Джой Адамсън
Лъвицата Елза (36)

Миграцията

Щом сивата завеса на дъжда се вдигна, претърсихме с бинокъл мястото, където за последен път видяхме лъвчетата. От тях нямаше следа, но бях доволна, че отидоха направо към реката, защото щяха да знаят откъде да пият вода.

Реката не беше толкова хубава, като тази при Елзиния лагер, но щеше да задоволи нуждите на лъвчетата. Водата беше чиста, течеше бавно и дори през сухия сезон винаги оставаха няколко вира. На отвъдния бряг сред веригата от хълмове се криеха обширни солени скали, посещавани от много животни. Ако местните лъвове приемеха нашите лъвчета, животът им нямаше да бъде много труден.

За да помогнем на лъвчетата да избягнат стълкновенията, първата ни работа беше да намерим такова място за хранене, където местните лъвове или други хищници нямаше да им пречат. Рисковано беше да оставяме месото в голямата клетка, защото ако ги обсадяха, докато бяха вътре, нямаше накъде да бягат. Нужен ни беше такъв заслон за месото, откъдето лъвчетата лесно можеха да излязат в случай на опасност. Поставихме общата клетка близо до голямо дърво. От двете страни паркирахме ландроувърите и така се образува един отворен квадрат. Вдигнахме месото с макари на един дебел клон. Единият край прикрепихме за една от колите. Щяхме да спускаме месото само когато лъвчетата идваха, а в тяхно отсъствие то щеше да е твърде нависоко и крадци нямаше да могат да го достигнат. Не очаквахме, че ще дойдат още първата нощ. Докато не прегладнееха, едва ли щяха да се върнат при клетките, в които бяха затворени.

Скоро след като се стъмни, около лагера се появи семейство от един лъв и две лъвици. Те се приближиха толкова, че светлината на фенерчетата се отразяваше в очите им. Знаех, че мъжкият е наблизо, защото той обяви своето пристигане с тихо ръмжене. Лъвиците обаче се промъкнаха мълчаливо и аз разбрах за тяхното присъствие едва когато усетих дишането им около колата. Въпреки хитростта си обаче те не успяха да се доберат до месото, което пазехме.

Рано на следната сутрин претърсихме с бинокъл бреговете, но не видяхме лъвчетата. Едва когато първите лъчи на слънцето докоснаха водата, те излязоха от храстите много близо до мястото, където бяха изчезнали предишната вечер. Изкачиха се до половината на хълма, като спираха често, и когато стигнаха до няколко дървета, легнаха. Повиках ги. Те ме погледнаха, но не се помръднаха. В това време пристигнаха група бабуини.

Лъвчетата станаха и тръгнаха бавно към върха. Бабуините не ги оставиха на мира и тръгнаха подпре им. Скоро цялата компания изчезна зад хребета.

Не искахме да ги изпускаме из очи, затова прекосихме реката и заобиколихме хълма. Лъвчетата не намерихме, но по пътя ни настигна един ландроувър с радиограма за нас: новият Бедфорд беше готов и можехме да го получим в Найроби. Пощата в Серенгети се разнасяше от случайни превозни средства, но телеграмите се предаваха два пъти дневно по радиото от Аруша.

Изпратихме Ибрахим до Найроби да върне камиона, който бяхме наели от фирмата „Кър и Дауни“, и да докара бедфорда.

Лъвчетата дойдоха към 9 часа на следващата вечер, лакомо се нахвърлиха на месото, но щом Джордж запали светлините на колата, побягнаха. Върнаха се едва след час и вечеряха. Дори Джеспа си поиска втора порция рибено масло и го изблиза, както по-рано, от чинийката, която Джордж държа в ръка. Уверихме се, че независимо от всичко, което напоследък беше изстрадал, Джеспа все още ни се доверяваше.

В ранните утринни часове чух, че едно от лъвчетата тръгна към реката. То нададе няколко кратки последователни рева, но забелязах, че серията не завърши с обичайното за всеки лъвски рев заключително ръмжене.

Малката Елза използува отсъствието на брат си, за да похапне добре. По-късно трите лъвчета отново ядоха до насита за през деня и си тръгнаха. Току-що се бяха отдалечили и някакъв лъв изрева силно. Гласът прозвуча тревожно близо и на фона на кървавочервеното утринно небе аз действително видях силуета на един разкошен тъмногрив лъв. Той подуши по посока на месото, после отиде до колата на Джордж и се загледа в мрежата против комари, която се люлееше вътре. Когато показа склонност да изследва и месото, ние извикахме силно и макар че нашите гласове далеч не можеха да конкурират могъщия му рев, успяхме да го стреснем и той избяга по посока на лагера. Вдигнахме месото, за да не може да го достигне, и се отправихме за лагера да се сгреем с чаша горещ чай.

В лагера заварихме тъмногривия. Той стоеше на стотина метра от камиона, върху който развълнуваните момчета в своята уплаха бяха потърсили убежище. С викове те се мъчеха да ни предупредят за опасността. Бедният лъв, той сигурно се чудеше какво да прави с това неочаквано нахлуване в неговата територия!

Привечер се върнахме на пост край месото. Гоупа пристигна, но стоя скрит във високата трева и реши да се приближи до яденето си, когато се стъмни напълно. Скоро дойде и Джеспа, но Малката Елза не се появи. Вместо нея пристигна тъмногривият лъв с две лъвици. Те се промъкнаха на осемдесет метра от моята кола, докато от другата й страна Гоупа и Джеспа ядяха звучно вечерята си. Съжалявах, че не бях взела светкавица, за да заснема тази необикновена група: три диви гладни лъва, дебнещи в тревата, отделени от лъвчетата само с моята кола. Джеспа и Гоупа не се разтревожиха ни най-малко от приближаването на местните лъвове. Те се чувствуваха в безопасност зад колата и напълно се доверяваха на нашата способност да ги защитим. След като се наситиха, двамата се търкулнаха по гръб в тревата.

Внезапно отвъд реката долетя тих глас. Беше вероятно Малката Елза, защото братята мигновено се измъкнаха покрай колата на Джордж, за да избягнат дивите лъвове. Вдигнахме месото и през останалата част от нощта държахме дивото семейство на почетно разстояние от него.

На 7 май Джордж тръгна рано на лов. Пътят до границата на резервата беше труден и не очаквах да се върне преди свечеряване. Около обяд застрашителни облаци се събраха над лагера. С първите дъждовни капки пристигна един ландроувър с председателя на управата на националния парк и неговите спътници, между които и инспекторът. Побързахме да влезем в палатката, за да не се измокрим. Председателят изказа доволство от голямата популярност, която лъвчетата създадоха на Серенгети. Но с оглед на откриването на туристическия сезон през юни ние трябваше да напуснем резервата към края на май. Той се опасяваше, че лагерът ни, построен извън определеното за къмпинг място, и това, че хранехме лъвчетата, ще предизвикат неодобрение сред посетителите. Изпаднах в ужас. Подчертах, че не можем да изоставим лъвчетата, преди да са в състояние сами да се грижат за себе си. Предложих, за да избегнем неприятностите, от които той се опасяваше, да изместим лагера някъде настрани от туристическите маршрути и обещах да бъдем напълно дискретни относно храненето на лъвчетата. Обърнах внимание, че към края на май лъвчетата ще бъдат само на седемнадесет месеца, а обикновено лъвове на тази възраст не могат да ловуват сами.

Докато разговаряхме, Джордж се върна и ме подкрепи. Председателят обаче не се съгласи с нашите предложения. Той си отиде и ни остави съвсем объркани. Едва преди няколко дни бяхме пуснали лъвчетата на свобода. Досега те напълно зависеха от нас и беше просто чудовищно да ги захвърлим на произвола само с надеждата, че все някак си ще се справят.

Още обсъждахме положението, когато пристигнаха нови гости: Ли и Метти Талбот, американски научни работници, които се занимаваха с екологически изследвания. Разговорът с тях ни ободри. Те споделяха много от нашите интереси и скоро се сприятелихме.

Когато отидохме за нощното си дежурство, лъвчетата вече ни чакаха. Уморен от продължителното пътуване, Джордж си легна, а аз останах на пост. Джеспа идва няколко пъти при колата ми, за да го галя, и докато го милвах, стоеше съвсем мирен. За пръв път, откакто бяхме напуснали лагера на Елза, той правеше това. Може би поради примера на своята майка въпреки всичко, което преживя, той все още ни вярваше и продължаваше да бъде връзката между брат си и сестра си и нас. Без него нямаше да се разбираме с Малката Елза и Гоупа. Гоупа притежаваше достатъчно физическа сила и независимост, за да бъде водач на семейството, обаче му липсваха усетът и разбирането, с които се отличаваха майка му и Джеспа. Въпреки че той именно, напусна Тана, върна се в стария дом и прекара там една седмица сам, въпреки че пръв рискува да поеме пътя към свободата навън от общата клетка и винаги претендираше за лъвския пай от всяко ядене, все пак в минути на опасност или страх той търсеше подкрепа и утеха при Джеспа, както някога при майка си.

Джеспа беше моралният стълб на триото. Вероятно и това го определи за глава на семейството, макар и да не беше така силен като Гоупа. От най-ранна възраст той покровителствуваше майка си, а след смъртта й пое грижата за брат си и сестра си. Той винаги отиваше напред да разузнае дали няма някаква опасност наблизо и ако нещо заплашваше лъвчетата, той пръв се хвърляше в атака. През последните дни винаги когато Малката Елза побягваше, той изтичваше след нея, успокояваше я и я връщаше.

Цялата нощ лъвчетата поглъщаха прясното месо, а призори си тръгнаха, като полюшваха натежали кореми. С изключение на няколко рани от пътуването и стрелата в хълбока на Джеспа, те бяха в отлично състояние.

Следващите две нощи лъвчетата не се появиха и понеже моят болен крак все още не ми позволяваше да ходя продължително, Джордж отиде да ги потърси. Намерил следата. Тя пресичала долината по посока на високите каменисти склонове, където скалите предлагаха добро убежища. Лъвчетата предпочитаха да бъдат по-далеч от местните лъвове дори ако това им налагаше да извървяват по три километра, за да получат храната си.

На другата нощ те пристигнаха почти веднага щом поехме дежурството, но бяха много нервни и избягаха като стрели при първия далечен лъвски вик. Върнаха се едва в 3 часа сутринта, изгълтаха набързо храната си и си отидоха. Разбрахме причината, когато скоро след това цял хор от лъвове зареваха наблизо. През следващата нощ се случи същото. Малката Елза беше толкова нервна, че побягна дори от светлината на фенерчетата.

През целия ден валя и отидохме рамо при месото. Заварихме Джеспа на клона, на който беше окачена вечерята им. Той се опитваше да достигне месото, а другите го наблюдаваха, скрити в тревата. Щом свалихме месото, те се нахвърлиха и цяла нощ пируваха. До сутринта останаха само няколко кокала и трябваше пак да се ходи на лов извън Серенгети.

Съвсем близо до лагера срещнахме тъмногривия лъв с двете лъвици. Мислехме, че лъвовете обичат да прекарват медения си месец в най-голяма усамотеност, и затова се изненадахме, че този лъв ухажваше една лъвица в присъствието на друга. След по-малко от половин километър видяхме величествен светлогрив лъв. Той се приличаше на слънце на една поляна и не обърна внимание нито на нас, нито на щракането на апаратите ни. Протегна се и се прозя, сякаш не бяхме там. Едва успях да сменя филма и попаднахме на друга двойка. Те лежаха плътно един до друг, бяха много уморени и не ни обърнаха внимание.

Колкото отивахме по-нататък, местността ставаше по-хълмиста и залесена и стадата се увеличаваха. Когато наближихме границата, сякаш попаднахме сред някоя от тези огромни разпродажби на добитък, каквито устройват африканските скотовъдци от Северната погранична провинция. Километър след километър пътувахме сред гну и зебри, струпани под дърветата на сянка. А тези животни, които не можеха да намерят защита от ослепителното слънце, бродеха безцелно. Шумът беше оглушителен. Затворих очи: същински хор от жаби. Само високият лай на зебрите ми напомняше, че не съм в блато, а сред хиляди, хиляди животни, събрани в подготовка на великото годишно преселване към езерото Виктория и съседния резерват Мара. Щастие беше за нас, че пристигнахме в Серенгети точно сега, за да видим тази несравнима гледка.

Вечерта се върнахме с нашия лов и заварихме Джеспа и Гоупа да правят акробатически скокове по клоните на акациевото дърво. Малката Елза се криеше наоколо. Внезапно Гоупа наостри уши към нея и заслиза по дървото. Когато беше почти достигнал земята, той реши да скочи, но падна. Изправи се доста сконфузен и бързо затича към сестра си. Джеспа остана на клона, докато му показах чинийката. Тогава слезе и от бързане почти я прекатури. Раните му имаха коричка и заздравяваха. Само раната от стрелата гноеше и нямаше добър вид.

Когато се стъмни съвсем, Малката Елза се приближи до месото, но много се плашеше. Опитах се да я успокоя, като няколко пъти я извиках по име. Мъчихме се да пропъдим хиените и чуждите лъвове, за да не се приближават, но въпреки това лъвчетата си тръгнаха.

След закуска отидохме да наблюдаваме миграцията. Минахме пак покрай двойката лъвове. Те лежаха на открито и сигурно ни бяха видели, но въпреки това позволиха да се приближим на около двадесет и пет метра. Те толкова малко се смутиха от нашето присъствие, че лъвът започна да ухажва своята другарка. Актът трая три минути. После той нежно я ухапа по челото, на което тя отговори с ниско ръмжене. След четвърт час той отново се приближи до нея, но тя замахна с лапа и го отклони. Три пъти лъвицата го пропъжда, преди да му позволи да я доближи отново. Както преди, той я ухапа по челото. Продължихме да ги наблюдаваме. След около двадесет минути лъвът се приближи до лъвицата за трети път, ухапа я нежно по врата и после двамата заспаха. Никакъв звук не се чуваше в безбрежната равнина, сякаш и времето беше спряло. Когато запалихме колата, лъвицата вдигна глава и премигна сънливо през полузатворени очи. Лъвът не се помръдна.

Бяха ми казали, че в Серенгети лъвиците са повече от лъвовете. Това без съмнение обясняваше необикновено големият брой на любовните двойки, които видяхме. Лъвовете почти винаги се заобикалят с харем и успешно го поддържат, защото лъвиците гледат лъвчетата си в продължение на две години и през това време не пускат лъва до себе си. Тук, в резервата, лъвовете бяха много по-малобройни, и повечето от тези, които видяхме — твърде слаби. Меденият месец на лъва трае четири-пет дни. Тъй като през това време двойката не яде и рядко пие, при този преобладаващ брой лъвици вероятно лъвовете в Серенгети често гладуват.

Следващите три нощи нашите лъвчета не дойдоха, но затова гладните хищници бяха много активни. Особено тъмногривият лъв и семейството му. Те се въртяха неотлъчно наоколо и явно не искаха да отстъпят територията си на лъвчетата.

Налагаше се да изберем друго място за хранене. Преди това обаче трябваше да намерим лъвчетата.

Знаехме, че през сезона на миграцията много лъвове тръгваха след колоната от животни, защото им е по-лесно да убиват изоставащите, отколкото да ловуват по обикновения начин. Но така или иначе трябваше да разберем поне къде бяха владенията на по-консервативните семейства и да преместим нашите лъвчета на свободна територия.

Няколко дни претърсвахме долината, но високата трева и сухата почва затрудняваха издирването на следите.

Никога не бяхме виждали толкова много лъвове: едва минахме край семейство от пет лъва върху една скала, ето други седем, които ни изгледаха, без да се помръднат, макар че карахме на не повече от четири метра от тях. По-нататък попаднахме на трето семейство от лъвица, две малки, два поотраснали и два величествени лъва. Съвсем наблизо два тъмногриви лъва дебнеха едно топи, но горещината отслаби ентусиазма им и антилопата успя да избяга. Изненадваше ни това, че няколко пъти срещахме възрастни лъвове в групи по двама-трима. Впоследствие ни обясниха, че в Серенгети двойките често остават заедно с години.

Край едно малко езеро наблюдавахме фламинго. Те стояха край водата. Един щъркел с глава като чук кълвеше в плитчините в съседство със заспал тропически гущер. Гущерът беше много едър, дълъг повече от метър. Отнякъде се появи чакал и се приближи зад гърба на гущера очевидно с не съвсем добри намерения. Бяхме чували, че чакалите ядат южноафрикански усойници, че лъвовете край езерото Рудолф убиват крокодили, но нито Джордж, нито аз бяхме виждали досега месоядно да убива и яде влечуго. Гущерът сякаш съвсем не забелязваше опасността и чакалът приближи дотолкова, че можеше да го захапе. Тогава гущерът замахна страшно с опашката си, нападателят отхвръкна настрани и побягна. Гущерът отново заспа, но чакалът не искаше да се откаже толкова лесно. Той повтори атаката този път фронтално. Нападението беше посрещнато със силно съскане, което изпрати чакала във високата трева. Там пред него внезапно се изправи лъвица с две лъвчета, които надничаха отляво и отдясно на майка си. В бързината да изчезне по-скоро чакалът почти падна по гръб. Като видя това, лъвицата слезе бавно до водата и започна да пие до гущера, който от своя страна побърза да се измести.

Цялата случка ни най-малко не разтревожи щъркела, който продължи прилежно да си кълве с пълна незаинтересованост към лъвицата, чакала и гущера.

На шестия ден от изчезването на лъвчетата ние се разтревожихме. Очаквахме независимостта им да се прояви постепенно и внезапното отсъствие ни се виждаше неестествено. Дали и у тях, както при котките, не е развита привързаността към дома? В такъв случай те може би пътуваха към лагера на Елза! Разстоянието не беше малко: около шестстотин и петдесет километра напряко и около хиляда километра по шосето, по което бяхме дошли. Малко вероятно беше да са тръгнали по обратния път, но за всеки случай се върнахме около петдесет километра до хълма, където ни беше посрещал инспекторът. Никаква следа. По пътя видяхме огромни стада мигриращи животни. В продължение на пет километра пътувахме край една колона от газели Томсън. Те вървяха във верига по една и се движеха, сякаш теглени от магнит. Мигриращите стада представляват лесен лов, но не мислехме, че лъвчетата бяха тръгнали след тях, защото широката равнина не предлагаше никакво прикритие, а те бяха свикнали с гъстата защита на храстите. Все пак претърсихме грижливо растителността и скалите по хълма, преди да се върнем в лагера.

Следващата сутрин взехме една карта и теглихме права, линия от Серенгети до лагера на Елза.

Щом напуснеше Серенгети, линията навлизаше в една област, населена от племето мазан, прочути ловци на лъвове. Преди установяването на европейско управление според обичая всеки младеж като доказателство за своето мъжество трябвало да убие с копие един лъв. От гривата му той правел украшение за главата си и го носел при специални случаи, когато искал да покаже своята смелост. Избиването на лъвове с копие сега е забранено със закона за защита на дивеча, но знаехме, че се вършеше тайно, и затова не разчитахме, че в тази област ще ни кажат нещо за лъвчетата. Решихме да изпратим Македе, който беше от племето туркана, но говореше езика на мазан. Може би от случайни разговори той щеше да научи нещо за лъвчетата. Ако нападаха добитък, щеше да се опита да ги спаси от копията.

На път за границата спряхме в Серонера, за да посетим директора. Въпреки че съчувствуваше на грижите ни, той съвсем ясно ни даде да разберем, че трябва да напуснем Серенгети до края на месеца. Оставаха ни само шест дни — тревожно кратък срок!

Минахме през област, гъсто населена с лъвове. В едно семейство пет лъвици кърмеха осем лъвчета на различна възраст. Лъвчетата ходеха от една лъвица при друга и майките не правеха разлика между своите малки и чуждите.

Стигнахме до границата привечер и не успяхме да намерим масайските боми, за да оставим Македе. Върнахме се обратно и решихме аз да заведа Македе на другата сутрин и да се опитам да намеря някое семейство, при което да го настаня. В това време Джордж щеше да претърси долината около лагера.

Щом се върнахме, започнах да опаковам. Искахме да тръгнем рано на другия ден. За да не губим време, Джордж започна търсенето веднага. На сутринта той се върна усмихнат — беше открил лъвчетата или по-точно те го бяха намерили.

След като слязъл десетина километра по долината, Джордж паркирал колата на открито място, за да се виждат светлините отдалеч, и започнал да дава сигнали с фаровете на интервали във всички посоки.

Към 9 часа вечерта лъвчетата пристигнали. Те изглеждали добре, не били гладни, но толкова жадни, че братята излокали водата, която Джордж им дал, без да оставят нищо на бедната Малка Елза. Държали се много приятелски и Джеспа дори пожелал да влезе в колата. Останали цялата нощ, яли малко и се забавлявали, като гонели хиените. В зори лъвчетата се отправили към една малка долинка. Джордж побързал да дойде и да ми съобщи хубавата новина, за да не тръгна към границата. Очевидно след случката със Свирепата лъвица лъвчетата се страхуваха от всички чужди лъвове и на новото място. Затова бяха потърсили по-усамотено кътче, което да обявят за своя територия.

Решихме да не местим главния лагер, а да отиваме всяка вечер до Долината на лъвчетата и да нощуваме там в колите. Долинката, която бяха избрали за свой дом, се намираше в подножието на един стръмен скалист бряг над пояса на мухите цеце. Беше два и половина километра дълга и в нея можеше да се влиза и излиза през два тесни пролома. Единият — метър и половина широк и около километър дълъг — представляваше много удобно прикритие. Високите три метра отвесни скали завършваха с гъста растителност. Тя се сплиташе отгоре в непроницаем свод и го покриваше като с платно. Отлично място, прохладно и през най-горещите часове на деня! Лъвчетата можеха да чуят приближаването на врага отдалеч и ако се наложеше, щяха да се оттеглят навътре в пролома и нагоре по скалистия склон. Заели позиция сред надвисналите канари и гъсталака, те можеха да наблюдават неприятеля и да го избягнат. От върха се разкриваше прекрасна гледка към обширното вълнообразно море от дървета и храсти, които се спускаха по склоновете към реката. Тя минаваше през друга долина, а отвъд нея — чак до хоризонта — се разгъваха безброй хълмове и долини. Руслото на реката беше очертано от зелен пояс, който се виеше и изчезваше в маранята. Да, лъвчетата си бяха намерили дом, много по-хубав от този, който им бяхме избрали ние.

Пристигнахме в тяхната долина късно следобед. Настанихме се под едно голямо дърво между стръмния склон и реката и вдигнахме месото. Едно от лъвчетата скоро надзърна от пролома, но се скри в тревата. Когато се стъмни, трите дойдоха и отидоха право при съда с вода. Пиха жадно: три пъти пълнехме съда, докато утолиха жаждата си. И трите изглеждаха добре. Раните от пътуването бяха заздравели. Стрелата в хълбока на Джеспа обаче не даваше вид, че ще излезе скоро. Той изблиза рибеното си масло от чинийката, която държах в ръка, но не ми разреши да пипам стрелата. След като утолиха жаждата си, те изчезнаха в тъмнината и не се върнаха за вечеря, докато Джордж не започна да гаси и пали светлините на колата. Не бяха изменили на нощните си навици: идваха по тъмно и си отиваха със зората.