да тръгне да убива, за да напълни стомаха си. За този факт напомняха и дебнещите наоколо хиени. За разлика от котките, те не ловуват направо, а се опитват или да се възползуват от лова на други хищници, или да намерят някоя новородена антилопа или друга беззащитна жертва.

Нощите в лагера често бяха неспокойни. Наоколо се промъкваха лъвове и свикнах да разпознавам гласовете на повечето от тях. Веднъж се събудих от някакво лочене. Слушах известно време в полусън, преди да разбера, че една лъвица беше влязла в палатката и пиеше вода от легена ми. Между мен и Африка стоеше само масата. Аз извиках и лъвицата си отиде. Разказах тази случка на инспектора. Той ми обясни, че понякога лъвовете в Серенгети посещават палатките, дърпат брезента и поглеждат какво става вътре.

Въпреки че някои нощни посетители караха сърцето ми да бие, ревът на лъвовете в тишината на нощта никога не „смразяваше“ кръвта ми. Напротив, за мен това беше прекрасен звук, често трогателно благороден. Лъвовете около Серонера, свикнали с посетители от най-ранна възраст, имаха приятелско отношение към туристите. Мнозина от тях са сукали от майките си в обкръжение на коли и хора, поради което гледат на машините и човешките същества като на съставна част от своя живот. В области, където не се ловува или стреля от коли, дивите животни смятат автомобилите за живи същества наистина със странни навици и особена миризма, но все пак безвредни. Ако пътниците не говорят високо и се държат спокойно и ако не слизат от колите, те също не причиняват тревога. Когато обаче излизат от колите, животните се плашат и бягат.

Всеки ден срещахме много лъвове, но от нашите лъвчета нямаше следа. По това време директорът дойде на кратко посещение в Серонера. Помолих го да ми разреши да прекарам няколко нощи в колата близо до мястото, където предполагах, че са лъвчетата. Обясних, че е безнадеждно да ги търся из обширния резерват през деня, докато нощем, привлечени от светлините, те вероятно щяха да дойдат. Той обаче не ми разреши и всичко продължи постарому.

Сега претърсвахме местността отвъд реката, като се мъчехме да се доберем колкото може по-близо до хълмовете.

Настъпи сухият сезон и животните зависеха напълно от вировете и реките, които не пресъхваха.

През това време на годината бракониерите са най-дейни, защото знаят пътеките, по които минават животните, за да утолят жаждата си. Инспекторите в Серенгети бяха на крак. С ужас гледах броя на конфискуваните капани, отровни стрели и копия. А това беше само една съвсем незначителна част от целия арсенал оръжия и капани, насочени против животните: стоманената жица за капани е евтина и може да се купи от всеки търговец.

Бракониерството, сушата, наводненията и дори законното унищожение на дивите животни, за да се направи място за хората и техните посеви, заплашваха съществуването на дивите животни в цяла Източна Африка. Мисълта, че един ден те ще бъдат напълно изтребени, ме плаши. Колкото по-дълго живея сред животните, толкова повече искам да им помагам и все повече се убеждавам, че като помагаме на тях, ние всъщност помагаме на хората, защото ако дивите животни бъдат унищожени, ще се наруши равновесието в природата, част от която сме и ние.

Докато търсех лъвчетата, имах достатъчно време да се питам защо човек се откъсва от естествения живот. Многобройните писма, които получавах всекидневно във връзка с моите книги за Елза, ме уверяваха, че голям брой хора фактически биха искали да живеят сред природата и дивите животни. Мислех си, колко биха се радвали те, ако можеха да видят, вместо само да четат, например лъвицата и нейните малки, които в момента бяха застанали пред колата и мързеливо се протягаха на слънцето без никакво намерение да освободят пътя ни (всъщност чий беше този път?).

Дните минаваха в безуспешно търсене. Аз все повече унивах и най-сетне писах на Джордж да дойде и да ми помогне.

След няколко дни директорът и инспекторът ме посетиха. Използувах случая да подновя молбата си да ми се разреши да прекарам няколко нощи извън къмпинга. Може би лъвчетата щяха да дойдат, привлечени от светлината на колата. Щях да се опитам да изкача скалистото възвишение и да обиколя хълмовете, ако е необходимо, придружена от някой въоръжен горски пазач. Отново наблегнах на раната на Джеспа и младостта на лъвчетата. Директорът отговори, че ще постави молбата ми за разглеждане на следващото съвещание на управата, а междувременно ме посъветва да пиша на председателя. Така и направих.

Една вечер, докато пишех на машина, чух някой да говори английски. Вдигнах глава и видях трима мъже — чифликчии от Кения. Те лагеруваха на няколкостотин метра от нас. Като видели, че в моята палатка свети, дошли да ме поканят да пия чаша уиски с тях.

Изненадах се, че се движеха без светлини, и побързах да ги предупредя, че наоколо има много лъвове и дори за това малко разстояние между моята палатка и техния лагер трябва фенер. Мъжете се изсмяха на моите опасения, но все пак взеха лампата ми за връщане.

Следващата вечер вечерях с тях. Разбрах, че те нямаха палатка и спяха под открито небе върху дюшеци на петнадесет сантиметра от земята. Когато ги попитах какво щяха да правят, ако през нощта ги посетеше някой лъв, те се засмяха и очевидно помислиха, че съм много нервна жена.

На сутринта ние се срещнахме отново под лагера. Трябваше да спрем, тъй като пътят ни беше задръстен от едно семейство от тринадесет лъва. Дълго чакахме. Най-сетне те се отместиха и ние можахме да продължим. Този ден фермерите си заминаха, а когато се върнах вечерта, намерих бутилка вино и едно писмо, в което пишеше, че трябва да се развеселя и да не се боя от нощни посетители. Мислех си, че може би са прави, но все пак да спиш на открито, и то почти на земята, е равносилно да си търсиш белята.

На 1 юли получих телеграма от Джордж. Пристигаше на четвърти. Дотогава аз продължих да търся.

На връщане към лагера срещнах група, която беше на сафари. Казаха ми, че предишната нощ двойка лъвове минали на няколко метра от тяхната палатка. Единият лъв куцал.

В лагера заварих Джордж. Беше взел десет дни отпуск и пътувал цяла нощ, за да не губи време. Въпреки че не беше спал, той искаше да започне търсенето веднага, но първо ми предаде писмото на директора. Той ми съобщаваше, че молбата ми е била разгледана и решението на управата ще получим по официален път. Той добавяше, че те всички ни съчувствуват. Писмото беше твърде неясно, но все пак ни даде надежда.

Знаех, че инспекторът беше в Аруша и щеше да се върне вечерта, затова отидох да го посетя. Той беше донесъл официалния отговор. Разрешаваше ни се при определени условия да спим извън лагера седем нощи, да даваме на лъвчетата вода и рибено масло, да ходим, където искаме, на наш риск и Джордж да си служи с огнестрелно оръжие за самозащита. Директорът добавяше, че беше получил разрешение да преместим лъвчетата в резервата Мкомази в Танганайка, където поради това, че резерватът не е национален парк, ние бихме могли да се грижим за тях. Разбира се, той оставяше на нас да решим дали да ги местим или не.

Условията бяха следните: веднага да изпратим клетки в областта, която претърсвахме. Когато намерим лъвчетата, да решим дали да ги местим, или да ги оставим. В последния случай ние трябваше да напуснем парка и да не разчитаме на повече изключения. Ако решим да ги преместим, незабавно да уведомим инспектора. Не можехме да ловуваме без негово разрешение и всеки ден трябваше да го осведомяваме за резултата от издирването.

На връщане минах край една група, дошла на сафари. Те бяха разположили палатките си наблизо до нас. И също бяха чифликчии от Кения.

Приготвихме колите за едноседмично отсъствие. Като резултат от дългогодишно лагеруване на открито сред диви животни, аз спя много леко. Тази нощ ме събуди далечен шум на мотор. След малко пристигна инспекторът и ни помоли веднага да се преместим в колите, тъй като един лъв беше нападнал посетител от близкия лагер и продължаваше да броди наоколо. Поиска морфин, защото в Серонера нямало. Човекът бил тежко ранен. За щастие Джордж имаше две ампули. Той ги даде заедно с целия ни запас сулфамид. В парка имаше наемен самолет, с който щяха да пренесат ранения в Найроби, щом се съмне. Като ни увери, че нищо повече не можехме да помогнем, инспекторът си отиде и скоро чухме самолетът да излита. Междувременно Джордж нареди Нуру и другите момчета да запалят лампите и да не заспиват.

Рано сутринта отидохме на мястото на произшествието — само на триста метра от нашия лагер, — за да предложим помощ на приятелите на пострадалия.

Дирята показваше, че два лъва бяха минали близо до нашия лагер и продължили по пътя до съседния лагер. Те бяха спрели срещу него. Следата беше на два мъжки лъва, единият значително по-голям от другия. По-големият се беше приближил до лагерния огън, сграбил една голяма емайлирана кана и я захапал, за да изпробва силата на челюстите си. Групата се състоеше от пет души: едно семейство и трима мъже; семейството било в отделна палатка, здраво завързана през нощта. Тримата мъже спели в друга палатка. Нощта беше топла и мъжете вдигнали мрежите за комари. Леглата им били в една редица и спели с глави към входа, който оставили отворен. Единият от мъжете сложил зад главата си леген върху поставка, съседът му използувал средния кол на палатката за защита, но третият не поставил нищо между себе си и външния свят. През нощта средният чифликчия се събудил от тихо мяучене и забелязал, че леглото на съседа му било празно и в безпорядък. Светнал с фенерчето и видял на петнадесет метра лъв, захапал в устата си главата на приятеля му. Чифликчията вдигнал тревога и двама африканци много смело се спуснали срещу лъва. Единият метнал сръчно дълъг нож и улучил лъва. Той пуснал човека, захапал яростно дръжката на ножа и се дръпнал настрана. Раненият човек бил прибран. Лъвът продължил да обикаля лагера. За да го пропъдят, подкарали една кола срещу него.

Сред посетителите в хотела имаше един санитар. Той превързал ранения, а после инспекторът и жените се грижили за него, докато самолетът могъл да излети за Найроби. За нещастие раните бяха смъртоносни и раненият починал на операционната маса.

Това беше първият нещастен случай, откакто Серенгети беше обявен за национален парк. На сутринта и двата лъва бяха застреляни. По-големият имал инфектирана рана на плешката си, която без съмнение му е пречила да ловува. При такова положение всеки лъв във всяка част на Африка не би се поколебал да нападне човек.