Джой Адамсън
Лъвицата Елза (37)

Проломът

Щом намерихме лъвчетата, Джордж съобщи в Серонера. После се видяхме с директора и поговорихме за тяхното бъдеще. Той предложи да си отидем още сега, но ние го убедихме, че те не можеха да се грижат за себе си, а и раната на Джеспа налагаше нашето присъствие поне до края на май.

Тази вечер Джеспа и Гоупа дойдоха, когато се свечери, но Малката Елза не се показа. Гоупа се нахвърли лакомо на месото, а Джеспа се върна при сестра си и двамата останаха в тъмнината, докато Джордж не угаси светлината. Тогава те дойдоха при Гоупа.

На следващия ден пак наблюдавахме миграцията. Беше наистина фантастична гледка. Стадата се събират в продължение на няколко седмици. През това време те така изпотъпкват равнината, че за няколко дни от високата почти метър трева не остава нищо. Самото придвижване трае само няколко дни и ако човек не види сам, мъчно би могъл да си представи начина и бързината, с които се движи неудържимият поток…

Смаяни, гледахме как десетки хиляди стада неотклонно вървят напред. Понякога добивахме впечатление, че земята се движи. Антилопите гну бяха в групи от десет до сто или в колона по една. Там, където беше възможно, зебрите избираха пътеки близо до вода. Тези два вида доминираха, но имаше също големи стада газели Томсън и по-малобройни групи газели Грант, конгони и топи. Преброихме и стадо от двеста антилопи иланд. Гладни чакали и хиени дебнеха покрай стадата, за да отмъкнат някое изостанало животно. Накъдето и да погледнехме, равнината беше покрита с безчислени стада.

През хладните часове животните бяха много енергични. Особено се забавлявахме от поведението на рунтавите гну. Мъжките подгонваха всяка изостанала женска и предизвикателно нападаха съперниците си, а женските размахваха глави и ритаха с копитата си твърде настоятелните ухажори. Цели армии от тези животни минаха край нас и ни обвиха с облаци прах. Уплаших се прахът да не повреди фотоапаратите и ги закрих. Като резултат, разбира се, не можах да направя снимки. Едно стадо от няколкостотин зебри мина в галоп край колата и гърмящите им копита вдигнаха тъмна завеса. Когато бяха почти отминали, през прашния облак видях лъв, който се хвърли върху една от последните зебри. Той изпусна жертвата си. Втори лъв също претърпя неуспех с друга зебра.

Прахът слегна и видяхме двата лъва под едно дърво. Единият беше много стар и слаб. Вероятно той преживяваше покрай другия, който беше в разцвета на силите си.

Вечерта се върнахме при пролома и заварихме лъвчетата много изморени. Джеспа беше особено отпуснат и лежеше край моята кола. Малката Елза се приближи до него, той я близна, после, когато тя се отдалечи малко, отиде при нея и я прегърна. Гоупа беше вече при месото, но Джеспа дойде за рибеното си масло, едва след като Малката Елза събра кураж и започна да вечеря. Нощта прекара близо до моята кола.

Сутринта решихме да изследваме петдесеткилометровата долина, в която беше проломът на лъвчетата. Известно време карахме по следите на някаква кола, после те се загубиха и си проправяхме път през високата човешки бой трева и бодливи акации с дълги по пет сантиметра шипове.

Естествено дивечът тук беше малко. Видяхме няколко носорога. Изглежда, само те се чувствуваха добре в тази бодлива пустиня. Основателно им завидяхме за дебелите кожи.

Долината премина в широко открита равнина, където растеше една самотна палма Borassus — вид, който обикновено вирее край вода. Имаше и едно стадо антилопи топи. По наше изчисление то наброяваше над три хиляди глави. Никога не бяхме виждали толкова голямо стадо от този вид. По-късно ни казаха, че в тази равнина — тяхно любимо място — понякога се събирали и до пет хиляди.

Късно следобед се върнахме в Долината на лъвчетата и с радост видяхме, че те ни чакаха. Хубаво беше да се откажат от нощните си навици и по примера на другите лъвове в Серенгети да не се страхуват от нищо и да прекарват деня на открито. Ако нашите лъвчета успееха да се пригодят към новата екологическа среда, това щеше не само да бъде от полза за тях, но и да послужи като пример и да насърчи преместването и на други осъдени лъвове в нови земи. Нощта беше хладна и лъвчетата си отидоха към 10 часа.

В лагера намерихме писмо от директора. Той потвърждаваше своето нареждане да напуснем Серенгети на 31 май и добавяше, че дотогава не ни се разрешава да внасяме в резервата дивеч за прехрана на лъвчетата.

Лъвчетата ни чакаха. Джеспа беше загубил апетит, не се докосна до месото и беше неспокоен. Чудехме се дали раната около стрелата, която изглеждане чиста, не беше предизвикала инфекция? А може би го бяха заразили мухи цеце или кърлежи, както се случи с Елза, когато за пръв път я пуснахме в област, подобна на Серенгети. Във всеки случай положението ставаше тревожно.

На следната сутрин, обезпокоени за него, тръгнахме покрай пролома и с бинокли се опитахме да го зърнем сред плътния балдахин на растителността. Видяхме лъвчетата, но и те ни забелязаха и уплашени от нашето нахлуване, се втурнаха към скалата. Повиках ги, те обаче не се върнаха и ние си тръгнахме за лагера.

Между пролома и нашия лагер се простираше най-хубавата част от долината.

Докато си проправяхме път между едни черни скали, хрумна ми, че една от тези черни, гладки плочи, взета от новия дом на лъвчетата, можем да поставим върху гроба на Елза. За проба драснах върху скалата с парче кварц. Не остана следа. По-късно каменоделецът, който издяла името на Елза върху една от тези плочи, счупи пет длета и ни каза, че този камък е по-твърд от гранит и мрамор и че никога вече не иска да работи с такава скала.

Следващата вечер лъвчетата дойдоха, след като се стъмни. Разочаровани, разбрахме, че още не бяха изоставили нощните си навици. Джеспа изблиза рибеното масло и се оттегли зад колата. Другите лъвчета се нахраниха и се опитаха да го накарат да поиграе с тях. Той ги близна, но не стана от мястото си.

Призори Гоупа и Малката Елза ядоха още веднъж и започнаха да побутват Джеспа, за да го накарат да си върви с тях. След известно време той стана и тръгна бавно. Повиках го. Върна се и застана пред мен. Посочих му месото и му заговорих. Така правех някога, когато исках да накарам Елза да яде. Той реагира, както майка си — отиде при месото и започна да се храни. За първи път от три дни го виждахме да яде.

През цялото време Гоупа и Малката Елза го викаха, но той само ги поглеждаше и щом повторех: „Хайде, Джеспа, месо, месо, яж още малко“ — започваше отново да яде.

Загубил търпение, Гоупа се върна, постави предните си лапи върху хълбока на Джеспа и го забута към пролома…

Разполагах с малко терамицин и реших да започна лекуването на Джеспа още тази вечер. Добре, че само той изблизваше чинийката с рибено масло от моята ръка, иначе то не би стигнало до него.

Месото вече не беше прясно и лъвчетата, несвикнали с миризмата, го душеха с отвращение. Общоприетото схващане, че лъвовете нарочно оставят месото да се разложи и тогава го ядат, е съвсем погрешно. Друг е въпросът, когато са гладни — тогава от отчаяние животното яде всичко. Дано нашите лъвчета по-скоро усвояха изкуството да се снабдяват с прясна храна сами. Сякаш прочела моите мисли, Малката Елза тръгна решително и с такъв вид, като че ли отиваше на лов. Гоупа я последва, Джеспа обаче лежеше мирен и само от време на време вдигаше глава. Когато брат му и сестра му се върнаха, той се насили да поиграе с тях, но очевидно боледуваше.

Немислимо беше да го оставим в това състояние. Изпратихме Ибрахим в Серонера с писмо. Обяснявахме на инспектора положението и молехме за няколкодневно продължение на разрешението за престой в Серенгети. Нямахме и никаква храна за Джеспа. Времето ни беше много кратко. Джордж реши на наш риск да отидем извън резервата на лов. Нарушавахме заповедта, но той се надяваше, че при тези обстоятелства ще ни бъде простено. Близо до границата ниско над нас прелетя самолет. Предполагахме, че се провежда преброяване на мигриращите животни. При завръщането ни в лагера заварихме инспектора. Той бил в самолета и видял лова на Джордж. Поиска ни обяснение за нарушението и каза, че не е в състояние да продължи разрешението. Посъветва ни да говорим лично с директора в Аруша и предложи да се свърже по радиото с Найроби и да наеме един самолет. Полетът определихме за следващата сутрин. Нощта прекарахме с лъвчетата, както обикновено. На другия ден прелетях над очарователната местност до Аруша. Директорът ме покани на обед. Той изрази своето недоволство от това, че Джордж беше нарушил заповедта му. Извиних му се и му изложих молбата ни. Той предложи, щом като не сме доволни, да отведем лъвчетата в някой от двата резервата в Танганайка. Там нямаше да зависим от разпорежданията на националните паркове и бихме могли да останем с лъвовете в случай на болест. Не ми се искаше да местя лъвовете втори път, а когато разглеждахме картата, аз се убедих, че този план не беше приемлив и по други съображения — двата предлагани резервата бяха много тесни и лъвчетата лесно можеха да преминат границите и да навлязат в гъсто населени области. Отхвърлих предложението на директора и той се съгласи да удължи престоя ни с осем дни. Разреши също три лова извън Серенгети до 8 юни, когато трябваше да напуснем. За да се избегне всяко недоразумение, той формулира писмено предложението или да преместим лъвчетата, или да останем с тях до 8 юни, след това ги предоставяхме на природата. Той предложи също да ни уреди среща с председателя на управата, при положение че искахме да разискваме случая с него или да го помолим за помощ, каквато директорът не можеше да ни окаже.

Пристигнах в лагера сред проливен дъжд. Чувствувах се потисната и неразположена. Въпреки това веднага отидох при Джордж край пролома, но лъвчетата не дойдоха тази нощ. На сутринта вдигнах висока температура. Все пак отидохме да търсим лъвчетата, но от тях нямаше следа. Едва като се стъмни, те пристигнаха и се нахвърлиха върху рибеното масло. Напоследък те го ядяха толкова лакомо, че въведохме дажби, за да не ги прехраним.

Извиках Джеспа и му протегнах чиния с месо, примесено с терамицин. Той вдигна лапа, за да свали ръката ми по-ниско, но се спря и лапата му остана във въздуха, докато ядеше. Беше почувствувал моя страх от острите му нокти и се въздържа да докосне ръката ми.

След малко далечен лъвски рев прикова вниманието на лъвчетата и те тръгнаха по посока на гласа. Ние се заехме да пъдим хиените от месото, но те избягаха едва при завръщането на лъвчетата, които хапнаха набързо и се оттеглиха в пролома. Хиените пристигнаха пак и за да се отървем от тях, вдигнахме месото.

Следващата вечер лъвът отново повика лъвчетата и те тръгнаха, без да се докоснат до вечерята си. На третата вечер Гоупа и Малката Елза ядоха лакомо. Джеспа не яде. Благодарение на терамицина той беше по-добре, но все още не беше здрав. Затова решихме да се възползуваме от съвета на директора и да посетя председателя.

Запознах го с нашия проблем и изтъкнах, че при сегашното състояние на раната Джеспа имаше нужда от нас, още повече вероятно щеше да се наложи и операция. Подчертах, че сме много благодарни на управата, но важното беше преместването да се увенчае с пълен успех. А как можехме да разчитаме на успех, ако изоставехме лъвчетата, преди да са станали добри ловци? Моите аргументи не убедиха председателя, нито го накараха да промени датата на нашето заминаване.

Имахме само три дни! На връщане към лагера внезапно ми хрумна, че никой не можеше да ми попречи да остана в Серенгети като турист. Щях да лагерувам в един къмпинг близо до Серонера. Това означаваше да изминавам всеки ден по осемдесет километра, за да виждам лъвчетата. Нямаше да мога да излизам нощем и да ги храня, но все пак щях да бъда във връзка с тях. По-добро разрешение не виждах, затова промених маршрута си и отидох в Серонера, да си запазя място в къмпинга. Обикновено тази формалност се урежда от служителите, но за моя изненада ми казаха, че молбата ми трябва да се разгледа от директора. Направих необходимото и си тръгнах.

Малкото останали дни трябваше да се използуват най-пълноценно, затова, без да губим време, отидохме при пролома. Лъвчетата дойдоха чак вечерта. Докато чакахме, наблюдавах една мъжка антилопа импала. Всеки път го срещахме тук винаги сам. Той странеше от стадата, не обръщаше внимание на лъвчетата, които от своя страна никога не се опитваха да го нападнат. Това мирно съвместно съществуване, което продължи през целия ни престой в Серенгети, ни удивляваше.

Джеспа дойде и получи лекарството си. Гоупа се нахвърли на месото, а Малката Елза веднага си тръгна, привлечена от гласа на една зебра. Чудно, че такива беззащитни животни като зебрата нощно време, когато трябва да са най-предпазливи, се издават пред хищниците. Тропот на копита възвести бягството на зебрата. Малката Елза се върна много изгладняла и се сби с Джеспа, когато той поиска да си разделят вечерята. Добродушно братът седя настрана, докато тя яде. После взе остатъците в лапите си и като въртеше усърдно глава, се опита да изгризе малко месо от оглозганите кокали. Джеспа не беше егоист. Той беше благороден и великодушен като майка си.

След закуска Джордж за последен път отиде да набави храна за лъвчетата. Когато занесохме месото, те се нахвърлиха върху него и аз със свито сърце си мислех за гладните дни, които ги очакваха, докато се научат сами да ловуват. Гоупа и Малката Елза поне бяха добре, но Джеспа ме тревожеше много.

Започна да вали и лъвчетата се скриха в пролома. Джордж реши да вдигне месото, но те не бяха много далеч и като видяха какво става, се втурнаха и задърпаха така силно, че Джордж се принуди да свали отново антилопата, за да не скъсат въжето. Трите се нахвърлиха върху животното и започнаха да го душат за гърлото, сякаш беше жив дивеч. Добър знак — бяха усвоили вече първото правило.

На 7 юни отидох в Серонера. Получих разрешение да остана в резервата като обикновен турист.

На връщане близо до лагера отново видях тъмногривия лъв. Придружаваха го неговата другарка и една друга лъвица с две лъвчета на около пет седмици. Сигурна бях, че това семейство пропъди нашите лъвчета от първото място преди няколко седмици.

Последна вечер. За последен път нощувахме на открито в резервата. Валеше проливно и ние треперехме от студ в колата. Дъждът плющеше толкова силно, че заглушаваше гласовете ни. Безсмислено беше да викаме лъвчетата. Дори след спирането на дъжда те не дойдоха. Като имахме пред вид нощните им навици, това беше за нас последна възможност да ги видим. Затова с такава тъга посрещнах сънливите гласове на първите ранобудни птици и сипването на зората.

Ято скорци закусваха с месото, което бяхме приготвили за лъвчетата, и се нахвърлиха върху Джордж, когато почна да го сваля. Разчупихме костите и извадихме мозъка — любимото ядене на лъвчетата. Занесохме месото в пролома и го покрихме с клони, за да не го намерят хиените, преди да дойдат лъвчетата. После тръгнахме да ги търсим. Бавно минахме по пролома, викахме ги на име, но те не се обадиха.

Докато прибирахме лагера, претърсих околността с бинокъл. Високи в небето кръжаха два орела. Бях ги видяла и преди няколко дни. Те се виеха над пролома, без да движат криле, сякаш се плъзгаха във въздуха. Сигурно това беше тяхна територия.

Джордж беше запалил колата, когато на върха на скалистия склон забелязах едно жълто петно. Това беше гривата на Джеспа. Извиках и в отговор се показаха Гоупа и Малката Елза. Не можехме да си тръгнем, без да се сбогуваме. Джордж загаси мотора и ние се заизкачвахме по височината.

Несвикнали да бъдат посещавани в своята крепост, Гоупа и Малката Елза потърсиха прикритие в пролома, но Джеспа остана спокоен и ни изчака. Позволи ни да го снимаме. След това бавно отиде при другите, като на няколко пъти спира и се обръща към нас. Щяхме ли някога да видим нашите лъвчета отново?