Джой Адамсън
Лъвицата Елза (5)

Пътуване до езерото Рудолф

Елза беше на година и половина, когато забелязах, че от нея се разнася силна миризма. Тя имаше две жлези под самата опашка, познати като анални жлези. Те отделяха силно миризлива течност, която Елза изхвърляше заедно с урината си върху дърветата. И макар че това беше нейна собствена миризма, тя се мръщеше с отвращение, когато я усетеше.

Един следобед, след като се бяхме върнали в Изиоло, срещнахме стадо антилопи иланд. Елза веднага започна да ги дебне. Грамадните антилопи пасяха на стръмния склон, а в стадото имаше няколко малки. Една женска антилопа прегради пътя на Елза към малките и за да отвлече вниманието й, започна да играе на криеница с нея из храстите. Това продължи, докато цялото стадо изчезна зад хълма. Тогава тя побягна галоп и остави бедната Елза да гледа глупаво след нея.

Помня още един интересен случай на дипломация и стратегия на диви животни. Бяхме извели Елза на разходка до хълма над нашата къща и от върха видяхме долу в равнината да пасат около осемдесет слона заедно с множество малки слончета. Елза също ги видя. Преди да успеем да извикаме „Не!“, тя се втурна надолу по склона. Няколко минути по-късно я видяхме, че се приближава крадешком към стадото.

Най-близо до нея се намираше една майка с малко слонче. Елза се промъкваше много изкусно, но майката разбра намеренията й. Опасявахме се, че слоницата ще нападне Елза. За наша голяма изненада обаче майката се промъкна тихичко между лъвицата и малкото слонче и започна да го тика към няколко грамадни мъжки слона, като непрекъснато стоеше между Елза и малкото. Разочарована от това, Елза си потърси друг партньор за игра. Внимателно се приближи до два мъжки слона, които пасяха недалеч, но те се отнесоха към нея съвсем пренебрежително. Тогава Елза се опита да предизвика други малки групи слонове, до които се приближаваше съвсем наблизо. Пак нищо не излезе — и те не искаха да играят с нея. Слънцето беше съвсем ниско. Ние викахме Елза, но тя упорито се правеше, че не ни чува. Решихме да се приберем вкъщи без нея. Тя наистина искаше да се позабавлява и ние разчитахме, че нейната разумност ще я предпази от извършването на някоя глупост.

Седнах с книга в заграденото място, където тя спеше, и започнах да я чакам. Не можех да се съсредоточа. Какво обаче можеше да направим ние? Ако сложехме каишка на Елза при появяването на слонове, тя щеше да се разсърди, да се разяри и после нямаше да може да се излезе на глава с нея. Ние трябваше да я оставим свободна, сама да разбере къде свършват шегата и веселието и къде започва опасността в играта с тези великани. Може би по този начин тя щеше да загуби интерес към тях.

Изминаха три часа. Елза отдавна трябваше да се върне. Страхувах се, че може да се е случило някакво нещастие. И изведнъж чух познатото „хнк-хнк“. Елза! Беше много жадна, но преди да отиде до съда с вода, тя близна лицето ми и започна да смучи палците ми, като че ли искаше да ми покаже колко много се радва, че ме вижда. От нея лъхаше силна миризма на слонове. Сигурно се беше приближавала много до тях, а също се беше търкаляла в изпражненията им. Отпусна се на земята. Очевидно беше много уморена… Обхвана ме чувство на смирение: моята другарка Елза се беше върнала от един свят, който беше съвсем недостъпен за мен, а тя се отнасяше към мен с предишната си нежност. Дали Елза разбираше, че тя представлява едно своеобразно звено между два свята?

От всички животни без съмнение най-много й харесваха жирафите. Можеше да ги дебне с часове, докато тази игра не изморяваше и двете страни. Тогава Елза сядаше и чакаше жирафите да се върнат. След време те отново идваха към нея, като се приближаваха стъпка по стъпка. Дългите им тънки шии се извиваха въпросително към Елза и големите им тъжни очи се устремяваха в нея. После обикновено те започваха да хрупат своите любими акациеви семена и спокойно отминаваха. Но понякога Елза ги подгонваше по чист лъвски маниер: щом ги забележеше, започваше да пълзи по земята, като ги приближаваше от посока, противоположна на вятъра, за да се отнася миризмата й настрана. Всеки мускул беше силно напрегнат… Елза обикаляше в кръг стадото и го подгонваше към нас, като вероятно очакваше ние да открием огън от засада и да убием жертвите, които тя така ловко беше подбрала.

Занимаваха я и други животни. Веднъж през време, на разходка Елза започна да души и внезапно се спусна към гъстите храсти. Чу се шум, тропот, хъркане, които идваха все по-близо и по-близо. Ние едва успяхме да отскочим настрана, когато покрай нас профуча глиган — брадавник^[1]. Елза тичаше по петите му. Със светкавична бързина те изчезнаха в гъстите храсти. Дълго чувахме как се трошаха клони из гората. Много се тревожехме за Елза, защото този род свине имат огромни зъби, с които убиват. Най-после Елза се върна, започна да търка глава в нашите колене и тихо мъркаше, като че ли ни разказваше колко весело си беше поиграла с новия си другар.

Следващото пътуване трябваше да ни отведе до езерото Рудолф. Неговите солени води се простират на триста километра и достигат на север чак до етиопската граница. Пътешествието ни трябваше да продължи седем седмици. Почти през цялото време се налагаше да вървим пеша, а багажът ни да се носи от мулета и магарета. Елза за пръв път предприемаше сафари пеша, и то в компанията на магарета. Ние можехме само да се надяваме двете страни да се погаждат помежду си.

Групата ни беше доста голяма: Джордж и аз, инспекторът Джулиан от съседната област, Хърбърт, който отново беше наш гост, ловци, шофьори, лични помощници, шест овце за Елза, тридесет и пет магарета и мулета. Керванът с мулетата и магаретата беше изпратен три седмици по-рано и щеше да ни чака на брега на езерото. Първия етап на пътуването, едно разстояние от петстотин километра, преминахме с автомобили. Образувахме цяла колона: два ландроувъра, моята 1,5-тонна камионетка с Елза отзад и два 3-тонни камиона. Камионите бяха натоварени, с останалите хора от групата, с продукти и гориво за цялото време, а също и с осемдесет галона^[2] вода. През първите триста километра пътят минаваше през песъчливите, горещи и прашни равнини на пустинята Каизут. След това започнахме да се изкачваме по склоновете на вулкана Марзабит, който се издига на хиляда и петстотин метра над пустинята. Гъстата хладна и покрита с мъх гора, често обвита в леки мъгли, представляваше приятен контраст със знойната суха равнина. Марзабит беше истински рай за животните. Тук обитават носорози, биволи, големите куду, лъвове и много други животни. А слоновете, които се срещат тук, са известни в цяла Африка със своите зъби.

На Марзабит е разположен последният правителствен пост. Оттук нашият път минаваше през почти ненаселени места и ние бяхме лишени от всякакви връзки с външния свят. Нищо не нарушаваше монотонността на веригата вулканични хълмове и тесните песъчливи падини. Ние пътувахме без произшествия. Само веднъж моята кола едва не се счупи на две. Едно от задните колела се откачи и ние внезапно спряхме. Поправката трая няколко часа. Бедната Елза! Тя остана в колата през всичкото време, защото само там можеше да се скрие от палещото слънце, но се държа много спокойно, макар че не обичаше непознати, а цяла тълпа от бъбриви хора се събра около колата и всеки се опитваше да помогне…

Когато потеглихме отново, започнахме да се изкачваме по един ужасен път към планината Хури на етиопската граница. Тази планина е по-висока от Марзабит, но привлича по-малко влага. Силни ветрове бушуват по склоновете и унищожават горите. Елза никак не можеше да свикне с тези силни, изтощителни ветрове. Тя прекарваше нощите в колата, защитена от ледения вятър със завеси от платнища.

Джордж имаше за задача да провери какво е състоянието на дивеча и дали племената Габра не се занимават с бракониерство. Прекарахме няколко дни на планината Хури в наблюдение, а след това се отправихме на запад. Пресякохме една мрачна и пуста вулканична местност… Колите се тресяха по камъните, буксуваха в песъчливите сухи речни корита, засядаха между огромни речни камъни… Най-сетне се добрахме до пустинята Чалби, която се простираше на сто и тридесет километра. В миналото тя е била езеро, а сега по гладкото твърдо дъно можеше да се кара кола с пълна скорост. В пустинята често виждахме миражи: изведнъж се появяваше обширно езеро с палми по бреговете, които се отразяваха във водата. Щом приближехме обаче, всичко бързо изчезваше. Тук газелите приемат размерите на слонове и ти се струва, че вървят по вода… Това е място на безмилостен пек и жажда.

В западната част на пустинята Чалби лежи оазисът Порт Хор. Тук има полицейски пост и идват на водопой хиляди камили, овце, кози, които принадлежат на племето рендайл. Друга интересна гледка представляваха сутрин яребиците, които на ята летяха към вировете да пият вода. Понеже нямахме работа в Норт Хор, напълнихме съдовете с вода и бързо продължихме пътя си.

Накрая след триста и седемдесет километра блъскане и друсане достигнахме Лойонгалан, оазис с няколко извора, оградени с гора от палми дум, на три километра от южната част на езерото Рудолф. Тук чакаха и нашите магарета. Веднага заведохме Елза на езерото. Тя се втурна във водата, като че ли искаше да измие умората от пътуването, и попадна направо между крокодилите, с които езерото Рудолф изобилствува. За щастие те лежаха спокойно, но за всеки случай ние се опитахме да ги прогоним. През време на нашето пътуване само като видехме техните рогови тела да плуват край самия бряг, губехме всякакво желание за къпане.

В Лойонгалан направихме базов лагер. Три дни прекарахме в поправяне на хамути и юзди и опаковане на товарите. На всяко магаре се падаха по два денка, всеки с тегло от около двадесет до двадесет и пет килограма. Най-после всичко беше готово. Осемнадесет магарета бяха натоварени с храната и принадлежностите за лагеруване, четири — със съдовете за вода, едно муле беше оставено за яздене, в случай че някой се умори или заболее, и още пет мулета останаха за резерва. Аз се тревожех много как Елза щеше да се отнася с магаретата. По начало тя наблюдаваше нашето опаковане без особен интерес, но когато започнахме да товарим денковете, трябваше да я вържем. Много я възбуди гледката на толкова голямо количество вкусно месо, когато магаретата започнаха да реват, да ритат и да се търкалят по пясъка, понеже не искаха да ги товарят, а африканците тичаха около тях и се мъчеха да въдворят ред в хаоса.

Главната част на отряда потегли сутринта. Ние с Елза тръгнахме на път вечерта, когато стана по-хладно. Пътят ни водеше на север по брега на езерото. Елза беше силно развълнувана, лудуваше като кученце, тичаше ту към един, ту към друг от нас, подгони стадо фламинги, донесе една убита от нас птица и на края скочи в езерото да се къпе, а един от нас трябваше да я пази с пушка от крокодилите. По-късно, когато срещнахме стадо камили, аз трябваше да сложа каишката на Елза. Това я възмути и тя едва ли не изскубна ръцете ми от раменете; толкова силно се дърпаше, за да се запознае отблизо с тези невиждани досега животни. На мен обаче не ми се искаше да гледам изплашените камили да бягат в паника, да мучат, да падат една върху друга с извити крака и Елза сред тях. За щастие след това не срещнахме други животни край брега.

Беше вече тъмно, когато забелязахме лагерните огньове. Отново сложих каишката на Елза, понеже се страхувах, че има още енергия да подгони магаретата. Като пристигнахме, палатките бяха вече опънати и вечерята — готова. През време на яденето взехме решение групата с лъвицата (Джордж, Нуру, един ловец за водач и аз) всеки ден да тръгва сутрин по-рано, докато другите събират палатките и товарят магаретата. По този начин можехме да се възползуваме от прохладните ранни часове и понеже натоварените магарета ще бъдат доста след нас, няма да бъде необходимо да държа Елза с каишката. Към 9,30 часа ще потърсим някое по-сенчесто място, за да си починем, докато трае горещината, а и магаретата да могат да попасат. Лъвицата, разбира се, веднага ще връзвам с каишката, щом се покажат магаретата. Следобед, обратно, керванът с магаретата ще тръгва пръв два часа по-рано от нас и ще разполага лагера, преди да се стъмни.

Ние спазвахме този ред до края на похода. Беше удобно, че Елза и магаретата не се срещаха, освен през време на обедната почивка, когато тя беше вързана и много сънлива. Постепенно и двете групи свикнаха едни с други, а и Елза разбра, че към всички участници в пътуването тя трябва да се отнася с търпимост.

Докъм девет часа Елза вървеше много бодро, но като започваше да става горещо, тя се спираше, щом намери сянка от храст или камък. Следобед до пет часа беше трудно да я накараме да се помръдне от мястото си, а след това, като станеха твърди ходилата й, тя можеше да върви цяла нощ. Елза вървеше средно по седем-осем часа дневно и се чувствуваше отлично. Често се топеше в езерото и плуваше понякога на два-три метра от крокодилите. Колко й виках и махах с ръка, но тя излизаше от водата едва когато намереше за добре. Обикновено до мястото на лагера стигахме към осем или девет часа вечерта. Понякога хората от първия отряд пускаха сигнални ракети, за да ги намерим по-лесно.

На втория ден оставихме последното населено място зад себе си. То беше малко рибарско селце на първобитното племе ел моло, което наброяваше около осемдесет души. Жителите му се хранят изключително с риба и само от време на време употребяват месо от крокодил или хипопотам. Като резултат от тази еднообразна храна и поради бракове между близки роднини е разпространен много рахитът и се наблюдават признаци на физическо израждане. Всички жители на това селце имат лоши зъби и венци и това се дължи не само на лошото хранене, но и на изобилния самороден натриев карбонат и други соли, които се съдържат в езерните води. Хората тук са дружелюбни и щедри и винаги посрещат гостите си с подарък от прясна риба, която те ловят главно с мрежи, направени от влакна от палмата дум. Само тези влакна не загниват в алкалните води. Жителите убиват с харпуни крокодили, хипопотами и огромни нилски костенурки (някои от които достигат до сто килограма). На риболов те ходят с първобитни салове, грубо сглобени от три палмови стъбла. Саловете се тикат с пръти и рибарите плуват само в плитките места, без да отиват далеч от брега, защото се боят от силните ветрове, които често бушуват в езерото и понякога достигат до сто и петдесет километра в час. Всъщност ветровете правят живота на пътешественика из тези места много тежък и докарват човек до отчаяние. Когато духа вятър, не е възможно да опънеш палатка. Вятърът отнася храната от чинията, преди да си успял да хапнеш, или пък да я покрива с пясък така, че не можеш да я сложиш в уста. Да се спи в такова време е невъзможно, защото силните ветрове пълнят очите, ушите и носа с пясък и почти вдигат леглото. Но когато езерото Рудолф е спокойно, то има особено очарование, което е трудно да се опише. Човек не може да забрави неговата красота. Езерото кара хората да искат да се връщат отново при него, на неговите брегове.

Десет дни вървяхме по брега на езерото. Местността наоколо беше мрачна: лава, навсякъде застинала лава, само че различна по твърдост; ту прах, фин като пепел, ту камъни, така остри, че краката ни се израняваха от ходенето по тях. На места се натъквахме на дълбок пясък и затъвахме в него и всяка крачка изискваше от нас огромно усилие. А след това отново тръгвахме по гладки обли камъни или едър чакъл… И през цялото време духаше горещ вятър, който изсмукваше нашите сили и замайваше главите ни. Растителността беше бедна — редки бодливи храсти и корава трева, листата на която режеха като бръснач.

За да запазя лапите на Елза, често ги мажех с мазнина. Тя като че ли разбираше, че това е в нейна полза, и беше много доволна. За да си почина по-добре през време на обедната почивка, аз лягах ма походния креват вместо върху твърдата земя. Елза разбра това, одобри моята идея и започна да дели с мен леглото ми. Понякога за мен тя оставяше малко място, а друг път аз седях дори и на земята, като отстъпвах на Елза леглото си, и тя се изтягаше с цялата си дължина. Най-често обаче ние се сгушвахме заедно в него. Добре, че брезентът не се скъса от тежестта на двете ни.

През време на дългите преходи Нуру винаги носеше вода за пиене и една купа за Елза. Тя вечеряше към девет часа и лягаше да спи, привързана за кревата ми.

Една вечер ние се заблудихме, изгубихме пътя и едва късно през нощта намерихме лагера по сигналните ракети. Елза изглеждаше съвсем разбита и аз не я завързах, за да може да си почине по-добре на свобода. Но макар че изглеждаше заспала, тя изведнъж скочи и се втурна в заграденото с тръни място, където спяха магаретата. Проби оградата, чу се шум, рев, глъчка, суматоха. Докато се опомним, и магаретата се разбягаха в тъмнината. Хубаво, че веднага успях да уловя Елза. Натупах я много здраво. Тя, изглежда, разбра, че заслужава боя, и наведе виновно глава, като че ли съжаляваше. Аз се почувствувах виновна, че бях подценила нейния вроден инстинкт и не бях помислила каква съблазън представлява за нея миризмата на стадо магарета, и то в такъв час на денонощието, когато дивите животни излизат на лов и ловният им инстинкт е най-силен.

За щастие само едно магаре беше получило незначителни драскотини и те не бяха дълбоки. Аз се залових с лекуването му и раните бързо зараснаха. Този случай ми послужи за урок никога да не изпускам Елза от очи.

В езерото имаше много риба. Джордж и Джулиан ни снабдяваха редовно с великолепната и вкусна риба, наречена едра тилапия, която живее единствено в езерото Рудолф. Тя може да се лови с въдица или като се зашемети с ръчна бомба. А другите ловци, които ни придружаваха, предпочитаха безобразната на вид риба морска котка^[3]. Рибата лежеше в плитките води край брега и те я убиваха с пръчки или камъни. Елза с радост участвуваше в това занимание, като тичаше да донася убитата риба, но с помирисването й бързо я пускаше и намръщваше нос от отвращение.

Веднъж Нуру, който винаги носеше оръжието си, се беше увлякъл в ловене на тази риба. Той вдигна пушката си и с всички сили удари рибата с приклада. Колко силен беше ударът му, разбрахме, когато видяхме, че прикладът се напука на много места, счупи се и се изви под прав ъгъл към цевта. Нуру беше толкова радостен от уловената риба, че никак не се огорчи от станалото. Когато Джордж го смъмри, той отговори спокойно: „Но няма нищо, Мунго (бог) ще ви помогне да намерите друга пушка.“ Елза обаче реши да го накаже. Захапа сандалите му, които той беше оставил на брега, и побягна с тях. Беше много забавно да гледаме как се опитваха да се надхитрят един друг. Когато сандалите бяха върнати на притежателя, те бяха в много жалък вид.

За да отидем към залива Алия около стотина километра на север, трябваше да преминем планинския хребет Лонгендоти. На няколко места склоновете му се спускат направо във водата на езерото, затова трябваше да изпратим кервана с магаретата и товара по друг път навътре в планината. Само ние с лъвицата се промъквахме с мъка по скалите край брега. По едно време стигнахме до такова място, от което не можехме да излезем. Елза трябваше да избира: или да скочи във водата от петметровата хлъзгава скала, на която тя не можеше да се задържи, или да се спусне по каменната плоча, също много стръмна, в пяната на вълните, които се разбиваха на брега. Дълбочината всъщност не беше голяма. Елза нямаше да потъне, но пяната й изглеждаше страшна и тя не можеше да се реши. Провери всички издатини на скалата, дълго тъпка на едно място и накрая смело скочи в разпенените вълни и окуражена от нас, бързо достигна брега. Елза се радваше много на своето безстрашие и на това, че беше постъпила според нашето желание.

Почти през всичкото време трябваше да пием възсолената езерна вода и с нея трябваше да готвим. Тази вода е безвредна и мека, много хубава за миене, дори без сапун, но придаваше неприятен вкус на храната ни. Затова бяхме приятно изненадани, когато намерихме извор с прясна вода в подножието на хълмовете Моити.

Доколкото ни беше известно, преди нас никой европеец не беше минавал покрай западното подножие на тези хълмове. Малкото пътешественици, които бяха посещавали този край, винаги са минавали от източната страна. На десетия ден излязохме от Лойонгалан и направихме лагер на северния край на хълмовете Моити. Както винаги, бяхме изпратили ловци напред да проучат местността и да проверят дали няма бракониери. Единственото племе от бреговете на езерото, което има хубави издълбани лодки кану, е племето галуба. Туземците от това племе бяха много войнствени, въоръжени с пушки, и преминаваха през етиопската граница в нашата територия, като грабеха и убиваха. Бандата, която нашите хора бяха видели, очевидно се беше събрала за внезапно нападение или за бракониерство и риболов. Във всеки случай те бяха навлезли в чужда земя. Елза и аз останахме в лагера под защитата на четирима въоръжени мъже, а всички останали отидоха на разузнаване.

От върха на планината се разкрил заливът. На самия бряг разузнавачите видели три лодки, в които седели дванадесет души и гребели по посока на нашия лагер. Бракониерите изведнъж забелязали нашите разузнавачи. Когато Джордж и неговите хора се спуснали към езерото, лодките били вече на около двеста метра навътре във водата по посока на един малък остров и гребците гребели лудо. Изглежда, те нямали огнестрелно оръжие. Но може би е било скрито в дъното на лодките? С бинокъла Джордж преброил на острова най-малко четиридесет души и на брега лежали няколко лодки кану. Когато и тези три лодки пристигнали на острова, започнало оживено съвещание. Понеже без лодка не можело да се направи нищо, нашата група се завърна в лагера. Събрахме всичките си вещи и се спуснахме до залива, колкото се може по-близо до острова. През нощта поставихме усилен караул и спахме със заредени пушки, сложени близо до главите ни. На разсъмване видяхме, че островът е пуст. Очевидно бракониерите от племето галуба не ни бяха харесали и въпреки силната буря, която беше бушувала през цялата нощ, бяха напуснали острова под прикритието на тъмнината. За да се увери, че наистина бяха отплували, Джордж изпрати по крайбрежието няколко патрула. Скоро след изгряването на слънцето на острова долетяха много лешояди и марабу. Това ни наведе на мисълта, че ловците все пак бяха успели да нарушат забраната и бяха убили няколко хипопотама, над чиито останки сега пируваха лешояди и марабу.

Около единадесет часа сутринта две лодки кану изскочиха изведнъж от гъстия тръстиков пояс южно от лагера и се отправиха в открито море. За да ги спре, Джордж изстреля няколко куршума в предната част на лодките и те веднага се върнаха обратно. След това той изпрати няколко от ловците да опитат да влязат в контакт с бракониерите и да ги накарат да дойдат на брега. Ловците успяха да се приближат до тях, но бракониерите отидоха по-навътре в тресавището. От време на време те подаваха глави над тръстиките, за да видят дали сме още тук. Както съдехме по всичко, там, изглежда, се бяха скрили четири лодки кану, които се бяха отделили от голямата група. Ние не можехме да отидем при тях, затова Джордж реши да ги застави да си тръгнат към къщи. Веднага щом се стъмни, той изстреля няколко светещи снаряда и сигнални ракети над тресавището.

Нашите запаси се привършваха и вече беше време да се връщаме. Както се оказа, първата част на нашето пътуване беше рай в сравнение с втората. Тогава езерото щедро ни снабдяваше с вода, а сега ние се връщахме по друг път — навътре в страната. Гойте, нашият водач от племето туркана, не беше много сигурен за пътя, но най-главното не знаеше дали винаги можехме да разчитаме, че ще намерим вода. През сухото време на годината в този район от един извор до друг имаше доста големи разстояния. Джордж обаче се надяваше, че ние никога няма да бъдем толкова далеч от езерото, че да не го стигнем за един ден и в краен случай можехме да прибегнем до него.

Сега бяхме лишени от прохладния ветрец на езерото и понякога ми се струваше, че знойният пек и горещината съвсем ще ме изсушат. Местността ставаше все по-безрадостна — навсякъде лава, малко дивеч, а хора почти никакви.

За щастие в Лойонгалан бяхме купили овце за Елза. Макар че те забележимо намаляваха, все пак нейното изхранване беше осигурено. Затова пък всички ние, без изключение, загубихме по-голямата част от излишното си тегло. Движехме се бързо, тъй като магаретата носеха по-леки товари, а липсата на вода ни заставяше да правим по-дълги преходи.

След осемнадесет дни се върнахме в Лойонгалан и намерихме, че хората, които бяхме оставили в базовия лагер, не бяха стояли със скръстени ръце. Те бяха уловили на местопрестъплението четирима бракониери от племето туркана. Най-старият от тях радостно поздрави Джордж и му припомни, че преди около десет години Джордж го бил хванал да върши същото нарушение и го бил изпратил в затвора в Марзабит. Там не било лошо, но не му се отивало отново. Джордж пожали старика и не го наказа строго.

От Лойонгалан нашите мъже се отправиха за покупки в Норт Хор. Там имаше три сомалийски лавки.

Ние си починахме три дни в Лойонгалан, поправихме, магарешките хамути и юзди, приведохме в изправност оръжието си и се приготвихме за втората част на пътуването — изкачването на планината Кулал, която се издига почти на две хиляди и триста метра над пустинята и се намира на тридесет километра източно от езерото Рудолф. Върхът на планината задържа почти всичката влага на мусоните и е залесен с гъста гора. Планината представлява тесен вулканичен масив, който се простира на четиридесет и пет километра, а диаметърът на кратера достига до шест и половина километра. Кратерът разделя планината на две половини — южна и северна. Предполага се, че планината Кулал е била разрушена от земетресение, след като е престанала вулканичната дейност.

Гладките стени на кратера са насечени като парчета нарязан портокал, на места високи до хиляда метра. Дълбоко долу в планината, невидим от върха, е скрит проходът Ил Сигата, който води навътре в планината. Неговите стометрови отвесни скали на места са толкова тесни, че почти не се вижда небето. Ние искахме да изследваме прохода и влязохме през единствения достъпен вход в източното подножие на планината Кулал. Грамадните скали и блата обаче, които срещнахме след няколко часа, ни принудиха да се върнем обратно.

За да разгледаме добре планината Кулал, трябваше да се изкачим по склона на едната половина, да се спуснем в кратера и по втория склон отново да се изкачим на другия масив.

Джордж беше идвал по тези места преди дванадесет години. Сега ние искахме да проверим дали стадата животни тук се бяха запазили или бяха избити от бракониерите. Особено много ни интересуваше големият куду.

От подножието Кулал не изглежда внушителен: дълга, разтегната планинска верига с широки хребети, които водят към върха. Горе хребетите се стесняват толкова много, че ние трудно минавахме с натоварените магарета по тях.

През първия ден пътят ни беше гъсто осеян със заоблени вулканични камъни и се оказа извънредно труден за натоварените катъри. По-късно при изкачването на острите като нож хребети някъде беше почти невъзможно да се преминава и стана нужда да снемем част от товара от животните и да го носим на ръце.

Към края на втория ден бяхме изминали две трети от пътя към върха. Направихме лагер в стръмна долина, заградена с каменисти блокове, близо до един извор, от който животните можеха да пият само едно по едно. Беше много късно, когато последното магаре довършваше дълго чакания водопой. На планината Кулал има малко вода, така че този извор беше важен център за пастирите от племето самбуру, които през сухия сезон на годината водят стадата си тук.

Мога да си представя каква съблазън бяха за Елза огромните стада от камили, крави, кози и овце при този извор и при други като него. Но тя беше умна и добродушна и очевидно разбираше какво беше положението, затова понасяше съблазнителната миризма на животните дори когато минаваха на няколко метра от нея. За всеки случай ние я държахме вързана, но тя не се хвърляше на никого, само желаеше по-скоро да се махне от праха и шума.

Пътят нагоре по склоновете на Кулал ставаше съвсем стръмен, а климатът — почти арктически. Ние преминавахме през седловини, пресичахме дълбоки клисури, промъквахме се край пропасти. Дърветата се смениха с храсти, а храстите — с великолепна алпийска растителност.

На третия ден сутринта достигнахме върха на планината Кулал и облекчено въздъхнахме. Изкачването свърши. Направихме лагер на една прекрасна малка поляна близо до извор, който беше размътен от добитъка. Хората от племето самбуру бяха много учудени, като видяха в нашия лагер почти израснал лъв.

В гъстата гора под самия връх сутрин се спускаше мъгла, затова ние палехме голям огън от кедрови дървета, за да се сгреем. През нощта ставаше студено и аз държах Елза в малката си палатка на меко легло от лишей и мъх и я завивах с най-топлото одеяло. Да спя почти не можех, защото трябваше да завивам Елза с одеялото, което непрекъснато падаше, и тя започваше да трепери. Когато я завивах, тя ближеше ръката ми от благодарност. Елза не правеше опит да излиза от палатката, напротив, сутрин оставаше вътре по-дълго от обикновено, сгушена в топлото легло от мъх, докато навън вятърът престанеше и мъглата се разнесеше. Но щом слънцето прогонеше сивата мъгла, тя се оживяваше и излизаше да диша ободряващия планински въздух. На нея тук наистина много й хареса. Земята беше мека и прохладна, гората даваше гъста сянка и имаше много изпражнения от биволи, в които тя можеше да се търкаля.

Благодарение на голямата височина и на прохладните сенки дори и през най-горещата част на деня тук се вървеше леко и Елза разглеждаше планината заедно с нас. Тя наблюдаваше орлите, кръжащи високо в небето, възмущаваше се от враните, които я следваха и се спускаха ниско, за да я подразнят, а веднъж събуди един бивол и го подгони. Елза имаше отлично обоняние и великолепно зрение и слух, така че никога не се изгубваше, дори и в най-гъстия храсталак.

Един следобед вървяхме след групата, която беше тръгнала преди нас в гората. Елза играеше с нас, като се криеше зад всеки храст, устройваше ни засади и ни нападаше. Изведнъж от посоката, в която тя току-що беше изчезнала, чухме изплашен рев на магаре. Миг след това изскочи магаре, а след него тичаше Елза и безжалостно го драскаше. За щастие гората беше гъста и те не можеха да се движат бързо, така че ние скоро догонихме Елза и я наказахме, както заслужаваше. Преди това тя никога не беше си позволявала подобно нещо. И аз така се гордеех с това, че лъвицата винаги ме слушаше, когато й забранявах да гони животни без причина. Виновни бяхме двама — аз, загдето не бях сложила каишката на Елза, и мулетарят, който беше допуснал магарето да изостане от кервана зад другите. Рано същия ден, когато товареха магаретата, Елза беше вързана, но те се държаха много предизвикателно, като минаваха близо до нея. Не беше чудно, че като срещна в гората останалото само магаре, Елза не можа да устои на изкушението да го поблъска малко. След наказанието тя така трогателно се опитваше да се извини, като правеше всякакви трикове, че аз скоро бях готова да й простя, още повече че магарето, което беше пострадало, беше старо упорито животно, което ни беше причинявало много грижи през цялото време.

На другия ден се озовахме край кратера, който разделя планината на две половини. До северния гребен имаше около шест километра, но ние знаехме, че ни трябват два дни, за да стигнем дотам. Аз с ужас гледах как Елза върви небрежно по самия край на хилядаметровата пропаст. Изглежда, че животните нямат страх от височините.

На следния ден се спуснахме към входа на прохода Ил Сигата и там опънахме палатките.

До вечерта дойдоха хиляди камили, кози и овце, карани от високите красиви пастири от племето рендайл, и отидоха на водопой на четири километра навътре в дефилето. След тях вървяха жени, които водеха върволици камили, вързани една за друга. Камилите носеха съдове за вода, направени от плътно изтъкан плат, с вместимост от шест галона.

Вървяхме нагоре по дефилето, или по-право към самото сърце на планината. Дъното на прохода представляваше сухо речно корито, което на разстояние около шест километра се издига леко нагоре и е заградено от двете страни с отвесни стръмни скали. Когато човек проникне още по-навътре, скалите се изправят на четиристотин-петстотин метра височина. На места дефилето е толкова тясно, че две натоварени камили не могат да се разминат. Скалите са надвесени и светлината прониква трудно. Ние отидохме още по-навътре от мястото за поене на животните, където тънката струя вода се превръща в доста голям ручей с много оградени от камъните вирове.

На края една десетметрова стена препречи пътя ни. Хърбърт, който беше алпинист, успя да се изкачи на нея, но зад нея видял друга стена.

Ил Сигата беше любимо място на бракониерите, защото беше много удобно за засада при водопоя. Всъщност, щом животното влезе в клисурата, то е обречено на загиване, защото няма друг път за отстъпление, освен този, който води към легналите в засада ловци.

От Ил Сигата до северния връх отидохме за ден и половина. Там намерихме повече хора, отколкото на южния връх — пастири от племето самбуру заедно със стадата си, — така че трябваше да ограничим свободата на Елза.

Диви животни срещахме рядко. Преди това тук е имало много биволи, но през последните шест години в северната част на планината съвсем не се срещали. Нито веднъж не видяхме някой голям куду, макар че намерихме следи от няколко. Джордж смяташе, че отсъствието на диви животни тук се дължи главно на големите стада на пастирите от племето самбуру, които унищожаваха всичката трева, като оголваха склоновете на планината.

Спускането по острите камъни към Лойонгалан беше трудно и уморително. Ние непрекъснато падахме и не можехме да се наслаждаваме на прекрасната гледка. Ниско долу се простираше изумително красиво езерото Рудолф. От лъчите на залязващото слънце неговата повърхнина се преливаше в оловносиво на фона на лилавосините планини, а небето ставаше жълто-оранжево.

Елза непрекъснато гледаше назад към планината Кулал и прохладните гори и се дърпаше към тях. Принудихме се да сложим каишката.

Вечерта се заблудихме. Елза се стараеше да ни покаже, че е уморена. Повървеше няколко метра и лягаше. Макар че вече беше почти напълно израснала, тя имаше навика да смучи палците ми в трудни моменти или когато биваше изплашена. Тази вечер тя дълго прави това. Най-после на тъмното небе се очертаха следи от светещи снаряди — нашата предна група ни даваше сигнали. Когато след кошмарното вървене, олюлявайки се, влязохме в лагера, Елза отказа да яде и нежно се притискаше към мен. Аз също бях много уморена и не ми се слагаше нито залък в уста. Представях си колко трудно беше за Елза да ходи. Тя, разбира се, не можеше да си обясни защо беше необходимо да вървим по острите вулканични камъни в тъмната нощ. Само любовта и доверието й в нас я караха да ни следва.

Независимо от всичките трудности през това пътуване, през време на което Елза беше изминала почти петстотин километра, тя се привърза още по-силно към нас. Щом беше с нас и виждаше, че е обичана, тя се чувствуваше спокойна и щастлива.

Чувството на отговорност за това гордо и умно животно, което отдаваше на нас всичката си преданост и стадни инстинкти, ни привърза още повече към нея. Понякога, разбира се, тя ни причиняваше немалко грижи. Например не можехме да я поверим на никого да я гледа и всъщност ние станахме нейни пленници. Тя обаче стократно възнаграждаваше тези малки жертви, които правехме. Трогателно беше, когато я виждахме как се стараеше да обуздава силните инстинкти, които се надигаха в нея, и да се приспособява към нашия начин на живот, за да ни достави удоволствие.

Дружелюбието на Елза се обясняваше, разбира се, преди всичко с това, че тя по природа имаше добър характер, но голямо значение имаше и нашето отнасяне с нея. Ние никога не прибягвахме към насилие или измама, за да я приспособим към нашия начин на живот, и се стараехме само с добро да й помогнем да преодолее различията, които разделяха нашите два свята.

Обикновено щом намират храна, дивите лъвове рядко изминават дълги разстояния. Разбира се, ако Елза беше живяла сред лъвове, тя никога нямаше да види толкова много свят. Но тя помнеше своя дом и когато пристигахме след експедиции, веднага се връщаше към навиците си и обикновения начин на живот.